Робърт М. Пърсиг
Лайла (29) (Изследване на нравствеността)

30.

Събуди се от някакво дърпане. Чуваха се лекият вятър и плясъкът на водата. Сигурно вятърът бе сменил посоката си. Отдавна не го беше чувал. Яхтата се изместваше леко към пристана, след известно време се дръпваше в обратната посока… и после пак към пристана… До безкрайност. Фаровете осветяваха облачното небе.

Федър винаги свързваше тези звуци и движения на яхтата с чувството на самота. Закотвената яхта, изложена на вятъра, почти винаги е на много самотно място, там, където стигат само лодките.

Звукът успокояваше. Сивото небе и вятърът предвещаваха ден, в който е най-приятно да не ходиш никъде, просто да разтребваш в кабината, да вършиш отдавна отлагани неща, да изучаваш карти и пристанищни инструкции и да планираш по-нататъшното плаване.

После Федър си спомни, че днес трябва да иде в града и да потърси нещо за ядене.

Сети се и за Лайла. Може би днес щеше да разбере дали състоянието й се подобрява.

Измъкна се от спалния чувал. Стъпи на пода на кабината, но не изпита обичайното стъписване. Термометърът показваше петдесет и пет градуса по Фаренхайт. Не беше лошо.

Дължеше се на океана. Езерата и изкуствените канали във вътрешността щяха да замръзнат след не повече от месец, а водата тук едва ли щеше да се екове в лед. Приливите и теченията щяха да поддържат движението й. Разбира се, от другата страна на завоя океанът никога не замръзваше, затова опасността вече беше избягната. Федър винаги можеше да се измъкне. Ледът нямаше да го хване в капана.

Изкачи се по стълбата, бутна капака и подаде глава навън.

Красота. Сиво небе. Южен вятър. Топъл вятър с океански дъх. Другите две закотвени яхти бяха изчезнали.

Завоят закриваше Манхатън и Бруклин. Отсреща в западна посока се виждаха само закотвен шлеп и висока жилищна сграда от някакъв друг свят на мили оттук.

Внезапно изпита диво усещане за свобода.

Промененият вятър бе изтласкал яхтата малко по-близо до брега. Федър забеляза и още нещо, на което предния ден не бе обърнал внимание. Брегът беше затрупан с боклуци. Имаше пластмасови бутилки, стара автомобилна гума и малко по-нататък като че стари креозотови телефонни стълбове, полузаровени в пясъка до корпуса на продънена лодка. Санди Хук приличаше на последно убежище за целия боклук на цивилизацията, довлечен от река Хъдсън.

Федър погледна часовника си. Девет часът. Беше поспал добре. Пак слезе долу, сгъна спалния чувал и прибра книгите и листчетата от предната вечер. Стъкна огън и забеляза, че запасите му от въглища ще стигнат само за два дни. След като разпали огъня, се приближи до масата и издърпа второто чекмедже отдолу нагоре. Извади всички карти на река Хъдсън, натрупа ги на купчина и ги отнесе в кутията над койката за сядане. Вече нямаше нужда от тях. На тяхно място сложи свитък карти за разстоянието от Санди Хук до Кейп Мей и река Делауер. Разстла ги върху масата и ги разгледа една по една.

Бреговата линия беше изпъстрена с многобройни кръстчета, с които бяха отбелязани потънали плавателни съдове. Райгъл го беше предупредил да не навлиза към брега на Ню Джързи със североизточен вятър. Все пак му се стори, че стига времето да е хубаво, го чакат три лесни дни до Кейп Мей, с лек преход до Манаскан Инлет и по-дълъг до Атлантик Сити.

Сгъна картите и ги пъхна в чекмеджето. Приготви си лека закуска, изяде я и направи и за Лайла.

Тя беше будна, когато Федър влезе при нея. Отокът на лицето не беше спаднал особено, но Лайла пак го гледаше, наистина го гледаше, ставаше контактна.

— Защо се люлее яхтата? — попита тя.

— Няма страшно — успокои я Федър.

— Завива ми се свят — каза Лайла. — Спри я.

„Не само говори — помисли той, — дори се оплаква. Това вече е напредък.“

— Как ти е окото? — попита Федър.

— Ужасно.

— Можем да сложим горещ компрес или нещо подобно.

— А, не.

— Е, добре тогава, нося ти закуската.

— На острова ли сме?

— В Санди Хук, Ню Джързи.

— Къде са останалите?

— Къде?

— На острова — рече Лайла.

Федър не знаеше за какво говори тя, но нещо му подсказваше да не я пита.

— Не сме на остров, до малък нос сме. Няма никой, поне в тази част. Наоколо се търкалят само боклуци.

— Знаеш за какво говоря — настоя Лайла.

Той усети, че положението ще се усложни. Ако отхвърлеше думите й, тя щеше да отхвърли него. Само това оставаше! Лайла се опитваше да стигне до него. Федър трябваше да измине своята част от пътя.

— Всъщност доста прилича на остров — каза той.

— Ще дойде Ричард.

— Райгъл ли?

Лайла не отговори. Федър предположи, че наистина става дума за Райгъл. Не познаваше друг Ричард.

— Райгъл каза, че отива в Кънетикът да продаде яхтата си — обясни Федър. — Сега сме в Ню Джързи и не вярвам да дойде насам.

— Е, готова съм — каза Лайла.

— Хубаво. Много хубаво. Ще изляза да купя нещо за ядене. Искаш ли да се поразходиш с мен?

— Не.

— Добре. Почивай си на спокойствие.

Федър излезе и затвори вратата зад себе си.

