Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (7)

ГЛАВА VII
ТАЙНСТВЕНАТА МАДАМ ДОБРЬОЙ

Докато се връщахме към къщата, мосю Бекс се извини, че ще ни остави, като обясни, че трябва незабавно да осведоми следователя за пристигането на Жиро. Самият Жиро явно беше много щастлив от декларацията на Поаро, че е разгледал каквото му трябва. Последното нещо, което видяхме на местопрестъплението, беше Жиро, който пълзеше на четири крака, преглеждайки всяко сантиметърче — работа, от която не можех да не се възхитя. Поаро се досети какво мисля и щом останахме сами, отбеляза иронично:

— Най-сетне срещнахте детектива, от който се възхищавате — човека-хрътка! Не е ли така, приятелю?

— Във всеки случай той поне прави нещо — казах аз рязко. — Ако на мястото на престъплението има следи, той ще ги открие. А вие…

— Е, добре! И аз намерих нещо! Част от оловна тръба.

— Глупости, Поаро. Знаете много добре, че оловната тръба няма нищо общо със случая. Имах пред вид малки следи, следи, които безпогрешно могат да ни доведат до убийците.

— Приятелю, два метра дълга следа е също толкова ценна, както и следа от два милиметра. Само романтиците си въобразяват, че всички важни следи трябва да са незабележими. А че оловната тръба нямала нищо общо с престъплението — това вие го казвате, защото го чухте от Жиро. Не, (тъкмо когато исках да го запитам нещо) — нито дума повече. Оставете Жиро да търси, а мен — да мисля. Случаят на пръв поглед е достатъчно ясен и все пак… И все пак, приятелю, аз не съм доволен! И знаете ли защо? Заради ръчния часовник, който беше избързал с два часа. Освен това има няколко любопитни нещица, които не влизат в общата схема. Например, ако целта на убийците е била отмъщение, защо не са промушили Рено, докато е спял, и с това да се свърши?

— Те са искали да узнаят тайната — припомних му аз.

Поаро издуха прашинка от ръкава си с недоволен вид.

— Добре, къде е била тази тайна? По всяка вероятност на известно разстояние оттук, тъй като похитителите са заповядали на Рено да се облече. И въпреки това убийството е станало съвсем близко до къщата. Освен това не е ли много странно, че оръжие като камичката е било съвсем под ръка, оставено небрежно.

Той млъкна, намръщи се и продължи:

— Защо слугите не са чули нищо? Упоени ли са били? Има ли някакъв съучастник и дали този съучастник се е погрижил външната врата да остане отворена? Питам се дали…

Той рязко спря. Бяхме стигнали пътеката пред къщата. Неочаквано Поаро се обърна към мен.

— Приятелю, възнамерявам да ви изненадам, да ви доставя удоволствие! Аз си взех урок от вашите упреци! Ще проучим някои от отпечатъците!

— Къде?

— В дясната леха. Мосю Бекс твърди, че това са стъпките на градинаря. Нека проверим. Виждате ли, той вече идва към нас с количката си.

И наистина един възрастен човек пресичаше пътеката, теглейки количка с разсад. Поаро го викна, той остави количката и тръгна, накуцвайки, към нас.

— Какво ще го попитате — дали би искал да си даде отпечатъците да ги сравним със следите? — запитах аз задъхано. Вярата ми в Поаро се посъживи. Щом той казва, че следите в дясната леха са важни, може би те наистина са важни.

— Точно така — каза Поаро.

— Но той няма ли да се учуди много?

— Той изобщо няма да го разбере.

Не можехме да си кажем нищо повече, защото старецът дойде при нас.

— Трябвам ли ви за нещо, мосю?

— Да. Вие сте бил тук градинар дълго време, нали?

— Двадесет и четири години, мосю.

— А името ви е…?

— Огюст, мосю.

— Аз се възхищавах на тези великолепни мушката. Те са наистина превъзходни. Отдавна ли са посадени?

— От доста време, мосю. Но, разбира се, за да изглеждат лехите приятни, човек трябва непрекъснато да посажда по няколко нови растения и да изкоренява онези, които са свършили, освен това трябва да се отстраняват всички повехнали цветове.

— Вие сте посадил нови растения вчера, нали? Ето онези в средата и там в другата леха.

