Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder on the Links, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийство на игрището за голф

 

Английска, първо издание

Литературна група IV

Преводач: Аглика Маркова, 1980 г.

Редактор Йордан Костурков

Художник Веселин Христов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

07 9536622661 5637–31–80

Дадена за набор на 2. VI. 1980 г. Излязла от печат на 30. IX. 1980 г. Издателски № 1637. Формат 70/100/32. Печатни коли 14,25. Издателски коли 9,23. У.И.К. 9,30. Цена 1,08 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. The Murder on the Links

First published 1923 by John Lane, the Bodley Head Ltd;

This edition published 1960 by Pan Books Ltd.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство на игрището за голф от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство на игрището за голф
The Murder on the Links
АвторАгата Кристи
Първо издание1923 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТайният противник
СледващаПоаро разследва

Убийство на игрището за голф е третата книга на Агата Кристи, и втората с участието на Еркюл Поаро.

Съдържание

Романът започва със запознанството на капитан Артър Хейстингс с млада дама, която се представя като Пепеляшка, във влака за Кале. На следващия ден Хейстингс закусва с Еркюл Поаро в апартамента на детектива в Лондон, когато Поаро получава писмо: "За Бога, елате!" пише мосю Пол Рено. Поаро и Хейстингс се отправят директно към дома на Пол Рено, вила Женевиев, в северната част на Франция. Близо до вилата забелязват момиче с „уплашен поглед“. Един полицай им съобщава, че е бил убит същата сутрин.

Пол Рено и съпругата му били нападнати в стаята им в 2 часа след полунощ от двама мъже. Мадам Рено била завързана, а съпругът ѝ – отведен. Мъжете влезли през отворената входна врата. Тялото на Рено било открито, намушкано в гърба, в току-що изкопан гроб в началото на близкото игрище за голф. Рено бил изпратил сина си Джак по работа в Южна Америка; дал на шофьора си почивен ден, секретарят му, Габриел Стоунър, останал в Англия; в къщата имало три прислужнички.

Една от прислужничките съобщава, че съседката мадам Дьоброй посетила Пол Рено, след като мадам Рено се била оттеглила в стаята си. Мадам Дьоброй е майка на Марта, момичето с „уплашения поглед“. Друга прислужничка съобщава, че предния ден дошла непозната жена, за която Рено настоял да напусне веднага. Открити са улики като счупен часовник, дълга оловна тръба, любовно писмо подписано Белла, част от чек с името Дювийн, и оръжието на убийството – кама. Дърво в градината давало възможност човек да проникне в къщата през един от горните прозорци; Поаро смята наличието на отпечатъци от стъпки в лехата близо до дървото за най-важните улики. След като разказва своята версия вдовицата отива да разпознае тялото, след което припада при гледката на мъртвия си съпруг.

Поаро разследва отделно от френската полиция. Мосю Жиро е настроен откровено враждебно към детектива. Мосю Оте, от своя страна, споделя с Поаро ключова информация. Рено е променил завещанието си две седмици преди това, оставяйки почти всичко на съпругата си и нищо на сина си. Последните седмици мадам Дьоброй е внесла 2000 франка по банковата си сметка. Тя отрича преположението, че са били любовници. Марта разпитва Поаро дали имат заподорзрян. Поаро разпознава лицето на майка ѝ от снимките по стар случай. Неочаквано, Хейстингс среща младата дама, представила му се за Пепеляшка, на игрището за голф. Тя го моли да ѝ покаже вълнуващото местопрестъпление, след което неочаквано изчезва така като се е появила, взимайки със себе си оръжието на престъплението.

Стоунър се завръща, и предполага, че е по-вероятно изнудване отколкото любовна афера, тъй като миналото на Рено преди кариерата му в Южна Америка е мистерия. Джак Рено се завръща в къщи, признава за спора с баща си заради жената за която иска да се ожени (става въпрос за Марта), но настоява, че не е запознат с промяната на завещанието на баща му.