Готова за какво, недоумяваше той, докато влизаше в главната кабина. Всички искат да ти наложат собствения си филм. Все едно да разговаряш с религиозен фанатик. Не можеш да спориш с нея, трябва само да намериш някаква допирна точка. Разбира се, Лайла вече се чувствуваше по-добре, но беше много далече от пълното възстановяване.

Не беше сигурен дали е безопасно да я остави сама. Нямаше обаче друг избор. Въпреки всичко беше по-безопасно, отколкото на брега, където тя можеше да реши да разговаря с хората от другите яхти. Един Господ знае какво ще се случи тогава.

Според картата съвсем близо до брега минаваше шосе и там на автостоп Федър можеше да стигне в Хайландс ъв Нейвсинк, градче на три мили на юг, където сигурно щеше да намери магазин.

Извади портфейла си от малкото чекмедже, напълни го с двайсетачки и взе от шкафчето до масата две платнени торби за покупките. Каза довиждане на Лайла, слезе от палубата в лодката и загреба към брега.

Плажната ивица бе покрита със ситен сивкав пясък. Стъпи върху него, издърпа лодката далеч от водата и я завърза за стърчаща от голям стълб желязна пръчка. Боклукът, който беше забелязал още от яхтата, се търкаляше навсякъде. Федър се загледа в него, докато вървеше към шосето — стъклени бутилки, многобройни избелели от водата парчета дърво със заоблени ъгли и краища, стелка от обувка, очукана кутия от бира „Будвайзер“, някакви стари възглавници и дървено локомотивче играчка.

Зачуди се дали няма да попадне на кукла като онази в ръцете на Лайла, но не видя.

Малко по-нататък се търкаляше пластмасова чашка за кафе, после още една, още обгорели дъски с ръждясали стоманени пирони, които трябваше да прескача. Всичко изглеждаше овехтяло и избеляло. Като че ли беше довлечено от водата, а не изхвърлено от туристи. Мястото беше прекалено неприветливо за туристи. Странно как можеше да е толкова близо до Манхатън и същевременно да изглежда така отдалечено и провинциално. Дори „провинциално“ не беше точната дума. Освен че беше изоставена, местността не се отличаваше с нищо особено. Виждаха се само останки от най-различни неща. И от растителността имаше само остатъци.

Зад боклуците растяха някакви вечнозелени храсти, които приличаха на тисове или хвойна. По други храсти се мяркаха само отделни червени листа. Още по-нататък имаше различни видове блатни треви — повечето бяха пожълтели, но тук-таме все пак се зеленееха. Изглеждаха чисти и крехки като праисторически растения.

В далечния край на блатото до изоставения дневен фар стоеше бяла чапла.

Федър намери шосето по указанията в картата — добре асфалтирано, чисто, запустяло. Беше му приятно да се поразтъпче.

Смрадликата тъкмо беше почнала да почервенява.

Още един път. Колко ли вече бе извървял?

Октомври беше подходящ месец за пътуване на автостоп.

Федър тръгна към шосето с дървета и храсти от двете страни, някак изненадан, че се е озовал точно тук. Динамично.

Лайла говореше. Това беше постижение. Показваше, че Федър е на верен път.

Думите й за острова и Райгъл не звучаха много смислено, но с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Важното беше да не пресилва нещата, за да не се получи противопоставяне. Щеше да е любопитно човек като Лайла да се изпрати на лечение в Самоа, но нямаше как. Лошото при лудостта е, че тя е извън всякаква култура. Тя е култура сама за себе си. Притежава собствена действителност, която нито една друга култура не е в състояние да забележи. Точно тук трябва да се постигне примирение. Не беше изключено културата на Лайла да се справи с положението сама, ако през следващите няколко дни Федър я оставеше на мира.

Не се канеше да праща Лайла в болница. Беше решил. В болницата само щяха да я натъпчат с лекарства и да й кажат да се приспособи. Нямаше обаче да забележат, че тя вече се приспособява. Точно това е лудостта. Тя се приспособява към нещо. Лудостта е приспособяване. Тя невинаги е стъпка в погрешна посока, може да е междинна стъпка в правилна посока. Лудостта не е непременно заболяване. Може да е част от лечението.

Федър не беше специалист по въпроса, но му се струваше, че проблемът за „лекуването“ на лудия прилича на проблема за „лекуването“ на един мюсюлманин, комунист, републиканец или демократ. Няма да постигнеш особен напредък, ако само им втълпяващ колко грешат. Убедиш ли моллата, че всичко ще придобие по-голяма ценност, ако той смени вярата си с християнството, успехът е не само възможен, но и твърде вероятен. Но ако не го убедиш, по-добре се откажи. Ако убедиш Лайла, че е по-ценно да смята „бебето“ си за кукла, а не куклата за бебе, състоянието й на „лудост“ ще се облекчи. Но не преди това.

Куклата сякаш беше решение на някакъв неизвестен на Федър проблем, останал може би още от детството. Най-важното беше да поддържа заблудите й и после бавно да я откъсне от тях, вместо да се бори срещу тях.

Почти всеки философ веднага би забелязал капана: думата „заблуда“. Заблуден е винаги другият. Или самите ние в миналото. Сегашното ни „аз“ никога не е „заблудено“. В заблуда изпадат цели групи хора, а самите ние сме извън тях. Ако се включим в групата, заблудата се превръща в „мнение на малцинството“.

Заблудите на лудостта не се споделят групово. Един човек не е смятан за луд, ако има и други единомишленици. Лудостта не е заразно заболяване. Ако му повярва един или още двама-трима, вече става дума за религия.

Затова когато по улиците в Италия и Испания нормални зрели мъже носят статуи на Христос, те не изпадат в заблудите на лудостта. Те се занимават със съдържателна религиозна дейност, защото са много. Но ако Лайла влачи навсякъде със себе си гуменото изображение на дете, ще я възприемат като луда, защото е самичка.