— Мосю има остро око. Ще им трябват ден или два, за да прихванат. Да, аз посадих снощи по десет нови растения във всяка леха. Без съмнение мосю знае, че цветя не се садят, докато слънцето грее. — Огюст беше очарован от интереса на Поаро и нямаше нищо против да си побъбри.

— Ето там има великолепен екземпляр — каза Поаро, като посочи. — Можете ли да ми дадете малко от него?

— Но, разбира се, мосю. — Старецът стъпи сред лехата и внимателно отчупи от мушкатото, от което Поаро се беше възхитил.

Поаро му благодари многословно и Огюст се върна към количката си.

— Виждате ли? — каза Поаро с усмивка, навеждайки се над лехата, за да проучи стъпките, направени от подкованите обуща на градинаря. — Съвсем просто е.

— Не разбирам…

— Дали същите тези обуща не са били носени от друг? Явно е, че не използвате достатъчно великолепните си умствени способности. Какво ще кажете за отпечатъка?

Грижливо разгледах лехата.

— Всички отпечатъци в лехата са от едни и същи обуща — казах аз накрая след грижливо проучване.

— Смятате ли? Добре! Съгласен съм с вас — каза Поаро.

Той ми изглеждаше съвсем незаинтересуван, като да мислеше за нещо друго.

— Във всеки случай — отбелязах аз, — сега ще имате една муха по-малко в главата си.

— Мили Боже! Какъв израз! Какво означава това?

— Означава, че сега ще се откажете да проучвате стъпките.

Но за моя изненада Поаро поклати глава.

— Не, не, приятелю. Най-сетне попаднах на вярна следа. Все още не съм сигурен в нищо, но както загатнах току-що на мосю Бекс, тези отпечатъци са най-важните и най-интересните в целия случай. Горкият Жиро — не бих се изненадал, ако изобщо не ги е забелязал.

В този момент външната врата се отвори и господин Оте и комисарят слязоха по стълбите.

— А, мосю Поаро, ние ви търсихме — каза следователят. — Вече става късно, но аз искам да отидем при мадам Добрьой. Без съмнение, тя ще бъде много разстроена от смъртта на мосю Рено и може би ще имаме късмет да изтръгнем нещо от нея. Тайната, която той не е поверил на жена си, може би е поверил на жената, чиято любов го е правила пленник. Ние знаем слабостта на нашите самсоновци, нали?

Не разговаряхме повече, а тръгнахме. Поаро вървеше със следователя, комисарят и аз — няколко крачки зад тях.

— Няма съмнение, че в основата си версията на Франсоаз е вярна — каза ми той доверително. — Аз телефонирах в полицейското управление. Три пъти през последните шест седмици, т.е. от пристигането на мосю Рено в Мерлинвил, мадам Добрьой е внасяла големи суми в банковата си сметка. Сумата вече е 200 000 франка!

— Мили Боже — казах аз, като размислих. — Та то е почти 4000 лири!

— Точно така. Да, няма и съмнение, че той е бил абсолютно лапнал въдицата. Остава обаче да разберем дали й е поверил тайната си. Следователят много се надява, но аз не съм съгласен с него.

По време на този разговор ние вървяхме по алеята към разклонението на пътя, където нашата кола беше спряла същия следобед, и след още една минутка аз осъзнах, че вила „Маргьорит“, домът на тайнствената мадам Добрьой, беше къщичката, от която беше излязло красивото момиче.

— Тя живее тук от много години — каза комисарят, като кимна към къщата. — Много тихо, много ненатрапчиво. Явно е, че няма други приятели или връзки, освен запознанствата си в Мерлинвил. Никога не говори за миналото си, нито за съпруга си. Не знаем дори дали е жив, или мъртъв. Както разбирате, тя е заобиколена с тайни.

Кимнах и интересът ми нарасна.

— Ами… дъщерята? — дръзнах аз.

— Изключително красиво младо момиче; освен това скромно и предано, както подобава. Съжаляваме я, защото тя може би нищо не знае за миналото, а мъжът, който ще поиска да се ожени за нея, не може да не се информира и тогава… — Комисарят цинично сви рамене.

— Но то няма да бъде нейна вина! — извиках аз с надигащо се възмущение.

— Да, съгласен съм, но как бихте постъпил и вие? Човек е чувствителен към репутацията на жената, за която се жени.

