Робърт М. Пърсиг
Лайла (3) (Изследване на нравствеността)

3.

Хиляда деветстотин шейсет и шеста. Господи, как летеше времето.

Замисли се как ли би изглеждал Дюзънбъри сега, ако беше жив. Сигурно нямаше да е нищо особено. Още преди да умре, се появиха признаци, че сдава багажа, че е бил в разцвета на силите си, когато Федър се запозна с него в Боузман, щата Монтана — бяха колеги в катедрата по английска филология.

Дюзънбъри беше роден в Боузман и бе завършил колеж там, но след двайсет и три години преподавателска работа му възлагаха само три предмета в първи курс: никаква литература, никакви лекции в горните курсове. От академична гледна точка отдавна бе прехвърлен в графата ТРУДНИ, от които катедрата на драго сърце би се отървала начаса. Само дългият преподавателски стаж го спасяваше от категорията БОКЛУК. Той почти не общуваше с останалите от катедрата. Колегите му се отнасяха към него с различна степен на отчужденост.

Федър не можеше да го проумее, защото в личните си разговори с него Дюзънбъри изобщо не беше необщителен. Понякога наистина изглеждаше затворен с извитите си вежди и отпуснатите ъгълчета на устата, но когато Федър го опозна по-отблизо, Дюзънбъри всъщност се оказа жизнерадостен, с приповдигнат дух, бъбрив като стара мома или лелка. Държеше се леко „разпуснато“, бе хаплив и понякога язвителен. Отначало Федър помисли, че именно заради това не го обичат — по онова време от мъжете в Монтана се очакваше да изглеждат и да постъпват като в рекламите на „Марлборо“, но постепенно Федър се убеди, че причината за отчуждението е друга. Дюзънбъри просто си беше особняк. В една малка катедра дребните ексцентрични особености могат с годините да се превърнат в големи различия, а особеностите на Дюзънбъри никак не бяха дребни. Най-голямата разлика се разкриваше в репликата, която Федър чуваше многократно, презрителното: „Аха, Дюзънбъри… Дюзънбъри с неговите индианци.“

Дюзънбъри говореше за останалите колеги с не по-малко презрение: „Аха, английската катедра.“ Но рядко ги споменаваше. Единствената тема, която искрено го въодушевяваше, бяха индианците, особено индианците, наречени „Роки бой“, племето чипеуа крий до канадската граница, за което пишеше докторска дисертация по антропология. Не криеше, че ако не се броят индианците, с които се е сприятелил за двайсет и една от двайсет и трите години преподавателски стаж, само си е пропилял времето.

Беше наставник на всички студенти индианци в колежа — длъжност, която заемаше, откакто го помнеха. Студентите бяха свързващото звено. Държеше да се запознае със семействата им и да ги посети, така навлизаше в техния живот. Прекарваше всички почивни дни и отпуски по възможност в резерватите, участвуваше в ритуалите им, правеше им услуги, караше с колата болните им деца на лекар, разговаряше с длъжностни лица, когато някой от тях изпаднеше в беда, и дори нещо повече — напълно се разтваряше в обичаите, личностите, тайните и загадките на тези хора, които обичаше сто пъти повече от собственото си племе.

Няколко години след завършването на дисертацията щеше завинаги да се откаже от преподаването на английски език и да се отдаде на антропологията. Човек би отсъдил, че Дюзънбъри ще е щастлив от подобно решение, но от думите му Федър вече разбираше, че няма да е така. Дюзънбъри беше особняк не само в областта на английския език, беше същият и в антропологията.

Особнячеството му се състоеше главно в това, че отказваше да приеме „обективността“ като критерий в антропологията. Според него за обективността нямаше място в правилното провеждане на антропологичните изследвания.

Все едно да кажеш, че за папата няма място в католическата църква. В американската антропология това беше възможно най-непростимото отстъпничество и не закъсняха да го покажат на Дюзънбъри. Всички американски университети, в които бе кандидатствувал за защита на дисертацията, му бяха отказали. Но вместо да промени убежденията си, той заобиколи цялата американска университетска система и се обърна към професор Оке Хулткранц от най-стария шведски университет в Упсала — щеше да защити там. Заговореше ли на тази тема, Дюзънбъри се усмихваше самодоволно. Американец, защитил докторската си дисертация по антропология на американските индианци в Швеция? Да си умреш от смях!

— Проблемът с обективния подход се състои в това — обясняваше Дюзънбъри, — че чрез него не се научава кой знае колко… Единственият начин да научиш нещо за индианците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им… Тогава те ще са готови да направят почти всичко за теб… Но ако не го постигнеш…

Той поклащаше глава и се унасяше в мисли.

— Виждал съм ги тези „обективни“ изследователи — ходят по резерватите и не вършат абсолютно нищо… — продължаваше Дюзънбъри. — Това е лъженаучният мит, че ако си „обективен“, просто изчезваш от лицето на земята и виждаш всичко неизопачено, както Господ от небето. Чисти глупости. Ако човек е обективен, отношението му е дистанцирано. Лицето му придобива каменен, отчужден вид. А индианците чувствуват това. Разбират го по-добре от нас. И им става неприятно, когато го забележат. Не знаят какво, по дяволите, търсят онези антрополози, стават мнителни, затварят си устата и дума не продумват… Или им говорят глупости… на които много антрополози отначало вярват, защото са ги получили „обективно“… и индианците понякога им се смеят зад гърба.

