Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ВИЛА „МАРГЕРИТ“

— Тогава ти наистина си изцяло замесена! — възкликна лейди Темплин завистливо. — Скъпа, колко възбуждащо! — Тя разтвори китайските си сини очи и леко въздъхна.

— Истинско убийство! — допълни мистър Евънс изумен.

— Разбира се, Чъби няма представа от такива работи — продължи лейди Темплин. — Той просто не можеше да си обясни защо ви търси полицията. Какъв щастлив случай, драга! Знаеш ли, мисля си… да, наистина си мисля, че нещо може да се изкара от това.

Един пресметлив поглед оживи сините очи.

Кейтрин се почувства сравнително неловко. Тъкмо привършваха обяда и тя изгледа поред тримата, които бяха седнали около масата. Лейди Темплин, изпълнена с практични идеи, мистър Евънс, излъчващ наивно учудване и Ленокс, със странната, болезнена усмивка на мургавото й лице.

— Малшанс — измърмори Чъби. — Иска ми се да бях дошъл с вас, да видя всички подробности. — Тонът му бе печален и детински.

Кейтрин не каза нищо. Полицията не бе я карала да пази тайна, а беше й очевидно невъзможно да скрие голия факт или да се опита да го премълчи пред домакинята. А на нея й се искаше да направи именно това.

— Да — каза лейди Темплин, идвайки отново на себе си.

— Мисля, че може да се направи нещо. Един кратък спомен, изискано написан в женски стил: „Как разговарях с покойната, кратки размишления“. Нищо такова, знаете.

— Постно! — обади се Ленокс.

— Ти си нямаш представа — каза лейди Темплин с мек, спокоен глас, — какво биха платили вестниците за такъв кратък репортаж. Написан, естествено, от човек с неопетнено обществено положение. Ти самата, струва ми се, не би го направила, драга Кейтрин, обаче само ми дай голите факти и аз ще оправя цялата работа. Господин Де Хевиленд ми е близък приятел. Допадаме си един друг. Прекрасен човек — нищо вестникарско няма в него. Как ти се струва тази работа, Кейтрин?

— Бих предпочела да не правя нищо — сухо отвърна Кейтрин.

Лейди Темплин явно се разочарова при тоя безкомпромисен отказ. Тя въздъхна и се залови да извлича нови подробности.

— Казваш, много внушителна персона? Чудя се коя ли ще да е била. Не й ли чу името?

— Спомена го — призна Кейтрин, — но не мога да си го спомня. Виждате ли, бях много развълнувана.

— Струва ми се — обади се Евънс, — че трябва да е било животински удар.

Съмнително е дали дори ако Кейтрин си спомняше името, би признала. Безконечният кръстосан разпит на лейди Темплин я уморяваше. Ленокс, която наблюдаваше по свой начин, забеляза това и предложи да заведе Кейтрин горе и да й покаже стаята. Тя я остави там и учтиво каза преди да излезе:

— Не обръщайте внимание на майка ми. Тя би изкопчила няколко пени дори и от баба си, ако можеше.

Ленокс слезе пак долу и завари майка си и доведения си баща да одумват новодошлата.

— Представителна — казваше лейди Темплин, — доста представителна. Облеклото й е в ред. Сивият тоалет е същият модел, който Глейдис Купър носеше в „Египетски палми“.

— Забеляза ли й очите? — прекъсна я Евънс.

— Остави очите настрана, Чъби — натърти лейди Темплин, — ние обсъждаме съществените белези.

— О, вярно — съгласи се мистър Евънс и се сви в черупката си.

— Не ми изглежда особено… солидна — каза лейди Темплин, явно колебаеща се да намери точната дума.

— Има всички инстинкти за една лейди, както казват в книгите — намеси се Ленокс с гримаса.

— Плиткоумна — измънка лейди Темплин, — примирява се с обстоятелствата, струва ми се.

— Надявам се, че ще направиш всичко по силите си да разшириш кръгозора й — подхвърли язвително Ленокс, — но едва ли ще успееш. Както забеляза, тя закова предните си крака, сви уши назад и отказа да потегли.

— Както и да е — допълни лейди Темплин обнадеждена.

— я не ми изглежда съвсем загубена. Някои хора, щом им паднат пари на ръка, изведнъж стават недостижими.

