Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
РАЗГОВОР С МИРЕЛ

Когато Кентън остави Кейтрин, той потърси Еркюл Поаро. Намери го в една от игралните зали да залага минимални суми на случайни числа. В момента, в който Кентън се присъедини към него, топчето спря на числото 33 и крупието прибра залога на детектива.

— Лош късмет — обади се Кентън. — Ще заложите ли пак?

Поаро поклати глава.

— За сега не.

— Обичате ли да рискувате? — попита любопитно Кентън.

— Не на рулетката.

Кентън го стрелна с бърз поглед и сянка на безпокойство премина по лицето му. Младият мъж заговори неуверено, с тон на уважение към детектива.

— Мисля си дали сте зает, господин Поаро? Бих желал да ви попитам нещо.

— Аз съм на ваше разположение, млади човече. Ще излезем ли навън? На слънце е по-приятно.

Те излязоха заедно навън и Кентън пое дълбоко дъх.

— Обичам Ривиерата — каза той. — Дойдох тук за пръв път преди дванадесет години, през войната, когато бях изпратен в болницата на лейди Темплин. Тогава Ривиерата ми се стори като рай, след бойното поле във Фландрия.

— Би трябвало да е така — съгласи се Поаро.

— Струва ми се толкова отдавна, че е било — забеляза Кентън.

Те продължиха мълчаливо разходката си.

— Имате нещо да ми казвате, нали? — наруши мълчанието Поаро.

Кентън го погледна с изненада.

— Да — призна той. — Не зная все пак как познахте.

— То е изразено съвсем ясно на лицето ви — сухо каза Поаро.

— Не знаех, че сте така прозорлив.

— Моята работа е да наблюдавам физиономиите — обясни с гордост малкият човек.

— Ще ви кажа, господин Поаро. Вие сте чували навярно за онази танцьорка… Мирел?

— Същата, която е приятелка на господин Дерик Кетринг?

— Да. Като имате предвид това, ще разберете, че мистър Ван Олдин е естествено настроен против нея. Тя му писа и поиска среща с него. Той ми нареди да й откажа от негово име, което аз направих, разбира се. Тази сутрин тя дойде в хотела и изпрати картичката си, като настояваше, че е жизнено важно и необходимо веднага да се срещне с мистър Ван Олдин.

— Вие ме заинтригувахте — каза Поаро.

— Мистър Ван Олдин побесня. Той ми нареди да я изгоня веднага. Аз обаче се осмелих да не се съглася с него, макар че нищо не възразих. Стори ми се твърде вероятно, че тази жена Мирел би могла да ни даде известни ценни сведения. Знаем, че е била в „Синия експрес“ и много е възможно тя да е видяла, или чула нещо, което би могло да бъде от жизнен интерес за нас. Не сте ли съгласен с мен, господин Поаро?

— Разбира се — каза сухо детективът. — Господин Ван Олдин, ако мога да се изразя така, е постъпил крайно глупаво.

— Драго ми е, че поглеждате така на въпроса — каза секретарят. — Сега ще ви кажа нещо друго, господин Поаро. Аз така силно почувствах неразумността в отношението на мистър Ван Олдин, че на своя глава слязох долу и разговарях с дамата.

— Така?

— Трудността се състоеше в това, че тя настояваше да се срещне лично с мистър Ван Олдин. Аз й предадох отказа му смекчено, доколкото можах. Всъщност, нека бъда искрен, аз й го предадох в съвсем смекчена форма. Казах й, че мистър Ван Олдин е твърде зает и не може да я приеме в момента, и че тя би могла да предаде на мен каквото има да му каже. Тя обаче не пожела да стори това и си отиде, без да каже и дума повече. Все пак, у мен остава силното предчувствие, че тази жена знае нещо.

— Това вече е сериозно — каза спокойно Поаро. — Знаете ли случайно къде е отседнала тя?

— Да. — Кентън назова името на хотела.

— Добре — каза Поаро. — Ще отидем веднага там.

Секретарят доби озадачен вид.

— А мистър Ван Олдин? — попита колебливо той.