— Някои антрополози стават големи светила пред колегите си — не спираше Дюзънбъри, — защото са научили онзи жаргон. В действителност обаче не знаят толкова, колкото си въобразяват. И най-неприятни са им хората, които им го казват… точно както правя аз. — Той се изсмя. — Ето защо не съм обективен по отношение на индианците. Аз им вярвам, те на мен също — ето къде е разликата. Споделяли са с мене неща, за които твърдят, че никога не са казвали на друг бял човек, защото знаят, че никога няма да използувам думите им против тях. Цялото отношение към тях е различно. Първо индианците, после антропологията… Този подход доста ме ограничава. Не мога да кажа толкова много неща. Все пак си мисля, че е по-добре да знаеш много и да казваш малко, отколкото да знаеш малко и да говориш много… Не си ли съгласен?

Понеже Федър беше отскоро а катедрата по английска филология, Дюзънбъри живо се заинтересува от него. Проявяваше любопитство към всичко и колкото повече опознаваше Федър, толкова по-голямо ставаше то. Дюзънбъри с изненада откри човек, който изглеждаше още по-отчужден и от него, човек, учил, моля ви се, индуистка философия в Бенарес, Индия, и разбрал нещичко за културните различия. И най-важното, умът на Федър му се виждаше силно аналитичен.

— Ето това ми липсва на мен — бе признал веднъж Дюзънбъри, — зная купища неща за тези хора, но не мога да структурирам наученото. Нагласата ми просто не е такава.

Затова при всяка възможност часове наред заливаше Федър с информация за индианците с надеждата да получи някаква обща структура, картина в обобщени понятия. Федър слушаше, но никога не отговаряше.

Дюзънбъри обръщаше особено внимание на индианските религиозни вярвания. Бе убеден, че тъкмо те обясняват защо индианците така бавно се приобщават към обкръжаващата ги култура на белите. Беше забелязал, че племената с най-силни религиозни обреди са „най-изостанали“ според представите на белите, и искаше Федър да му подскаже някаква теоретична обосновка. Федър смяташе, че Дюзънбъри може би е прав, но не се сещаше за никакви теоретични аргументи и изобщо намираше цялата теза за малко суха и академична. Повече от година Дюзънбъри не направи нищо, за да промени впечатлението му. Само продължаваше да засипва Федър с информация за индианците и да не получава от него никакви идеи. Чак по-късно, няколко месеца преди Федър да напусне Боузман заради преподавателско място другаде, Дюзънбъри му рече:

— Трябва да ти покажа нещо.

— Къде? — попита Федър.

— В Северния резерват на шайените в Бъзби. Ходил ли си там?

— Не — отвърна Федър.

— Е, мястото е доста окаяно, но съм обещал да заведа няколко студенти, не е лошо и ти да дойдеш. Искам да присъствуваш на обред на Местната американска църква. Студентите няма да ходят, но ти трябва да го видиш.

— Да не смяташ да ме обръщаш в друга вяра? — шеговито запита Федър.

— Може би — каза Дюзънбъри.

Обясни, че ще седят в индианска колиба цяла нощ, докато не изгрее слънцето. След полунощ Федър можел да си тръгне, ако пожелае, но преди това никой нямал право да напусне.

— И какво ще правим цяла нощ? — заинтересува се Федър.

— В средата на колибата ще има огън, ще се изпълняват разни свързани с него обреди, много песни, много барабани. Съвсем малко говорене. На сутринта, след като обредът завърши, ще има тържествена гощавка.

Федър се замисли, после се съгласи и попита какво е яденето. Дюзънбъри се усмихна лукаво и каза:

— Веднъж трябваше да поднесат храната отпреди идването на белите. Боровинки, еленово месо и разни такива работи, но знаеш ли какво направиха? Извадиха три консерви с царевица „Дел Монте“ и почнаха да ги отварят с отварачки. Седях и се мъчех да се сдържам, но най-накрая им извиках: „Не! Не! Не! Не консервирана царевица“, а те се изсмяха и рекоха: „Точно като бял човек. Иска всичко да е както трябва.“ После цяла нощ правеха всичко, както им казвах, и според тях беше още по-смешно, защото сега не само ядяха царевицата на белите, но и бяха оставили бял човек да ръководи церемонията. Всички ми се смееха. Винаги постъпват така. Ние с тях много се обичаме. Никъде не ми е толкова приятно, както там.

— Каква е целта на нощното бдение? — попита Федър.

Дюзънбъри го изгледа многозначително и отвърна:

— Видения.

— От огъня?

— Предизвиква ги една свещена храна. Кактус, наричат го „пейоте“.

