Робърт М. Пърсиг
Лайла (25) (Изследване на нравствеността)

26.

Думата „философознание“ му харесваше. Беше съвсем подходяща. Изглеждаше тежка, тромава, повърхностна, отговаряше на съдържанието си точно и от известно време Федър я използуваше доста често. Философознанието е за философията това, което е музикознанието за музиката, историята на изкуството и изкуствознанието за изкуството или литературната критика за литературните творби. То е производен, вторичен предмет, понякога е паразитен израстък, който обича да си въобразява, че контролира предмета си, като анализира и интелектуализира поведението му.

Литературните критици понякога се озадачават от омразата на мнозина писатели. Историците на изкуството също не могат да си обяснят злъчното отношение към тях. Федър предполагаше, че с музиковедите е същото, но не знаеше със сигурност. Философоведите обаче не се сблъскват с подобен проблем, защото философите, които биха ги заклеймили, не съществуват. Такива няма. Има само философоведи, които наричат себе си философи.

Можем да си представим смехотворното положение на изкуствоведа, който води студентите си по музеите, възлага им курсови работи за някакъв исторически или технически аспект на видяното и след няколко години им дава дипломи, в които се заявява, че са завършени художници. Но те никога не са държали в ръцете си четка, чукче или длето. Те познават единствено историята на изкуството.

Да, може да звучи смешно, но точно същото е положението във философознанието, което нарича себе си философия. От студентите не се изисква да създават философия. Преподавателите им едва ли знаят какво да правят в такива случаи. Вероятно ще сравнят работите на студентите с Мил, Кант или някой друг, ще ги оценят като много по-слаби и ще посъветват студентите да се откажат от това поприще. В университета Федър бе предупреждаван, че „ще се провали“, ако се пристрасти към собствените си философски идеи.

Литературата, музикознанието, историята на изкуството и философознанието процъфтяват в университетите, защото се преподават много лесно. Достатъчно е да снимаш на ксерокс думите на някой философ, да ги раздадеш на студентите за обсъждане, да им кажеш да научат всичко наизуст и да ги скъсаш на изпита, ако са го забравили. Почти невъзможно е да преподаваш истинска живопис, композиция или писане на литература и затова за тях почти никога не се говори в университетите. Истинската философия изобщо няма достъп до там. Философоведите често имат интерес да създават философия, но като философоведи те я подчиняват на себе си, също както литературоведът подчинява собствените си интереси на творческото писане. Освен ако не са изключителни, не смятат създаването на философия за свое истинско призвание.

Като автор Федър отбягваше философознанието отчасти защото не му допадаше и отчасти за да не поставя философоведската каруца пред философския кон. Философоведите не само поставят каруцата отпред, те най-често направо забравят за коня. Според тях първо трябва да прочетеш всичко казано от великите философи в историята и чак след това да решиш какво самият ти искаш да кажеш. Уловката е, че за да прочетеш всичко казано от великите философи, ще ти трябват поне двеста години. Другата уловка е, че великите философи говорят много убедително и ако ги чете непредубедено, човек може да се подведе от казаното и да пропусне неказаното.

Федър, обратно, понякога забравяше каруцата, затова пък се възхищаваше от коня. Според него най-добрият начин да изследваш съдържанието на различните философоведски каруци е първо да си изясниш в какво вярваш самият ти и после да видиш по кои точки великите философи са съгласни с тебе. Все ще има такива. И тогава ще е много по-интересно да ги четеш, защото можеш да ги приветствуваш за казаното и да освиркваш враговете им, а когато видиш как ги нападат техните врагове, можеш да поспреш и наистина да се заинтересуваш дали са прави или грешат.

Чрез този подход можеш да разгледаш автори като Уилям Джеймс по съвсем различен начин в сравнение с обикновените философоведи. Понеже вече си мислил творчески, преди да прочетеш Джеймс, не го четеш безкритично. Когато сравняваш думите му със своите възгледи, се раждат всякакви нови свежи идеи. Не се ограничаваш от рамките на неговата мисъл и често намираш начини да ги заобиколиш. Дотук Федър бе чел по този начин. У него се оформяше впечатлението, че философията на Джеймс е непълна и може да се усъвършенствува чрез Метафизиката на Качеството. Философоведът като правило би се възмутил от нахалството на човека, дръзнал да усъвършенствува великия харвардски философ, но самият Джеймс, ако се съди по прочетеното дотук, би се Въодушевил от идеята. Той в края на краищата беше философ.

Във всеки случай Федър купи книгите за Джеймс, защото трябваше да се подготви малко, за да защити своята Метафизика на Качеството от нападки. Досега беше пренебрегвал философоведите и те му връщаха комплимента. Със следващата си книга обаче нямаше да има толкова голям късмет, тъй като всеки може да се нахвърли върху метафизиката и да я разкъса на парчета. Поне неколцина биха се озъбили и подигравали като следовници на изпитаната традиция на литературните критици, музиковедите и изкуствоведите и Федър трябваше да е подготвен.

