Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder on the Links, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийство на игрището за голф

 

Английска, първо издание

Литературна група IV

Преводач: Аглика Маркова, 1980 г.

Редактор Йордан Костурков

Художник Веселин Христов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

07 9536622661 5637–31–80

Дадена за набор на 2. VI. 1980 г. Излязла от печат на 30. IX. 1980 г. Издателски № 1637. Формат 70/100/32. Печатни коли 14,25. Издателски коли 9,23. У.И.К. 9,30. Цена 1,08 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. The Murder on the Links

First published 1923 by John Lane, the Bodley Head Ltd;

This edition published 1960 by Pan Books Ltd.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство на игрището за голф от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство на игрището за голф
The Murder on the Links
АвторАгата Кристи
Първо издание1923 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТайният противник
СледващаПоаро разследва

Убийство на игрището за голф е третата книга на Агата Кристи, и втората с участието на Еркюл Поаро.

Съдържание

Романът започва със запознанството на капитан Артър Хейстингс с млада дама, която се представя като Пепеляшка, във влака за Кале. На следващия ден Хейстингс закусва с Еркюл Поаро в апартамента на детектива в Лондон, когато Поаро получава писмо: "За Бога, елате!" пише мосю Пол Рено. Поаро и Хейстингс се отправят директно към дома на Пол Рено, вила Женевиев, в северната част на Франция. Близо до вилата забелязват момиче с „уплашен поглед“. Един полицай им съобщава, че е бил убит същата сутрин.

Пол Рено и съпругата му били нападнати в стаята им в 2 часа след полунощ от двама мъже. Мадам Рено била завързана, а съпругът ѝ – отведен. Мъжете влезли през отворената входна врата. Тялото на Рено било открито, намушкано в гърба, в току-що изкопан гроб в началото на близкото игрище за голф. Рено бил изпратил сина си Джак по работа в Южна Америка; дал на шофьора си почивен ден, секретарят му, Габриел Стоунър, останал в Англия; в къщата имало три прислужнички.

Една от прислужничките съобщава, че съседката мадам Дьоброй посетила Пол Рено, след като мадам Рено се била оттеглила в стаята си. Мадам Дьоброй е майка на Марта, момичето с „уплашения поглед“. Друга прислужничка съобщава, че предния ден дошла непозната жена, за която Рено настоял да напусне веднага. Открити са улики като счупен часовник, дълга оловна тръба, любовно писмо подписано Белла, част от чек с името Дювийн, и оръжието на убийството – кама. Дърво в градината давало възможност човек да проникне в къщата през един от горните прозорци; Поаро смята наличието на отпечатъци от стъпки в лехата близо до дървото за най-важните улики. След като разказва своята версия вдовицата отива да разпознае тялото, след което припада при гледката на мъртвия си съпруг.

Поаро разследва отделно от френската полиция. Мосю Жиро е настроен откровено враждебно към детектива. Мосю Оте, от своя страна, споделя с Поаро ключова информация. Рено е променил завещанието си две седмици преди това, оставяйки почти всичко на съпругата си и нищо на сина си. Последните седмици мадам Дьоброй е внесла 2000 франка по банковата си сметка. Тя отрича преположението, че са били любовници. Марта разпитва Поаро дали имат заподорзрян. Поаро разпознава лицето на майка ѝ от снимките по стар случай. Неочаквано, Хейстингс среща младата дама, представила му се за Пепеляшка, на игрището за голф. Тя го моли да ѝ покаже вълнуващото местопрестъпление, след което неочаквано изчезва така като се е появила, взимайки със себе си оръжието на престъплението.

Стоунър се завръща, и предполага, че е по-вероятно изнудване отколкото любовна афера, тъй като миналото на Рено преди кариерата му в Южна Америка е мистерия. Джак Рено се завръща в къщи, признава за спора с баща си заради жената за която иска да се ожени (става въпрос за Марта), но настоява, че не е запознат с промяната на завещанието на баща му.

