Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (13)

ГЛАВА XIII
МОМИЧЕТО С ТРЕВОЖНИТЕ ОЧИ

Обядвахме с отличен апетит. Известно време мълчахме и след това Поаро забеляза злобно:

— Е, добре! A сега кажете ми нещо за вашето неблагоразумие тази сутрин!

Почувствах, че се изчервявам.

— О, тази сутрин ли? — опитах се да говоря абсолютно небрежно.

Но не можах да излъжа Поаро. Само след няколко минути той беше изтръгнал от мен цялата история и очите му святкаха.

— Тъй! Изключително романтична история. И как се казва тази очарователна млада дама?

Наложи се да призная, че не знам.

— Още по-романтично! Първата среща във влака от Париж, втората — тук. Пътешествието свършва със среща на влюбените.

— Не ставайте такова магаре, Поаро.

— Вчера беше мадмоазел Добрьой, днес е мадмоазел… Пепеляшка. Вие решително притежавате сърце на турчин, Хейстингс! Трябва да си направите харем.

— Лесно ви е да се подигравате с мен. Мадмоазел Добрьой е много красива и аз безкрайно й се възхищавам — признавам си го без бой. А другата е нищо — предполагам, че вече няма да я видя.

— Вие възнамерявате да не се виждате отново с тази дама, така ли?

В последните му думи прозвуча въпрос и аз видях какъв поглед ми хвърли той. И ми се стори, че на стената пред мен се изписаха думите „Отел дьо Фар“ и чух отново нейния глас, който ми казваше: „Елате и ме потърсете“ и моето уверено: „Ще дойда.“

Отговорих на Поаро подчертано небрежно.

— Тя ме помоли да я потърся, но аз, разбира се, няма да го сторя.

— Защо „разбира се“?

— Ами защото не искам.

— Мадмоазел Пепеляшка е отседнала в английския хотел, нали? Нали така ми казахте?

— Не. В „Отел дьо Фар“.

— Вярно е, бях забравил.

За момент през ума ми мина едно подозрение. Аз не бях споменавал името на хотела пред Поаро. Погледнах го и се успокоих. Той режеше хляба си на спретнати парченца, напълно погълнат от заниманието си. Сигурно си е въобразил, че съм му казал къде е отседнала Пепеляшка.

Пихме кафе на терасата отвън, от която се виждаше морето. Поаро изпуши една от тъничките си цигари и извади часовника от джобчето си.

— Влакът за Париж тръгва в 2:25 — отбеляза той. — Трябва да вървя.

— За Париж? — извиках аз.

— Точно така, приятелю.

— Заминавате за Париж? Но защо?

Той отговори много сериозно:

— Да търся убиеца на мосю Рено.

— Смятате ли, че е в Париж?

— Убеден съм, че не е там. И въпреки това там и само там трябва да го търся. Не ме разбирате, но като му дойде времето, ще ви обясня. Повярвайте ми, това пътуване до Париж е необходимо. Няма да се бавя много. По всяка вероятност ще се върна утре. Не ви предлагам да ме придружите. Останете тук и не изпускайте Жиро от поглед. Освен това обогатявайте се от обществото на мосю Рено-син.

— Което ми напомня — казах аз, — че исках да ви питам откъде узнахте за тях двамата?

— Приятелю, аз познавам човешката природа. Съберете момче като младия Рено и красиво момиче като мадмоазел Марта и резултатът е почти неизбежен. Освен това — свадата! Тя можеше да бъде или за пари, или за жена и като си спомних как Леони ни описа гнева на момчето, реших, че се касае за жена. Направих предположение и то се оказа вярно.

— Вие вече подозирахте, че тя е влюбена в младия Рено?

Поаро се усмихна.

— Така или иначе, видях, че тя има тревожни очи. Ето как я описвам винаги, когато мисля за нея: момичето с тревожните очи.

Гласът му беше толкова сериозен, че не се почувствах добре.

— Какво искате да кажете, Поаро?