В една рецензия за книгата му в „Харвард Едюкейшънъл Ревю“ се казваше, че неговата представа за истина е същата като на Джеймс. В „Лондон Таймс“ го наричаха последовател на Аристотел. „Сайколоджи Тудей“ го определяше като ученик на Хегел. Ако всички бяха прави, значи бе успял да постигне забележителен синтез. Но той се интересуваше най-много от сравнението с Джеймс, защото от него можеше да извлече нещо повече.

Освен това то беше добра философоведска вест. Обикновено Джеймс се причислява към солидното основно направление в американската философия, докато първата книга на Федър често наричаха „култова“. Той имаше чувството, че хората, използували това определение, искат книгата да е култова и биха я възприели като такава, защото пречи на някакъв техен философски култ. Но ако философоведите бяха готови да приемат, че Метафизиката на Качеството е продължение на Джеймсовите идеи, тогава „култовият“ заряд губеше почва. А това беше добра политическа вест в една област, където политиката е значителен фактор.

Като студент Федър почти не обърна внимание на Джеймс заради заглавието на една от книгите му — „Разновидности на религиозното преживяване“. Джеймс трябваше да е учен, а кой учен би избрал подобно заглавие? С какъв инструмент би измерил разновидностите на религиозното преживяване? Как щеше да потвърди емпирично данните си? Намирисваше на викториански религиозен пропагандист, който се мъчи да натика Бога в лабораторните си данни. Подобни опити се правеха с цел да се противодействува на Дарвин. Федър бе чел трудове по химия от началото на деветнайсети век, където се казваше, че точното съотношение на водорода и кислорода във формулата на водата отразява чудесата на Божия промисъл. Тук подходът беше същият.

Но докато препрочиташе Джеймс, намери три неща, които започнаха да разсейват предишните му предразсъдъци. Първото всъщност не беше истинска причина, а по-скоро необичайно съвпадение, което натрапчиво преследваше Федър. Джеймс беше кръстник на Уилям Джеймс Сайдис, детето чудо, говорило пет езика на петгодишна възраст и посочило индианците като източник на колониалната демокрация. Второто беше неприязънта на Джеймс към дихотомията на Вселената на субекти и обекти. Тя, разбира се, веднага го поставяше на страната на Федър. Но третото, което на пръв поглед нямаше нищо общо с темата и все пак най-много допринесе за премахването на предразсъдъците на Федър, беше случката с катеричката, разказана от Джеймс.

Джеймс и неколцина негови приятели отишли на излет. Някой подгонил катеричка около едно дърво. Катеричката инстинктивно се придържала към обратната страна на дървото и бягала така, че човекът обикалял дървото и катеричката също го обикаляла, но в обратна посока.

След това Джеймс и приятелите му подхванали философски спор по въпроса заобиколил ли е човекът катеричката. Разделили се на два философски лагера и Федър не помнеше как е завършил спорът. Направи му впечатление обаче интересът на Джеймс към проблема. Той показваше, че макар и Джеймс да е несъмнено опитен философовед (иначе не би могъл да преподава в Харвард), той е и философ творец. Философоведът би проявил леко презрение към спора, защото е „незначителен“, тоест по темата няма философски трудове. Но за философа творец като Джеймс въпросът е магнетичен.

От него можеше да се усети какво привлича истинските философи към философията. Заобиколил ли е човекът катеричката или не? Той се е намирал на север, на юг, на изток и на запад от катеричката, затова сигурно я е заобиколил. Но все пак в нито един момент не е бил зад или до катеричката. Тя би могла да твърди с абсолютна научна категоричност: „Този човек изобщо не ме е заобиколил.“

Кой е прав? Дали думата „заобикалям“ има повече от едно значение? Това би било изненада! Все едно да откриеш още една вярна геометрична система. Колко значения има и кои от тях са верни?

Катеричката сякаш използува понятието „заобикалям“ в относителен смисъл, докато човекът използува абсолютна координатна система извън себе си и катеричката. Но ако се откажем от относителната отправна точка на катеричката и възприемем абсолютната, какво всъщност правим? От абсолютната неподвижна отправна точка всеки на планетата заобикаля веднъж дневно всичко на запад и на изток от него. Цялата Ист Ривър всяка сутрин „прави кълбо“ през река Хъдсън и още веднъж под нея всяка вечер. Това ли означава „заобикалям“? И ако е така, каква полза? Ако относителната отправна точка на катеричката е погрешна, напълно безполезна ли е?

Излиза, че думата „заобикалям“, която на пръв поглед е едно от най-ясните, абсолютни и твърдо установени понятия във Вселената, е относителна и субективна. Значението й зависи от това, кой я употребява и какво съдържание влага в нея. Колкото повече се задълбочаваш в нея, толкова повече нещата се разплитат. По такъв начин се задълбочава Алберт Айнщайн, който стига до извода, че времето и пространството са относителни спрямо отправната точка на наблюдателя.