Федър чуваше думата за пръв път. Беше точно преди времето на прословутите Лиъри и Алпърт, преди великата епоха на хипитата, битниците и децата на цветята, за чиято поява допринесоха кактусът пейоте и синтетичният му еквивалент ЛСД. Тогава пейоте беше неизвестен на почти всички с изключение на антрополозите и другите специалисти по индианистика.

В кутията, точно зад листчетата за Дюзънбъри, имаше купчина листчета за това, как в края на деветнайсети век индианците пренесли кактуса пейоте от Мексико и започнали да го ядат, за да достигнат промененото душевно състояние, което смятали за общуване с боговете. Дюзънбъри му бе казал, че според индианците, които го употребявали, той бил по-бързо и по-сигурно средство да изпаднат в състоянието, традиционно постигано чрез „търсенето на прозрение“, когато индианците се уединявали на пост, молитви и съзерцание дни наред в мрака на запечатана колиба, докато Великият дух не им се разкрие и не ги завладее.

На едно листче Федър беше преписал цитат, който показваше сходството между преживяванията, породени от кактуса пейоте, и описанията на някогашното търсене на прозрение. Там се говореше за „лекота, приповдигнатост, чувство на щастие и повишено внимание към всички възприятия, усещания и душевни състояния“.

„Следват изменения във възприятията — първоначално ярки, спонтанни образи, които пораждат илюзии, и накрая зрителни халюцинации. Чувствата се засилват, съдържанието им е разнообразно и може да включва еуфория, апатия, спокойствие или тревожност. Разумът се насочва към анализ на сложни явления или трансцендентални въпроси. Разширеното съзнание обхваща всички тези реакции едновременно. По-късно, след голяма доза халюциноген, човек може да изпита чувството, че се слива с природата и губи само личността си, което поражда състояние на блаженство и дори екстаз. Може да се прояви също дисоциативна реакция — субектът губи връзка със заобикалящата го действителност. Възможно е да усети, че се отделя от тялото, да получи сложни видения или да преживява непосредствената близост на смъртта, което може да породи ужас или паника. Преживяванията зависят от душевното състояние на човека, от характера му, физическата среда и културните влияния.“

Източникът, откъдето Федър беше взел материала, стигаше до заключението, че „сегашните научни изследвания и дискусии се замъгляват от политическите и обществените въпроси“, което от шейсетте години насам със сигурност беше вярно. На друго листче пишеше, че по същата тема Дюзънбъри е давал показания пред законодателните власти в щата Монтана. Директорът на колежа го посъветвал да не казва нищо, вероятно за да избегне политическия отзвук. Дюзънбъри така и сторил и както сподели по-късно с Федър, се чувствувал много виновен за това.

След шейсетте години около въпроса за пейоте се разгоря политическа битка без победител между личната свобода, от една страна, и демокрацията, от друга. Очевидно ЛСД с предизвикваните от него халюцинации увреждаше невинни хора и причиняваше смъртта им и очевидно мнозинството американци искаха наркотиците от типа на ЛСД да бъдат забранени. Ала повечето американци не бяха индианци и със сигурност не принадлежаха към Местната американска църква. Беше налице преследване на религиозно малцинство — нещо, което не би трябвало да се допуска в Америка.

Възраженията на мнозинството срещу пейоте отразяваха един културен предразсъдък, неподкрепеното от научни или исторически доказателства убеждение, че „халюцинациите“ по принцип са нещо лошо. Тъй като те са форма на лудост, самото понятие „халюциноген“ явно съдържа негативен оттенък. Както при ранните описания на будизма като „езическа“ религия и на исляма като нещо „дивашко“, налага се да отговорим на някои метафизически въпроси. Индианците, които го използуват в религиозните си обреди, със същия успех могат да го нарекат „дехалюциноген“, защото според тях той премахва халюцинациите на всекидневието и разкрива затлачената от тях действителност.

Всъщност гледната точка на индианците се подкрепя от някои научни доказателства. Експериментално е установено, че ако на паяци се даде ЛСД, те не се лутат безцелно, както бихме очаквали при „халюцинации“, а плетат необичайно съвършена, симетрична мрежа. Това е доказателство в подкрепа на тезата за „дехалюциногена“. Но политиката рядко се опира на фактите при вземането на решения.

Зад картончето ПЕЙОТЕ имаше друго, на което пишеше РЕЗЕРВАТ. Над сто листчета с индекс РЕЗЕРВАТ описваха церемонията, на която бяха присъствували Дюзънбъри и Федър — наистина прекалено много. Трябваше да изхвърли повечето. Беше ги направил, защото в един момент му се струваше, че цялата книга ще се съсредоточи върху нощното събиране на Местната американска църква, че обредът ще е гръбнакът на цялото изложение. От него щеше да проследи разклоненията на анализа на сложните явления и трансценденталните въпроси, които си зададе там за пръв път.

 

 

Мястото се вижда от федерално шосе 212, намира се на около двеста метра от магистралата, но от пътя се забелязват само бараки, покрити с насмолен картон, проскубани кучета и от време на време бедно облечени индианци, които минават по пътеката покрай няколко изоставени коли. Сякаш да открои още повече овехтялостта, сред всичко това се издига чистата бяла кула на мисионерската черква.

