Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (2)

ГЛАВА ВТОРА
ГОСПОДИН МАРКИЗЪТ

Човекът с бялата коса продължи пътя си без да бърза, видимо безразличен към всичко наоколо. След малко зави надясно, после вляво. От време на време си тананикаше някаква мелодия.

Изведнъж той се закова на място и се ослуша. Бе чул определен звук. Трябва да беше или експлозив, или изстрел. Любопитна усмивка заигра по устните му за кратко. После той продължи бавната си разходка.

След като зави на ъгъла, той се натъкна на група непознати. Представител на закона записваше нещо в бележника си, а край него се бяха сбрали няколко закъснели минувачи. Човекът с побелялата коса любезно запита единия от тях:

— Нещо се е случило, изглежда?

— О, да, господине. Двама апаши нападнаха един възрастен американски джентълмен.

— Сториха ли му нещо?

— О, не! — мъжът се засмя — Американецът имаше в джоба си револвер u преди още да го доближат, той им отправи няколко изстрела, те се уплашиха и офейкаха. Както винаги полицията пристигна много късно.

— Аха! — рече човекът с бялата коса, без да прояви някакви признаци на вълнение.

Кротко и безучастно той продължи своето нощно странстване. Прекоси Сена и навлезе в най-богатите квартали на града. Около двадесет минути по-късно той спря пред една къща на тихия аристократичен булевард.

Магазинът (защото това бе магазин) бе скромен и непретенциозен. Д. Папополус, търговец на антики, беше толкова известен, че не се нуждаеше от реклама и в действителност повечето от сделките му не се извършваха в магазина. Господина Папополус бе собственик на изискан апартамент с изглед към Елисейските полета и логично бе да се предполага, че по това време може да бъде намерен там, а не на работното си място, но човекът с бялата коса уверено натисна звънеца, хвърляйки преди това поглед в двете страни на пустата улица.

Вратата се отвори и на прага застана един мъж. Той носеше златни обеци на ушите си и имаше мургав тен на лицето.

— Добър вечер — каза белокосият. — Вътре ли е господарят ти?

— Господарят е тук, но не приема случайни посетители по това време на нощта — изръмжа другият.

— Мисля, че мен ще приеме. Кажи му, че неговият приятел господин маркизът е тук.

Прислужникът открехна вратата малко повече и позволи на посетителя да влезе.

Мъжът, който се бе представил като господин маркизът, бе закрил лицето си с кърпа докато говореше. Когато прислужникът се завърна със съобщението, че на господин Папополус ще му приятно да приеме посетителя, видът на последния бе претърпял нова промяна. Прислужникът трябва да беше много ненаблюдателен, или много добре обучен, тъй като не прояви изненада при вида на малката черна сатенена маска, която скриваше образа на посетителя. Отвеждайки го до една врата в дъното на коридора, той я отвори и съобщи с почтителен глас:

— Господин маркизът.

Фигурата, която се надигна да посрещне странния гост бе внушителна. У господин Папополус имаше нещо патриархално. Той беше човек с високо сводесто чело и чудесна бяла брада. Обноските му криеха в себе си нещо духовно и благочестиво.

— Скъпи мой приятелю — започна господин Папополус. Говореше на френски, с плътен и мелодичен тембър.

— Трябва да бъда извинен — започна посетителят — за късния час.

— О, няма защо, няма защо — отвърна господин Папополус, — това е приятен час на нощта. Прекарали сте, предполагам, една интересна вечер?

— Не лично — отвърна господин маркизът.

— Не лично — повтори Папополус, — не, не, естествено не. Но имаше новини, а? — той се втренчи рязко в маркиза с поглед, в който най-малко можеше да се открие нещо духовно и благочестиво.

— Нещо ново. Опитът пропадна. Аз и не очаквах друго.

— Точно тъй — каза Папополус. — Жестокостта…

Той размаха ръце да обясни крайното си отвращение от насилията в каквато и да е форма. Наистина, в него и в стоката, с която търгуваше, нямаше нищо грубо. Папополус бе добре познат в повечето европейски дворове и кралете го наричаха приятелски Деметриус. Ползваше се с реномето на извънредно дискретен, а това, заедно с благородството и външността му, го въвеждаше в много съмнителни сделки.

— Прякото нападение, — започна Папополус, клатейки глава — понякога е уместно, но не много често.

Поклащайки рамене, маркизът забеляза:

— То спестява време. А неуспехът не струва нищо или почти нищо. Другият план не ще се провали.

— Да? — запита Папополус и го загледа с оживление.

— Възлагам големи надежди на вашата хм… организация — каза търговецът на антики в отговор на едно кимване на събеседника.

Господин маркизът мило се усмихна.

— Струва ми се, мога да кажа — изрече той, — че надеждите ви не са напразни.

— Вие имате изключителни шансове — каза търговецът с нотка на завист в гласа си.

— Ще ги използвам — отвърна маркизът. После стана и вдигна пелерината, която бе захвърлил нехайно на облегалото на един стол. — Ще ви държа в течение, господин Папополус, чрез обичайните канали, обаче в преговорите не бива да има никаква задръжка.

Папополус се поклони.

— В моите сделки никога няма задръжка — възропта той.

Маркизът се усмихна и, без да каже и дума за сбогом, излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Папополус остана замислен за миг, гледайки достопочтената си бяла брада, после тръгна към една друга врата, която се отваряше навътре. Като обърна дръжката, една млада жена, долепила ухо на ключалката, политна с главата напред. Господин Папополус не прояви нито изненада, нито безпокойство. Очевидно това бе съвсем естествено за него.

— Е, Зия? — запита той.

— Не го чух да си отива — обясни Зия.

Беше симпатична девойка с тъмни очи и такава силна прилика с Папополус, издаваща, че двамата са баща и дъщеря.

— Досадно е — продължи раздразнена тя, — че човек не може едновременно да гледа и да слуша през ключалката.

— Това често е дразнило и мен — призна Папополус.

— И тъй, това е господин маркизът — бавно каза Зия. — Винаги ли носи маска, татко?

— Винаги.

Настъпи известно мълчание.

— Предполагам, че дойде заради рубините? — попита Зия.

Баща й кимна.

— Какво си мислиш, мое малко момиче? — запита я той с израз на учудване в малките си черни очи.

— За господин маркиза ли?

— Да.

— Мисля — започна бавно Зия, — че много рядко се случва да срещнеш гладко избръснат англичанин, който да говори така добре френски.

— Ах — каза Папополус, — значи така мислиш? Както обикновено, той не се предаваше, но уважи Зия със смирено одобрение.

— Мисля също — допълни Зия, — че главата му бе с доста големи размери.

— Масивна — съгласи се баща й. — Доста голяма. Но този ефект се получава винаги при употребата на перука.

Двамата се спогледаха и се засмяха.