Ние винаги сме в положението на катеричката. Човекът винаги е мярата за всички неща, дори във връзка с пространството и измеренията. Личности като Джеймс и Айнщайн, потопени в духа на философията, не смятат, че въпросът за катеричката около дървото е банален, защото са се заели с философия и наука именно за да разплитат загадки. Истинската наука и истинската философия не се ръководят от предварителни представи за значението на темите.

 

 

Тук се включва и отношението към хора като Лайла. Въпросът за лудостта е изключително важна философска тема, но Федър предполагаше, че тя е пренебрегвана поради метафизични ограничения. Метафизиката на Качеството предлага основа не само за традиционните клонове на философията — етика, онтология и така нататък, но и за едно ново направление — философията на лудостта. Ако човек се придържа към старите условности, за него лудостта ще е „неразбиране на обекта от субекта“. Обектът е реален, субектът греши. Единственият проблем е как да се промени съзнанието на субекта, та той отново да възприема правилно обективната действителност.

Но при Метафизиката на Качеството емпиричното изживяване не е изживяване на „обектите“. То е изживяване на ценностни модели от различни източници, не само на неорганични модели. Когато един луд (или хипнотизиран, или представител на първобитна култура) предложи обяснение на Вселената, което изцяло противоречи на сегашната научна действителност, не е задължително да смятаме, че е излязъл извън границите на емпиричния свят. Той просто оценява интелектуални модели, но тъй като те са извън обхвата на собствената ни култура, ние ги смятаме за лошокачествени. Някаква биологична, социална или Динамична сила е променила преценките му за качеството. Затова той пресява нормалните според нас културни интелектуални модели също така безмилостно, както нашата култура пресява неговите.

Очевидно нито една култура не желае да се нарушават правните й модели и когато това се случва, тя задействува имунна система, подобна на биологичната. Отклонилият се опасен източник на незаконни културни модели първо е разкриван, после изолиран и накрая унищожаван като културна цялост. Това е отчасти предназначението на лудниците. Също и на съдебните процеси срещу еретиците. Те защитават културата от чужди идеи, които биха я унищожили, ако се допусне безконтролното им разпространение.

Федър бе видял в лудницата точно този стремеж да го върнат към „обективната действителност“. Изобщо не се съмняваше, че психиатрите са добри хора. Добротата им трябваше да е повече от обичайната, за да издържат на работата си. Но си личеше, че са представители на културата и от тях се изисква да се отнасят към лудостта именно като такива. Федър ужасно се уморяваше от това, че те непрестанно се вживяват в отредената им роля. Все се правеха на свещеници, които спасяват еретици. Но той не можеше да каже нищо, защото всяка дума щеше да се изтълкува като параноя, като неразбиране на добрите им намерения и доказателство за дълбочината на разстройството му.

След години, когато вече бе освидетелствуван като „без отклонения“, Федър прочете „обективни“ медицински описания на преживяванията си и се ужаси от клеветите в тях. Приличаха на описания на религиозна секта, дадени от друга, враждебна на нея секта. Психиатричното лечение беше не търсене на истината, а разпространяване на догма. Психиатрите сякаш се страхуваха от проклятието на лудостта, както инквизиторите са се бояли да не се поддадат на дявола. Не им се разрешаваше да практикуват, ако самите те са с психично разстройство. От тях се изискваше да не знаят буквално нищо за областта, в която работят.

Според Федър те биха възразили, че не е необходимо да си болен от пневмония, за да знаеш как да я лекуваш, и по същия начин не е необходимо да си заразен с лудост, за да я лекуваш. Но ако тръгнеше да ги опровергава, опираше до същността на проблема. Пневмонията е биологичен модел. Тя се поддава на научна проверка. Може да я изучиш, като наблюдаваш бацилите пневмококи под микроскоп.

Докато лудостта е интелектуален модел. Тя може да има биологични причини, но не притежава физическа или биологична форма на съществуване. В съда не можеш да представиш научно доказателство, с което да разграничиш нормалните от лудите. В лудостта няма нищо, което да съответствува на който и да е всеобщ научен закон. Всеобщите научни закони са измислени от нормалните. Невъзможно е нормалността да използува създадените от самата нея средства, за да измери нещо извън себе си и своите творения. Лудостта не е „обект“ на наблюдение. Тя е изменение на самото наблюдение. Не съществуват „заболявания“ на моделите на разума. Има само ерес. Всъщност точно това е лудостта.

Ето например въпроса: „Ако в света съществуваше един-единствен човек, има ли начин той да бъде луд?“ Лудостта винаги съществува, съотнесена към останалите. Тя е социално и интелектуално, а не биологично отклонение. Единствената проверка за лудост в съда или където и да било другаде е съобразяването с културното статукво. Тъкмо затова професията на психиатрите толкова прилича на жречеството. И в двата случая се използуват физически ограничения и натиск за налагане на статуквото.