Поаро води разследване в Париж. Докато го няма, е открито друго тяло със забита в сърцето кама. Никой не разпознава добре облечения мъж, който съдейки по ръцете му може да е скитник. Оказва се, че мъжът е умрял преди Пол Рено. След като се завръща от Париж, Поаро и докторът изследват новото тяло. Мъжът е починал вследствие на епилептичен удар и е бил намушкан след смъртта му. Убийството на Рено е сходно с известен случай 22 години по-рано. Младата мадам Беролди е изправена пред съда за убийството на съпруга си. Двама маскирани мъже проникнали в къщата им за да го убият. Младият любовник на мадам Беролди, Жорж Коно, изпраща писмо до полицията, в което признава, че той е убиецът; нямало е никакви маскирани мъже, той е пробол съпруга след което е избягал. Признал си, защото разбрал, че мадам Беролди планирала да се ожени за друг мъж веднага след като овдовее. Нейното сърцераздирателно изпълнение в съда убедило журито в невинността ѝ. Тя и малката ѝ дъщеря напуснали Париж. Жиро заключва, че Джак е убил баща си и го арестува. Поаро вижда две слаби места в теорията на Жиро: Джак не печели нищо от убийството на баща си освен ако тялото не е намерено веднага; и наличието на оловната тръба близо до трупа остава необяснено.

Поаро стига до извода, че Пол Рено е Жорж Коно. Той отлетял от Франция за Канада, сдобивайки се с жена и син, след което направил състояние в Южна Америка. Когато семейството се установява във Франция, за огромно нещастие съседка им е мадам Беролди, която го изнудва. Още по-лошо, синът му се влюбва в нейната дъщеря. Когато скитникът умира в двора на дома му, Рено повтаря историята от преди години, но с една промяна. Той ще инсценира собствената си смърт за да избегне изнудването. Той изпраща надалеч тези, които биха могли да го разпознаят и подготвя сцената на отвличането. Тялото на скитника, обезобразено с тръбата ще бъде изгорено и Рено ще напусне страната с късния влак. Планът се провалил, тъй като някой друг го пробол преди да извади тялото на скитника. Затова мадам Рено, след като ѝ показали мъртвото тяло, била искрено шокирана да открие, че все пак това наистина е съпругът ѝ.

Джак е освободен от затвора, след като Бела Дювийн признава, че е извършила убийството. След това се оказва, че това не е вярно: двамата с Джак пристигат едновременно на престъплението и всеки си мисли, че другият е виновникът. Поаро си дава мсетка, че единственият с мотив е Марта Дьоброй. Тя дочува разговор между съпузите Рено за плана им, и така пробожда Пол Рено на игрището за голф, след като той е изкопал гроба си. Поаро моли мадам Рено да обезнаследи Джак, за да нареди нещата така, че мадам Рено да остане сама в къщата и даде възможност на Марта да я нападне. Марта се опитва да убие мадам Рено, която е спасена от Пепеляшка. Пепеляшка всъщност се оказва сестрата близначка на Бела. Дулси (Пепеляшка) и Хейстинг се събират, а в следващите книги става ясно, че са се оженили и живеят в ранчо в Аржентина.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Артър Хейстингс – приятел на Поаро, разказващ историята

Вила Женевиев:

  • Пол Рено – бивш Жорж Коно
  • Елоиз Рено – съпругата му
  • Джак Рено – техен син
  • Франсоа, Леони, Денис – прислужнички
  • Аугуст – градинар
  • Габриел Стоунът – секретар на Пол Рено

Вила Маргьорит:

  • Мадам Дьоброй – бившата мадам Жак Беролди
  • Марта Дьоброй – дъщеря ѝ

Парижка полиция:

  • Люсиен Бекс – комисар
  • Мосю Оте – следовател
  • доктор Дюран – местен лекар
  • Мосю Жиро – полицай

Други:

  • Бела Дювийн – годеница на Джак Рено и акробатка
  • Дюлси Дювийн – сестра на Бела, позната на Хейстингс като Пепеляшка

Телевизия

Книгата е адаптирана за малкия екран през 1996 г. като част от поредицата „Случаите на Поаро“, с Дейвид Сушей в главната роля. Филмът има доста съществени отклонения от книгата:

  • В книгата Поаро получава писмо от Пол Рено, докато във филма Поаро и Хейстингс са на почивка в хотел, притежаван от Пол Рено, именно там двамата се срещат.
  • Убийството на Пол Рено става само 10 години (а не 20 както е в книгата) след случая Беролди, вследствие на което Джак Рено е заварен син, със силен мотив да убие Пол.
  • Във филма случаят Беролди е представен в самото начало.
  • Във филма Джак Рено участва в състезание по колоездене.
  • Във филма Жиро и Поаро се хващат на бас, кой ще реши пръв случая. Жиро залага прословутата си лула, с която не се разделя, а Поаро – своите мустаци. Накрая Жиро дава лулата си на Поаро, който му я връща казвайки, че няма да я приеме, така Жиро ще се сеща всеки път когато я погледне за белгийския детектив.
  • Във филма не е включен образа на Дюлси, а Бела е певица в хотела. Последната сцена на филма показва целувка между Бела и Хейстингс.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Murder on the Links в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА XXII
НАМИРАМ ЛЮБОВТА

За момент останах като вкаменен, все още с фотографията в ръка. След това събрах всичката си храброст, за да се покажа равнодушен, и я подадох на Поаро. Погледнах го бързо. Забелязал ли беше нещо? За свое облекчение видях, че той не ме гледа. Дори да се бях държал неестествено, той не бе разбрал.

Той се изправи рязко.

— Нямаме време за губене. Трябва да тръгнем веднага. Всичко е наред — морето ще бъде спокойно.

В бъркотията около тръгването нямах време да мисля, но веднъж качил се на кораба и — далеч от наблюдателния поглед на Поаро, се стегнах и започнах да обмислям положението. Колко знае Поаро и защо държи да намери това момиче? Дали не подозира, че тя е видяла как Джак Рено извършва престъплението? Или подозира… но това е невъзможно! Девойката нямаше причина да се настройва срещу стария Рено, нямаше никакъв възможен мотив, за да желае смъртта му. Отново грижливо прехвърлих фактите в главата си. Сигурно е слязла от влака в Кале, където се бях разделил с нея в онзи ден. Нищо чудно, че не успях тогава да я намеря на кораба. Ако е вечеряла в Кале и след това е взела влака за Мерлинвил, трябва да е пристигнала във вила „Женевиев“ горе-долу по времето, споменато от Франсоаз. Какво е правила, след като е напуснала къщата, след десет? Или е отишла в хотела, или се е върнала в Кале. А след това? Престъплението е било извършено във вторник вечер. В четвъртък сутринта тя още веднъж е била в Мерлинвил. Напускала ли е Франция изобщо? Много се съмнявах. Какво я е задържало тука — надеждата да се срещне с Джак Рено ли? Бях й казал (както смятахме тогава), че той е в открито море, на път за Буенос Айрес. Сигурно е знаела, че „Ансора“ не е отплавал. Но за да знае това, трябва да се е видяла с Джак. Това ли искаше да каже Поаро? Нима Джак Рено, връщайки се, за да се види с Марта Добрьой, се е натъкнал на Бела Дювин, девойката, която така безсърдечно е отхвърлил?

Просветна ми. Ако случаят наистина е такъв, Джак има нужното му алиби. Но при тези обстоятелства — как да се обясни мълчанието му? Защо не каза открито какво се е случило? Дали се бои, че старите му връзки ще стигнат до ушите на Марта Добрьой? Недоволно поклатих глава. Та оная история е била толкова невинна, юношеско влюбване; размишлявах цинично, че не е много вероятно една французойка, без петаче в джоба, да отхвърли сина на милионера, който отгоре на всичкото я обича предано, без някаква по-съществена причина.

В Дувър Поаро се появи отново — стегнат, усмихнат — и пътуването ни до Лондон беше спокойно. Когато пристигнахме, минаваше девет и аз предполагах, че ще се върнем направо у дома и няма да предприемаме нищо до сутринта.

Но Поаро имаше други планове.

— Не трябва да губим време, приятелю. Новините около арестуването ще се появят в английските вестници чак вдруги ден, така че не трябва да губим време.

Не ми стана ясна логиката му, но се задоволих само да го запитам как смята да намерим девойката.