— Мистър Ван Олдин е упорит човек — каза сухо Поаро. — Аз не обичам да споря с упорити хора. Действам въпреки тях. Ние ще отидем още сега при дамата. Аз ще й заявя, че вие сте упълномощен от мистър Ван Олдин да действате от негово име, а вие ще внимавате да не ми противоречите.

Кентън все още изглеждаше неуверен, но Поаро не забеляза колебанието му.

В хотела им казаха, че госпожицата е в апартамента си и Поаро изпрати собствената си визитна картичка заедно с тази на Кентън, надписани с молив: „От мистър Ван Олдин“.

След малко прислужникът се завърна и им съобщи, че госпожица Мирел ще ги приеме.

Поаро пое водачеството още щом бяха въведени в стаята.

— Госпожице — започна той, покланяйки се ниско, — Ние сме тук от страна на мистър Ван Олдин.

— А защо той не дойде лично?

— Неразположен е — спокойно излъга Поаро. — Хванал е „лошото гърло“ на Ривиерата, но аз съм упълномощен да действам от негово име, както и неговият секретар, майор Кентън. Освен ако, разбира се, госпожицата би предпочела да почака седмица-две.

Ако имаше нещо, в което Поаро да бе сигурен, това беше че за темперамент като този на Мирел самата дума „да почака“ значеше анатема.

— Дадено, аз ще говоря, господа! — извика тя. — Аз достатъчно търпях. Достатъчно държах ръката си протегната. И защо? За да бъда обиждана. Да, обиждана. Охо, така ли мисли той да се отнася с Мирел? Да я захвърля като стара ръкавица. Аз ви заявявам, че никога не съм омръзвала на никой мъж. Винаги те първо на мен омръзват.

Тя се разхождаше насам-натам из стаята, а стройното й тяло потръпваше от гняв. На пътя й се изпречи малка масичка и Мирел яростно я запокити в ъгъла. Масичката се счупи.

— Така ще направя с него! — изкрещя Мирел. — И така! — Тя запрати вазата с лилиите в решетката на камината и вазата се разби на парчета.

Кентън я гледаше със студения поглед на англичаните, когато не одобряват нещо, но доброто възпитание не им позволява да се намесят. Той се почувства неловко. От друга страна Поаро наблюдаваше сцената с видимо удоволствие, а малките му очички весело примигваха.

— Това е величествено! — извика той. — Госпожицата има темперамент, то се вижда.

— Аз съм артистка — каза Мирел. — И всеки човек на изкуството има темперамент. Предупредих Дерик да внимава, но той не искаше и да ме чуе.

Тя изведнъж се обърна към Поаро:

— Нали е вярно, че той мисли да се ожени за онази англичанка?

Поаро се изкашля.

— Говори се — измърмори той — че той я ухажва доста.

Мирел се приближи към тях.

— Той уби жена си! — изкрещя тя. — Ето ви цялата истина. Преди това ми каза, че ще го избърши, защото беше в безизходно положение и смъртта на жена му бе единствения му изход.

— Вие казвате, че господин Кетринг е убил жена си?

— Да, да, да! Нали го чухте вече?

— Полицията — измърмори Поаро — ще иска да докажете това ваше твърдение.

— Аз ви заявявам, че го видях да излиза от нейното купе през онази нощ във влака.

— Кога? — попита рязко Поаро.

— Тъкмо преди влакът да влезе в Лион.

— Ще се закълнете ли в това, госпожице?

— Да.

За миг настъпи тишина. Мирел дишаше тежко, а погледът й, в който се смесваха страх и предизвикателство, се местеше от лицето на единия мъж, към лицето на другия.

— Това е сериозна работа, госпожице, — каза детективът. — Давате ли си сметка колко сериозна?

— Положително.

— Добре — продължи Поаро. — Тогава вие разбирате, госпожице, че не бива да се губи и минута време. Може би ще ни придружите до следователя веднага?

Мирел се смути. Тя се колебаеше, но както Поаро бе предвидил, за нея нямаше друг изход.