Поаро води разследване в Париж. Докато го няма, е открито друго тяло със забита в сърцето кама. Никой не разпознава добре облечения мъж, който съдейки по ръцете му може да е скитник. Оказва се, че мъжът е умрял преди Пол Рено. След като се завръща от Париж, Поаро и докторът изследват новото тяло. Мъжът е починал вследствие на епилептичен удар и е бил намушкан след смъртта му. Убийството на Рено е сходно с известен случай 22 години по-рано. Младата мадам Беролди е изправена пред съда за убийството на съпруга си. Двама маскирани мъже проникнали в къщата им за да го убият. Младият любовник на мадам Беролди, Жорж Коно, изпраща писмо до полицията, в което признава, че той е убиецът; нямало е никакви маскирани мъже, той е пробол съпруга след което е избягал. Признал си, защото разбрал, че мадам Беролди планирала да се ожени за друг мъж веднага след като овдовее. Нейното сърцераздирателно изпълнение в съда убедило журито в невинността ѝ. Тя и малката ѝ дъщеря напуснали Париж. Жиро заключва, че Джак е убил баща си и го арестува. Поаро вижда две слаби места в теорията на Жиро: Джак не печели нищо от убийството на баща си освен ако тялото не е намерено веднага; и наличието на оловната тръба близо до трупа остава необяснено.

Поаро стига до извода, че Пол Рено е Жорж Коно. Той отлетял от Франция за Канада, сдобивайки се с жена и син, след което направил състояние в Южна Америка. Когато семейството се установява във Франция, за огромно нещастие съседка им е мадам Беролди, която го изнудва. Още по-лошо, синът му се влюбва в нейната дъщеря. Когато скитникът умира в двора на дома му, Рено повтаря историята от преди години, но с една промяна. Той ще инсценира собствената си смърт за да избегне изнудването. Той изпраща надалеч тези, които биха могли да го разпознаят и подготвя сцената на отвличането. Тялото на скитника, обезобразено с тръбата ще бъде изгорено и Рено ще напусне страната с късния влак. Планът се провалил, тъй като някой друг го пробол преди да извади тялото на скитника. Затова мадам Рено, след като ѝ показали мъртвото тяло, била искрено шокирана да открие, че все пак това наистина е съпругът ѝ.

Джак е освободен от затвора, след като Бела Дювийн признава, че е извършила убийството. След това се оказва, че това не е вярно: двамата с Джак пристигат едновременно на престъплението и всеки си мисли, че другият е виновникът. Поаро си дава мсетка, че единственият с мотив е Марта Дьоброй. Тя дочува разговор между съпузите Рено за плана им, и така пробожда Пол Рено на игрището за голф, след като той е изкопал гроба си. Поаро моли мадам Рено да обезнаследи Джак, за да нареди нещата така, че мадам Рено да остане сама в къщата и даде възможност на Марта да я нападне. Марта се опитва да убие мадам Рено, която е спасена от Пепеляшка. Пепеляшка всъщност се оказва сестрата близначка на Бела. Дулси (Пепеляшка) и Хейстинг се събират, а в следващите книги става ясно, че са се оженили и живеят в ранчо в Аржентина.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Артър Хейстингс – приятел на Поаро, разказващ историята

Вила Женевиев:

  • Пол Рено – бивш Жорж Коно
  • Елоиз Рено – съпругата му
  • Джак Рено – техен син
  • Франсоа, Леони, Денис – прислужнички
  • Аугуст – градинар
  • Габриел Стоунът – секретар на Пол Рено

Вила Маргьорит:

  • Мадам Дьоброй – бившата мадам Жак Беролди
  • Марта Дьоброй – дъщеря ѝ

Парижка полиция:

  • Люсиен Бекс – комисар
  • Мосю Оте – следовател
  • доктор Дюран – местен лекар
  • Мосю Жиро – полицай

Други:

  • Бела Дювийн – годеница на Джак Рено и акробатка
  • Дюлси Дювийн – сестра на Бела, позната на Хейстингс като Пепеляшка

Телевизия

Книгата е адаптирана за малкия екран през 1996 г. като част от поредицата „Случаите на Поаро“, с Дейвид Сушей в главната роля. Филмът има доста съществени отклонения от книгата:

  • В книгата Поаро получава писмо от Пол Рено, докато във филма Поаро и Хейстингс са на почивка в хотел, притежаван от Пол Рено, именно там двамата се срещат.
  • Убийството на Пол Рено става само 10 години (а не 20 както е в книгата) след случая Беролди, вследствие на което Джак Рено е заварен син, със силен мотив да убие Пол.
  • Във филма случаят Беролди е представен в самото начало.
  • Във филма Джак Рено участва в състезание по колоездене.
  • Във филма Жиро и Поаро се хващат на бас, кой ще реши пръв случая. Жиро залага прословутата си лула, с която не се разделя, а Поаро – своите мустаци. Накрая Жиро дава лулата си на Поаро, който му я връща казвайки, че няма да я приеме, така Жиро ще се сеща всеки път когато я погледне за белгийския детектив.
  • Във филма не е включен образа на Дюлси, а Бела е певица в хотела. Последната сцена на филма показва целувка между Бела и Хейстингс.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Murder on the Links в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА VIII
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

На другата сутрин ние отидохме във вилата рано. Този път пазачът не ни препречи пътя. Вместо това той почтително ни поздрави и ни пусна да влезем. Прислужничката Леони току-що слизаше по стълбите и нямаше нищо против да си побъбри с нас.