— Спомняте ли си Джоузеф Арънс, театралния агент? Не си ли го спомняте? Аз му помогнах да се оправи в онази историйка с японския борец. Хубавичко проблемче беше, някой ден трябва да ви го разкажа. Той без съмнение ще може да ни подскаже как да намерим, каквото търсим.

Трябваше ни известно време, за да се свържем с мистър Арънс и успяхме да го открием едва след полунощ. Той поздрави Поаро много топло и заяви, че е готов да направи всичко за нас.

— Малко са нещата, които не знам за актьорите — заяви той със сияеща сърдечна усмивка.

— Добре, мосю Арънс, желая да намеря млада девойка на име Бела Дювин.

— Бела Дювин. Името ми е познато, но в момента не го свързвам с нищо определено. В кой жанр играе?

— Това не знам — но ето ви снимката й.

Мистър Арънс проучва снимката няколко минути, след това лицето му светна.

— Готово! — той се плесна по бедрото. — „Дуо Дулсибела“, грешка няма!

— „Дуо Дулсибела“?

— Точно така. Те са сестри. Акробатки, танцьорки, певици. Доста добре я карат. В провинцията са някъде, ако не са на почивка в момента. Последните две или три седмици играха в Париж.

— Можете ли да ми направите тази услуга и да разберете къде точно се намират?

— Нищо по-лесно от това. Идете си в къщи и утре ще имате сведенията.

С това обещание се разделихме с него. Той удържа на думата си. Към девет часа на следващата сутрин ни изпрати набързо надраскана бележка:

„Сестрите Дулсибела играят в «Палас», в Ковънтри. На добър час.“

Без да се бавим, тръгнахме за Ковънтри. Поаро не започна да пита за сестрите в театъра, а се задоволи да купи билети за ложите за вечерното представление.

Представлението бе безумно отегчително — или може би настроението ми ме караше да се отегчавам. Японски семейства ходеха по въжета, мъже в зеленикави вечерни костюми и изящно пригладени лъскави коси подхвърляха непрекъснато шеги и танцуваха великолепно. Дебели примадони пееха с най-високите ноти, които човешкият глас може да вземе, един комик се опита да бъде смешен и не успя.

Най-сетне оповестиха излизането на сестрите Дулсибела. Сърцето ми се разтуптя до прилошаване. Ето я — ето ги и двете едната русокоса, другата — тъмна, еднакви на ръст, с къси набрани полички и много поклони. Напомняха две възхитителни деца. Започнаха да пеят. Гласовете им бяха свежи и красиви, доста слаби; маниерът на пеенето им беше кабаретен; но въпреки това пееха привлекателно.

Беше приятен номер. Те танцуваха спретнато, след това направиха няколко сложни акробатични номера. Текстовете на песничките им бяха остроумни и привлекателни. Когато завесата падна, ръкопляскаха им страшно. Явно „Дуо Дулсибела“ се ползваше с голям успех.

Неочаквано почувствах, че не мога повече да остана в залата. Че трябва да глътна малко чист въздух. Предложих на Поаро да си тръгваме.

— Разбира се, приятелю, вървете, вървете. На мен ми е забавно и аз ще остана до края. Ще се видим по-късно.

От театъра до хотела имаше само няколко крачки. Качих се в стаята, поръчах си уиски и сода и седнах, отпивайки от чашата си, взирайки се замислено в решетката на празното огнище. Чух вратата да се отваря и извърнах глава, смятайки, че Поаро се връща. След това скочих. На прага стоеше Пепеляшка. Тя заговори несигурно, дишаше тежко.

— Видях ви сред публиката. Вас и вашия приятел. Когато станахте да излизате, вече ви чаках отвън и ви последвах. Защо сте тук — в Ковънтри? Какво правехте тази вечер на представлението? Този човек с вас, той… детектив ли е?

Тя стоеше на прага, наметалото, което бе обвила около театралния си костюм, се свличаше от раменете й. Видях колко е бяло лицето й под грима, чух ужаса в гласа й. И в този момент разбрах всичко: разбрах защо Поаро я търси, от какво се бои тя, разбрах най-сетне какво ми говореше собственото ми сърце…

— Да — отвърнах аз тихо.