Не можех да споря повече, защото стигнахме до къщата. Мосю Оте позвъни. Минаха няколко минути, след това чухме стъпки и вратата се отвори. На прага стоеше моята млада богиня от днешния следобед. Когато ни видя, лицето й се обезцвети и стана мъртвешки бяло, очите й се разшириха от страх. Нямаше никакво съмнение — тя се боеше!

— Мадмоазел Добрьой — каза мосю Оте, като със замах свали шапката си. — Безкрайно съжаляваме, че ви безпокоим, но законът не чака, нали разбирате? Предайте моите комплименти на госпожа майка си и я попитайте би ли била така добра да ни отдели няколко минути.

За момент девойката остана неподвижна. Лявата й ръка беше притисната до сърцето, като че ли за да го успокои. Но тя надви себе си и каза с нисък глас:

— Ще отида да я попитам. Моля, влезте.

Тя влезе в една стая вляво на хола и ние чухме тихия ромон на гласа й. След това друг глас, почти съшия по тембър, но с малко по-жестока интонация зад мекотата му каза:

— Но разбира се. Покани ги да влязат.

След още една минута ние стояхме пред тайнствената мадам Добрьой.

Тя не беше висока като дъщеря си и закръглените линии на фигурата й издаваха грациозността на пълната зрелост. Нейната коса за разлика от тази на дъщеря й беше тъмна, с път по средата, като на мадона. Очите й, полузакрити от притворените клепачи, бяха сини. Макар и много добре запазена, тя вече не беше млада, въпреки че чарът й не се влияеше от възрастта.

— Искали сте да ме видите, мосю? — запита тя.

— Да, мадам. — Мосю Оте прочисти гърлото си. — Разследвам смъртта на мосю Рено. Без съмнение вие сте чула за него?

Тя наклони глава, без да каже нещо. Изразът й не се промени.

— Дойдохме да ви попитаме дали можете… хм… да хвърлите известна светлина върху обстоятелствата около смъртта му?

— Аз? — изненадата в гласа й беше отлична.

— Да, мадам. Имаме причина да смятаме, че вие сте имала навика да го посещавате вечерно време във вилата му. Това вярно ли е?

Руменина пропълзя по бледите бузи на дамата, но тя отговори тихо:

— Нямате право да ми задавате такъв въпрос!

— Мадам, ние разследваме убийство.

— Е, и какво от това? Нямам нищо общо с убийството.

— Мадам, ние не казваме такова нещо в момента. Но вие добре сте познавала убития. Доверявал ли ви е някога той, че го заплашва беда?

— Никога.

— Споменавал ли е някога за живота си в Сантяго и за враговете, които може би е имал там?

— Не.

— Тогава вие изобщо не можете да ни помогнете?

— Боя се, че не. В същност не разбирам защо сте дошли при мен. Нима неговата жена не може да ви каже онова, което искате да знаете? — В гласа й се долови лека ирония.

— Мадам Рено ни каза всичко, което знаеше.

— А! — каза мадам Добрьой. — Питам се…

— Питате се какво, мадам?

— Нищо.

Следователят я погледна. Беше му ясно, че води двубой с опасен противник.

— Вие продължавате да твърдите, че мосю Рено не ви е доверил нищо?

— Защо смятате, че той е трябвало да ми се доверява?

— Защото, мадам — каза мосю Оте с добре пресметната жестокост, — един мъж поверява на любовницата си онова, което не винаги казва на жена си.

— Ах! — Тя скочи. Очите й излъчваха огън. — Мосю, вие ме оскърбявате! И то пред дъщеря ми! Нямам какво да ви кажа. Имайте добрината да напуснете къщата ми!

Без съмнение бяхме сгрешили. Напуснахме вила „Маргьорит“ като засрамени ученици. Следователят си мърмореше гневно. Поаро изглеждаше потънал в мисли. Неочаквано той излезе от унеса си като се стресна и запита мосю Оте дали наблизо се намира някой добър хотел.

— Има едно местенце. „Отел де бен“, от другата страна на града. Неколкостотин метра по шосето. Тъкмо ще ви бъде удобен и за работата ви. Предполагам, че ще ви видим утре сутринта?

— Да, благодаря ви, мосю Оте.

С взаимни любезности ние се разделихме, като Поаро и аз тръгнахме към Мерлинвил, а другите се върнаха във вила „Женевиев“.