Ако попиташ един католически свещеник дали вярва, че нафората наистина е Христова плът, той ще отговори утвърдително. На въпроса: „Символично ли имате предвид?“, той ще каже: „Не, буквално.“ По същия начин, попиташ ли Лайла дали куклата в ръцете й е мъртво бебе, тя ще отвърне „да“. Ако я попиташ: „Символично ли?“, тя ще обясни: „Не, буквално.“

Според общоприетото мнение, докато не разбереш, че нафората наистина е плътта на Христос, няма да разбереш и светата литургия. Със същия успех можеш да кажеш, че ако не възприемеш куклата като истинско бебе, никога няма да разбереш Лайла. Тя е култура с един-единствен представител. Религия на един човек. Основната разлика е, че още от времето на Константин християнството се крепи на огромни модели на обществена власт. Лайла няма подкрепа. Едноличната религия на Лайла няма шансове.

Все пак сравнението не е съвсем правомерно. Според Федър, ако се сведат само до статуи, нафори и други външни белези, водещите религии в света биха изчезнали много отдавна под въздействието на научните знания и културните промени. Причината за оцеляването им се корени другаде.

Да се поставя религията и лудостта на една плоскост за сравнение звучи като богохулство, но Федър целеше не да омаловажи религията, а да обясни лудостта. Той беше на мнение, че интелектуалното разделяне на темата за нормалността от темата за религията е затруднило изясняването и на двете.

Според сегашния субектно-обектен възглед за религията, който традиционно е премълчаван, за да не дразни фанатиците, религиозният мистицизъм и лудостта са едно и също нещо. Религиозният мистицизъм е интелектуалният отпадък. Той е остатък от тъмното суеверно минало, когато никой не е знаел нищо и светът е затъвал все по-дълбоко в мръсотия, болести, нищета и невежество. А тази заблуда не се нарича „лудост“ само защото обхваща прекалено много хора.

По същия начин съвсем доскоро източните религии и култури се класифицираха като „изостанали“, затънали в болести, бедност и невежество поради безнадеждния си мистицизъм. И ако не беше явлението Япония, изведнъж отскубнала се от привидно поизостаналите субектно-обектни култури, културната имунна система на това схващане щеше да си остане непоклатима.

Метафизиката на Качеството отъждествява религиозния мистицизъм с Динамичното Качество. Според нея привържениците на субектно-обектните възгледи са почти прави, когато поставят знак за равенство между религиозния мистицизъм и лудостта. Двете понятия са почти тъждествени. И лудите, и мистиците са се освободили от традиционните статични интелектуални модели на собствената си култура. Единствената разлика е в това, че лудият преминава към личен статичен модел, а мистикът се отказва от всички статични модели в полза на чистото Динамично Качество.

Метафизиката на Качеството посочва, че докато се ограничава в субектно-обектния метафизичен светоглед, психиатрията неизбежно ще търси изход от лудостта в моделите, а не в мистичното. Точно както индианците чоктоу не различават синьото от зеленото или говорещите хинди не различават леда от снега, съвременната психология не може да отдели действителността, вместена в модели, от действителността без модели и затова не разграничава лудите от мистиците. Те й изглеждат еднакви.

Когато в един от диалозите си Сократ казва: „Велика благодат може да дойде при нас чрез лудостта, при условие че лудостта е божи дар“, психиатрите не разбират за какво точно говори той. Или когато същото отношение проличава в израза „Не е сам“, който означава „Не е сам, а е с Бога“, те пренебрегват израза, понеже се коренял в невежеството и суеверието.

Ето още една проява на „ефекта на Кливландското пристанище“, при който не виждаш онова, което не търсиш, защото вгледаме ли се в досегашната ни култура, веднага ще съзрем връзките между разбирането на лудостта и разбирането на религията. Метафизиката на Качеството може да обясни дори представата за лудостта като „обладание от дявола“ със стремежа на низшия биологичен модел — „дявола“, да превъзмогне по-висшия модел — съобразяването с културните схващания.

Според Метафизиката на Качеството обичайните подходи към лудостта — приспособяването към културните модели и изолирането в психиатрия — не са единственият изход. Другото решение е да премахнем всички статични модели, ненормални и нормални, за да намерим независимата от тях основа на действителността — Динамичното Качество. Метафизиката на Качеството смята за безнравствено нормалните да налагат принудително културата си, като потискат Динамичните пориви, водещи до лудост, защото в такъв случай низшата еволюционна форма се стреми да погълне висшата. Статичните социални и интелектуални модели са само междинни еволюционни звена. Те са добри слуги на живота, но ако им позволим да станат господари, го унищожават.

Тази теория предлага решения на някои загадки в сегашното лечение на лудостта. Така например лекарите знаят, че шоковата терапия е „ефикасна“, но никой не знае защо.

Метафизиката на Качеството дава обяснение. Шоковата терапия е ценна не защото връща лудия към нормалните културни модели. Тя не постига това. Ценна е, защото разрушава всички модели, и личните, и на културата, и оставя пациента временно в Динамично състояние. Шокът само засилва ефекта от онова, което бихме постигнали, ако ударим силно болния по главата с бейзболен стик. Пациентът просто изпада в безсъзнание. Всъщност Уго Черлети разработва методиката на шоковата терапия точно за да постигне ефекта от удара по главата, като избегне риска от повреда на черепа.

