Ерих фон Деникен
Страшният съд е започнал отдавна (39)

Вчерашни богове — утрешни богове

Тибетците, израсли във високите плата в изолация от останалия свят, познават „върховния небесен цар“ или „светецът там горе“^[82]. При това те правят разлика между трансцеденталното небе и небосклона. „Най-древните тибетски царе били наричани небесни престоли. По поръчение на бога те слизали от небето на земята и след периода на владичество се завръщали, без да видят смъртта, обратно на небето.“ Разполагали с невъобразими оръжия, с които наказвали враговете си или ги унищожавали. Видът на някои от онези оръжия се е запазил в народната памет. Към тях спадал „гръмотевичният клин“, който и днес се почита в тибетските храмове. Зад тях явно се криело нещо повече от глупава фантазия, в края на краищата гръмотевичните клинове били реалност, макар че не можем да си представим как са действали. Легендата за великия тибетски цар Гесар разказва, че бил взет от „небесно светлинно явление“. След като се погрижил за реда в страната, изчезнал отново в небесната си родина с обещанието да се завърне отново. Цар Гесар бил смятан също за един от небесните владетели като мистичните праимператори на Китай или боговете царе в Египет. Всички те били учители на човечеството и за всички се смятало, че са очовечили хората. Преди слизането им на земята хората още живеели като животните.

В генеалогията на царете на Тибет, така наречения Гиелрап, се изброяват двайсет и седем царе. Седем от тях слезли по стълба от небосвода. И дори най-древните писания долетели в сандък от небето. И големият тибетски учител с трудно произносимото име „Падмасамбхава“ (наричан и „У-Ргиан-Пад-Ма“) донесъл от небето на земята непонятни писания. Преди заминаването му учениците му складирали писанията в пещера за по-късни времена, „когато щели да бъдат разбрани“^[83]. Същият учител изчезнал в облаците пред очите на последователите си. Не, той и корабът му не били изстреляни като по лъч, а като „сред облаците се появи кон от злато и сребро“. Всички могли да видят как изчезнал с металния си кон в облаците. Спомняте ли си за колегата му Енох с коня и възнесението му на небето?

Почти ми е неприятно да допълня, че и свещените книги на Тибет, естествено, оперират с невъзможни числа. В тях се изброяват четирима велики царе, а продължителността на живот на всеки цар е кръгло девет милиона земни години. В различните небесни части имало различни обиталища, до които се стигало след дълго пътуване из космоса. Съответните божествени години се преизчисляват в земни години на човек му се струва, че това е теорията за относителността на Айншайн. Разликата е само във възрастта — Айнщайн е живял в наше време. Тибетските книги „Кандшур“ и „Тандшур“ са на хилядолетия^[84].

Горните идеи не се ограничават в географското пространство, което днес обозначаваме като Близък и Далечен изток. Точно така мислели и индианците в Америка. От легендите на вабанаките е известно преданието за Глускабе. Той действал на земята като учител и научил индианците наистина на всичко: риболов, лов, строеж на колиби, оръжейна техника, медицина, химия, и, естествено, и астрономия. Преди да завърши земната си дейност и да отлети към звездите, обещал да се завърне в далечното бъдеще^[85]. Да се надяваме!

За бога на маите Кукулкан се разпрострях по-подробно в друга моя книга^[86]. Тук ще кажа само едно: „Народната вяра обаче е сигурна, че е заминал на небето“^[87]. И (нали не сте очаквали нещо друго?) обещал да се завърне.

Така фрагментите от народните вярвания си приличат като при участниците в някое криминале. Имената са различни, но съдържанието е еднакво. Човек не трябва да е Шерлок Холмс, за да сглоби отделните части. Лично на мен ми се струва направо възмутително да се приеме, че различните народи по земното кълбо са възприели очакванията си за завръщането от християнските мисионери. Мале мила! Кое е било първо? Християнските или другите книги? „Фактите са врагове на истината“ (Мигел Сервантес, 1547–1616 г.)

Така може да обикаляте глобуса, да се ровите в миналото и да преравяте религиозните текстове. Навсякъде ще откриете очакването за завръщането. В Китай Конфуций бил онзи, който щял да се завърне, „за да установи отново хармонията между небето и земята“^[88], а аборигените (древните жители) в далечна Австралия дали на своите „прадревни небесни херои“^[89] имената „Нгумяри“ и „Вандини“. И с копнеж очаквали завръщането им. Сега ни липсва само някой теолог или психолог, който да ни убеди, че китайците са взаимствали идеите си от древните австралийски жители — или обратното.

Да, а далеч от Китай и Австралия същата налудничава мисъл за завръщането владеела мозъците на жреците отпреди инките. Според тяхното предание някога Виракоча (Хуиракоча) посетил Земята с трима събратя. Те обучили индианците, основали селища и в края на жизнения си път се завърнали обратно във вселената^[90]. Естествено, с обещанието за по-късно завръщане. Че как иначе? Техните потомци, владетелите на инките се наричали „синове на слънцето“. Първите християнски завоеватели, дали Писаро в Перу или Кортес в Мексико, първо били приветствани като „завърнали се богове“. Така че почитта била вече налице и не може да са го научили от християнските монаси. Боговете с билет за завръщане действали глобално. А примерите, които показах в тази глава, са в най-добрия случай върхът на айсберга. В предишните си книги посочих преданията на индианците хопи и каяло, японските догу и свещената им книга „Нихонги“, преданията на ескимосите или онези на племето на догоните в Централна Африка. Всички те познават небесните учители и всички те очакват завръщането им. Народът на маите го е казал най-точно в „Книга на жреците ягуари“^[91]:

„Те се спуснаха от пътя на звездите… Те говореха магическия език на небесните звезди… Да, техният знак е нашата сигурност, че дойдоха от небето… И когато отново слязат долу, тринайсетте богове и деветте богове, те ще подредят отново онова, което някога са сътворили.“