— Френската полицейска система е отлична — каза Поаро, гледайки след тях. — Информацията с която разполагат за живота на всеки човек, в незначителните подробности е изключителна. Мосю Рено е бил тук само малко повече от шест седмици, а те вече познават вкусовете му, желанията му и при поискване могат да дадат информация за банковата сметка на мадам Добрьой и за сумите, които напоследък са били внасяни от нея. Без съмнение досието е голяма институция. Това пък какво е? — Той се обърна рязко.

Зад нас по пътя тичаше една жена без шапка. Това беше Марта Добрьой.

— Извинявайте — извика тя задъхана, когато ни настигна. — Аз… Знам, че не трябва да правя това. Не трябва да казвате на мама. Но вярно ли е, както говорят хората, че преди да умре, мосю Гено извикал детектив и че… и че вие сте този детектив?

— Да, мадмоазел — каза Поаро много любезно. — Истина е. Но как го научихте?

— Франсоаз казала на нашата Амели — обясни Марта, като се изчерви.

Поаро направи гримаса.

— Невъзможно е да се пази тайна дори в такива случаи. Не че това има някакво значение. Е, мадмоазел, какво искате да знаете?

Девойката се поколеба. Изглеждаше, че жадува да говори, но се бои. Накрая почти шепнешком тя запита:

— Подозирате ли някого?

Поаро я гледаше изпитателно. След това отговори уклончиво:

— В момента всеки е под подозрение, мадмоазел.

— Да, ясно, но… някого по-специално?

— Какво искате да знаете?

Девойката се изплаши от въпроса. В същия момент аз си спомних какво беше казал за нея Поаро, когато пристигнахме: „Момичето с тревожните очи.“

— Мосю Рено беше винаги много мил към мен — отговори тя най-сетне. — Естествено е да ме интересува.

— Разбирам — каза Поаро. — Е, мадмоазел, в момента подозираме двама души.

— Двама?

Мога да се закълна, че в гласа й имаше учудване и облекчение.

— Имената им не са известни, но се смята, че са чилийци от Сантяго. Ето виждате ли, мадмоазел, какво става, като имаш пред себе си младо и хубаво момиче. Накарахте ме да издам служебна тайна.

Девойката се изсмя весело и след това плахо му благодари.

— Трябва да тичам обратно. Мама ще се безпокои.

Тя се обърна и хукна обратно — като съвременна Атланта. Взирах се след нея.

— Приятелю — каза Поаро нежно-иронично, — значи ли това, че ще останем тук цялата нощ, и то само защото сте видял красива млада жена, която ви е завъртяла главата? Засмях се и се извиних.

— Признайте, Поаро, че тя наистина е красива. Чия глава няма да се завърти!

За моя изненада обаче Поаро каза много сериозно:

— А, приятелю, не оставяйте Марта Добрьой да ви открадне сърцето. Тя не е за вас, повярвайте на татко Поаро!

— Но — викнах аз — комисарят ме увери, че нейната доброта е равна на красотата й! Истински ангел!

— Някои от най-големите престъпници, които съм познавал, имаха ангелски лица — отбеляза Поаро бодро. — Злокачествените изменения в сивите мозъчни клетки много лесно могат да съвпаднат с лицето на мадона.

— Поаро! — викнах аз ужасен. — Не може да искате да кажете, че подозирате невинно дете като нея!

— Хайде, хайде! Не се дразнете! Не съм казал, че я подозирам. Но трябва да признаете, че желанието й да научи нещо е доста необикновено.

— Веднъж поне разбирам нещата по-добре от вас — казах аз. — Тя не се безпокои за себе си, а за майка си.

— Драги приятелю — каза Поаро, — както обикновено, вие нищо не разбирате. Мадам Добрьой спокойно може да се погрижи за себе си, без да става нужда дъщеря й да се тревожи. Признавам, че преди малко ви дразнех, но въпреки това повтарям, каквото ви казах. Не се влюбвайте в това момиче. Тя не е за вас. Аз, Еркюл Поаро, знам това. По дяволите! Да можех да си спомня къде съм виждал това лице?

— Какво лице? — запитах аз учудено — На дъщерята ли?

— He. На майката.

Като забеляза изненадата ми, той кимна енергично:

— Да, така е, както ви казвам. Това беше преди много време, аз още работех в белгийската полиция. Всъщност не съм виждал самата жена, а снимката й — по повод един случай, доколкото си спомням…

— Да?

— Може и да греша, но доколкото си спомням, касаеше се за убийство!