Встрани от черквата, сам-сама се извисяваше (дали я имаше още) голяма индианска колиба, която човек би помислил за туристическа атракция, стига до нея да водеше път и да имаше реклами, че там се продава нещо.

Физическото разстояние между колибата и магистралата беше около двеста метра, но културната отдалеченост, която Федър бе преодолял с Дюзънбъри онази нощ, се измерваше като че ли с хиляди години. Федър не би могъл да измине разстоянието без пейоте. Щеше само „да наблюдава“ всичко „обективно“, като добре подготвен студент по антропология. Но кактусът пейоте не му позволи това. Федър не наблюдаваше, той участвуваше, точно както си представяше Дюзънбъри.

Още от здрачаване, когато раздадоха кактусовите пъпки, до среднощ седя, загледан в пламъците на обредния огън. Отпърво кръгът от индиански лица край колибата му се стори зловещ в танцуващите светлини и сенки от огъня. Лицата изглеждаха изкривени, с мрачни изражения като в книгите за някогашните индианци. После илюзията се разсея и те вече му се струваха само непроницаеми.

Последваха обичайните мисли, които ни спохождат при възприемането на нова обстановка. „Какво правя тук? — питаше се Федър. — Какво ли става вкъщи, как ще прегледам контролните по английски до понеделник?…“, и така нататък. Но лека-полека въпросите ставаха все по-ненастойчиви, Федър все по-дълбоко се потапяше в онова, което го заобикаляше и което той наблюдаваше.

По някое време след полунощ, след песните и биенето на барабаните в продължение на часове нещо почна да се променя. Екзотичното избледня. Федър вече не бе страничен наблюдател, който се чувствува все по-отчужден, възприятията го отнесоха в друга посока. Песните му харесаха. Прошепна на Джон Дървения крак, индианеца, седнал до него: „Джон, тази песен е страхотна!“, и го каза най-искрено. Индианецът го изгледа учудено.

В отношението му към музиката и пеещите хора настъпваше някаква огромна неочаквана промяна. Нещо в начина, по който говореха, действуваха, обръщаха се един към друг, достигаше такива дълбини в душата му, каквито рядко откликваха положително на каквото и да било.

Не разбираше какво става. Дали кактусът пейоте не го правеше сантиментален? Едва ли. Нещата бяха по-дълбоки от сантименталността. Тя ограничава преживяванията до познати чувства, а тук се разкриваше нещо ново. Имаше някакво противоречие. Пред него се разтваряше нещо ново, ала то пораждаше сантименталност, каквато изпитваме, когато се завърнем в родната къща и видим дървото, на което сме се катерили в детството, или люлката, на която сме играли. Чувството, че се завръщаш у дома. Завръщаш се у дома, само че там, където никога не си бил.

Защо се чувствуваше у дома? Това беше последното място на света, където би трябвало да се чувствува така.

Всъщност не беше същото усещане. Само част от Федър се чувствуваше у дома. Другата част продължаваше да бъде отчуждена, да анализира и наблюдава. Сякаш се бе раздвоил на двама души — единият жадуваше да остане тук завинаги, другият искаше веднага да си тръгне. Можеше да разбере първия, но кой беше той? Първият беше загадка.

Сякаш беше някаква скрита страна от неговата личност, тъмна страна, която рядко говори и не се показва пред другите. Стори му се, че я познава. Просто не обичаше да мисли за нея. Тя беше страната с мрачната, намръщена физиономия, тази, която не обичаше властта, никога не бе имала и нямаше „да има никакво значение“ — беше му мъчно, че е така, ала не можеше да направи нищо. Тя никога и никъде нямаше да се почувствува щастлива и винаги щеше да иска да върви нататък.

Ето тази дива страна за пръв път казваше: „Спри да се скиташ, това са твоите хора“, и той почваше да го осъзнава, заслушан в песните и барабаните и загледан в огъня. Нещо в тези хора сякаш шепнеше на „лошата“ му страна: „Знаем точно какво ти е. И ние се чувствуваме така.“

Другата, „добрата“, аналитичната страна само наблюдаваше и не след дълго започва бавно да плете огромна симетрична мисловна мрежа — по-голяма и по-съвършена от всякога.

Ядро на тази мисловна мрежа беше наблюдението, че когато индианците влизаха в колибата, излизаха от нея, слагаха дърва в огъня или си подаваха обредния пейоте, лулата или храна, те просто правеха всичко това. Те не се заемаха с действията, а ги вършеха и толкоз. Нямаше никакви излишни движения. Ако посягаха да сложат съчка в огъня, наистина само я слагаха. Не създаваха усещането за обредност. Участвуваха в обреда, но по такъв начин, сякаш нямаше никакъв обред.

При други обстоятелства Федър не би отдал особено значение на това, но сега, когато кактусът разтваряше мисълта и вниманието му нямаше накъде другаде да се насочи, то усилено го занимаваше.