Поаро запита как се чувства мадам Рено. Леони поклати глава.

— Ужасно е разстроена, миличката! Не яде нищо — ама нищо! Бледа е като призрак. Да ти скъса сърцето. Не съм аз тази, която ще скърби така за човек, мамил ме с друга жена!

Поаро кимна съчувствено.

— Това, което казвате, е много вярно, но как бихте постъпила на нейно място? Сърцето на любящата жена прощава много удари. И все пак без съмнение между тях през последните няколко месеца сигурно са ставали разправии?

Отново Леони поклати глава.

— Никога, мосю. Никога не съм чула мадам да протестира или да упрекне мосю. Нейният нрав е ангелски — съвсем различен от този на мосю.

— Значи, мосю Рено не е бил ангел по характер?

— Съвсем не. Когато се ядосваше, това ставаше известно на цялата къща. Леле! Какво стана, когато се скара с мосю Джак: може да са ги чули чак на пазара — така крещяха!

— Наистина ли? — запита Поаро. — И кога стана тази разправия?

— О, точно преди мосю Джак да замине за Париж. Едва не изпусна влака. Излезе от библиотеката и взе куфара си, който беше оставен в хотела. Тъй като колата я поправяха в момента, трябваше да тича до гарата. Бършех праха в салона и го видях да минава — лицето му беше съвсем бяло и на бузите му горяха две червени петна. Толкова беше сърдит.

Леони се наслаждаваше на разказа си.

— Е, и за какво беше спорът?

— А, това не знам — призна си Леони. — Вярно е, че крещяха, но гласовете им бяха толкова високи и говореха толкова бързо, че можеше да ги разбере само човек, който много добре знае английски. Но мосю беше навъсен като облак целия ден след това! Беше невъзможно да му угодиш.

Звукът на врата, която се затвори горе, пресече словоохотливостта на Леони.

— Франсоаз ме чака! — възкликна тя, като най-сетне си спомни задълженията. — Тая баба винаги ми се кара.

— Момент, мадмоазел. Къде е следователят?

— Отидоха да видят автомобила в гаража. Господин комисарят си помисли, че автомобилът може би е бил използван в нощта на убийството.

— Ама че идея! — промърмори Поаро, когато момичето изчезна.

— Ще отидете ли при тях?

— Не, ще ги чакам в салона да се върнат. Тук е прохладно, а тази сутрин е горещо.

Не ми хареса спокойният начин, по който той приемаше нещата.

— Ако не възразявате… — казах аз и се поколебах.

— Ни най-малко. Искате и вие лично да направите няколко проучвания, нали?

— Ами, аз бих искал да погледам как работи Жиро и да видя какви са неговите намерения.

— Човекът-хрътка — промърмори Поаро, като се облегна в удобното кресло и затвори очи. — Разбира се, приятелю. Довиждане.

Излязох през външната врата. Сутринта наистина беше топла. Тръгнах по пътеката, по която бяхме вървели предишния ден. Възнамерявах сам да проуча мястото на престъплението. — Не отидох направо на игрището, а завих към храстите, така че да изляза неколкостотин метра вдясно. Тук храстите бяха много по-гъсти и аз с мъка си пробивах път. Когато най-сетне стъпих на игрището, се наложи да се изтръгна от храстите така енергично, че с всичка сила се блъснах в една млада дама, която се беше изправила гърбом към вилата.

Естествено тя изписка, но и аз възкликнах от изненада. Това беше моята приятелка от влака, Пепеляшка!

И двамата бяхме смаяни.

— Вие! — възкликнахме и двамата едновременно.

Младата дама първа се съвзе.

— Я па тоя! — възкликна тя. — Какво правите тук?

— А вие какво правите тук? — парирах аз.

— Когато ви видях за последен път оня ден, вие се връщахте в Англия, както правят всички добри момченца.

— Когато аз за последен път ви видях, вие си отивахте в къщи със сестра си, както правят всички добри момиченца. Между другото, как е сестра ви?

Получих в награда ослепителна усмивка.

— Колко любезно от ваша страна, че се интересувате! Сестра ми е добре, благодаря ви.

— Тя е с вас, така ли?

— Тя остана в града — отвърна дяволчето с достойнство.

— Не вярвам, че имате сестра — изсмях се аз. — А ако имате, тя се нарича Луцифера!

