Робърт М. Пърсиг
Лайла (24) (Изследване на нравствеността)

25.

Когато таксито стигна до кея при Седемдесет и девета улица, Федър усети, че вятърът над реката е променил посоката си към северозапад. Това беше признак, че дъждът скоро ще спре.

До входа стоеше чернокож мъж, облегнат на парапета, и го гледаше. За миг Федър се зачуди какво ли прави там. После се сети, че сигурно е пазачът. Човекът обаче не беше с униформа.

Федър плати на шофьора на таксито, събра багажа си от седалката и слезе.

— Пазиш ли? — обърна се той към пазача.

Човекът кимна и попита:

— Ваша ли е яхтата в края?

Федър потвърди.

— Какво има? — заинтересува се той.

— Нищо — каза пазачът и погледна Федър. — Но на нея има някой.

— И какво прави?

— Жена е. Просто седи. Без горна дреха е. Питах я какво има, тя ми каза, че е „оттук“. Само ме изгледа.

— Познавам я — отговори Федър. — Сигурно е забравила комбинацията за отключване.

Кеят беше хлъзгав и той внимателно тръгна с багажа по дъските. Видя я под крана.

Стана му неприятно. Тя трябваше вече да е изчезнала. Какво ли му е приготвила сега?

Когато се приближи, широко отворените очи на Лайла бяха втренчени. Тя сякаш не го познаваше. Федър се запита дали не е взела наркотик.

Хвърли багажа над въжетата и стъпи на борда.

— Защо не влезе? — попита я той.

Не последва отговор.

Скоро щеше да разбере.

Завъртя комбинацията на катинара в тъмното, ориентираше се по щракането, после рязко го дръпна и отключи. Може би затова не беше успяла да влезе.

— Не можа ли да се справиш с катинара?

— Откраднаха ми портмонето.

Аха, ето какъв бил проблемът й.

Изпита известно облекчение. Ако само й трябваха пари, можеше да й даде достатъчно, за да си тръгне на сутринта. Нямаше да му попречи още една нощ.

— Добре, хайде да влизаме — подкани я той.

— Ние сме готови за път — каза Лайла.

Изправи се по особен начин, сякаш носеше нещо тежко.

„Кои ние?“ — не разбра Федър.

Когато влязоха вътре, Федър й подаде хавлиена кърпа, но вместо да се избърше, тя разтвори вързопа в ръцете си и почна да милва нещо подобно на бебешко личице.

Федър се доближи и видя, че Лайла не държи бебе. Беше глава на кукла.

Лайла му се усмихна.

— Ще пътуваме всички заедно.

Федър се взря в лицето й. Беше спокойно.

— Върна се при мен от реката — обясни Лайла.

— Кой?

— Тя ще ни помогне да стигнем острова.

„Какъв остров? — не проумяваше Федър. — Каква е тази кукла?“

— За какво говориш? — попита гласно той.

Погледна я много изпитателно. Лайла отвърна на погледа му и той изведнъж пак видя сиянието — същото като в бара в Кингстън, и изпита внезапно, макар и неуместно облекчение.

Не беше от наркотици.

Федър се отпусна на койката и се помъчи да обмисли нещата.

Свариха го неподготвен.

След малко проговори:

— Разкажи ми за острова.

— Лъки сигурно вече е стигнал дотам — отговори тя.

— Лъки ли?

— Всички ще отидем — увери го Лайла и добави: — Разбираш ли, знам кой си ти.

— Кой?

— Лодкарят.

Нямаше смисъл да я пита повече. Само щеше да стигне до нови въпроси.

Лайла погледна куклата с обожание. Не беше от наркотици, помисли Федър. Ама че беля! Той разпозна начина й на говорене, „кашата от думи“. Самия него веднъж го бяха обвинявали в същото. Думите имаха смисъл за Лайла, но много неща оставаха недоизказани, тя ги пропускаше и блуждаеше от място на място.

Федър дълго я гледа, докато не забеляза, че лицето й придобива замечтан вид.

— Я се изсуши и се преоблечи — каза той.

Лайла не отговори. Само погледна куклата и й загука.

— Защо не идеш да си починеш? — предложи Федър.

Пак никакъв отговор.

— Яде ли ти се нещо?

Тя поклати глава и се усмихна замечтано.