И в говора им се забелязваха същата прямота и простота. Говореха, както се движеха, без никаква церемониалност. Сякаш думите извираха някъде дълбоко отвътре. Казваха онова, което искаха да кажат. После млъкваха. Важен бе не просто начинът, по който изричаха думите, а и отношението им, помисли си той, равно…

Равнинно, хрумна му изведнъж. Говореха езика на равнините. Чуваше чистия американски диалект на равнините. Той не беше само индиански. Белите също го говореха. Същата смесица от акцентите на Средния запад и Запада като в песните на Уди Гътри или каубойските филми. Когато Хенри Фонда се появи в „Гневът на мравките“ или Гари Купър, Джон Уейн, Джийн Отри, Рой Роджърс или Уилям С. Бойд се появят в който и да е от стотиците уестърни, те говорят именно така, не като превзет университетски професор, а както в равнините — лаконично, без преувеличения, почти без промени в интонацията, с неизменно изражение на лицето. И все пак под повърхността прозираше топлота с трудно доловим източник.

Филмите бяха направили диалекта толкова известен по целия свят, не той се бе превърнал почти в клише, ала в изразите на индианците нямаше никакви клишета. Те говореха западния американски диалект също толкова неподправено, както всеки каубой. Дори още по-неподправено. Не можеше да се каже, че го използуват. Той беше в кръвта им.

Паяжината се разрасна, когато Федър се замисли, че английският дори не им е роден език. У дома те не говореха на английски. Как тогава тези „езикови чужденци“ успяваха да говорят характерния за равнините диалект на американския английски не само толкова добре, както белите им съседи, но всъщност по-добре? Как беше възможно така съвършено да го имитират, след като от липсата на церемониалност личеше, че изобщо не се опитват да подражават на каквото и да било?

Паяжината растеше. Те не подражаваха. Единственото, което никога не биха направили, беше да подражават. Всичко извираше направо от сърцето. Сигурно такъв беше целият замисъл — да докарват нещата до момент, когато всичко идва естествено, направо, без подражания. Но ако не подражаваха, защо все пак говореха по този начин? Защо подражаваха?

И тъкмо тогава го осени голямото прозрение, дошло под въздействието на пейоте:

Те бяха първоизточникът!

Прозрението се разрастваше, докато той не изпита усещането, че е минал през екрана и за пръв път наблюдава хората, които прожектират филма, от другата му страна.

Повечето останали листчета в кутията пред него, много над хиляда, бяха породени пряко от това едничко първоначално прозрение.

 

 

Между фишовете беше пъхнат екземпляр от реч на вожда на команчите — Десет мечки, пред съвета на лечителите през 1867 година. Федър я беше преписал от книга за индианското ораторско майсторство като пример за реч от равнините, държана от човек, който не би могъл да усвои езика от белите. Сега я препрочете.

Десет мечки говори пред събралите се племена и се обръща специално към представителите на Вашингтон с думите:

„Рекохте ми неща, които не ми харесват. Не бяха сладки като захар, бяха горчиви като кратуни. Казахте, че мислите да ни пратите в резерват, да ни построите къщи и да направите лечителски колиби. Не ги искам.

Родих се в прерията, когато вятърът вееше свободно и нямаше какво да пречупи слънчевата светлина. Родих се там, където нямаше прегради и се дишаше свободно. Искам да умра пак там, не между стени. Познавам всяко поточе и всяко дърво между Рио Гранде и Арканзас. Ловувал съм и съм живял в онзи край. Живях както моите деди и като тях бях щастлив.

Когато бях във Вашингтон, Великият баща ми каза, че цялата земя на команчите е наша и никой не бива да ни пречи да живеем там. Защо тогава искате да напуснем реките, слънцето и вятъра и да заживеем в къщи? Не искайте от нас да се откажем от бизона заради овцата. Младежите са чули да се говори за това и сега са тъжни и гневни. Не го приказвайте повече. Искам да продължа думите на Великия баща. Когато получавам стока и подаръци, аз и моят народ се радваме, защото така Великият баща показва, че ни почита. Ако тексасците не бяха навлезли в моя край, можеше да има мир. Но това, на което сега ни предлагате да живеем, е твърде малко.

Тексасците ни отнеха всички места, където тревата расте най-тучна и дърветата са най-хубави. Да ги бяхме запазили, щяхме да изпълним молбата ви. Но сега е вече късно. Белият човек ни взе страната, която обичахме, а ние искаме само да бродим в прерията, докато умрем. Всички хубави думи, които ми кажете, няма да бъдат забравени. Ще ги нося в сърцето си като свои деца и ще ги споменавам често, както Великия дух. Не искам кръв да обагри тревата на моята земя. Искам я чиста и неомърсена и желанието ми е толкова силно, че всеки, дошъл при моя народ, ще намери мир, когато дойде, и с мир ще си отиде.“

При сегашния прочит Федър видя, че речта не се доближава толкова до каубойския език, колкото си спомняше, къде ти, беше много по-добра от каубойския и все пак приличаше повече на диалекта на белите от равнините, отколкото на езика на европейците. Изреченията бяха ясни, прями, разказвателни, без никакви стилистични обрати и въпреки всичко с поетична сила, с която изобщо не можеше да се мери изтънчената бюрократична реч на противниците на Десет мечки. Нямаше и следа от подражание на заплетеното викторианско красноречие от 1867 година!