Но в субектно-обектните теории не се отчита обстоятелството, че това състояние на безчувственост без никакви модели е ценно за съществуването. След като пациентът изпадне в него, психиатрите, разбира се, не знаят какво да правят и затова пациентът често пак се връща към лудостта и трябва отново и отново да бъде докарван до състояние на безчувственост. Понякога обаче той изживява за миг мъдростта на дзен, вижда колко са повърхностни и личните му модели, и моделите на културата, разбира, че едните ден след ден му носят електрошокове, а другите го освобождават от плена в психиатричното заведение, и взема мъдрото мистично решение да се измъкне на всяка цена.

Ориентираната към ценностите метафизика обяснява още една загадка в лечението на лудостта — значението на спокойствието, тишината и уединението, векове наред основното лечение за психичноболните. Те са оставяни на мира. По ирония на съдбата на психиатрите и лекарите не се признава точно това, с което се справят най-добре. Може би се страхуват да не би някой войнствен журналист или друг реформатор да се появи и да извика: „Погледнете затворените тук нещастници, които няма с какво да се занимават. Това е нечовешко отношение.“ Ето защо за тази страна от лечението не се тръби много. Лекарите знаят, че е ефикасна, но няма как да я обосноват, защото в културата им е залегнало убеждението, че да не правиш нищо е равносилно на това да правиш нещо лошо.

Метафизиката на Качеството посочва, че случайните прояви в психиатриите, които иначе са съвсем съзнателни при мистичното вглъбяване, са естествен човешки процес, наречен на санскрит дхяна. В нашата култура дхяна се превежда с мъглявото „медитация“. Както мистиците открай време търсят манастирите, ашрамите и отшелничеството заради уединението и тишината, така и психичноболните се лекуват чрез изолация на сравнително спокойни, строги и тихи места. Понякога в резултат на монашеското оттегляне в мълчалива самота пациентът постига състояние, което Карл Менингер описва като „по-добре от излекуван“. Той всъщност се чувствува по-добре, отколкото преди да полудее. Федър предполагаше, че в редица от тези възприемани за „случайни“ явления пациентът сам се научава да не се придържа към каквито и да е статични идейни модели — културни, лични или други.

В психиатрията дхяна се подценява и често се разрушава, защото няма метафизична основа за научното й разбиране. Но сред религиозните мистици, особено на Изток, дхяна се изучава много интензивно.

Отношението на Запада към дхяна е блестящ пример за това, как статичните модели на културата могат да накарат нещо да не съществува, дори когато то наистина съществува. В западната култура хората са напълно убедени, че не медитират, когато всъщност правят точно това.

Яхтата се бе появила именно заради дхяна. Федър я купи, за да има къде да се уедини на тихо и незабележимо място, да се вглъби в себе си и да е такъв, какъвто иска, а не за какъвто го мислят или искат да бъде. Не смяташе, че само неговата яхта служи за тази цел. Нали винаги такова е било предназначението на лодките… и на крайморските вили… на къщите край езерата… туристическите пътеки… игрищата за голф… Зад всички тях се крие потребността от дхяна.

И отпуските… колко сполучливо е намерена думата — „отпускам“… това е дхяна — пускам, изхвърлям от живота статичните боклуци и изпадам в състояние на безгранично спокойствие.

Точно това преживяваше в момента Лайла: огромно отпускане, изчистване на боклука от нейния живот. Вкопчила се е в някакъв нов модел, защото вярва, че той отхвърля стария. Но трябва да изпразни живота си от всички стари и нови модели и за известно време да изпадне в състояние на празнота. В такъв случай културата има нравственото задължение да не й пречи. Най-моралната дейност е да създаваш пространство, където животът да се движи напред.

Метафизиката на Качеството свързва религиозния мистицизъм с Динамичното Качество, но би било голяма грешка да смятаме, че тя възприема статичните вярвания на някоя конкретна религиозна секта. Според Федър сектантската религия е статично обществено отклонение от Динамичното Качество и макар за различните секти отклонението да не е еднакво, нито една от тях не казва цялата истина.

Любимият му християнски мистик беше Йоханес Екхарт, който казва: „Искаш ли да си съвършен, недей да се вайкаш за Бога.“ Екхарт посочва дълбока мистична истина, но човек си представя колко са му ръкопляскали статичните църковни власти. Те произнасят срещу него присъдата: „Хлевоуст, припрян и вероятно еретик.“

От наблюденията си Федър бе стигнал до заключението, че вярващите и свещениците във всяка религиозна общност, съжителствуват като кучето и котката. Всяка от двете групи има нужда от другата, но изпитва към нея силна неприязън.

Известна е поговорката „Нищо не ядосва епископа така, както присъствието на светец в епархията му.“ Беше една от любимите на Федър. Динамичните възгледи на светеца го правят непредсказуем и неконтролируем, а епископът има запълнен график за религиозни церемонии — събиране на средства, плащане на сметки, срещи с паството. Светецът ще съсипе всичко, ако към него не се проявява дипломатичност. Дори тогава може да направи нещо съвършено неочаквано и да разочарова всички. Каква бъркотия! Епископите може да се мъчат години, десетилетия и дори векове, за да оправят ада, създаден от светеца само за един ден. Най-типичният пример е Жана д’Арк.

Във всички религии епископите се стремят да украсят Динамичното Качество с всякакви статични тълкувания, защото така им налага собствената култура. Тълкуванията обаче са златни лози, които се увиват около дървото, засенчват слънчевата светлина и постепенно го задушават.

 

 

Федър чу, че отзад се приближава кола. Когато звукът се засили, вдигна палец и колата спря. Каза, че търси магазин за хранителни стоки, и шофьорът го откара в Атлантик Хайландс, където и без това отиваше. В супермаркета Федър напълни платнените торби с всички продукти, които му се сториха хубави, и после пак успя да се качи на автостоп до отклонението за Санди Хук. Метна на рамо натежалите торби с надеждата, че ще мине друга кола, но се излъга.