— Много добре — промълви тя. — Само да си взема палтото.

Когато останаха сами, Поаро и Кентън си размениха погледи.

— Необходимо е да се действа докато… как го наричате вие?… докато желязото е горещо, — измърмори Поаро. — Тя е темпераментна, с приливи и отливи в характера и след един час може и да се опита да се отрече от думите си. Ние трябва на всяка цена да предотвратим това.

Те намериха господин Кокс и следователя заедно. Няколко уводни думи от Поаро и госпожица Мирел бе най-любезно поканена да разкаже историята си. Тя повтори същите думи, които бе казала пред Поаро и Кентън, само че някак по-сериозно и тържествено.

— Това е нещо изключително важно, госпожице — каза бавно господин Кареж. Той се облегна назад в креслото, намести пенснето си и загледа изпитателно танцьорката.

— Вие искате да ни, уверите, че господин Кетринг всъщност се е похвалил предварително с престъплението си пред Вас?

— Да, да. Той каза, че жена му здравословно е прекалено добре и би могла да умре само при нещастен случай, но той би могъл да уреди и това.

— А давате ли си сметка, госпожице — попита строго господин Кареж — че вие се поставяте в ролята на съучастничка, тъй като сте знаела за подготвяното престъпление?

— Аз съучастничка? Ни най-малко, господине. Нито за миг не съм взела тези думи за сериозни. Наистина не. Аз познавам мъжете, господине. Те говорят най-различни дивотии. Светът би се обърнал наопаки ако всичко, което мъжете говорят, се взема в буквалния смисъл.

Следователят повдигна вежди.

— Тогава ние трябва да считаме, че вие взехте заканите на господин Кетринг за празни приказки. Мога ли да ви попитам, госпожице, кое ви накара да прекъснете ангажимента си в Лондон и да дойдете в Ривиерата?

Мирел му хвърли разтапящ поглед с черните си очи.

— Исках да бъда с мъжа, когото обичах — каза просто тя. — Има ли нещо неестествено в това?

Поаро вмъкна друг вежлив въпрос:

— Тогава, по желание на господин Кетринг ли го придружихте до Ница?

На Мирел очевидно й беше трудно да отговори веднага на това. Тя се поколеба преди да каже нещо и когато заговори в гласът й се чувстваше престорено безразличие.

— В тези неща аз следвам само собствените си желания, господине — изрече танцьорката.

Това че отговорът й изобщо не беше отговор, забелязаха и тримата мъже. Но те нищо не казаха.

— Кога за пръв път се убедихте, че господин Кетринг е убил жена си?

— Както вече ви казах, господине, аз видях господин Кетринг да излиза от купето на жена си тъкмо преди влакът да беше влязъл в Лион. Лицето му имаше такова изражение… ах… в момента аз не можах да го разбера. В погледа му се четеше нещо ужасяващо. Това лице никога не ще забравя.

Гласът й се извиси в драматичен фалцет и тя разпери ръце с артистичен жест.

— Да — изпъшка господин Кареж.

— После, когато узнах че мадам Кетринг е била мъртва след като влакът е напуснал Лион, тогава… тогава разбрах всичко.

— И все пак… вие не съобщихте на полицията, госпожице. Защо? — попита кротко комисарят.

Мирел го изгледа гордо. Ролята която разиграваше явно й доставяше удоволствие.

— Да предам любимия си? — попита тя. — О, не, не искайте от една жена да стори това!

— Все пак, сега… — намекна господин Кокс.

— Сега е различно. Той пръв ми измени. Нима трябваше мълчаливо да изтърпя това?

Следователят се опита да я успокои: — Така, така. Имате право. А сега, госпожице, моля ви да прочетете показанията, които току-що ни дадохте, да проверите дали са правилно записани и да ги подпишете.

Мирел прочете набързо документа и го подписа.

— Да, да — каза тя. — Всичко е записано точно. — После се изправи. — Повече не съм ви нужна нали, господа?

— Засега не, госпожице.

— А Дерик ще бъде арестуван, нали?