— А моето име спомняте ли си? — запита тя с усмивка.

— Пепеляшка. Но сега ще ми кажете истинското си име, нали?

Тя поклати глава с лукав израз.

— Няма ли да ми кажете защо сте тук?

— Защо да не ви кажа. Предполагам, че сте чул, че и членовете на нашата професия си почиват.

— Къде си почиват — в скъпи френски курорти ли?

— Може да ви излезе безбожно евтино, ако знаете къде да отседнете.

Погледнах я изпитателно.

— Когато се срещнахме преди два дни, вие нямахте намерение да идвате тук.

— Всички изживяваме разочарования — каза госпожица Пепеляшка мъдро. — Ето казах ви повече, отколкото е полезно за вас. Момченцата не бива да задават много въпроси. Вие не сте ми казал какво правите тук?

— Спомняте ли си, че ви разказвах за своя голям приятел — детектива?

— Е, и?

— Може би сте чула за престъплението във вила „Женевиев“.

Тя се облещи срещу мен. Започна да диша тежко и очите й станаха кръгли и големи.

— Да не искате да кажете… че разследвате това дело?

Кимнах. Без съмнение бях се издигнал много в очите й — това си личеше от начина, по който ме гледаше. След това тя енергично закима.

— Е, това ме хвърля в музиката. Покажете ми. Искам да видя всички ужаси.

— Какво значи това?

— Това, което ви казвам. Дявол да го вземе, не ви ли обясних, че умирам за престъпления? Часове наред ходя тук и душа. Истински късмет имам, че ви срещнах сега. Хайде де, покажете ми всичко.

— Ама слушайте… почакайте малко… Не мога. На никого не позволяват да влезе. Ужасно са строги.

— Вие и вашият приятел не сте ли от големите птици?

Не ми беше приятно да престана да си придавам важност.

— Защо толкова искате да видите всичко? — запитах аз немощно. — И какво толкова искате да видите?

— Всичко! Мястото, където е станало, оръжието, тялото, отпечатъците от пръсти и други такива интересни неща. Досега никога не съм имала възможност пряко да видя убийство. Ще го помня цял живот.

Извърнах се разочарован. Какви са тия днешни жени? Нездравото любопитство на девойката ме караше да се отвращавам.

— Я недейте да важничите толкова — каза дамата неочаквано. — И не се правете на толкова възмутен. Когато ви извикаха за тая работа, да не би да сте казал, че не желаете да имате нищо общо с нея?

— Не, но…

— А ако бяхте тук на почивка, нямаше ли сега да се въртите около това място, точно както правя аз? Разбира се, че щяхте да се въртите.

— Аз съм мъж. Вие сте жена.

— Вие какво си представяте — че жени са само онези, които, като видят мишка, пищят и се покатерват на стола ли? Това е допотопно. Нали ще ме разведете навсякъде? Разбирате ли, за мен това може да се окаже голям късмет.

— Откъде накъде?

— Полицията не пуща никакви журналисти. Ако напиша нещо за някои от вестниците, ще бъда единствената. Вие не знаете колко плащат вестниците за такъв род материали.

Поколебах се. Тя пъхна меката си ръчичка в моята ръка.

— Моля ви се, бъдете така добър.

Капитулирах. Вътре в себе си знаех, че ще ми е приятно да я разведа навсякъде.

Тръгнахме първо към мястото, където е било открито тялото. Там пазеше полицай, който ни поздрави почтително, защото ме познаваше по лице, и не ме попита кого водя. По всяка вероятност реши, че моето присъствие е достатъчна гаранция. Обясних на Пепеляшка точно как е било открито тялото и тя слушаше внимателно, като понякога задаваше интелигентни въпроси. След това тръгнахме към вилата. Водех я предпазливо, защото, да си кажа истината — никак не ми се искаше да срещнем някого. Минахме през храстите към задната част на къщата, където се намираше барачката. Спомних си, че снощи, след като беше заключил вратата, мосю Бекс беше оставил ключа на сержант Маршо, в случай че мосю Жиро иска да го вземе, докато ние сме горе. Реших, че детективът по всяка вероятност също ще го е върнал на Маршо. Като оставих момичето под прикритието на храстите, влязох в къщата. Маршо дежуреше пред вратата на салона. Отвътре се чуваха гласове.

— Мосю иска да види мосю Оте? Той е вътре. Отново разпитва Франсоаз.

— Не — казах аз забързано. — Не искам да го видя. Но много бих искал да взема ключа от бараката вън, ако това не е против правилата.