Следователно, възложим ли на лекарите да лекуват лудостта, всъщност им възлагаме да злоупотребят с образованието си. То всъщност не включва интелектуалните ереси. Студентите по медицина се учат да разглеждат нещата от неорганична и биологична гледна точка. Затова такава голяма част от лековете им е биологична: шокова терапия, лекарства, лоботомия и физически ограничения.

Както полицията живее в два свята — биологичния и обществения, така и психиатрите живеят в два свята — обществения и интелектуалния. Също като ченгетата, и те изцяло контролират нещата от по-низш порядък и трябва абсолютно да се подчиняват на по-висшия. Психиатър, който осъжда интелектуалното, би бил като полицай, осъждащ обществото. Не е редно. Да убедиш един психиатър, че поддържаният от него интелектуален ред е прогнил, е също толкова невъзможно, както да убедиш полицая, че поддържа прогнил обществен строй. Ако повярват, те ще трябва да напуснат работа.

Затова Федър се беше уверил, че ако искаш да излезеш от психиатрията, не бива да убеждаваш психиатрите, че вероятно знаеш повече от тях кое не ти е „наред“. Няма смисъл. Начинът да излезеш е да ги убедиш в безрезервната си вяра, че знаят повече от теб, и в готовността си да приемеш интелектуалната им власт. Така еретиците се спасяват от кладата. Каят се. Трябва да си първокласен актьор и да не си позволяваш презрителни погледи. В противен случай ще те хванат и ще си изпатиш още по-лошо, отколкото ако изобщо не си опитвал да се измъкнеш.

Ако те питат как се чувствуваш, не можеш да им отговориш: „Страхотно!“ Това ще е признак на неискреност. Не можеш обаче и да кажеш: „Отвратително!“ Тогава ще ти повярват и ще увеличат дозата на успокоителните. Трябва да им отвърнеш: „Ами… Струва ми се, че има известно подобрение…“, и да ги погледнеш смирено и умолително. Така ще ги накараш да се усмихнат.

С времето Федър успя да изтръгне с тази стратегия достатъчно усмивки, за да се измъкне. Наистина стана по-малко честен и започна да се нагажда към съществуващото културно статукво, но нали всички искаха точно това от него. Излезе и се върна пак към семейството, работата и мястото си в света. Новата му същност на конформист, неискрен бивш психичноболен, готов безропотно да изпълнява всички нареждания, се превърна в постоянна роля, която никога не забравяше.

Тежеше му непрекъснато да играе роли пред хора, с които някога е бил искрен. Не можеше да сподели нищо с тях. Сега беше по-самотен, отколкото в психиатрията, но не можеше да направи нищо. В първата си книга представяше самотния изпълнител на роли като разказвача — човек, който допада на останалите, защото външно е нормален, но който трудно се справя със собствения си живот, защото е изгубил способността да се отнася честно към него. Все същата изолираност косвено разби семейството му и го докара до сегашния му живот.

След толкова години отвращението му към преживяното в болницата бе намаляло и Федър вече признаваше, че психиатрите естествено са не по-малко необходими от полицаите. Все някой трябва да се справя с изродените форми на обществото и разума. Трябва обаче да проумеем, че ако ще реформираме обществото, не бива да започваме от полицията. А ако ще реформираме разума, няма да почнем от психиатрите. Ако не ни харесва съществуващия обществен строй или интелектуалната система, най-добре е да стоим настрана от полицаите или психиатрите. Трябва да ги оставим за накрая.

Тогава с кого трябва да започнем?… С антрополозите ли?

Всъщност идеята не беше лоша. Когато не са съзнателно „обективни“, антрополозите много се интересуват от новото.

Идеята му хрумна в планините до Боузман, щата Монтана, където за пръв път се зачете в антропологията. Точно тогава попадна на мисълта на Рут Бенедикт, че проблемът в Зуни би могъл да се реши, като онзи брухо бъде пратен при едно от племената в равнините, където темпераментните му пориви ще намерят по-радушен прием. Възможно ли беше това? Лудите да бъдат пращани на лечение при антрополозите, а не при психиатрите!

Рут Бенедикт твърдеше, че още от самото начало психиатрията се обърква, защото тръгва от определен списък на симптомите, а не от конкретните случаи на пациентите, на хората, чиито характерни реакции тяхното общество отрича. Друг антрополог — Д. Т. Камбъл, се съгласява с нея и казва: „Лабораторният психолог всъщност и досега вярва, че колегите, с които е следвал, представляват достатъчна основа за общата психология на човека.“ По-нататък той изтъква, че при социалната психология тези тенденции са много по-ограничени заради сблъсъка с антропологичната литература.