— По всяка вероятност, приятелю, ще разберем скоро. Но трябва да тръгвам.

— Ще дойда да ви изпратя — казах аз надигайки се.

— Нищо подобно няма да направите. Забранявам ви.

Той изрече това така властно, че аз го погледнах с изненада. Той кимна енергично.

— Говоря сериозно, приятелю. Оревоар.

Не бях съвсем сигурен какво ми се иска да правя, след като Поаро замина. Поразходих се по плажа, наблюдавах къпещите се, без да чувствам достатъчно енергия да отида да плувам и аз. Бях си представял, че ще видя Пепеляшка да се забавлява сред летовниците в някой чудесен костюм, но не я срещнах. Закрачих безцелно през плажа към долния край на града. Дойде ми на ум, че ако се опитам да намеря момичето, ще изпълня един кавалерски дълг. И с това бих могъл да приключа. Няма да има нужда да се опитвам да я търся повторно. А ако сега не отида в хотела, много е възможно тя да дойде и да ме потърси във вилата.

Напуснах плажа и тръгнах към града. Скоро намерих хотела, много невзрачно здание. Изключително неприятно ми беше, че не знам името на Пепеляшка, и за да не се излагам, реших да вляза и да почакам да я видя. Или може би щях да я намеря във фоайето. Влязох, но никъде я нямаше. Изчаках известно време, но нетърпението надделя и като отведох портиера настрана и тикнах пет франка в ръката му, запитах:

— Искам да видя една дама, отседнала тука. Млада англичанка, нисичка и тъмнокоса. Не съм сигурен как се казва.

Човекът поклати глава и както ми се видя, скри усмивката си.

— Такава дама не е отсядала тук.

— Но тя самата ми каза.

— Мосю трябва да е сгрешил — или по-вероятно е да е сгрешила дамата, тъй като и друг един господин пита за нея.

— Какво говорите? — викнах аз изненадано.

— Но да, мосю. Един джентълмен, който я описа точно като вас.

— Как изглеждаше той?

— Нисък, дребен, много добре облечен, много спретнат — безукорен, със стърчащи мустаци, със странна форма на главата и със зелени очи.

Поаро! Ето защо ми беше забранил да го придружавам до гарата. Ама че нахалство! Бих му бил благодарен да не се меси в моите работи. Какво си въобразява — че ми е нужна бавачка?

Като благодарих, аз се отдалечих доста объркан и все още нервиран на своя натрапничав приятел.

Но къде беше дамата? Потиснах гнева си и се опитах да разреша тази гатанка. Явно тя неволно беше сбъркала името на хотела. Но ме порази друга мисъл. Дали е било неволно? Или тя нарочно ми е дала погрешен адрес?

Колкото повече мислех за тази възможност, толкова по-сигурен бях, че съм прав. По една или друга причина, Пепеляшка не е искала да превръща нашето запознанство в приятелство. И макар че преди половин час и аз не го исках, сега вече това не ми харесваше. Цялата работа беше съвсем незадоволителна и аз тръгнах към вила „Женевиев“ в много лошо настроение. Не влязох в къщата, а поех по малката пътечка и седнах на пейчицата край бараката, все още нацупен.

От мислите ми ме отвлякоха гласове, някъде близо до мен. След секунда разбрах откъде идват, не от градината, в която бях аз, а от съседната градина на вила „Маргьорит“; хората, които говореха, идваха насам.

Чух женски глас, глас, който разпознах: красивата Марта.

— Скъпи — казваше тя — истина ли е? Нима нашите беди свършиха?

— Ти вече го знаеш, Марта — отвърна Джак Рено. — Сега вече, любима, нищо не може да ни раздели. Премахната е и последната пречка пред нашия съюз. Никой не може да те отдели от мен.

— Никой? — промърмори девойката. — О, Джак, Джак… Боя се.