Федър се изправи и я дръпна за рамото.

— Хайде, не заспивай.

Тя сякаш се разбуди малко, погледна го с празен поглед, после внимателно загъна куклата и стана. Тръгна пред него като сомнамбул, внимателно сложи куклата на койката и бавно легна до нея.

— Отспи си — каза Федър.

Лайла не отвърна. Сигурно вече беше заспала.

Федър се върна и седна.

Не беше чак толкова трудно, помисли той.

Не знаеше какво ще прави с нея сутринта. Може би тя щеше да се оправи. И това се случваше.

Взе фенерче и вдигна дъските да провери равнището на водата.

Още беше ниско.

После намери гаечния ключ, отвори капака на резервоара с водата за пиене и го освети отвътре с фенерчето. Изглеждаше наполовина пълен. Реши, че може да го напълни сутринта, преди да отпътува.

Какво, по дяволите, значеше това? Можеше ли да тръгне на сутринта? Какво щеше да прави с нея?

Върна се обратно и пак седна. Не се сещаше какво да прави.

След малко помисли, че може да се обади в полицията.

Но какво щеше да каже?

— Виждате ли, тук, на яхтата ми, има една луда и ви моля да я отведете.

— Как се е озовала на яхтата ви? — щяха да попитат от полицията.

— Ами качи се в Кингстън…

Глупости, никога нямаше да ги убеди с подобен разговор.

Струваше му се, че най-лесно ще се справи с цялата бъркотия, ако накара Лайла да отиде на психиатър. Каквото и да се случеше с нея, той щеше да се отърве. Нали психиатрите са за това. Но как щеше да я убеди? Едва я накара да легне.

И кой щеше да плаща? Те вземат много скъпо. Щяха ли да се съгласят да я прегледат безплатно от благотворителност? И то без да е нюйоркчанка? Едва ли. Пък и цялата бюрократична процедура щеше да му отнеме поне няколко дни.

Бавно започна да осъзнава какво си е навлякъл на главата. Господи! Всичко на този свят се плаща. Наистина Лайла го беше хванала в капан. Нямаше начин да се изтръгне от нея. Какво, по дяволите, да прави?

Положението не беше трагично. Беше толкова тъпо, че ставаше комично. Здравата беше загазил с нея!

Представяше си как ще прекара остатъка от живота си с лудата жена в яхтата, без да събере смелост да я издаде, как ще се лута от пристанище на пристанище досущ като Летящия холандец с яхта — неин слуга до края на живота си.

Почувствува се като Уди Алън… Ето кой трябваше да играе неговата роля във филмите. Уди Алън. Той би се справил.

Какво да прави? Положението изглеждаше невъзможно.

Хрумна му, че може просто да изведе Лайла и да я изхвърли. Помисли известно време, но му призля. Нямаше смисъл да си прави шегички! Наистина беше загазил.

В кабината беше студено. Сигурно от преживения шок не беше усетил студа. Зареди отоплителната печка с брикети, но не намери кибрит. Пак като Уди Алън. Изведнъж всичко отказва да работи.

Мислено се върна назад към случките след запознанството им в Кингстън. Лайла беше дала някои признаци, че ще се случи нещо подобно. Но той не им беше обърнал внимание, защото изобщо не я познаваше. Безпричинният внезапен гняв, лудият епизод със секса в кабината в Найак. През цялото време се е преструвала.

Предположи, че точно за това се е помъчил да го предупреди Райгъл.

Поколеба се дали да не включи печката и да направи кафе, но се отказа. Имаше нужда от сън. Всичко можеше да изчака до сутринта. Разгъна един спален чувал върху койката, съблече се и се пъхна вътре.

Ами „лодкарят“, това пък какво означаваше?

Не разбираше защо сред всички в бара е избрала точно него.

Сигурно е търсила някакво убежище. Гледала е на него като на спасител.

Замисли се колко самотна всъщност е тя.

След малко заключи, че в това се крие цялото обяснение. Ето защо се беше върнала тази вечер. Очевидно нямаше при кого да иде.

Не знаеше какво да прави с нея. Щеше да я изслуша и да реши. Не можеше да направи нищо друго.