В случая с брухо психиатрите ще анализират детството му, за да открият причините за неговото поведение, ще установят защо е почнал да наднича през прозорците и ще му дадат съвет да престане, а ако продължи, вероятно ще го „приберат за негово добро“. Докато антрополозите ще проучат оплакванията му, ще намерят култура, където няма да съществува такъв проблем и ще го изпратят там. В конкретния случай с онзи брухо те биха го пратили на север при шайените. Но ако някой страда от сексуалните забрани на викторианците, антрополозите биха му препоръчали Самоа, описано от Маргарет Мийд. Ако пък страда от параноя, биха го насочили към близкоизточните страни, където подозрителността се смята за нормална.

Антрополозите непрекъснато потвърждават, че лудостта е културно обусловена. Тя се появява във всички култури, но всяка от тях има собствени критерии за нейното определяне. Клъкхоун разказваше за стар сицилианец, който почти не говорел английски и дошъл в една от болниците на Сан Франсиско да се лекува от незначително физическо заболяване. Стажант-лекарят, който прегледал пациента, забелязал, че той непрекъснато мърмори как някаква жена го е омагьосала и е причинила всичките му страдания. Начаса го изпратил в психиатрично отделение, където човекът прекарал няколко години. Но в италианската колония всички на неговата възраст вярвали в магьосничеството. От тяхна гледна точка поведението му било „нормално“. Ала ако някой с положението и образованието на стажанта се оплаче, че е преследван от магьосница, поведението му правилно би било изтълкувано като признак на психично отклонение.

Редица други автори пишат за културните особености при симптомите на лудостта. М. К. Оплър установява, че ирландците шизофреници обясняват състоянието си с греха и вината в половия живот. При италианците не е така. Те изпадат в хипохондрия и се притесняват да не са болни. Италианците по-открито отхвърлят авторитетите. Клифърд Гирц отбелязва, че на остров Бали за луд се смята човек, който се усмихва безпричинно, точно както при американците. В едно списание Федър прочете описание на различни психози според особеностите на културата: индианците чипеуа-крий страдат от уиндиго — форма на канибализъм; в Япония се проявява иму — вулгарност на езика след ухапване от змия; сред полярните ескимоси се наблюдава пиблоктог — разкъсване на дрехите и тичане по леда; а в Индонезия съществува прочутият амок — депресивна вглъбеност, последвана от опасен изблик на насилие.

Антрополозите са установили, че шизофренията се проявява най-силно сред хората, чиито връзки с културната традиция са най-слаби — наркомани, интелектуалци, емигранти, студенти от първи курс, новобранци в армията.

Едно проучване сред емигранти от норвежки произход в щата Минесота показва, че за период от четири десетилетия процентът на хоспитализираните психичноболни сред тях е по-висок, отколкото сред кореняците американци или сред норвежците в Норвегия. Айзък Фрост изтъква, че сред чужденците — домашни прислужници във Великобритания, често се развиват психози, обикновено през първата година и половина след пристигането им в страната.

Психозите, тази крайна форма на културен шок, се проявяват сред тези хора, защото се променя културната дефиниция на ценностите в основата на тяхната нормалност. Не съзнанието за „истината“, а увереността им в културните насоки поддържа тяхната нормалност.

И така, психиатрията не може да се справи с всичко това, защото е обвързана със субектно-обектната система на истината, която обявява, че е реален един-единствен интелектуален модел, а всички останали са илюзорни. Психиатрията е принудена да застане на тази позиция в противоречие с историята, която непрекъснато потвърждава, че илюзиите на една епоха се превръщат в истини за следващата, както и с географията, която доказва, че истините в един район са илюзии в друг. Но създадената от Метафизиката на Качеството философия на лудостта заявява, че всички тези противоречиви интелектуални истини са само ценностни модели. Човек може да се различава от конкретния общ исторически и географски модел на истината, без да бъде луд.

Антрополозите отбелязват още нещо: не само лудостта, но и нормалността е различна за различните култури. Според тях „способността да виждаш действителността“ е разлика не само между нормалните и лудите, тя е вододел и между културите на нормалните. Всяка култура се основава на схващането, че убежденията й отговарят на определена външна действителност, но географията на религиозните вярвания показва, че външна действителност може да бъде абсолютно всичко. Дори фактите, които хората наблюдават, за да потвърдят „истината“, зависят от конкретната култура.

Боас твърди, че категориите, които нямат значение за дадената култура, не се отразяват в езика. Докато категориите с културно значение имат подробно езиково изражение. Последователката на Боас Рут Бенедикт заявява:

„Културният модел на всяка цивилизация използува определена част от огромната дъга на потенциалните човешки цели и подбуди, също както… всяка култура използува определени избрани материални способи или културни характеристики. Огромната дъга, по която са разположени всички възможни видове човешко поведение, е необхватна и пълна с противоречия, така че нито една отделна култура не е в състояние да оползотвори дори значителна част от нея. Първото изискване е подборът. Без подбор нито една култура не може да стане разбираема, намеренията, които подбира и усвоява, са много по-важни от конкретните подробности или брачните формалности, подбирани по същия начин.“

Детето, израсло в общество, което познава парите, рисува по-големи монети от детето в първобитната култура. Нещо повече, детето на паричната култура надценява размера на монетата в сравнение с нейната стойност. Бедните деца го надценяват повече от богатите.

