Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (4)

ГЛАВА IV
ПИСМОТО, ПОДПИСАНО „БЕЛА“

Франсоаз бе излязла от стаята. Следователят замислено барабанеше с пръсти по масата.

— Мосю Бекс — каза той накрая, — изправени сме пред показания, които пряко си противоречат. На кого да вярваме — на Франсоаз или на Дениз?

— На Дениз — каза комисарят решително. — Тя е отворила вратата пред посетителката. Франсоаз е стара и упорита и явно не обича мадам Добрьой. После всичко, което знаем, ни подсказва, че Рено е имал работа и с друга жена.

— Ама, разбира се! — извика мосю Оте. — Забравихме да съобщим това на мосю Поаро. — Той прерови книжата върху масата, накрая намери каквото търсеше и го подаде на моя приятел. — Това писмо, мосю Поаро, бе намерено в джоба на палтото на убития.

Поаро взе листа и го разгъна. Той беше измачкан и овехтял и беше написан на английски с доста необработен почерк:

„Любими мой! Защо толкова дълго не ми пишеш? Нали все още ме обичаш? Напоследък писмата ти са толкова различни — студени и странни, а сега дойде и твоето дълго мълчание. Боя се. Ами ако ме разлюбиш! Но това е невъзможно, какво глупаче съм аз — винаги си измислям разни неща! Но ако наистина ме разлюбиш, не знам какво бих направила — сигурно ще се самоубия! Не бих могла да живея без тебе. Понякога си представям, че между нас има друга жена. Ако е така, едно мога да й кажа: да внимава… И ти също. По-скоро бих те убила, отколкото да те дам на друга! Говоря съвсем сериозно.

Но глупости, това са само високопарни глупости. Ти ме обичаш и аз те обичам — да, обичам те, обичам те, обичам те!

Твоята обожаваща те Бела.“

Нямаше нито адрес, нито дата. Поаро върна листа с мрачно лице.

— И се предполага…?

Следователят сви рамене.

— Явно е, че мосю Рено е бил обвързан с тази англичанка — Бела! Когато е дошъл тук, срещнал е мадам Добрьой и е започнал любов с нея. Изстинал е към другата и тя мигновено е заподозряла нещо. Писмото съдържа ясна заплаха. Мосю Поаро, на пръв поглед случаят е изключително прост. Ревност! Самият факт, че мосю Рено е бил прободен в гърба, показва недвусмислено, че престъплението е извършено от жена.

Поаро кимна.

— Камата в гърба — да, но не и гробът. Той и изисквал тежка, непосилна работа — не жена е изкопала този гроб, мосю. Това е работа на мъж.

Комисарят възкликна възбудено.

— Да, да, прав сте. Ние не помислихме за това.

— Както казах — продължи мосю Оте, — на пръв поглед случаят изглежда прост, но мъжете с маски, писмото, което сте получил от мосю Рено — с тях нещата се усложняват. Ето, изправени сме пред два вида обстоятелства, които са съвършено различни и между които като че ли няма връзка. Що се отнася до писмото, което сте получил, смятате ли, че е възможно в него да се има пред вид именно тая Бела и нейните заплахи?

Поаро поклати глава.

— Едва ли. Човек като мосю Рено, който води приключенски живот в отдалечени места, няма да седне да търси защита срещу една жена.

Следователят закима усърдно.

— Точно такова е и моето мнение. Следователно трябва да търсим обяснение на писмото…

— В Сантяго — довърши комисарят. — Без да се бавя, ще телеграфирам на полицията в Сантяго и ще поискам пълни сведения за живота на убития там, за любовните му истории, за сделките му, за приятелствата и за евентуалните му врагове. Ще бъде странно, ако и тогава не намерим ключ към това загадъчно убийство.

Комисарят се огледа, очаквайки одобрение.

— Намерили ли сте други писма от Бела между книжата на мосю Рено? — запита Поаро.

— Не. Разбира се, първото, което направихме, бе да проучим частните му книжа в кабинета. Не намерихме обаче нищо интересно. Всичко изглеждаше ясно, нямаше никаква мистерия. Единственото необикновено нещо беше завещанието му. Ето го.

Поаро набързо прочете документа.

— Така. 1000 лири са завещани на мистър Стонър — кой е той между другото?

— Секретарят на мосю Рено. Той е останал в Англия, но един или два пъти е идвал тук, за да прекара края на седмицата.

— А всичко останало е завещано безусловно на любимата му жена Елоиз. Завещанието е съставено простичко, но напълно издържано юридически. Свидетелки са двете прислужнички Дениз и Франсоаз. Какво толкова странно виждате в това? — Той върна завещанието на следователя.

