Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (11)

ГЛАВА XI
ДЖАК РЕНО

Как щеше да се развие разговорът — не знам, защото в този момент вратата рязко се отвори и вътре влетя висок младеж.

За момент изпитах неприятното чувство, че мъртвият е оживял. След това съобразих, че косата на влезлия е черна, не прошарена, че човекът, който се бе втурнал при нас тъй безцеремонно, бе още почти момче. Той се насочи право към мадам Рено, хвърляйки се към нея стремително, без да обръща внимание на останалите.

— Мамо!

— Джак! — с вик го прегърна тя. — Скъпи мой! Но защо си тук? Ти трябваше да си отплувал с „Ансора“ от Шербург преди два дни? — След това, като си спомни внезапно нашето присъствие, тя се извърна с достойнство: — Това е синът ми, господа.

— Аха! — каза мосю Оте в отговор на поклона на младежа. — Значи, вие не сте отплувал с „Ансора“?

— Не, мосю. Както исках вече да ви обясня, „Ансора“ беше задържана 24 часа поради повреда в машините. Трябваше да отплуваме снощи, но точно преди тръгването аз си купих вечерен вестник и прочетох за… ужасната трагедия, която ни е връхлетяла… — Гласът му се прекъсна и сълзи бликнаха в очите му. — Горкият ми татко… Горкият, горкият татко.

Гледайки го втренчено, като че сънуваше, мадам Рено повтори:

— Значи, ти не си отплувал? — и след това, с жест на безкрайна умора, промърмори като на себе си: — В края на краищата сега вече няма значение.

— Седнете моля, мосю Рено — каза мосю Оте, посочвайки един стол. — Аз дълбоко ви съчувствам. Трябва да е било ужасно да научите новината по този начин. Щастие е за нас обаче, че не сте могъл да отплувате. Много се надявам, че ще можете да ни дадете точно тези сведения, които са ни необходими, за да изясним тайната.

— Аз съм на ваше разположение, мосю. Питайте ме каквото искате.

— Първо, доколкото разбрах, вашето пътуване е било предприето по искане на баща ви?

— Съвсем вярно, мосю. Получих телеграма, в която ми се заповядваше да отплавам, без да се бавя, за Буенос Айрес и оттам през Андите да отида във Валпарайсо, откъдето щях да продължа за Сантяго.

— А! А каква беше целта на това пътуване?

— Нямам понятие.

— Какво?

— Нямам понятие. Ето, погледнете телеграмата.

Следователят я взе и прочете на глас:

— „Тръгни веднага за Шербург, вземи «Ансора», която тази вечер отплува за Буенос Айрес. По-нататъшни инструкции ще получиш в Буенос Айрес. Направи го непременно. Въпросът е изключително важен. Рено…“ А преди това не сте ли си кореспондирали по въпроса?

Джак Рено поклати глава.

— Едно-единствено нещо мога да кажа. Знаех, разбира се, че баща ми, след като толкова дълго е живял в Южна Америка, има там много вложения. Но никога не е споменавал, че възнамерява да ме изпраща там.

— Вие, разбира се, сте живял доста в Южна Америка, нали, мосю Рено?

— Живях там като дете. Но получих образованието си в Англия и прекарвах повечето от ваканциите си в Англия, така че в същност познавам Южна Америка много по-малко, отколкото може да се предполага. Разбирате ли, войната избухна, когато бях на 17 години.

— Вие сте служил в английската авиация, нали?

— Да, мосю.

Мосю Оте кимна и продължи да води разпита по вече известния начин. В отговор Джак Рено заяви, без да се колебае, че не знае неговия баща да има врагове в Сантяго или някъде другаде на южноамериканския континент, че напоследък не е забелязал промяна в поведението на баща си и че никога не го е чул да говори за тайна. Той лично смятал, че се е наложило да пътува за Южна Америка по работа.

Мосю Оте замълча за минута и в това време се чу тихият глас на Жиро.

— Бих искал да задам няколко въпроса, господин съдия.

— Разбира се, мосю Жиро, щом желаете — отвърна следователят хладно.

Жиро премести стола си по-близо до масата.

— Добре ли се разбирахте с баща си, мосю Рено?

— Естествено — отвърна момъкът високомерно.

— Твърдите ли това?

— Да.

— И никакви, дори дребни спорове ли не сте имали?

Джак сви рамене.

— Всеки може да има спорове от време на време.

— Разбира се, разбира се. Но ако някой се наеме да твърди, че преди да заминете за Париж, вие сте се скарал жестоко с баща си, без съмнение това твърдение ще бъде лъжа, нали?