— Веднага, госпожице.

Мирел се изсмя жестоко и се огъна по-плътно в леопардовата кожа.

— Той трябваше добре да си помисли преди да ме обижда — каза тя.

— Имам само един малък въпрос — покашля се Поаро. — Просто подробности.

— Да?

— Какво ви кара да мислите, че мадам Кетринг е била мъртва когато влакът е потеглил от Лион?

Мирел втренчи поглед в него:

— Но тя беше мъртва.

— Така ли?

— Да, разбира се. Аз…

Тя млъкна изведнъж. Поаро я наблюдаваше съсредоточено и не пропусна да забележи как лицето й се промени от напрегнато внимание и осторожност.

— Така ми казаха. Всеки го казва.

— Охо — учуди се Поаро. — Аз не знаех, че този факт е бил споменат извън сградата на полицията.

По лицето на Мирел премина сянка на безпокойство.

— Човек научава тези неща — каза тя. — Те не могат да останат в тайна. Някой ми го каза, но не мога да си спомня кой беше.

Тя се запъти към вратата. Господин Кокс избърза пред нея и докато й отваряше вратата, Поаро се обади още веднъж:

— Ами скъпоценностите? Извинете, госпожице, не можете ли да ми кажете нещо за скъпоценностите?

— Скъпоценностите? Какви скъпоценности?

— Рубините на Екатерина Велика. Тъй като вие сте чула толкова тайни неща, би трябвало да знаете нещо и за тях.

— Не зная нищо за никакви рубини — каза рязко Мирел и напусна стаята, затваряйки Вратата след себе си. Следователят въздъхна.

— Каква фурия! И все пак, дяволски елегантна. Чудя се дали казва истината. Мисля, че да.

— Известна доза истина в историята й има, — каза Поаро. — Положително. Имаме потвърждението и на мис Грей. Малко преди влакът да навлезе в Лион, тя е погледнала случайно в коридора и е видяла господин Кетринг да влиза в купето на съпругата си.

— Вината му изглежда съвсем неопровержима — каза комисарят с въздишка. — Макар че хиляди пъти може да се съжалява за това.

— Какво искате да кажете? — попита Поаро.

— Цял живот съм имал амбицията да спипам граф Де ла Рош. Мислех си, че този път той ни е паднал в ръцете, а сега виждате какво излиза.

Господин Кареж си потърка носа.

— Ако работата не потръгне — забеляза той предпазливо — ще се намерим много на тясно. Не забравяйте, че господин Кетринг е от аристокрацията. Вестниците веднага ще вдигнат шум до Бога. Ако сме направили грешка…

Той повдигна рамене, обладан от лошо предчувствие.

— Ами рубините? — продължи комисарят. — Какво мислите, че е направено с тях?

— Взел ги е, за да заблуди следствието, разбира се — каза господин Кареж. — Тези рубини са силна улика против него. Той знае това и сигурно се е погрижил да се отърве от тях.

Поаро се усмихна.

— Аз имам една идея относно рубините. Кажете ми, господа, какво знаете за един мъж, наричан Маркизът?

Комисарят се наведе напред като ужилен.

— Маркиза? — попита той. — Маркиза ли? Мислите ли, че той е замесен в тази работа, господин Поаро?

— Аз само ви попитах какво знаете за него.

Комисарят направи изразителна гримаса.

— Малко неща. Поне не толкова, колкото бихме искали да знаем. — забеляза той с тъжна усмивка. — Той „работи“ зад кулисите, нали разбирате? Има си подчинени, които вършат черната работа вместо него. Той ги превъзхожда във всяко отношение, в това сме сигурни. Маркизът не произхожда от класата на престъпниците.

— Французин ли е?

— Д-да. Поне така мислим ние, но не сме сигурни. Той е „работил“ във Франция, в Англия, в Америка. През миналата есен имаше серия грабежи в Швейцария, които се приписваха нему. Във всеки случай е съвършен джентълмен, говорещ еднакво добре френски и английски, а произходът му е загадка за нас.

Поаро кимна и стана да си ходи.