— О, ти лесно ще успееш да я затрогнеш с молбите си — каза Ленокс. — В крайна сметка именно това е от значение, нали? И тя най-вече затова е тук.

— Тя ми е братовчедка — възропта лейди Темплин.

— Братовчедка? — надигна се мистър Евънс. — Предполагам, че мога да й казвам Кейтрин, нали?

— Няма никакво значение как ще я наричаш, Чъби — отвърна лейди Темплин.

— Добре — заяви мистър Евънс. — Тогава ще я наричам така. Мислите ли, че играе тенис? — добави с надежда той.

— Разбира се, не — каза лейди Темплин. — Тя е била компаньонка, казах ти. Компаньонките не играят тенис или голф. Може би играят голф-крикет, но доколкото знам, през по-голямата част от деня те предат вълна или къпят кучета.

— Господи! — Възкликна мистър Евънс. — Нима?

Ленокс пак се качи в стаята на Кейтрин.

— Да ви помогна ли? — запита непреднамерено тя. При отказа на Кейтрин Ленокс седна на ръба на леглото и се взря замислено в гостенката.

— Защо дойдохте? — продума най-после тя. — Имам предвид нас. Ние не сме от вашия сорт.

— О, аз мечтая да вляза в обществото.

— Не ставайте глупава — прекъсна я веднага Ленокс, задържайки усмивката си. — Чудесно разбирате какво имам предвид. Ни най-малко не сте това, което очаквах. Казвам ви, облеклото ви е на място. — Тя въздъхна. — Дрехите значат много за мен. Аз съм родена страхливка. Жалкото е, че ги обичам.

— Аз също ги обичам — отвърна Кейтрин, — макар че не съм имала особена полза от това доскоро. Харесват ли ви тези?

Тя и Ленокс обсъдиха няколко модела, изработени с вкус.

— Харесвате ми — изведнъж изтърси Ленокс. — Дойдох да Ви предупредя да не се поддавате на мама, но сега ми се струва, че това е излишно. Вие сте ужасно искрена и откровена и всичко от този род, ала не сте глупачка. По дяволите! Какво ли пък се е случило сега?

От хола жалостиво прозвуча гласът на лейди Темплин:

— Ленокс, току-що позвъни Дерик. Иска да дойде за вечеря. Може ли? Искам да кажа, че не сме изплашени като врабчета, нали?

Ленокс я успокои и се върна в стаята на Кейтрин. Видът й беше по-свеж и ободрен.

— Драго ми е, че идва Дерик — каза тя. — Ще го харесате.

— Кой е Дерик?

— Син на лорд Леконбъри, Женен за една богата американка. Жените са просто луди по него.

— Защо?

— О, по простата причина, че е хубавец. Всички си загубват ума по него.

— И вие ли?

— Понякога — отвърна Ленокс. — А понякога си мисля, че бих се оженила за някой пастор на село и бих отглеждала цветя в саксии. — Тя замълча и после добави. — Най-добре ще е да си хвана някой ирландски пастор.

След минута-две тя се върна към предишната тема:

— Има нещо странно в Дерик. Цялото им семейство са побъркани: страшни комарджии. Преди много години са проигравали на комар жените и именията си и вършели какви ли не щуротии. Дерик би направил всичко това, ако му се удадеше случай. — Тя тръгна към вратата. — Е, хайде, слезте долу, щом си отпочинете.

Останала сама, Кейтрин се отдаде на мислите си. Тъкмо сега се чувстваше съвсем неразположена и потисната от заобикалящата я среда. Ударът от разкритието във влака и начинът, по който новите й приятели посрещнаха новината, смутиха душевното й равновесие. Тя дълго и съсредоточено мисли за убитата жена. Бе съжалявала Рут, ала не можеше честно да каже, че я е харесвала. Премного се удиви само на безскрупулния егоизъм, подчертан от мъртвата, и това я бе отблъснало от нея.