От тази първоначална идея, че индианците са първоизточникът на американския начин на изразяване, на Федър му хрумна още нещо: пак индианците бяха първоизточник на американския начин на живот. Личността на американеца е съчетание от европейски и индиански ценности. Разбереш ли го, изясняваш си много други необяснени досега неща.

Проблемът на Федър беше да обедини всичко това в убедителна книга. Беше така коренно различно от обикновените обяснения на Америка, хората никога нямаше да повярват. Щяха да го приемат за празен брътвеж. Ако Федър се придържаше само към най-общите неща, щеше да се изгуби смисълът. Хората просто щяха да си кажат: „О, да, още една от онези интересни идеи, които непрекъснато ни хрумват“ или „Не може да обобщава така за индианците, защото са съвсем различни“, или някакво друго клише и щяха да я забравят.

По едно време Федър отсъди, че може да представи идеята по заобиколен начин, с нещо съвсем конкретно и добре познато като каубойски филм, примерно „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.

Началната сцена на филма е едноцветна, в кафяво, вероятно за да се създаде историческа, легендарна атмосфера. Сънданс Кид играе покер, действието е забавено, за да се засили драматичното напрежение. Вижда се само лицето на Кид в едър план. Понякога се мярва частично някой друг от играчите или пред лицето на Кид се носи дим. То е безизразно, но изопнато и излъчва самообладание.

Друг играч зад кадър казва:

— Ей, приятел, май всички ни удари в земята. Не си изгубил нито една ръка, откакто раздаваш.

Изражението на Кид остава непроменено.

— Каква е тайната на успеха ти? — продължава същият глас. Заплашителен. Зловещ.

Сънданс поглежда надолу, сякаш се замисля, после вдига очи, в които не се четат никакви чувства.

— Моля се — казва той.

Не е искрен, но не е и саркастичен. Отговор на ръба на двусмислицата.

— Хайде да играем само двамата — предлага другият.

Предстои сблъсък. Такова е клишето на Дивия запад. Повтаря се в стотици филми, прожектирани не един и два пъти в хиляди кина и по милиони телевизори. Напрежението расте, ала изражението на Сънданс Кид не се променя. Движението на очите, мълчанието му са някак в спокойна хармония с окръжаващата го среда, въпреки че го виждаме във все по-опасна обстановка, където скоро ще избухна насилие.

Федър искаше да използува точно тази сцена като начален пример. Щеше да добави само едно обяснение, на което никой нямаше да обърне внимание, той обаче беше сигурен, че е вярно. „Това, което току-що видяхте — щеше да поясни, — олицетворява културния стил на американския индианец.“

Тогава щяха точно да се разкрият прочутите традиционни черти на американския индианец: мълчаливост, скромност в поведението и опасна готовност за внезапно, огромно насилие.

Много драматично представяне на идеята, мислеше Федър. Докато не ти я посочат, я подминаваш, но след като я забележиш, тя става очевидна. Източник на ценностите, използувани от Робърт Редфорд и толкова близки на американците, е системата от културни ценности на американските индианци. Дори лицето на Редфорд в кафеникавите кадри на цвят напомняше индианско.

Разбира се, замисълът във филма изобщо не е героят да олицетворява индианеца. Това става „естествено“, покрай изобразяването на Дивия запад. Но според тезата на Федър неговата „естественост“ и „естествената“ реакция на публиката се обясняваха с обстоятелството, че филмът стига до най-дълбоките извори на американските представи за добро. А именно източникът на доброто — историческата културна система от американски ценности, е индиански.

Ако вземете списък на всички черти, които европейските наблюдатели изтъкват като особености на белите американци, ще забележите известна прилика с особеностите, които американските наблюдатели обикновено приписват на индианците. Нещо повече, ако вземете друг списък — на характеристиките, с които американците описват европейците, той доста наподобява мнението на индианците за белите американци.

За доказателство Федър смяташе да обърне ситуацията: вместо да покаже как каубоят прилича на индианец, щеше да разкрие как индианецът прилича на каубой. За целта беше намерил описанието на индианец шайен, направено от антрополога Е. А. Хьобел:

„Сдържан и изпълнен с достойнство… (индианецът шайен) се движи с кротка самоувереност. Говори свободно, но никога небрежно. Уважава чувствата на другите и е любезен и щедър. Не избухва за щяло и нещяло и се стреми да потисне чувствата си, ако е ядосан. Енергичен ловец, високо цени активния живот при война. Към враговете не изпитва никаква милозливост, колкото по-нападателен е, толкова по-добре. Запознат е с обредите. Не е нито лекомислен, нито суров. Обикновено е тих, чувството му за хумор е слабо изразено. Сексуално е потиснат и с мазохистични склонности, които обаче се проявяват в утвърдени културни обреди. Не проявява особено голямо творческо въображение, но притежава трезв поглед върху действителността. С житейските проблеми се справя по установените начини, ала в същото време проявява забележителна способност да се приспособява към нова обстановка. Мисленето му е до голяма степен рационалистично и все пак обагрено с мистицизъм. «Аз»-ът му е изявен и не се поддава лесно на заплахи. «Свръхаз»-ът, проявен в силното гражданско съзнание и овладяването на основните импулси, е мощен и господствуващ. Той е «зрял», спокоен и уравновесен, сигурен в социалното си положение, общителен. Изпитва силни тревоги, но те са канализирани в институционализирани начини на колективно изразяване със задоволителни резултати. Почти не проявява невротични тенденции.“

Какво по-добро описание на Уилям Бойд в ролята на Куция Касиди в двайсет и три или петдесет, или колкото са там филма! С изключение единствено на индианския „мистицизъм“ характеристиката съвпада напълно.

Всъщност няма значение дали американският каубой някога е бил като Уилям С. Бойд. Важното е, че през трийсетте години, в най-мрачните дни на Голямата депресия, американците пръскаха милиони долари да гледат неговите филми. Не им се налагаше. Никой не ги принуждаваше. И все пак ходеха на кино точно както по-късно гледаха „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.

Правеха го, защото филмите потвърждаваха ценностите, в които вярваха. Тези филми бяха обреди, почти религиозни обреди, чрез които културните ценности на Америка се предаваха на младите и се затвърждаваха у старите. Процесът не беше съзнателен, преднамерено търсен — хората просто вършеха онова, което им харесваше. Само ако анализираме предпочитанията им, ще проличи, че са възприели индианските ценности.

Същият анализ продължаваше в друга част от хилядите листчета в кутиите на Федър: мнозина европейци намират белите американци за немарливи и размъкнати, но в действителност индианците в резерватите са много по-немарливи от тях. Европейците често смятат, че американците дрънкат каквото им падне и са невъзпитани и донякъде нахални в постъпките си, ала същото важи за индианците с още по-голяма сила. През Втората световна война европейците забелязаха, че американските войници се наливат като невидели и щом се напият, създават неприятности. Сравнението с индианците се натрапва от само себе си. Но, от друга страна, европейските военачалници ценяха високо издръжливостта на американските войници по време на битка, а това също е индианска черта.

Непроменящото се изражение с подтекст „При тази реплика се усмихвай!“, което каубойските филми обожават да представят (а европейците като правило ненавиждат), е типично индианско, като се изключи обстоятелството, че индианецът с такова изражение невинаги означава заплаха. То е породено от нещо много по-дълбоко.

Индианците не говорят, колкото да минава времето. Когато няма какво да кажат, те мълчат. А когато мълчат, създават впечатлението, че са малко зловещи. От тяхното мълчание белите понякога се изнервят и се чувствуват длъжни от учтивост или любезност да запълнят вакуума с приказки, които нерядко казват едно, а значат друго. Но за индианците възпитаното красноречие на аристократичните европейци е „раздвоен език“ и ги вбесява. То противоречи на морала им. Те искат или да се говори от сърце, или да се мълчи. Оттам произтича вековният конфликт между индианците и белите, който съществува и днес, въпреки че самоличността на съвременния бял американец е компромис, постигнат в конфликта.

До ден днешен европейците погрешно твърдят, че американците са „като деца“, наивни, незрели, склонни към насилие, защото не са способни да се владеят. Същата грешка се допуска по отношение на индианците. Индианците и до днес погрешно характеризират американците като сноби, които те смятат за толкова глупав, че начаса да не разбираш целия им фалш. По същия начин се греши за европейците.

Антиснобизмът на всички американци, особено от западните щати, се корени в отношението на индианците. Шайените наричат белите „уихио“, което на техния език ще рече „паяк“. Арапахите използуват думата „нията“ със същото значение. Според индианците белите приличат на паяци, когато говорят — седят, усмихват се, казват неща, които не мислят, и през цялото време умът им плете паяжина около индианеца. Толкова се прехласват по заплетените си мисли, че дори не забелязват как индианецът ги наблюдава и вижда какво правят.

Американската политика на изолационизъм, отказът американците „да се заплитат в мрежите на европейската политика“ се коренят в същото, помисли Федър. Американският изолационизъм е възникнал главно в районите, най-близки до индианците.

Листчетата продължаваха с подробности за различията в европейската и индианската култура и последиците им. С нарастването на броя на листчетата се беше появила вторична, съпътствуваща теза — процесът на разпространение и усвояване на индианските ценности не е приключил. Той продължава и обяснява до голяма степен неспокойствието и неудовлетвореността в днешна Америка. Противоречивите ценности се сблъскват във всеки американец.