— Може би — започна Бекс — не сте забелязал…

— Датата? — смигна му Поаро. — Да, разбира се, забелязах я. Завещанието е написано преди две седмици. Може би това отбелязва първото предчувствие за бедата. Много богаташи умират, без да оставят завещание, тъй като не могат да приемат мисълта за смъртта си. Но опасно ще бъде, ако предварително правим заключения. Във всеки случай завещанието показва, че мосю Рено искрено е обичал жена си въпреки любовните си похождения.

— Да — каза мосю Оте със съмнение. — Но може би е малко несправедливо спрямо сина му, тъй като завещанието го оставя напълно зависим от майка му. Ако тя би решила да се ожени отново и вторият й съпруг я наследи, момчето може да не види и петак от бащините си пари.

Поаро сви рамене.

— Мъжете са суетни животни. Без съмнение мосю Рено е смятал, че вдовицата му никога няма да се омъжи повторно. Що се отнася до сина, може би това е просто мъдра мярка парите да не попадат в ръцете му. Синовете на богаташите са пословично щури.

— Може и така да е. Сега, мосю Поаро, без съмнение вие ще искате да видите мястото на престъплението. Съжалявам, че тялото е махнато оттам, но ние го фотографирахме от всеки възможен ъгъл и снимките ще бъдат на ваше разположение веднага щом станат готови.

— Благодаря ви, мосю, за цялата ваша любезност.

Комисарят стана.

— Елате с мен, господа.

Той отвори вратата и като се поклони церемониално на Поаро, му даде път. Поаро също така учтиво се отдръпна и се поклони на комисаря.

— Мосю…

— Мосю…

Най-накрая излязоха.

— Тази стая там е кабинетът, предполагам? — запита Поаро неочаквано, като кимна към отсрещната врата.

— Да. Искате ли да я видите? — Комисарят отвори вратата и ние влязохме.

Стаята, която мосю Рено беше избрал за кабинет, беше малка, но мебелирана с голям вкус и удобна. Делово писалище с картотека стоеше пред прозореца. Пред огнището имаше две тапицирани с кожа кресла, а между тях — кръгла маса, на която бяха струпани най-новите книги и списания.

За момент Поаро остана неподвижен, поглъщайки с поглед стаята, след това пристъпи и прокара леко ръката си по облегалките на креслата, вдигна от масата едно списание и гнусливо прокара пръста си по повърхността на дъбовия бюфет. Лицето му изразяваше пълно одобрение.

— Не са прашни, нали? — запитах аз с усмивка.

Той засия, оценявайки това, че знаех неговите особености.

— Пито прашинка, приятелю. И може би за първи път — жалко, че няма прах.

Острият му птичи поглед се стрелкаше из стаята.

— А! — отбеляза той неочаквано с въздишка на облекчение. — Килимчето пред огнището е изкривено. — И той се наведе да го оправи.

Неочаквано Поаро възкликна и стана. Държеше в ръка парченце розова хартия.

— Явно е, че във Франция, както и в Англия — отбеляза той, — прислугата не премита под килимите.

Бекс взе от него парченцето хартия и аз се приближих, за да го разгледам.

— Познавате ли го, Хейстингс?

Поклатих глава, изненадан, въпреки че това розово парченце хартия ми изглеждаше с много познат цвят.

Мисловният процес на комисаря беше по-бърз от моя.

— Това е хартия от чек — възкликна той.

Парченцето хартия беше приблизително два квадратни сантиметра. Написана с мастило, на него се беше запазила думата „Дювин“.

— Добре! — каза Бекс. — Този чек или е трябвало да се изплати на някой, на име Дювин, или е бил подписан от него.

— Предполагам, че първото — каза Поаро. — Ако не се лъжа, почеркът е на мосю Рено.

Това се потвърди скоро, защото сравнихме почерка с почерка от бележника на бюрото.

— Мили Боже — промърмори комисарят унило. — Наистина не мога да си представя как не съм го забелязал.

Поаро се изсмя.

— Поуката е винаги да проверявате под килима. Моят приятел Хейстингс ще ви каже, че за мен е мъчение, ако някой предмет не е на мястото си. Щом видях, че килимчето е изкривено, си казах: „Ето ти на! Килимчето се е закачило за краката на креслото. По всяка вероятност под него има нещо, което добрата Франсоаз е изпуснала.“

— Защо Франсоаз?