— Но, разбира се, мосю. Той ми даде ключа. Ето го. Мосю Оте заповяда да ви даваме каквото ви е необходимо. Като свършите, ще ми го върнете, това е всичко.

— Разбира се.

Бях изпълнен със задоволство, когато съобразих, че поне в очите на Маршо аз бях толкова важен, колкото и Поаро. Девойката ме очакваше. Като видя ключа в ръката ми, тя възкликна с удоволствие.

— Значи го взехте?

— Разбира се — отвърнах аз хладно. — И въпреки това знаете, че това, което правя, е крайно нередно.

— Вие сте много миличък и аз няма да го забравя. Хайде — От къщата не могат да ни видят, нали?

— Почакайте — спрях аз нетърпеливата й крачка. — Няма да ви попреча, ако наистина искате да влезете. Но искате ли? Видяхте гроба, видяхте мястото на престъплението, чухте всички подробности. Това не ви ли е достатъчно? Гледката ще бъде ужасяваща и неприятна.

Тя ме погледна за момент с израз, който не можах да разгадая. След това се изсмя.

— Аз съм за ужасите — каза тя. — Хайде.

Мълчаливо стигнахме до вратата на бараката.

Отворих я и влязохме. Пристъпих към тялото и внимателно смъкнах чаршафа, както беше направил Бекс предишния следобед. Тя си пое дълбоко дъх и аз се обърнах и я погледнах. Сега на лицето й беше изписан ужас и нищо не беше останало от веселото й настроение. Тя беше решила да не ме послуша и сега беше наказана. Почувствах се странно безмилостен. Трябваше да види всичко. Внимателно обърнах трупа.

— Виждате ли — казах аз, — промушен е бил в гърба.

Гласът й беше почти беззвучен:

— С какво?

Кимнах към стъкления буркан.

— С тази камичка.

Неочаквано момичето се сгърчи и след това рухна. Скочих, за да й помогна.

— Не се чувствате добре. Да излезем. Много ви дойде.

— Вода — прошепна тя. — Бързо. Вода.

Оставих я и хукнах към къщата. За щастие не се виждаше никоя от прислужниците и аз можах да налея вода, без да ме забележат, и да добавя няколко капки бренди. След няколко минути се върнах. Девойката лежеше, както я — бях оставил, но няколко глътки бренди и вода я съживиха чудотворно.

— Изведете ме оттук. О, бързо, бързо! — викна тя, треперейки.

Като я подкрепях, аз я изведох на чист въздух и тя притвори вратата зад себе си. След това си пое дълбоко въздух.

Така е по-добре. Ох, беше ужасно! Защо изобщо ме пуснахте да вляза?

— Въпросът беше толкова женски, че аз не можах да не се усмихна. Вътре в себе си бях дори доволен, че е припаднала. Това доказваше, че не е толкова закоравяла, колкото си я мислех. В края на краищата тя беше още почти дете и по всяка вероятност не е мислила, като е искала да влезе.

— Направих каквото можах, за да ви спра — казах аз любезно.

— Да, предполагам, че сте прав. Довиждане.

— Слушайте — не можете да си тръгнете така сама. Не сте достатъчно силна. Настоявам да ви придружа до Мерлинвил.

— Гупости. Съвсем съм наред.

— Ами ако пак припаднете? Не, ще дойда с вас.

На това тя се възпротиви много енергично. В края на краищата обаче надделях аз и ми се позволи да я придружа до първите къщи на града. Минахме по предишния път, отново покрай гроба и излязохме на шосето. Когато се показаха първите магазини, тя спря и протегна ръка.

— Довиждане и много ви благодаря, че дойдохте с мен.

— Сигурна ли сте, че сте вече добре?

— Напълно. Благодаря. Надявам се, няма да си изпатите, защото сте ми показал всичко.

Аз е лекота я уверих, че това няма никакво значение.

— Е, сбогом.

— Довиждане — поправих я аз. — Ако останете още тук, ще се срещнем пак.

Усмивката й блесна отново.

— Правилно. Тогава довиждане.

— Почакайте за момент, не сте ми казала адреса си.

— „Отел дьо Фар“ — малко хотелче, но доста добро. Елате ме потърсете утре.

— Ще дойда — казах аз, чувствайки се почти ненужно развълнуван.

Наблюдавах я, докато се скри, след това се върнах във вилата. Спомних си, че не бях заключил вратата на барачката. За щастие никой не беше забелязал това и след като преобърнах ключа, аз го върнах на сержанта. И неочаквано се сетих, че макар Пепеляшка да ми беше дала адреса си, аз все още не знаех името й.