— Той… мене ли търси? — почти прошепна тя. След това, тъй като не й отговорих, се свлече до креслото и яростно и горчиво се разхълца.

Коленичих до нея, прегърнах я и отметнах косата от очите й.

— Не плачете, момичето ми, не плачете, за Бога. Тук сте в безопасност. Аз ще се погрижа за вас. Не плачи, мила. Не плачи. Аз знам… знам всичко.

— Нищо не знаете!

— Мисля, че знам. — След момент, когато риданията й поутихнаха я запитах: — Ти ли открадна камичката?

— Да.

— Нали затова искаше да те разведа из мястото? И затова се престори, че припадаш?

Тя отново кимна.

— Защо взе камичката? — запитах я аз най-накрая.

Тя отвърна наивно, като дете:

— Боях се, че върху нея ще има отпечатъци от пръсти.

— Но не помниш ли, че си носила ръкавици? Тя разтърси глава объркана и след това каза бавно:

— Ще ме предадете ли… на полицията?

— Мили Боже! Не.

Очите й потърсиха моите, тя ме гледа дълго и сериозно и след това ме запита тихо, тихо, като че ли се боеше от себе си.

— Защо не?

Странно място и странно време за обяснения в любов и Бог ми е свидетел, че никога не съм си представял любовта да ме спохожда в такова облекло. Но аз отговорих естествено и от сърце:

— Защото те обичам, Пепеляшка.

Тя сведе глава, като че засрамена, и промърмори през ридания:

— Не можеш… не можеш… само ако знаеше… — и след това, като че се опомни, ме погледна право в очите и запита: — Какво всъщност знаеш?

— Знам, че в онази нощ си отишла да говориш с мистър Рено. Той ти е предложил чек и ти с възмущение си го разкъсала. След това си напуснала къщата… — Тук спрях.

— Продължавай. Какво е станало после?

— Не съм сигурен дали си знаела, че Джак Рено ще идва същата тази вечер, или просто си чакала, надявайки се да го видиш, но си изчаквала. Може би просто си била нещастна и си тръгнала напосоки, но във всеки случай точно преди дванайсет още си била там и си видяла мъж на игрището за голф…

Отново замълчах. Когато тя влезе в стаята, истината просветна като мълния в главата ми, но сега картината се изрисува пред мене още по-убедително. Живо видях плата на палтото върху трупа на мистър Рено и си припомних учудващата прилика, която ме бе стреснала и за момент ме бе накарала да мисля, че мъртвият е възкръснал, само защото неговият син се бе втурнал в салона, където се бяхме събрали.

— Продължавай — каза девойката настоятелно.

— Предполагам, че той е бил с гръб към тебе — но ти си го познала или си мислела, че го познаваш. Походката, маниерите — те са ти били познати, както и палтото му. — Спрях. — В едно от писмата си до Джак Рено ти го заплашваш. Когато си го видяла там, твоят гняв и ревност са те подлудили — и си нанесла удара! Не вярвам, дори и за секунда, да си искала да го убиеш. Но си го убила, Пепеляшка.

Тя покри рязко лицето си с ръце и задавено промълви:

— Прав си… прав си… Сега, като ми говориш, виждам всичко. — След това яростно се извърна: — И ти ме обичаш? След всичко, което знаеш, как можеш да ме обичаш?

— Не знам — отвърнах аз уморено. — Мисля, че така става с любовта — тя не пита. Опитвах се да се съпротивлявам — от първия ден, в който те срещнах. Но любовта излезе по-силна от мене.

И тогава неочаквано точно когато най-малко можех да си представя, че тя пак ще заридае, тя отново се хвърли на пода. Хълцанията я задушаваха.

— О, не мога повече! Не знам какво да направя. Не знам накъде да тръгна. О, съжалете ме, съжалете ме всички вие, кажете ми какво да правя!

Отново коленичих до нея и я утешавах, както можех.

— Не се бой от мен, Бела. За Бога, не се бой от мен. Обичам те, наистина те обичам — но не искам твоята обич в замяна. Само ми позволи да ти помогна. Ако не можеш иначе, обичай него, само ми позволи да ти помогна, тъй като той не може да ти помогне.