 

 

Отново се замисли за лудостта на Лайла, за връзката й с религиозния мистицизъм и за начина, по който Метафизиката на Качеството включва в разума и едното, и другото. Разсъждаваше как щом се постигне единението и Динамичното Качество се отъждестви с религиозния мистицизъм, се надига лавина от информация за същността на Динамичното Качество. Разбира се, голяма част от религиозния мистицизъм е просто долнопробен „вой за Бога“, но ако се потърсят източниците и воят не се възприема прекалено буквално, изникват доста интересни неща.

Много отдавна, още когато за пръв път се зае с идеята за Качеството, Федър стигна до извода, че щом Качеството е първоизточник на възприятията ни, ще го разберем най-добре, ако се върнем към зората на историята, когато този източник сигурно не е бил така задръстен от съвременния потоп от статични интелектуални модели на знанието. Проследи корените на Качеството до древногръцката философия, не вярваше, че може да се върне още по-назад. После си даде сметка, че има възможност да стигне до времената преди древногръцките философи, до реториците.

Обикновено философите твърдят, че идеите им са възникнали от „природата“ или понякога от „Бога“, но според Федър подобни твърдения не бяха съвсем точни. Изучаваният от философите логичен строй на нещата произлиза от „митоса“. Митосът е културата на обществото и реториката, която културата трябва да създаде преди философията, става възможна. Повечето древни религиозни слова са глупости, но така или иначе те са родили съвременното научно слово. Тезата за „митосът преди логоса“ съответствува на твърдението на Метафизиката на Качеството, че интелектуалните статични модели на качеството се градят върху социални статични модели.

Докато се ровеше в историята на древна Гърция, във времето на прехода от митоса към логоса, Федър забеляза, че древногръцките реторици, софистите, наричат учението си арете, синоним на Качеството. Викторианците превеждат арете като „добродетел“, но викторианската „добродетел“ предполага полово въздържание, предвзетост и високомерно чувство за превъзходство в праведността. Древните гърци нямат предвид нищо подобно. От ранната им литература, особено от поезията на Омир се вижда, че арете е ключово, жизненоважно понятие.

Федър беше сигурен, че не може да стигне по-назад от Омир, докато един ден не попадна на изненадваща информация. Прочете, че лингвистичният анализ може да ни отведе назад във времето на митоса още преди Омир. Старогръцкият не е най-старият език. Той произлиза от един много по-ранен език, наречен праиндоевропейски. От него няма запазени писмени паметници, но учените го възстановяват на основата на приликите между санскрит, гръцки и английски и доказват, че те са издънки на общ праисторически език. След хилядолетно откъсване от гръцкия и английския езикът хинди продължава да използува думата „ма“ за „майка“. „Йога“ прилича на „иго“ и мое да се преведе със същата дума. Индийската титла „раджа“ звучи като „регент“, защото и двете понятия идват от праиндоевропейския. Днес праиндоевропейският речник съдържа над хиляда думи с установени производни в над сто езика.

Просто от любопитство Федър реши да провери дали е включен и думата арете. Погледна на буквата „а“ и се разочарова. После прочете, че древните гърци са се отклонили от праиндоевропейския правопис. Един от греховете им бил добавянето на представката „а“ към редица праиндоевропейски корени. Тогава Федър потърси арете на буквата „р“. Този път вратата се открехна.

Праиндоевропейският корен на арете е морфемата „рт“. Тя се съдържа в цялата съкровищница от думи освен арете: „аритметика“, „аристократ“, „артист“, „реторика“, „обред“, „ритуал“, „сътворен“, английската дума за „стойност“ и „right“ със значение „десен“ и „правилен“. С изключение на „аритметика“ всички тези думи имат далечна словесна прилика с Качеството. Федър ги изследва внимателно, без да бърза, мъчеше се да предположи какви възгледи, какъв светоглед са определили обособяването на тази група от думи.

При първата поява на морфемата в думите „аристократ“ и „аритметика“ Федър я свърза с идеята за „първо“. „Рт“ означаваше „пръв“. После в „артист“ и „сътворен“ възникна асоциацията с „творец“ и „свързан с красотата“. „Ритуал“ предполагаше подреденост и повторяемост. А думата „right“ имаше две значения: „десен“ и „морално и естетически правилен“. Обединяването на всички тези значения даваше по-пълна представа за значението на морфемата „рт“. „Рт“ означаваше „първата сътворена красива повторяема подреденост на нравствената и естетическата правота“.

Интересно беше да се отбележи, че и днес аритметиката продължава да заема точно такова място сред науките.

По-късно Федър откри, че макар и евреите да са „отвъд реката“ и да не са част от праиндоевропейската група, те имат сходно понятие — аретон, със значение „Единственият“, което било толкова свещено, че не бивало да се произнася гласно.

Въпросът за дясната ръка също будеше интерес. Федър бе попаднал на антропологическа книга, озаглавена „Господството на дясната ръка“. Авторът Робер Херц доказваше, че заклеймяването на левичарството като „зловещо“, дума, която в някои езици е запазила връзката си с латинската дума „ляв“, е почти универсална антропологична особеност. Съвременната култура от двайсети век е едно от малкото изключения, но дори и днес, когато се полага клетва пред съда, когато военните отдават чест или президентът встъпва в длъжност и изразява съгласието си да се придържа към първата сътворена красива повторяема подреденост на нравствената и естетическата правота в своята страна, изискването е да се вдигне дясната ръка. Същото се иска от децата, които се заклеват пред знамето като символ на племенната красота и моралната правота. Праисторическото „рт“ е все още сред нас.