Не можех да не се възхитя от изобретателността на Жиро. Той не напразно се хвалеше, че знае всичко. Джак Рено беше явно обезсърчен от въпроса.

— Ние… Ние наистина се скарахме — призна той.

— Аха, скарали сте се! А при това скарване не сте ли изричал думите: „Когато умреш, аз ще мога да правя каквото искам!“

— Може би — промърмори момъкът. — Не знам.

— В отговор на тези думи вашият баща е казал: „Но аз още не съм умрял!“ На това вие сте отговорил: „Бих желал да си мъртъв!“

Момъкът не отговори. Той нервно си играеше с предметите, наредени по масата пред него.

— Моля ви да отговорите, мосю Рено — каза Жиро остро.

С гневно възклицание момъкът запрати към пода един тежък нож за разрязване на хартия.

— Какво значение има? Ще ви го кажа. Да, скарах се с баща си. Признавам, че казах всички тези неща — толкова бях ядосан, че дори не си спомням какво казах! Бях бесен — в този момент бях способен едва ли не да го убия — хайде, правете си каквито си искате заключения! — Той се облегна назад, зачервен и предизвикателен.

Жиро се усмихна и като отмести стола си отново назад, каза:

— Това е всичко. Без съмнение вие ще предпочетете да продължите разпита, мосю Оте.

— А, да, точно така — каза мосю Оте. — И защо се скарахте?

— Това няма да кажа.

Мосю Оте се изправи на стола си.

— Мосю Рено, вие не можете да си играете със закона! — изгърмя той. — Защо се скарахте с баща си?

Младият Рено продължи да мълчи с намръщено и мрачно момчешко лице. Заговори друг глас, невъзмутим и спокоен, гласът на Еркюл Поаро:

— Аз ще ви кажа, ако желаете, мосю.

— Вие знаете ли?

— Без съмнение знам. Бащата и синът са се скарали заради мадмоазел Марта Добрьой.

Рено скочи и рязко се обърна, смаян. Следователят се наведе напред.

— Вярно ли е това, мосю?

Джак Рено наведе глава.

— Вярно е — призна той. — Аз обичам мадмоазел Добрьой и искам да се оженя за нея. Когато казах това на баща си, той избухна страшно. Естествено не можех да търпя да обиждат момичето, което обичах, и също избухнах.

Мосю Оте погледна мадам Рено.

— Вие знаете ли за тази… привързаност, мадам?

— Боях се от нея — отвърна тя просто.

— Мамо! — викна момчето. — И ти ли! Марта е колкото красива, толкова и добра. Какво имаш срещу нея?

— Абсолютно нищо нямам срещу мадмоазел Добрьой. Но аз бих предпочела ти да се ожениш за англичанка или ако се ожениш за французойка, нейната майка да няма толкова съмнителен произход.

В гласа й ясно се чувстваше ненавистта й към госпожа Добрьой и аз можех много добре да разбера какъв горчив удар за нея е била любовта на сина й към дъщерята на нейната съперница.

Мадам Рено продължи, обръщайки се към следователя:

— Може би трябваше да говоря със съпруга си по въпроса, но се надявах, че това е хлапашка любов, която ще затихне по-бързо, ако не й се обръща внимание. Сега се обвинявам, задето съм мълчала, но както ви казах, съпругът ми беше толкова тревожен и угрижен, толкова различен от обикновено, че не исках да му създавам допълнителни тревоги.

Мосю Оте кимна.

— Когато осведомихте баща си за своите намерения спрямо мадмоазел Добрьой — поде той, — изненадан ли беше той?

— Той беше направо смаян. След това, с нетърпящ възражение тон, ми заповяда да изгоня тази мисъл от главата си. Каза ми, че никога няма да се съгласи с такава женитба. Раздразнен, аз го запитах какво има срещу мадмоазел Добрьой. Той не ми каза нищо задоволително, а започна да говори обидни неща за тайната, обкръжаваща живота на майка и дъщеря. Отговорих му, че се женя за Марта, а не за нейните родители, но той властно ми заповяда да млъкна. Каза, че трябва да се откажа от всичко, което съм замислил. Беше толкова несправедлив и толкова високомерен, че аз побеснях — особено след като сам той излизаше от кожата си, за да се показва внимателен към мадам Добрьой и дъщеря й, и винаги искаше да ги каним на гости. Не можах да овладея нервите си и се скарахме сериозно. Баща ми ми напомни, че съм изцяло зависим от него и именно в отговор на тези думи трябва да съм изрекъл забележката, че ще правя каквото си искам след смъртта му…

Поаро се намеси бързо:

— Тогава знаехте ли какво се казва в завещанието на баща ви?