Ескимосите различават шестнайсет различни форми на леда, също както за нас са различни дърветата и храстите. Индусите, от друга страна, използуват една и съща дума за „сняг“ и „лед“. Индианците крийк и натчез не различават жълтото от зеленото. По същия начин чоктоу, туника, керезейските индианци пуебло и редица други народи не правят терминологична разлика между синьото и зеленото. Хопи нямат дума за понятието „време“.

Едуард Сапир пише:

„Всъщност «реалният свят» до голяма степен несъзнателно се гради върху езиковите навици на групата… Форми и значения, които изглеждат очевидни за външния наблюдател, рязко биват отхвърляни от носителите на моделите, докато съвършено ясни за тях принципи и подтекст понякога са неразличими за наблюдателя.“

По думите на Клъкхоун:

„Всеки език е нещо повече от средство за изразяване на мисли, дори нещо повече от средство за обработка на чувствата на другите и за самоизразяване. Всеки език е също така средство за категоризиране на преживяванията. Случките в «реалния» свят никога не се преживяват и разказват така, както би ги отчела една машина. Съществува процес на подбор и тълкуване в самия акт на реакцията. Някои особености на външната ситуация се засилват, други се пренебрегват или подценяват.

Всеки народ има своя характерна група, където хората класифицират преживяванията си. Сякаш езикът им казва: «забележи това», «винаги разграничавай това от другото», «тези неща винаги вървят заедно». Тъй като хората от най-ранно детство се приучават да реагират на тези сигнали, те приемат разграниченията като даденост, като част от неизбежното съдържание на живота.“

Това обясняваше до голяма степен думите, които Федър бе чул в психиатричното отделение. Пациентите проявяваха не някаква обща черта, а тъкмо липсата на такава черта. Липсваше възприетото от „нормалните“ хора разиграване на роли. Нормалните се осъзнават какви актьори са, докато ненормалните виждат преструвките им и се отвращават от тях.

Известен е експериментът, при който нормален човек се преструва на болен и влиза в психиатричното отделение. Никой от персонала не забелязва измамата, но останалите пациенти го разкриват. Усещат, че той играе роля. Разликата не може да бъде забелязана от членовете на болничния персонал, погълнати от разиграването на отредените им социални роли.

Лудостта като липса на общи отличителни черти се доказва и от теста за шизофрения с мастиленото петно на Роршах. На пациента се показват безформени мастилени петна и му се задава въпросът какво вижда. Ако каже: „Виждам хубава жена с цветя на шапката“, няма признаци на шизофрения. Но ако заяви: „Виждам само едно мастилено петно“, той проявява такива признаци. Който отговори с най-изкусната лъжа, получава най-много точки за нормалност. Проваля се онзи, който казва абсолютната истина. Нормалността не е истината. Нормалността е съобразяване с очакванията на обществото. Истината понякога се съобразява с тях, друг път не.

Федър бе възприел за това явление понятието „статичен филтър“. Виждаше как филтърът действува на всички равнища. Когато например някой възхвалява родния ни град, семейството или идеите ни, ние вярваме и запомняме, но ако ги отхвърли, се ядосваме, заклеймяваме го, не обръщаме внимание на думите му и ги забравяме. Статичната ценностна система отхвърля неблагоприятните мнения и пропуска през филтъра благоприятните.

Но през филтъра минават не само мнения, но и данни. Когато си купим определен модел кола, с изненада установяваме, че магистралите са пълни с хора, които карат същия модел. Повече ценим модела и затова го забелязваме повече.

Когато започна да чете за яхти, Федър попадна на описание на „зеления блясък“ на слънцето. „Това пък какво е“ — не разбра той. Защо не го е виждал? Беше сигурен, че никога не е виждал зеления блясък на слънцето. Все пак трябваше да го е виждал. И ако беше така, защо не го виждаше сега?

Обяснението се криеше в статичния филтър. Не виждаше зеления блясък на слънцето, защото никой не му беше казал да го види. Най-накрая прочете една книга за яхтите, в която по същество се казваше да погледне хубаво. Така и направи. Тогава го видя. Слънцето наистина беше зелено, приличаше на зелената светлина на светофара. Въпреки това никога дотогава не го беше забелязвал. Неговата култура не му беше казала да го види и той не му беше обърнал внимание. Ако не беше прочел книгата за яхтите, така и нямаше да го забележи.

Преди няколко месеца бе задействувал механизмът на статичния филтър, който можеше да има ужасни последици. Федър беше стигнал пристанище в Охайо, след като бе преживял лятна буря на езерото Ери. Едва успя да завие зад скалите в мрака и да се добере до пристанището на двайсетина мили от Кливланд.