Бях тръгнал да се отдалечавам, защото разбрах, че подслушвам, без да искам. Ставайки, ги зърнах през живия плет. Те стояха един до друг с лице към мен; момъкът беше прегърнал девойката и се взираше в очите й. Бяха великолепна двойка: тъмнокосото добре сложено момче и светлокосата млада богиня. Изглеждаха създадени един за друг, щастливи въпреки ужасната трагедия, засенчила младия им живот.

Но лицето на девойката беше тревожно и това не се изплъзна от погледа на Джак Рено, тъй като той я притегли към себе си и я запита:

— Но от какво се боиш, мила? От какво има да се боиш сега?

Тогава видях погледа й, погледа, за който беше говорил Поаро; тя промърмори нещо така тихо, че аз почти отгатнах значението му.

— Боя се… за тебе.

Не чух какво отговори младият Рено, защото вниманието ми беше привлечено от нещо необичайно край живия плет. Там се виждаше изсъхнал храст, което изглеждаше най-малкото странно, защото лятото едва бе започнало, Тръгнах да видя какъв е този храст, но той бързо се отмести и неочаквано пред себе си видях лицето на Жиро, който ми правеше знак да мълча.

Той предпазливо ме поведе край бараката, където никой не можеше да ни чуе.

— Какво правите тук? — запитах аз.

— Точно каквото и вие — слушах.

— Но аз не слушах нарочно!

— Аха! — каза Жиро. — Аз пък слушах нарочно.

Както винаги, моята неприязън към този човек беше силно примесена с възхищение. Той ме измери високомерно и презрително.

— Като се намесихте точно сега, ми попречихте. Може би щях да чуя нещо полезно. Къде сте дянал своето изкопаемо?

— Мосю Поаро замина за Париж — отвърнах аз студено.

Жиро щракна презрително с пръсти.

— Значи е заминал за Париж? Чудесно. Колкото по-дълго остане там, толкова по-добре. Но какво смята, че ще открие в Париж?

Стори ми се, че чух в гласа му лека загриженост. Изправих се тържествено.

— Това не ми е разрешено да кажа — отвърнах аз тихо.

Жиро ме прониза с поглед.

— По всяка вероятност той е имал достатъчно ум в главата си, за да не ви каже — забеляза той грубо. — Довиждане. Зает съм — Той се извъртя кръгом и ме остави, без да се церемони повече.

Във вила „Женевиев“ нещата се намираха в застой. Явно беше, че Жиро не желае моята компания, а от онова, което бях видял, ми стана още по-ясно, че не съм необходим и на Джак Рено. Върнах се в града, поплувах с удоволствие и се прибрах в хотела. Легнах си рано, питайки се дали следващият ден ще донесе нещо интересно.

За онова, което той донесе, аз бях съвсем неподготвен. Закусвах в ресторанта, когато келнерът, разговарящ с някого отвън, се върна очевидно развълнуван. Той се поколеба за момент, мачкайки салфетката, и след това каза възбудено:

— Мосю ще ме извини, но нали мосю е свързан с аферата във вила „Женевиев“?

— Да — казах аз нетърпеливо, — защо?

— Нима мосю не е чул новината?

— Каква новина?

— Снощи там е станало друго убийство!

— Какво?

Зарязах закуската, грабнах шапката си и хукнах колкото можех по-бързо. Ново убийство — а Поаро го няма! Каква фаталност! Но кой е убитият?

Хвърлих се през портата. На пътечката стояха прислужниците: всички говореха и размахваха ръце. Докопах старата Франсоаз.

— Какво е станало?

— О, мосю, мосю! Още една смърт! Ужасно е. Този дом е прокълнат. Уверявам ви, прокълнат е! Трябва да изпратим за г-н свещеника да го поръси със светена вода. Никога вече няма да прекарвам нощта под този покрив. Отде да знам, утре може да дойде моят ред! — Тя се прекръсти.

— Да — извиках аз, — но кой е убитият?

— Аз ли да знам? Някакъв човек… Непознат. Намериха го в бараката на стотина метра от мястото, където намериха бедния мосю. Но това не е всичко. Той е бил прободен в сърцето — прободен със същата кама!