Сблъсъкът, помисли Федър, обяснява защо другите още не са разбрали онова, което той отдавна бе видял на обреда с кактуса пейоте. Когато заемаш черти и особености на враждебна култура, предпочиташ да не ги признаваш. Ако кажеш на бял човек от Алабама, че южняшкият му акцент произлиза от негърската реч, той най-вероятно ще отрече и ще му стане неприятно, макар че явно го доказва географското разпространение на южняшкия акцент върху областите с многобройно чернокожо население. По същия начин, ако кажеш на бял човек, който живее в Монтана, близо до резерватите, че прилича на индианец, той ще го приеме като обида. А преди сто години същите думи сигурно биха предизвикали як пердах. Тогава индианците са били смятани за изчадия адови! Единственият добър индианец е бил мъртвият.

Макар и да се признава приносът на индианците в утвърждаването на ценностите, характерни за американеца, който покорява новите пространства, със сигурност тези ценности няма откъде другаде да са дошли. Често се говори за „ценностите на граничните райони“, сякаш те произлизат от скалите, реките или дърветата по границата, ала дърветата, скалите и реките сами по себе си не създават обществени ценности. В Европа също има дървета, скали и реки.

Не друг, а хората, живеещи сред дърветата, скалите и реките, са източник на ценностите в граничните райони. Първите пришълци там като например „планинците“ съзнателно и възторжено подражавали на индианците. Радвали се, когато им казвали, че не се различават от тях. По-късните заселници възприели стила на планинците от граничните райони, но не разбирали неговия източник, а дори и да го разбирали, не го признавали и го отдавали на собственото си трудолюбие и откъснатост.

Ала сблъсъкът между европейските и индианските ценности продължава, Федър усещаше, че той самият е от хората, в които се води борбата. Затова в онази нощ с кактуса бе изпитал чувството, че се „завръща у дома“. Раздвоението, което бе почувствувал и заради което бе помислил, че нещо не е наред с него, всъщност изобщо не беше вътре в него. Тогава видя източника на „собственото аз“, който никога не е бил признат официално. Раздвоението съществуваше в цялата американска култура и Федър го беше съотнесъл към себе си. Но то съществуваше и у мнозина други.

 

 

В едно от дългите му размишления по темата изплува името на Марк Твен. Писателят беше роден в Ханибал, щата Мисури, край река Мисисипи, големия вододел между американския Изток и Запад, където един от най-страшните злодеи е бил „индианецът Джо“ — въплъщение на индианците, от които тогавашните заселници се страхували. Биографите на Твен обаче отбелязват и дълбокото раздвоение в личността му, предопределило избора на неговите герои. От едната страна е обикновеното, интелигентно, послушно, чистичко момче със сравнително голямо чувство за отговорност, което писателят е изобразил под името Том Сойер, а от другата — дивият, свободолюбив, необразован, лъжлив, безотговорен американец от низините, наречен Хъкълбери Фин.

Федър забеляза, че раздвоението на Марк Твен като личност съответствува на вече познатото му разграничение в културите. Том е човекът от източните щати, с обноските на Нова Англия, много по-близо до Европа, отколкото до американския Запад, докато Хък е западняк, по-близо до индианците, вечно неспокоен, необвързан човек, който не вярва в помпозността на обществото и от всичко най-много иска да бъде свободен.

Свободата. Тези тема щеше да е ключът към разбирането на индианците. Свободата беше най-важният въпрос сред многобройните листчета, посветени на тях. Идеята за свободата от обществената йерархия е най-великият принос на Америка към световната история. За нея са водени битките на Американската революция, тя е утвърждавана в Гражданската война. И до днес тя е най-могъщият, неустоим идеал, който обединява нацията.

Все пак, макар и Джеферсън да нарича учението за социалното равенство „очевидно“, то съвсем не е такова. Научните, както и обществено-историческите доказателства ни навеждат на мисълта, че е очевидно обратното. В европейската история изобщо не е „очевидно“, че всички хора се раждат равни. Няма народ в Европа, който да не може да проследи историята си до времената, когато е било „очевидно“, че всички хора са създадени неравни. Жан-Жак Русо, на когото понякога се приписва авторството на това учение, със сигурност не го е извлякъл от историята на Европа, Азия или Африка. Извлякъл го е от въздействието на Новия свят върху Европа и от размишленията си за един особен тип човек, обитател на Новия свят, когото е нарекъл „благородния дивак“.

Идеята, че „всички хора се раждат равни“, е подарена на света от американските индианци. Заселниците от Европа само са я пренесли като учение, което понякога са следвали, друг път не. Истинският източник е бил човек, за когото социалното равенство не е било само учение, равенството е било в кръвта му. За него е било немислимо друго устройство на света. За него не е съществувал друг начин на живот. Ето какво се е опитвал да им каже Десет мечки.

Федър си помисли, че индианците още не са загубили по този въпрос. Но и още не са спечелили, осъзна той. Битката ме е свършила. Тя продължава да е главният вътрешен конфликт в днешна Америка. Това е ограничителната линия, прекъснала точно по средата американския културен тип. Тя господствува в американската история още от самото начало и продължава да е източник както на националната мощ, така и на националната слабост. Колкото повече се задълбочаваше Федър в проучванията си, толкова по-ясно разбираше, че трябва да ги насочи именно към сблъсъка между европейските и индианските ценности, между свободата и реда.