— Или Дениз, или Леони. Която чисти тази стая. Тъй като няма прах, стаята е почиствана тази сутрин. Възстановявам си инцидента по следния начин: вчера, а може би и снощи, мосю Рено е подписал чек на името на човек, наречен Дювин. След това чекът е бил скъсан и разпилян по пода. Тази сутрин.

Но мосю Бекс вече нетърпеливо звънеше.

На звънеца отговори Франсоаз. Да, на пода тази сутрин имало много хартия. Какво я е направила ли? Разбира се, пъхнала я е в кухненската печка! Какво друго да направи?

С жест на отчаяние Бекс я освободи. След това лицето му светна и той се спусна към писалището. След минута вече ровеше в чековата книжка на убития. След това отново направи жест на отчаяние. Кочанът беше празен.

— Кураж! — викна Поаро, като го тупна по гърба. — Без съмнение мадам Рено ще бъде в състояние да ни каже всичко за този тайнствен човек на име Дювин.

Лицето на комисаря се проясни.

— Това е вярно. Да продължим.

Когато излизахме от стаята, Поаро запита небрежно:

— Значи, тук мосю Рено е приемал гостенката си снощи?

— Да, но откъде знаете?

— От това. Намерих го на облегалката на креслото. — И той ни показа между палеца и показалеца си дълъг черен косъм — беше косъм на жена!

Мосю Бекс ни отведе в задната част на къщата и оттам в малка барака, построена срещу къщата. Той извади ключ от джоба си и отключи.

— Тялото е тук. Преместихме го от мястото на престъплението точно преди вие да пристигнете, тъй като фотографите си бяха свършили работата.

Той отвори вратата и ние влязохме. Убитият лежеше на пода, покрит с чаршаф. Мосю Бекс сръчно махна чаршафа. Рено бе среден на ръст, тънък, с гъвкава фигура. Изглеждаше на около 50 години и тъмната му коса беше обилно прошарена със сиво. Гладко обръснатото му лице показваше дълъг тънък нос и очи, доста близко едно до друго; кожата му имаше силен загар, като на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си под тропическо небе. Устните му се бяха разтворили в гримаса на крайно удивление и ужас, която се беше запечатала на посинялото му лице.

— По лицето му личи, че е бил промушен в гърба — отбеляза Поаро.

Много внимателно той преобърна трупа. На гърба, между лопатките, се виждаше кръгло тъмно петно, зацапало светлобежовото палто. По средата на петното платът беше разрязан. Поаро го разгледа отблизо.

— Имате ли понятие с какво оръжие е било извършено престъплението?

— То беше оставено в раната. — Комисарят протегна ръка и взе голям стъклен буркан. В него се намираше малък предмет, който ми изглеждаше по-скоро като нож за разрязване на писма. Дръжката беше черна, а острието — тясно и блестящо. Предметът не беше по-дълъг от десет сантиметра. Поаро предпазливо пипна с върха на показалеца си безцветното острие.

— По дяволите! Колко е остро! Великолепна камичка за убийство!

— За съжаление не можахме да открием отпечатъци от пръсти по него — отбеляза унило Бекс. — Убиецът трябва да е носил ръкавици.

— Разбира се — каза Поаро презрително. — Необходимостта от ръкавици е известна дори в Сантяго. И най-несъобразителният любител знае как да го направи благодарение на известността, която системата Бертилион получи чрез вестниците. Независимо от това за мен е много интересно, че няма отпечатъци от пръсти. Удивително просто нещо е да оставиш отпечатъците на някой друг и да ощастливиш полицията. — Той поклати глава. — Много се боя, че нашият престъпник не е човек на метода — или това, или е бързал прекалено много. Но ще видим.

Той обърна тялото до първоначалното му положение.

— Виждам, че под палтото си е бил само по бельо — отбеляза Поаро.

— Да, следователят смята, че това е доста странно.

В този момент на вратата се почука, защото Бекс я беше затворил. Той направи една крачка и отвори. На прага стоеше Франсоаз. Тя се опитваше да надзърне с болезнено любопитство.

— Е, какво има? — запита Бекс нетърпеливо.

— Мадам. Тя казва, че се е съвзела напълно и е готова да приеме следователя.

— Добре — каза мосю Бекс рязко. — Кажете на мосю Оте и го уведомете, че и ние идваме веднага.

Поаро се забави за момент, защото отново разглеждаше тялото. За миг помислих, че ще каже как няма да се успокои, докато не открие убиеца. Но когато най-накрая заговори, гласът му беше несигурен и плах, а коментарът му съвсем неподходящ за тържествения момент.

— Палтото му е много дълго — каза той убедено.