— Не можете ли да ни кажете нещо повече, господин Поаро — настоя комисарят.

— Засега не — отвърна детективът. — Но може би в хотела ми ме очакват новини.

Господин Кареж се почувства неудобно.

— Ако Маркизът е замесен в тази история… — започна той и замълча.

— Това обръща с главата надолу нашата теория — довърши вместо него господин Кокс.

— Но не обръща моята — усмихна се Поаро. — Напротив, аз мисля, че се съгласува добре с нея. Довиждане, господа. Ако се добера до сведения, които биха имали някаква стойност, ще ви ги съобщя незабавно.

Той закрачи към хотела си с мрачно лице. В негово отсъствие бе пристигнала телеграма. Отвори я, прочете я бавно, после още веднъж и я мушна в джоба си. Горе в стаята го очакваше камериерът му.

— Изморен съм, Джордж, много съм изморен. Поръчай ми, моля ти се, чаша шоколад.

След малко чашата с гъстото питие бе поднесена на малката масичка. Джордж се готвеше да се оттегли когато господарят му заговори:

— Вярвам, Джордж, че ти добре познаваш английската аристокрация?

Джордж скромно се усмихна.

— Мисля, че е така, господине — отвърна той.

— Предполагам, че си на мнение, Джордж, че престъпниците неизменно произхождат от нисшите класи?

— Не винаги, господине. Девайският херцог си имаше големи неприятности с най-малкия си син. Той напусна Итън по причини, които се потулиха, и след това на няколко пъти бе обвиняван в кражба. Полицията не възприе становището, че това е обикновена клептомания. Много умен млад мъж, господине, но престъпен до мозъка на костите, ако мога така да се изразя. Негова Светлост го изпрати в Австралия и аз дочух, че там са го осъдили под чуждо име. Много странно, господине, но така си е. Не ще и дума, че младият господин никога не е бивал материално затруднен.

Поаро бавно кимна с глава.

— Любов към приключенията — промърмори той — и нещо в мозъка, което дава тласък.

Поаро извади телеграмата от джоба си и пак я прочете.

— После, да вземем дъщерята на Мери Фокс — продължи камериерът замислен. — Тя беше страшна измамница и омаскари много добри семейства. Има и още много примери, които си спомням.

— Ти имаш богат опит, Джордж — промърмори Поаро. — Често се питам не се ли чувстваш подценяван да служиш при мен, след като си служил в толкова титуловани семейства. Обяснявам си го с любов към приключенията от твоя страна.

— Не само това, господине, — обясни Джордж. — Просто случайно прочетох в „Сосайъти Снайпърс“, че сте били приет в Бъкингамския дворец. Тъкмо тогава търсех нова работа. Във вестника пишеше, че Негово Величество ви приел много любезно и високо ценял вашите способности.

— О, да, — каза скромно Поаро. — Винаги искаме да узнаем причините на неща.

Той помисли малко и изведнъж попита:

— Телефонира ли на госпожица Папополус?

— Да, господине. Тя и баща й с удоволствие ще вечерят с вас довечера.

— Да, — каза замислен Поаро.

Той изпи шоколада си, остави внимателно чашата точно в средата на подноса и тихо заговори повече на себе си, отколкото на камериера:

— Катеричката, добри ми Джордж — събира орехи през есента, за да има храна през зимата. Човечеството, Джордж, също трябва да учи някои неща от по-нисшите представители на животинското царство. Аз винаги съм го правил. Бивал сьм и котка, която дебне край мишата дупка. Бивал съм и доброто куче, което души следите, без да вдига носа си от дирята. Бивал съм също така и катеричка, добри ми Джордж. Винаги съм събирал оттук-оттам по някой дребен факт. Сега отивам в хралупата си и ще извадя един орех, който съм оставил там преди седемнадесет години. Слушаш ли ме, Джордж?

— Не съм и помислял, господине, — каза Джордж, — че орехите могат да се запазят толкова дълго време, макар че с новите консервиращи средства се правят чудеса.

Поаро го погледна и се усмихна.