В праиндоевропейската находка имаше само едно нещо, което смущаваше Федър — отначало той се мъчеше да го прикрие, но то упорито изплуваше отново. Групираните значения се различаваха от неговото тълкуване на арете. Подтекстът им беше „значителност“, ала формална, обществена, процедурна и измислена — почти антоним на Качеството, за което Федър говореше. Въпреки че означаваше „качество“, морфемата „рт“ насочваше към статично, а не към Динамично качество. Искаше му се да е иначе, но едва ли щеше да стане. Ритуал. Най-малко от всичко желаеше арете да означава точно това. Лошо. Викторианският превод на арете като „добродетел“ сякаш беше по-сполучлив, тъй като „добродетел“ предполага ритуално съобразяване с нормите в обществото.

Изпаднал в мрачно настроение, замислен над различните тълкувания на морфемата „рт“, Федър се натъкна на още едно „откритие“. Този път вече бе сигурен, че е стигнал до самия край на веригата Качество—_арете_—рт. Но тогава от напластените спомени разумът му изрови още една дума, за която не беше мислил и чувал от много отдавна:

Рта^[1]. Беше санскритска и Федър се сети какво означава — „рта“ е „космичният ред на нещата“. После си припомни прочетеното някъде твърдение, че санскритският език се смята за най-близък до праиндоевропейските корени може би поради езиковите модели, ревностно запазени от индуистките жреци.

„Рта“ изплува в паметта му заедно с картината на обляна от слънчева светлина класна стая с изцапани с тебешир светлокафяви стени. В предната й част господин Мукерджи, изпотеният, облечен с дхоти брамин, който тъпчеше главите на събралите се ученици със санскритски думи — „адвайта“, „майя“, „авидя“, „брахман“, „атман“, „прана“, „самкия“, „висиштадвайта“, „Ригведа“, „упанишад“, „дарсана“, „дхяна“, „ниайя“ и така нататък. Всеки ден им даваше нови думи с лека усмивчица, която подсказваше, че ги чакат още стотици.

Федър седеше на изтъркания дървен чин до стената в дъното на класната стая, потеше се и се дразнеше от бръмченето на мухите. Жегата, светлината и мухите свободно влизаха и излизаха от отворите в отсрещната стена, които бяха без стъкла, защото в Индия няма нужда от тях. Тетрадката беше влажна там, където опираше ръката му. Писалката се плъзгаше по влажното петно, затова трябваше да пише около него. Обърна страницата и видя, че влагата се е просмукала и на следващата страница.

Мъчеше се да запомня в горещината значенията на думи като „аджива“, „мокша“, „кама“, „ахимса“, „сушепти“, „бхакти“, „самсара“. Те минаваха като облаци през съзнанието му и се изпаряваха. През отворите в стената се виждаха истинските облаци — грамадни, мусонни, издигащи се нагоре на повече от хиляда стъпки — и кравите синдхи с бели гърбици, приведени за паша под тях.

Смяташе, че още преди години напълно е забравил всички тези думи, но сега пак изплува „рта“. „Рта“ от най-старата част на „Ригведа“, която пък на свой ред беше най-старият писмен паметник на индоарийския език. Богът слънце, Сурия, започваше пътешествието си с колесница по небето от „рта“. Варуна, богът, чието име носеше градът, където учеше Федър, беше главната опора на „рта“.

Варуна бе всезнаещ. Описваха го като неизменен свидетел на истината и лъжата у хората, като „вечния трети, когато двама заговорничат“. Беше богът на праведността, пазител на всичко ценно и добро. Според текстовете най-отличителната черта на Варуна е неотклонното му придържане към висшите принципи. По-късно го засенчва Индра, богът на гръмотевиците и унищожител на враговете на иидоарийците. Но всички богове се възприемаха като „пазители на рта“, потърсили правотата и осигурили нейното възтържествуване.

Един от старите учебници на Федър, написан от М. Хирияна, съдържаше сполучливо обобщение: „Рта етимологично означава «пътека» и първоначалният му смисъл е «космичен ред», поддържан от всички богове, но по-късно придобива значението «правота», така че боговете стават пазители на света не само от физическата бъркотия, но и от нравствения хаос. Едната идея се съдържа в другата: във Вселената има ред, защото тя е управлявана от праведни ръце…“

Физическият ред във Вселената е и нравствен ред. „Рта“ означава и двете. Точно съвпадаше с това, което твърдеше Метафизиката на Качеството. Идеята не беше нова. Беше най-древната идея, позната на човека.

Според Федър отъждествяването на „рта“ и арете беше изключително ценно, защото показваше мащабната историческа панорама на основния конфликт между статичното и Динамичното Качество. То обясняваше защо арете означава „ритуал“. „Рта“ също значи „ритуал“. Но за разлика от гърците индусите в хилядолетната си културна еволюция винаги са обръщали внимание на конфликта между ритуала и свободата. Решаването му от будистката философия и веданта е едно от великите постижения на човешкия ум.