Тишината на пристанището беше необичайна. Федър очакваше да чуе на нюйоркското пристанище шлепове, влекачи и тежки презокеански кораби в нощта. Нищо подобно. Сякаш се намираше на тихо езеро някъде във вътрешността на страната…

 

 

Сънят не идваше…

… Сиянието около нея. То искаше да му подскаже нещо.

„Събуди се!“ — шепнеше то.

Но да се събуди за какво?

Може би за задълженията си.

А какви бяха те?

Сигурно да не е толкова статичен.

Беше минало много време, откакто Федър бе в психиатрията. Беше станал много статичен. Нормалните го намираха за по-разбираем, защото се бе доближил до тях. Но се беше отдалечил от хора като Лайла.

Сега гледаше на нея, както преди години другите гледаха на него. И се държеше точно като тях. Но те имаха извинението, че не знаят нищо. Не знаеха какво преживява. Ала той нямаше извинение.

Въпросът беше основателен. Проблемът със спасителната лодка. Ако се обвържеш с прекалено много хора, с прекалено много проблеми, те ще те завлекат на дъното. Ти не ги спасяваш, те те давят.

Разбира се, Лайла няма значение. И очевидно с нея той си губи времето. Пречи на другите по-важни цели в живота. Нали точно затова заключват психичноболните; макар и никой да не го признава открито. Те са ужасните хора, от които искаме да се отървем, но не можем. Въпросът не се изчерпва с това, че имат абсурдни идеи, на които никой друг не вярва. Те са „луди“, защото имат идеи и пречат на някой друг.

Единствено неоправдано е прикритието, претенцията, че се стремим да им помогнем, като гледаме да се отървем от тях. Нямаше обаче да допусне Лайла да го завлече на дъното. Сега тя беше само една досадна пречка и той можеше да се справи с нея. Може би сиянието се мъчеше да му подскаже точно това. Федър нямаше друг избор, освен да й помогне, все едно дали му беше приятно или не. Иначе само щеше да си навреди. Не можеш просто да избягаш от другите, без да нараниш самия себе си.

„Е, добре — помисли той, — като е дошла при мен, е направила или най-добрия, или най-лошия избор. Кой точно, не се знае.“

Обърна се на една страна и притихна.

Знаеше, че не за пръв път чува приказки като нейните, и си припомни някои от хората, с които бе разговарял в психиатрията. Когато полудяват, проявяват точно такава чистосърдечност.

… Какво помнеше? Струваше му се, че всичко е било толкова отдавна.

Леля Елън. Тогава беше седемгодишен.

На долния етаж се разнесе шум в мрака. Родителите му помислиха, че е крадец, но се оказа, че е Елън. Очите й бяха широко отворени. Преследвал я някакъв човек, обясни тя. Опитвал се да я хипнотизира и да прави разни неща с нея.

Федър запомни умолителните й думи в психиатрията: „Аз съм здрава. Здрава съм! Държат ме тук, но аз си зная, че съм съвсем здрава.“

После, когато си тръгваха, майка му и сестрите й плакаха. Но не видяха онова, което видя той.

Гледката завинаги се запечата в паметта му — Елън не се плашеше от лудостта, тя се плашеше от тях.

И за него самия беше най-трудно да се справи с това. Не с лудостта. Тя идва естествено. Най-трудно е да се справиш с праведността на нормалните.

Докато си съгласен с тях, те те утешават и закрилят, но ако им възразиш, нещата се обръщат. Тогава ставаш опасен. Не се спират пред нищо. Най-много го плашеше зловещото усещане, че правят всичко в името на доброто. Хората, които най-много обичаше и го обичаха, без изключение се обърнаха срещу него също както някога срещу Елън. Непрекъснато му повтаряха: „Не можем да стигнем до тебе. Как ли да те накараме да го проумееш.“

Нормалните винаги знаят, че са добри, защото така им подсказва тяхната култура. Всеки, който твърди нещо друго, е болен, параноик и се нуждае от лечение. Федър трябваше много да внимава в болницата, за да избегне подобни обвинения. Казваше на нормалните само онова, което искаха да чуят, и запазваше истинските си мисли за себе си.

Пак се обърна по гръб. Възглавницата беше твърда като камък. Всички хубави възглавници бяха горе при нея. Не можеше да отиде там сега… Нямаше значение.

Ето какво пречеше да се направи филм по книгата му. Лудостта не може да се екранизира.