— Знаех, че е оставил половината си богатство на мен, а другата половина на попечителството на майка ми и аз щях да имам достъп до него след нейната смърт — отвърна момъкът.

— Продължавайте — каза следователят.

— След като си крещяхме един на друг в безпаметна ярост, аз неочаквано съобразих, че ще изпусна влака за Париж. Още горях от възмущение, когато хукнах към гарата. След известно време обаче се успокоих. Писах на Марта, разказах й какво се е случило и отговорът й ме успокои още повече. Тя ми посочваше, че е необходимо да упорстваме, за да сломим всяка съпротива. Казваше, че любовта ни трябва да бъде подложена на изпитания и доказана и че когато родителите ни разберат, че не се касае за незначително увлечение, те без съмнение ще се смилят над нас. Разбира се, аз не бях й писал защо точно баща ми възразява срещу женитбата ни. Бях разбрал вече, че насила нищо няма да постигна.

— Да преминем на друг въпрос, мосю Рено, известно ли ви е името Дювин?

— Дювин? — каза Джак. — Дювин? — Той се наведе напред и бавно вдигна ножа за разрязване на хартия, който беше хвърлил. Когато вдигна глава, очите му се срещнаха с внимателния поглед на Жиро. — Дювин? Не, не бих казал.

— Бихте ли прочел това писмо, мосю Рено? И ми кажете, имате ли представа кой би могъл да се обръща така към баща ви?

Джак Рено извади писмото от плика и го прочете, почервенявайки.

— Адресирано до баща ми? — Чувството и възмущението в гласа му бяха недвусмислени.

— Да. Намерихме го в джоба на палтото му.

— Знае ли… — Той се поколеба, хвърляйки поглед към майка си за частица от секундата.

Следователят разбра.

— Засега не. Можете ли да ни подскажете кой е писал това писмо?

— Представа нямам.

Мосю Оте въздъхна.

— Изключително тайнствена история. Предполагам, че засега ще трябва да се откажем от писмото. Докъде бяхме стигнали? О, оръжието. Боя се, мосю Рено, че това ще ви причини болка. Доколкото разбирам, вие сте подарил това оръжие на майка си. Много печално, потресающо…

Джак Рено се наведе напред. Лицето му, което се беше изчервило, докато четеше писмото, сега беше смъртно бледо.

— Да не искате да кажете… Да не би баща ми да е бил… убит с оная камичка от самолетна стомана? Но това е невъзможно! Тя беше съвсем малка.

— Уви, мосю Рено, истина е! Боя се, че тази камичка е идеално оръжие — остро и малко.

— Къде е тя? Мога ли да я видя? Още ли е в… в тялото?

— Не, разбира се, извадена е. Бихте ли искал да я видите? За да сте сигурен? Може би така е дори по-добре, въпреки че мадам вече я идентифицира. И все пак… мосю Бекс, мога ли да ви помоля?

— Разбира се. Ще я донеса веднага.

— Няма ли да бъде по-добре да заведем мосю Рено в бараката? — предложи Жиро любезно. — Без съмнение той ще иска да види тялото на баща си.

Момчето потрепера, направи отрицателен жест и съдията, винаги склонен да противоречи на Жиро, когато бе възможно, отвърна:

— Не, не в момента. Мосю Бекс ще бъде така любезен да ни я донесе.

Комисарят излезе от стаята. Стонър отиде при Джак и му стисна силно ръката. Поаро се беше изправил и нагласяваше две свещи, които според неговото точно око се бяха поизкривили. Следователят четеше за сетен път любовното писмо, защото се придържаше отчаяно към първата си теория за ревност и нож в гърба.

Неочаквано вратата се отвори с трясък и комисарят се втурна при нас.

— Г-н съдия! Г-н съдия!

— Да, моля? Какво има?

— Камичката! Няма я!

— Как така я няма?

— Изчезнала е. Стопила се е. Бурканът е празен!

— Какво — извиках аз. — Невъзможно. Ами че едва тази сутрин аз видях… — Езикът ми отказа да ми служи.

Но вниманието на цялата стая вече беше приковано към мен.

— Какво говорите? — извика комисарят. — Тази сутрин?

— Аз я видях там тази сутрин — казах аз бавно. — Да бъдем точни — преди час и половина.

— Значи вие сте влязъл в бараката? Откъде взехте ключа?

— Поисках го от сержанта.

— И отидохте там? Защо?