Първоначалното значение на „рта“ по време на така наречения „брамински“ период от историята на Индия се изменя в посока към крайно ритуализирани статични модели, много по-строги и подробни от познатите в западната религия. Хирияна пише:

„Съществуването на няколко божества на природата първоначално цели да се спечели тяхната благосклонност към земния и отвъдния живот. Тогава молитвите естествено са придружавани от простички дарове, като например зърно и биволско масло. Но с времето формата на обожествяване се усложнява, възникват сложните жертвоприношения и отделната класа на професионалните жреци, за които се смята, че единствено са способни да ги извършват. В по-късните химни се съдържат алюзии за обреди с много голяма продължителност, при които човекът, поискал да направи жертвоприношение, кани няколко жреци. През този период се променя духът на жертвоприношенията. Идеята вече не е боговете да се умилостивят, за да проявят благосклонност или да предотвратят някаква опасност. Все повече се налага идеята те да бъдат принудени да сторят именно онова, което иска от тях човекът, направил жертвоприношението…

Замисълът на жертвоприношението се изменя съществено и това също води до промяна на взаимоотношенията между богове и хора. Вече се държи изключително много на най-строгото спазване на всички подробности, свързани с ритуалите, смята се, че положителният резултат ще последва автоматично в земния или отвъдния живот… Ето как точността в изпълнението на ритуалите се издига до равнището на природните закони и нравствената чистота.“

„Никак не е трудно да се открият подобни условия и в съвременния свят“ — помисли Федър.

Но индуският опит има значение, защото разпадането на Динамичното Качество в статично качество не слага край на процеса. След периода на „брамините“ идват периодът на Упанишадите и разцветът на индуската философия. В Индия Динамичното Качество се възражда в рамките на статичните мисловни модели.

„«Рта» — пише Хирияна — почти изцяло престава да се използува в санскрит, но… под името «дхарма» все същата идея заема изключително важно място в по-късното индуско светоусещане.“

По-разпространеното значение на „дхарма“ е „религиозно достойнство, за което се предполага, че действува невидимо и осигурява добруването на човека в бъдеще тук или другаде. Затова се смята, че определени жертвоприношения ще отведат човека на небето след края на земния му живот, а други ще му донесат богатство, деца и още желани неща в настоящия живот.“

Но авторът добавя, че „понякога думата се използува като изцяло нравствено понятие и означава правилно или праведно поведение, чийто резултат е нещо добро“.

„Дхарма“ също както „рта“ означава „това, което свързва нещата“. Тя е основата на реда. Равносилна е на праведността. Тя е етичната норма, устойчивото състояние, което носи на човека пълно удовлетворение.

„Дхарма“ е дълг. Но не външен, наложен произволно от останалите. Не изкуствен набор от възприети условности, които могат да се изменят или отменят чрез закони. Нито пък е вътрешен дълг, който всеки произволно избира по съвест. „Дхарма“ стои над въпросите кое е вътрешно и кое — външно. „Дхарма“ е самото Качество, принципът на „правотата“, който определя строежа и целта на еволюционното развитие на живота и на все по-дълбокото разбиране на създадената от живота вселена.

В индуистката традиция „дхарма“ е относителна и зависи от условията в обществото. Тя винаги има обществено измерение. „Дхарма“ е нишката, което обединява обществото. Това значение отговаря на древните корени на понятието. Но според съвременната будистка мисъл „дхарма“ се превръща в свят на явленията — предмет на възприятия, размишления или осъзнаване. Столът например не се състои от атоми вещество, а от „дхарми“.

Подобно твърдение е съвсем неразбираемо за традиционната субектно-обектна метафизика. Как така столът се състои от отделни малки нравствени структури? Но ако приложим Метафизиката на Качеството и видим, че столът е неорганичен статичен модел, че всички статични модели са съставени от ценности и че ценността е синоним на нравствеността, нещата започват да се изясняват.

На Федър му хрумна, че може би точно тук се крие обяснението защо работниците в Япония, Тайван и други страни в Далечния изток поддържат качеството на работата далеч над равнището на Запад. В миналото традиционното отрицателно отношение на мистиците към неорганичните статични модели, „природните закони“, е задържало развитието на създадените от науката технологии, но след като хората от Изтока се научават да преодоляват този предразсъдък, нещата се променят. Ако принадлежиш към културна традиция, според която електронната схема е главно нравствена структура, а не купчина вещество, е по-лесно да осъзнаеш нравствената си отговорност за качеството на работата.

Федър е убеден, че сплотеността на източните общества и способността на хората там да работят безропотно часове наред не са генетично, а културно обусловени. Те са плод на „дхармата“, осмислена още преди векове, и на начина, по който тя съчетава свободата и ритуала. На Запад прогресът като че ли представлява поредица от спазматични взривове на свобода и ритуали. Революцията на свободата срещу старите ритуали ражда нов ред, който скоро се превръща в остарял ритуал, срещу него се надига следващото поколение и така до безкрай. На Изток има множество конфликти, но исторически този конкретен конфликт не е преобладаващ. Федър си го обясняваше с това, че „дхармата“ обхваща без противоречия и статичното, и Динамичното Качество.

Така например от литературата за дзен-будизма и от неговото настойчиво търсене на „неписаната дхарма“ ще си помислим, че той е върл противник на ритуала, изразен в „писаната дхарма“. Това обаче не е вярно. Всекидневието на монаха, посветил се на дзен-будизма, представлява низ от ритуали, час след час, ден след ден, цял живот. Никой не му казва да разруши статичните модели, за да открие неписаната „дхарма“. От него се иска да ги усъвършенствува!

Това противоречие се обяснява с убеждението, че човек не се освобождава от едни статични модели, като се опълчва срещу тях с други. Този подход понякога се описва като „лошата карма, която преследва опашката си“. От статичните модели се освобождаваме, като ги приспиваме. Иначе казано, усъвършенствуваме ги до такава степен, че те се превръщат в несъзнателна част от природата ни. Толкова свикваме с тях, че забравяме за съществуването им и те изчезват. Именно сред най-еднообразната скука на статичните ритуални модели се ражда Динамичната свобода.