Като че ли моите думи я бяха вкаменили. Тя вдигна глава и ме загледа.

— Така ли смяташ? — прошепна тя. — Смяташ, че обичам Джак Рено?

След това, полуразсмяна, полуразплакана, тя страстно ме прегърна и притисна сладкото си личице до моето.

— Не колкото тебе — прошепна тя. — Не колкото тебе!

Устните й докоснаха бузата ми и след това, като потърсиха моите устни, ме зацелуваха с плам и сладост, които ми се сториха неземни. Чувството, че с мен се извършва чудо — няма да го забравя, докато съм жив няма да го забравя.

Шум, дошъл откъм прага, ни накара да вдигнем глави. На вратата стоеше Поаро и ни гледаше.

Не се поколебах. С един скок го стигнах и извих ръцете му зад гърба.

— Бързо — казах на девойката. — Бягай оттук. Колкото можеш по-бързо. Ще го държа.

Като ме погледна, тя излетя от стаята. Държах Поаро с желязна хватка.

— Приятелю — каза той меко, — за такива неща много ви бива. Силният мъж ме стиска в менгемето на ръцете си и аз стоя, безпомощен като дете. Но цялата тази история е неприятна и мъничко комична. Хайде да седнем и да се успокоим.

— Няма ли да я преследвате?

— Боже, не, разбира се! Да не смятате, че имате работа с Жиро! Пуснете ме, приятелю.

Като продължавах да го наблюдавам подозрително, защото, признавам, никой не може да се мери с Поаро по хитроумие, аз го пуснах и той потъна в креслото, опипвайки нежно ръцете си.

— Вие сте силен като бик, когато сте разярен, Хейстингс! Много добре, смятате ли, че сте се държал прилично към стария си приятел? Показвам ви снимката на момичето, вие я познавате, но не казвате и дума.

— Не беше необходимо да знаете, че съм я познал — отвърнах аз с горчивина. Значи Поаро е знаел през цялото време! Нито за момент не го бях измамил.

— Тц-тц-тц. Вие не подозирахте, че аз знам. А тази вечер помогнахте на момичето да избяга, след като знаете с колко труд я открихме. Много добре! Хайде да се разберем — с мен ли ще работите, Хейстингс, или против мен?

Известно време не отговарях. Болно ми беше да скъсам със стария си приятел. Но явно е, че трябва да се обърна срещу него. Ще ми прости ли някога? Досега той бе така странно спокоен, но аз знаех, че в бъдеще ще трябва да разчитам само на себе си.

— Поаро — казах аз. — Извинявайте. Знам, че се държах неколегиално, признавам си го. Но понякога човек няма избор. А в бъдеще ще трябва да разчитам само на себе си.

Поаро кимна няколко пъти.

— Разбирам — каза той. Очите му вече не светеха присмехулно и той говореше с искреност и топлота, които ме изненадаха. — Значи така, приятелю? Дошла е любовта — не както сте си я представял, с атлазена дреха, а печална, с изранени стъпала. Е, предупреждавах ви. Когато разбрах, че сигурно това момиче е взело камата, аз ви предупредих. Може би си спомняте. Но вече е твърде късно. Кажете ми какво знаете?

Срещнах погледа му открито.

— Каквото и да ми кажете, не можете да ме изненадате, Поаро. Разберете това. Но ако смятате да подновите отново търсенето на мис Дювин, искам да проумеете едно нещо ясно. Ако смятате, че тя е замесена в престъплението или че тя е била тайнствената дама, посетила мистър Рено онази нощ, грешите. Аз се връщах от Франция с нея същия ден и същата вечер се разделих с нея на гара „Виктория“ в Лондон, така че е абсолютно невъзможно тя да е била в Мерлинвил.

— A! — Поаро ме гледаше замислено. — Ще се закълнете ли в това пред съда?

— Да.

Поаро стана и се поклони.

— Приятелю! Да живее любовта! Тя върши чудеса. Това, което измислихте тук, е фантастично. Дори Еркюл Поаро немее пред него!