Тя бе зачудена и малко засегната от хладното отдръпване на Рут, след като бе изпълнила желанието й. В това, че тя бе стигнала до някакво решение, Кейтрин бе напълно сигурна, но се учудваше какво ли ще да е било. Все едно, смъртта бе дошла и бе направила всякакви решения без значение. Странно, че трябваше да стане така и едно грозно престъпление да постави края на това пътешествие. И внезапно Кейтрин си припомни един дребен факт, който може би трябваше да съобщи на полицията — факт, които в момента бе излитнал от паметта й. Беше ли наистина от някакво значение? Тя си мислеше, че вижда някакъв мъж да влиза именно в нейното купе, но бе сметнала, че може да греши. Ако е било съседното купе? Въпросният мъж положително не бе крадец по влаковете. Тя си припомни ясно двете предишни срещи с него — веднъж в хотел „Савоя“ и веднъж в кантората на „Кук“. Не, без съмнение тя е сгрешила. Той не бе влязъл в купето на мъртвата и може би тя постъпи добре, като не каза нищо на полицията.

Тя слезе долу и се присъедини към другите на терасата. Загледа се през клонките мимоза към синевата на Средиземно море и докато слушаше с половин ухо бръщолевенето на лейди Темплин, се радваше, че дойде. Тук беше по-добре от Сейнт Мери Мийд.

Вечерта облече пурпурнорозовата рокля и като се усмихваше на отразения си в огледалото образ, слезе по стълбите за пръв път в живота си с лекото чувство на трепет.

Повечето от гостите на лейди Темплин бяха дошли и тъй като нейните приеми се отличаваха със своята глъч, шумът бе просто ужасяващ. Чъби се втурна към Кейтрин, поднесе и един коктейл и я взе под защитата си.

— О, ето те и тебе, Дерик! — ахна лейди Темплин, щом се отвори вратата да посрещне последния гост. — Най-после можем да сядаме. Умирам от глад!

Кейтрин погледна през стаята и се вкочани. Значи… това беше Дерик. Разбра, че не е изненадана. Тя винаги бе знаела, че някой ден ще срещне мъжа, когото на три пъти бе виждала при такова странно стечение на обстоятелствата. Стори й се, че той също я позна. Прекъсна рязко думите си към лейди Темплин и после продължи с явно усилие. Всички се отправиха да вечерят и Кейтрин установи, че е настанена до него. Той веднага се обърна към нея с подкупваща усмивка.

— Знаех, че скоро пак ще ви срещна, ала никога не съм мечтал това да бъде тук. Но то трябваше да стане. Веднъж в „Савоя“ и веднъж при „Кук“… където са два, там са и три пъти. Не казвайте, че не ме помните или че не сте ме забелязали. Настоявам, че все пак ме забелязахте.

— О, да — отвърна Кейтрин, — но сега не е третият път, а четвъртият. Видях ви в „Синия експрес“.

— В „Синия експрес“! — държанието му някак странно се промени; тя можеше да не казва самата истина. Сякаш нещо го беше отдръпнало. После той отвърна безгрижно. — Каква беше тази гюрултия сутринта? Изглежда някой беше умрял?

— Да — каза Кейтрин, — някой беше умрял.

— Човек не бива да умира във влак — каза натъртено Дерик. — Струва ми се, че това води до какви ли не законни и международни усложнения и дава възможност на влаковете да оправдават закъсненията си.

— Мистър Кетринг — една снажна американка, която седеше насреща, се приведе напред и му заговори с присъщия си акцент, — мистър Кетринг, сигурна съм, че сте ме забравили, а ви смятам за съвършено мил човек.

Дерик се наведе да й отговори, а Кейтрин остана съвсем поразена. Кетринг! Това беше името, разбира се! Тя си го спомни сега, но каква странна ирония на съдбата! Тук беше мъжът, когото тя бе видяла снощи да влиза в купето на жена си, който бе излязъл здрав и читав и сега седеше на вечерята съвсем безчувствен към участта, която я бе постигнала. Нямаше съмнение върху това: той не знаеше.

Един прислужник се наведе към Дерик, връчи му някаква бележка и зашепна нещо на ухото му. Извинявайки се с две думи на лейди Темплин, той разкъса плика и докато го четеше, по лицето му се изписа израз на необикновено удивление. После той погледна домакинята.

— Необикновена работа, Розали. Боя се, че ще трябва да ви оставя. Префектът на полицията иска веднага да ме види. Не мога да си обясня защо.

— Разкрили са ви греховете — обади се Ленокс.

— Сигурно — каза Дерик — им е влязла някаква муха в главата, но ми се струва, че ще трябва да прескоча до префектурата. Как смее този дядка да ми разваля вечерята? Ще трябва да намери крайно сериозна причина, за да се оправдае — засмя се той, дръпна стола си и стана да излезе от стаята.