Навлезе в пристана откъм подветрената страна, слезе долу, грабна прогизналата карта на пристанището, изнесе я на палубата и я вдигна в дъжда срещу светлината на прожектора на яхтата, докато минаваше покрай бетонни стени, кейове, шамандури и други отличителни знаци. Стигна до пристана за яхти и спря.

От изтощение спа почти целия следващ ден. Когато се събуди и излезе навън, беше следобед. Попита някого как да стигне до Кливланд.

— Но вие вече сте в Кливланд — гласеше отговорът.

Не можеше да повярва. Според картата се намираше на мили от Кливланд в друго пристанище.

После си спомни малките „неточности“, които забеляза по картата, докато влизаше в пристанището. Щом забележеше „грешен“ номер на шамандура, решаваше, че е сменен след отпечатването на картата. Ако се появеше неотбелязана стена, предполагаше, че е построена наскоро или че още не е стигнал до нея и не се е ориентирал за точното си местоположение. Изобщо не му мина през ума, че се намира в друго пристанище!

Класически пример за последователите на научната обективност. Винаги когато картата не съвпадаше с наблюденията му, той отхвърляше наблюденията и следваше картата. Тъй като разумът му смяташе, че знае за какво става дума, той си бе изградил статичен филтър, имунна система, която отхвърляше всяка несъответствуваща информация. Да видиш нещо не значи да повярваш в него, въпреки поговорката „Око да види“. Първо вярваш и тогава окото вижда.

Ако явлението беше индивидуално, нямаше да е чак толкова сериозно. Но то е културно явление с огромни мащаби и е много сериозно. Изграждаме цели културни интелектуални модели на основата на минали „факти“, които са крайно избирателни. Когато се появи нов факт, който не отговаря на схемата, ние не отхвърляме модела. Отхвърляме факта. Един противоречив факт трябва настойчиво да напомня за себе си, понякога векове наред, та накрая да го забележат един-двама души. Тогава тези един-двама трябва да започнат настойчиво да го посочват на останалите и се иска много дълго време, за да успеят да накарат и останалите да го видят.

Също както биологичната имунна система се бори еднакво енергично и срещу животоспасяващата ваксинация, и срещу пневмонията. Културната имунна система отхвърля положителното ново разбиране като това на брухо в Зуни със същата енергия, с която се бори против престъпността. Тя не е в състояние да ги разграничи.

Федър признаваше, че няма нищо безнравствено в култура, която не е готова да възприеме нещо Динамично. Статичното прикрепване е необходимо за утвърждаване на досегашните постижения на културата. Изходът е да не обвиняваме културата в глупост, а да потърсим факторите, които да направят новата информация приемлива — ключовете. Федър си представяше Метафизиката на Качеството именно като такъв ключ.

Сиянието на дхармакая. Огромна област на човешките преживявания, отхвърлена от културния филтър.

С годините познанията му за сиянието се бяха превърнали в бреме. Отрязваха много пътища за разумно общуване с останалите. Не можеше да говори за тях, без да се сблъска с културната имунна система, без да го помислят за луд, а заради миналото не биваше да допуска подобни подозрения.

Но тази вечер пак го видя при Лайла, сиянието беше много силно и в Кингстън. То го забърка в цялата история. Посочи му, че става нещо важно. Каза му да отвори очи и в отношението си към нея да не се ръководи от книгите.

Федър не вярваше, че сиянието е свръхестествено явление без корени в материалната действителност. Нещо повече, беше сигурен във връзката му с материалната действителност. Никой обаче не го вижда, защото филтърът на културното определение на реалното и нереалното отсява сиянието на дхармакая от американската „действителност“ от двайсети век точно както времето не достига до действителността на хопи, а разликите между зеленото и жълтото не значат нищо за натчез.

Не можеше да го докаже научно, защото нямаше как да предскаже появата му и оттам да го провери с експеримент. Но и без експериментални данни смяташе, че сиянието не е нищо повече от несъзнателно разширяване на ирисите на наблюдателя, от което предметите изглеждаха по-ярки, вид халюцинаторна светлина от оптически дразнител, нещо като светлината, която виждаме след продължително взиране в един и същ предмет. Подобно на примигванията сиянието се смята за незначително прекъсване на това, което виждаме „в действителност“, или за субективно, нереално явление за разлика от обективните, реалните явления.

Но въпреки филтъра на културната имунна система на много места сиянието се споменава — разпокъсано, несвързано, откъслечно. Понякога лампите се използуват като символ на учението. Защо? Факлите, като например факелът на училището „Блейк“, нерядко са олицетворение на идеалистичното вдъхновение. Ако най-неочаквано проумеем нещо, казваме: „Светна ми“ или „Имам проблясък.“ Когато карикатуристът иска да покаже раждането на велика идея, той поставя електрическа крушка над главата на изобразената фигура. Всички мигновено разбират какво е значението на символа. Защо? Откъде идва той? Не може да е древен, защото електрическите крушки се свързват с двайсети век. Какво общо имат те с новите идеи? Защо карикатуристът не трябва да обяснява какво има предвид с крушката? Защо всички знаят какво иска да каже?