Поколебах се, но накрая реших, че единственото разумно нещо беше да си призная всичко.

— Мосю Оте — казах аз. — Направих огромна грешка и трябва да ви помоля за прошка.

— Продължавайте, мосю.

— Истината е — започнах аз, като най-голямото ми желание беше да се скрия вдън земя, — че срещнах една млада дама, моя позната. Тя ми каза, че има огромно желание да види всичко и аз… с една дума, взех ключа, за да й покажа тялото.

— Ах! — извика следователят възмутено. — Но това е ужасна грешка, капитан Хейстингс. Това противоречи на всички правила. Не трябваше да си позволявате такова своеволие.

— Знам — казах аз смирено. — Каквото и да кажете, мосю, приемам го.

— Вие ли поканихте дамата да дойде тук?

— Разбира се, че не. Срещнах я съвсем случайно. Тя е англичанка, която случайно летува в Мерлинвил, макар че, докато не я срещнах неочаквано, не знаех това.

— Е — каза следователят, поомеквайки, — извършил сте нещо строго незаконно, но без съмнение дамата е била млада и красива. Какво нещо е младостта! — И той въздъхна сантиментално.

Но комисарят, по-малко романтичен и по-практично настроен, поде:

— Но вие не затворихте ли вратата, след като излязохте, не я ли заключихте отново?

— Именно — казах аз бавно. — Ето затова така ужасно се обвинявам. Моята приятелка се разстрои много при вида на тялото и едва не припадна. Донесох й бренди и вода и след това настоях да я придружа до града. Във възбудата си забравих да заключа вратата отново. Сторих го едва когато се върнах във вилата.

— Тогава най-малко 20 минути… — каза комисарят бавно. После спря.

— Именно — каза аз.

— Двадесет минути — размишляваше комисарят.

— Това е неблагоразумно — каза мосю Оте, като отново стана строг. — Това е безпрецедентно.

Неочаквано се обади друг глас.

— Смятате го за ужасно? — запита Жиро.

— Естествено.

— Аз го смятам за възхитително! — каза Жиро невъзмутимо.

Неговата неочаквана подкрепа ме обърка съвсем.

— Възхитително ли, мосю Жиро? — запита следователят, като го изучаваше предпазливо с крайчеца на окото си.

— Именно.

— А защо?

— Защото сега знаем, че убиецът или съучастникът на убиеца са били близо до вилата само преди час. При това положение би било странно, ако не го пипнем съвсем скоро — в гласа му се долавяше заплаха. Той продължи: — Той много е рискувал, за да пипне камата. Може би се е страхувал, че ще открием отпечатъци от пръсти.

Поаро се обърна към Бекс:

— Нали казахте, че няма отпечатъци?

Жиро сви рамене.

— Може би не е бил сигурен.

Поаро го погледна.

— Грешите, мосю Жиро. Убиецът е носил ръкавици. Значи е бил сигурен.

— Аз не казвам, че е дошъл самият убиец. Може да е бил неговият съучастник, който нищо не е знаел за ръкавиците.

Секретарят на следователя събираше документите от масата. Мосю Оте се обърна към нас:

— Ние свършихме работата си тук. Мосю Рено, по всяка вероятност вие ще искате да чуете как сме записали показанията ви. Нарочно прибягнах към възможно най-неофициалните процедури. Казват, че моите методи са оригинални, но аз твърдя, че оригиналността е нещо сложно. Сега предавам случая в умните ръце на известния мосю Жиро. Без съмнение той ще се отличи. Дори ми се струва странно, че вече не е пипнал убийците! Мадам, позволете ми да ви уверя, че дълбоко ви съчувствам. Господа, довиждане на всички — и заедно със секретаря си и комисаря той се отправи към вратата.

Поаро измъкна часовника си, който приличаше на голяма ряпа, и погледна колко е часът.

— Хайде да се върнем в хотела и да обядваме, приятелю — каза той. — Тъкмо ще ми разкажете всички неблагоразумия, които сте извършил тази сутрин. Никой не ни гледа, така че няма защо да казваме довиждане.

Излязохме тихо от стаята. Следователят току-що беше подкарал колата си. Тръгнах да слизам по стълбите, когато гласът на Поаро ме спря:

— Само още един момент, приятелю. — Той сръчно извади дърводелски метър и започна бавно да мери едно палто, което висеше в хола, от яката до подгъва. Не бях виждал това палто по-рано и съобразих, че то е или на мистър Стонър, или на Джак Рено.

След това, като изпръхтя доволно, Поаро пъхна метъра в джоба си и ние излязохме.