Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
КРАЙ МОРЕТО

Мимозата бе почти прецъфтяла. Ароматът й бе станал дори малко неприятен. Розови герании се виеха по оградата на вилата на лейди Темплин. Под тях килим от карамфили пръскаше тежкия си сладникав аромат. Сега Средиземно море сякаш бе най-синьо. Поаро седеше на терасата с лейди Темплин. Той току-що бе завършил същия разказ, който Ван Олдин бе изслушал два дни преди това. Ленокс също бе слушала с подчертано внимание. В очите й се четеше неопределена тъга, а веждите й бяха сключени в усилие да асимилира думите на детектива.

Когато Поаро свърши, тя простичко каза:

— Ами Дерик?

— Той бе освободен вчера.

— Снощи отпътува от Ница.

— Да, за Сейнт Мери Мийд.

Настана мълчание.

— Аз не съм познавала Кейтрин — забеляза Ленокс. — Мислех, че тя е равнодушна към него.

— Тя е много въздържана. Не се доверява на никого.

— Но на мен би могла да се довери — каза Ленокс с горчивина.

— Да — съгласи се Поаро, — тя би могла да ви се довери. Но госпожица Кейтрин е прекарала голяма част от живота си в слушане, а за онези, които са свикнали да слушат, не е лесно да говорят много. Те пазят за себе си своите скърби и радости и не ги споделят с никого.

— Аз бях глупачка — каза Ленокс. — Мислех си, че тя не е безразлична към Кентън. Трябваше по-добре да я опозная. Предполагам, че съм мислила така, защото… е, добре, защото се надявах, че е така.

Поаро взе ръката й в своята и я стисна.

— Смелост, госпожице — каза тихо той.

Ленокс бе вперила поглед в синия хоризонт пред себе си и за момент грозничкото й лице бе озарено от една трагична красота.

— Все пак — каза тя най-сетне, — това не би било достатъчно. Аз съм твърде млада за Дерик. Той е като момче, което никога не е възмъжавало. Той търси жена от типа на Мадоната.

Настана продължително мълчание, което Ленокс изведнъж наруши:

— Но и аз помогнах, господин Поаро… нали наистина ви помогнах?

— Да, госпожице. Вие ми дадохте първия проблясък на истината, когато ми казахте, че за убиеца изобщо не е било нужно да пътува с влака. Преди това аз не виждах как е било извършено престъплението.

Ленокс пое дълбоко дъх.

— Радвам се — каза тя. — Все пак… това значи нещо. Далеч някъде зад тях изпищя сирената на локомотив.

— Това е същият проклет син експрес — забеляза Ленокс. — Влаковете са безмилостни чудовища, нали господин Поаро? Хората биват убивани, умират, а те продължават да се движат. Говоря глупости може би, но вие знаете какво искам да кажа.

— Да, да. Зная. Животът е като влак, госпожице. И той върви, и добре, много добре е, че е така.

— Защо?

— Защото в края на краищата влакът стига до крайната си гара. И във вашия език има подобна поговорка, госпожице: „Пътуването свършва там, където се срещат влюбените“.

— Точно така! — засмя се Ленокс. — Това обаче не ще се осъществи за мен.

— О, ще бъде, ще бъде. Вие сте млада, по-млада отколкото мислите. Доверете се на влака, госпожице, защото добрият Господ е неговият машинист.

Сирената на влака пак изпищя.

— Доверете се на влака, госпожице — промърмори пак детективът. — Повярвайте на Еркюл Поаро, защото той знае.