В други култури или в религиозната литература от миналото, където имунната система на „обективността“ е слаба или изобщо не съществува, за сиянието се говори навсякъде, като се започне с протестантския химн „Води ни, блага светлина“ до ореолите на светците. Пряко свързани с него са ключовите понятия на западния мистицизъм — „просветление“ и „озарение“. Дарсана, основните индуистки религиозни напътствия, означава „даване на светлина“. Споменава се в описанията на сатори в дзен. Значително място му се отделя в „Тибетска книга на мъртвите“. Олдъс Хъксли го описва като част от преживяванията под въздействието на мескалина. Федър си спомни случката с Дюзънбъри с пейоте, макар Тогава да бе сметнал, че е само оптическа измама поради опиянението, и не му отдаде особено значение.

За него пише Пруст в романа си „По следите на изгубеното време“. В „Рождество“ на Ел Греко сиянието на дхармакая, излъчващо се от лицето на младенеца, е единствената светлина в картината. Някои твърдят, че Ел Греко е имал дефект в зрението и затова е изобразил светлината по такъв начин. Но в портрета на кардинал Гевара, обвинител на испанската инквизиция, дантелите и коприната на одеждите му са изрисувани с изящно „обективно“ съвършенство без никакво сияние. Ел Греко не е трябвало да го рисува. Рисувал е само онова, което е виждал.

Веднъж Федър видя в една от залите на Бостънския музей на изящните изкуства огромно платно с образа на Буда и до него няколко портрета на християнски светци. Пак забеляза нещо, за което бе размишлявал и преди. Макар и без никакви исторически контакти помежду си, будистите и християните рисуват ореоли. Размерите им не са еднакви. Будистите изобразяват големи ореоли, които понякога обгръщат цялото тяло, докато християнските са по-малки и се намират зад или над главата. Това беше още едно доказателство, че няма подражание между двете култури, защото в противен случай ореолите щяха да са с еднакви размери. Отделно един от друг, художниците бяха изобразили онова, което виждат, или с други думи, нарисуваното от тях съществуваше реално и самостоятелно.

Докато разсъждаваше, Федър забеляза още една картина в ъгъла и си каза: „Аха. Той показва онова, което другите рисуват само символично. Тяхното виждане е вторично. Той е първичен.“

Картината изобразяваше Христос без ореол. Ала облаците отзад бяха малко по-светли около него, отколкото в краищата. Небето също просветляваше над главата му. Това беше всичко. Но то показваше действителното осветяване, не материален предмет, само промяна в силата на светлината. Федър се приближи към платното, за да прочете името на художника в долния край. Пак Ел Греко.

Нашата култура ни имунизира срещу това да отдаваме прекалено голямо значение на подобни факти, защото светлината няма „обективна“ реалност. Тоест тя е само „субективно“ и оттам нереално явление. Но в Метафизиката на Качеството светлината е важна, защото често се свързва с неопределено предвещаване на доброто, тоест с Динамичното Качество. Тя сигнализира за Динамично нахлуване в статична ситуация. Светлината се появява, когато се раздвижват статичните модели. Често се съпътствува от чувство на облекчение, защото статичните модели са освободени.

Федър смяташе, че новородените вероятно виждат тъкмо това сияние, докато светът за тях е още свеж и непокътнат, преди съзнанието да го разчлени на модели — светлина, в която всичко се разтваря при смъртта. Хора, преживели „близки до смъртта“ състояния, разказват за тази „бяла светлина“ като нещо изключително красиво и привлекателно, от което не желаят да се откъснат и да се върнат обратно. Светлината се появява, когато човешкият разум скъсва със статичните модели и се връща в чисто Динамичното Качество, откъдето тръгва при раждането.

По време на психичното си разстройство Федър бродеше на воля извън пределите на културната действителност и тогава светлината му беше ценен спътник — показваше му неща, които иначе би пропуснал, появяваше се при случки, които би отминал като незначителни, без да знае, че те ще придобият значение по-късно. Друг път се появяваше при случаи, чието значение Федър не можеше да разгадае, но се замисляше над тях.

Веднъж видя сиянието около малко котенце. Дълго време котето го следваше навсякъде и Федър се чудеше дали и то вижда сиянието.

Друг път го забеляза около тигъра в зоологическата градина. Звярът го изгледа сякаш с изненада и се приближи до стоманените пръчки на клетката. Тогава около лицето му се появи сиянието. Това беше всичко. После преживяването се свърза със стиховете на Уилям Блейк: „Тигър, тигър! Блясък ярък…“

Очите му сякаш излъчваха вътрешна светлина.