Федър не намираше нищо лошо в тази ритуална религия, стига ритуалите да се разглеждат само като статичен портрет на Динамичното Качество, като сигнал за Динамично Качество в обществото, където господствуват моделите. Но винаги съществува опасността ритуалите, статичните модели, да се отъждествят с онова, което олицетворяват, и по такъв начин да разрушат Динамичното Качество, което по принцип би трябвало да бранят.

Пътят изведнъж се изчисти от гъстата зеленина отстрани и пред Федър се ширна океанът.

Той спря за миг край плажа, загледан в безкрайния низ от вълни, които прииждаха бавно откъм хоризонта.

Тук южният вятър беше по-силен, стана му хладно. Духаше равномерно, като истински попътен вятър. Нищо не го спираше над необятната океанска повърхност. „Огромна празнота и нищо свято.“ Ако изобщо можеше да има видима, конкретна метафора за Динамичното Качество, тя беше пред Федър.

Тук плажът изглеждаше много по-чист, отколкото от другата страна, и Федър с удоволствие би се поразходил, но трябваше да се върне при яхтата.

… И при Лайла.

Откъде ли да започне с нея? Това беше въпросът. Тълкуването на Качеството в светлината на „рта“ би довело до извода, че и трябва повече ритуал — не ритуалът, който се бори срещу Динамичното Качество, а ритуалът, който го въплъщава. Какъв ритуал обаче? Лайла нямаше да се подчини на нито един. Тя се бореше точно срещу ритуалите.

Но може би това беше отговорът. Проблемът на Лайла не беше, че и липсва Динамична свобода. Едва ли имаше по-голяма свобода от нейната. Сега тя се нуждаеше от стабилни модели, в които да вмести свободата си. Трябваше по някакъв начин да се включи повторно в ритуалите на всекидневието.

Откъде ли да започне?…

… Може би от куклата. Тя трябваше да се откаже от нея. За такава религия нямаше да спечели никого. Колкото повече се вкопчваше в куклата, толкова по-голяма беше вероятността статичният модел да се втвърди. Отбранителните модели са дори по-лоши от моделите, от които бягаше! Сега Лайла трябваше да бяга от два вида модели — моделите на културата и своите собствени.

… Федър се замисли възможно ли е отбранителните модели да се приспят чрез куклата. Просто да приемат, че куклата е истинското й дете, и отношението към нея да притъпи копнежите. Лайла казва, че куклата, детето й, е мъртво. Мисли, че е на някакъв остров. Защо да не погребат куклата с всички подобаващи почести?

Би било ритуал, реши Федър. Точно от това изпитва нужда Лайла. Федър не бива да се бори срещу нейните ритуали. Трябва да ги обединява. Тя сякаш вече го възприема като някакъв свещеник. Защо да я разочарова? Може да се възползува от изградения у нея образ, за да погребе моделите на лудостта й заедно с куклата. Ще е доста театрално и престорено, но нали точно това са погребенията: театър. Разбира се, че не за трупа, те помагат да се сложи край на копнежите и старите модели на живите, които трябва да продължат по-нататък. За Лайла погребението щеше да е истинско. Куклата вероятно въплъщаваше всички положени някога за нея грижи.

„Рта“. Ето какво липсваше в живота й. Ритуал.

Да се явяваш на работа в понеделник сутрин е „рта“. Седмичната заплата в петък следобед е „рта“. Да влезеш в бакалията и да напазаруваш храна за децата е „рта“. Да плащаш с петъчните пари е още повече „рта“. Целият механизъм на обществото отначало докрай е „рта“. Точно от това се нуждаеше Лайла.

Федър само се досещаше докъде може да се проследи връзката между ритуала и Космоса — сигурно петдесет—сто хиляди години. Пещерните хора обикновено са обрисувани като космати глупави същества, които не ги бива за почти нищо, но антропологичните изследвания на съвременните първобитни племена показват, че най-вероятно хората от каменната ера непрекъснато са се подчинявали на ритуали. Има ритуал за измиване, за строеж на къща, за ловуване, за ядене и така нататък — ритуалите са толкова много, че размиват границата между „ритуал“ и „познание“. В безписмените култури ритуалът прилича на обществена библиотека, където се учат младите и се съхраняват общите ценности и информацията.

Ритуалите понякога са свързващото звено между социалното и интелектуалното равнище на еволюцията. Можем да си представим първобитните ритуални песни и танци, свързани с определени космологични предания и митове — първоизточник на най-древните религии. Сигурно оттам са произлезли първите интелектуални истини. Щом ритуалът винаги предшествува интелектуалните принципи, той невинаги е упадъчно покваряване на интелекта. Последователността им в историята показва, че принципите произлизат от ритуалите, а не обратното. С други думи, не изпълняваме религиозните ритуали, защото вярваме в Бога, а вярваме в Бога, защото изпълняваме религиозните ритуали. Ако е така, това е само по себе си важен принцип.

След като Федър повървя малко, въодушевлението му около погребението на куклата почна да се изпарява. Не му допадаше идеята да се захване с ритуал, в който всъщност не вярва. Изпитваше усещането, че истинският ритуал трябва да се поражда от вътрешната природа на човека. Той не може да се изсмуче от пръстите и да се пришие отвън.

Погребението щеше да е преструвка. Как можеш да върнеш някого към „действителността“, когато умишлено му предлагаш измислица? Нямаше да се получи. В психиатрията никога не се поддаваше на преструвки и бе убеден, че и сега нямаше да стане нищо. Приказки за Дядо Коледа. Рано или късно лъжата рухва… и какъв е следващият ход тогава?

Федър продължи да размишлява по въпроса, докато следваше извивките На пътя. Накрая видя знак, че се намира вече в Хорсшу Коув.

Забеляза, че яхтата му си е на мястото на завоя, но до нея бе спряла още една.

Обзе го съвсем не мистична тревога.