Може би ако по време на прожекцията киното се срути и хората от публиката се озоват под звездите сами, без никаква подкрепа в пространството, и се замислят колко е глупаво да седят под открито небе и да гледат филм, който изобщо не ги засяга, те изведнъж ще осъзнаят, че филмът е единствената съществуваща действителност и по-добре да се заинтересуват от него, защото това, което виждат, и това, което са, е едно и също нещо, и ако филмът спре, те също ще престанат да съществуват…

Това е. Всичко! Край!!

Не остава нищо!!

А след малко сънят продължава и те са в него.

Точно така се получаваше. Федър беше свикнал толкова да се намира в съня, наречен „нормалност“, че вече не го забелязваше. Само от време на време нещичко го подсещаше. Сега виждаше сиянието съвсем рядко, от време на време, както тази вечер. Но тогава нямаше нищо друго освен светлината.

То не променяше нещата. Изцяло различен беше общият контекст, а предметите оставаха непроменени.

Спомни си една метафора, която му беше хрумнала — беше като бръмбар, който цял живот лази в някакъв мръсен чорап, но сега изведнъж някой или нещо е обърнал чорапа наопаки. Повърхността е същата, житейските подробности не са се променили, ала всичко вече изглежда открито и свободно, а ужасната спарена миризма е изчезнала.

С друга метафора се оприличаваше на въжеиграч. Сега обаче беше паднал от въжето и откриваше, че не си е счупил главата, а лети — неподозиран досега талант.

Спомни си, че не е споделял с никого вълненията от разкриването на старите и изследването на новите загадки. Спомни си как му се е струвало, че не е изпаднал в каталептичен транс, а напротив, че е излязъл от него. Беше се освободил от статичния житейски модел, за който смяташе, че е невъзможно да се промени.

 

 

Яхтата се разлюля и Федър осъзна къде е в момента. Лудост. Пак щеше да се побърка, ако не успееше да заспи. Хаосът беше прекалено голям… улици, шумове, хората, с които не се беше виждал повече от година, Робърт Редфорд, откроил се изведнъж на фона на яхтата… и отгоре на всичко тази история с Лайла. Много му дойде.

… Всичко се променя, променя, променя. Не искаше да се обвързва със статичен модел, но този беше прекалено подвижен. Не можеше да не съществува някакъв среден вариант между хаоса и стабилността. Вече беше остарял за подобни истории.

Дали да не почете малко? Беше на пристанището, за пръв път от няколко седмици можеше да се включи в електрическата мрежа, а още не си беше направил това удоволствие. Защо да не изчете писмата? Вероятно щеше да се успокои.

След малко стана, извади нощната лампа от сандъка, включи я в контакта и натисна копчето. Не светна. Сигурно кабелът на кея не беше свързан добре. Често се случваше. Освен това беше студено. Трябваше да засили огъня.

Облече панталоните и пуловера, взе фенерче и волтметър от кутията с инструментите и отвори люка да оправи осветлението.

Навън дъждът бе спрял, но небето още беше облачно и отразяваше светлините на града. Може би пак щеше да завали. На сутринта Федър щеше да разбере.

На кея видя, че кабелът е включен. Приближи до стълба, извади кабела и провери с волтметъра. Нямаше електричество.

Сети се, че не бива да стои бос на мокрия кей и да проверява напрежението в инсталацията. Отвори едно капаче до стълба и, разбира се, видя, че е изключен. Все така правят. Щракна ключа и волтметърът отчете сто и четиринайсет волта.

Лампата на яхтата също проработи. Федър извади бутилка спирт и подсили огъня в печката.

Още нямаше желание да чете пощата. Тя изискваше специално съсредоточаване. След стотици писма от почитатели, в които се говори почти едно и също, все по-трудно е да ги четеш внимателно. Още една страна на проблема с известността, но за днес му стигаше.

Беше купил и някои книги. Можеше да се заеме с тях. Един от недостатъците на живота в яхтата е, че нямаш достъп до обществените библиотеки. Но в една от книжарниците той намери двутомна биография на Уилям Джеймс, с която щеше да се позанимава известно време. Най-доброто средство за приспиване е доброто старо „философознание“. Извади единия том от платнената торба, пъхна се в спалния чувал и се загледа в корицата.