Робърт Сойер
Терминален експеримент (47)

Глава 46

Легнал на дивана във всекидневната, Питър мислеше за всичко това.

Безсмъртието.

Животът след смъртта.

Изборът на Хобсън.

Беше полунощ. Той започна да превключва каналите. Информационно-рекламно предаване. „Айрънсайд“. CNN. Друго информационно-рекламно предаване. Цветна версия на шоуто „Дик Ван Дайк“. Цените на акциите на фондовите борси. Екранът на телевизора беше единственият източник на светлина в стаята. Той проблесна ярко, излъчвайки картина на буря със светкавици.

Питър си помисли за Амбротос, безсмъртния двойник. През цялото това безкрайно време ще върши онова, което желае. Хиляда години, сто хиляди…

Безсмъртие. Боже, днес хората можеха да правят най-отвратителните неща.

Ще го превъзмогнеш, беше казал Амбротос. Само една малка неравна отсечка в безкрайния път на живота.

Питър продължаваше да натиска копчетата, сменяйки каналите.

Извънбрачната връзка на Кейти му беше оказала огромно въздействие.

Беше плакал за пръв път от четвърт век.

Но безсмъртният двойник бе сметнал, че тази история е нещо съвсем маловажно.

Питър издиша шумно.

Той обичаше жена си.

И беше наранен от нея.

Болката беше… беше остра.

Амбротос вече не я чувстваше така дълбоко.

Фактът, че ще премине през вечността, без да изпитва вълнения, му изглеждаше нещо неправилно.

Извънбрачната връзка на Кейти не го беше унищожила и това по някакъв начин го правеше по-малко жив.

Качество, а не количество.

Ханс Ларсен беше грешил през целия си живот, разбира се.

Питър престана да превключва каналите. По френската програма показаха гола жена.

Питър се възхити на формите й.

Щеше ли безсмъртен мъж да спре, за да се възхити от красива жена? Щеше ли да изпита наслада от хубаво ядене? Можеше ли да почувства болката от предателството в любовта или радостта, когато пламъкът на обичта отново се разгори? Може би да, но не така интензивно, не така остро, не така ярко.

Просто едно събитие в потока на безкрайността.

Питър угаси телевизора.

Кейти му беше казала, че не се интересува от безсмъртието, и Питър осъзна, че и самият той не се интересува. В крайна сметка имаше нещо повече от този живот, нещо отвъд него, нещо мистериозно.

И той искаше да разбере какво е то. Накрая, разбира се.

Питър беше определил всичко. Началото на живота. Края на живота.

Поне за себе си той беше определил какво означава да бъдеш човешко същество.

Беше направил своя избор.

 

 

Умът на Александрия Файлоу пътуваше из електронната мрежа. Двойникът Контрол на Питър Хобсън беше огромен — съдържаше гигабайти данни. Независимо от това колко потайно някой се опитваше да премести такова огромно количество информация, тя винаги щеше да бъде откривана. Сандра беше успяла да го проследи в САЩ чрез военните компютри, след това в международната финансова мрежа, после пак в Канада, отвъд океана в Англия, след това Франция, Германия…

И сега двойникът убиец се намираше в масивния централен процесор на немската поща — Бундеспост.

Но Сандра не го беше проследила директно дотам. Вместо това тя беше отишла в процесора на Германската хидроелектротехническа комисия, където беше инсталирала в главния компютър малка програма: в предварително определено време програмата щеше да разруши системата и това щеше да предизвика прекъсване на електрозахранването на целия град.

Както обикновено електротехническата комисия беше осигурила необходимото захранване предната вечер — и Сандра си позволи да остане в процесора, извършващ необходимото подсигуряване. Двойникът на Александрия Файлоу, който понастоящем представляваше тя, щеше да бъде унищожен. Това щеше да стане, когато паметта RAM, в която се намираше Сандра, щеше да се изтрие по време на принудителното спиране на електрозахранването. Тя съжаляваше единствено, че когато се възстановеше, нямаше да си спомня нищо за този велик триумф. Но някой ден може би щяха да се появят други електронни престъпници, които трябваше да получат справедливо възмездие — и тя искаше да бъде готова.

Сандра се прехвърли в централния процесор на Бундеспост — задача, която изискваше много време, като се имаше предвид широчината на телефонния кабел. После извърши таен преглед на директориите. Двойникът Контрол все още беше тук.

Времето за действие беше настъпило. Сандра почувства изключването на външните източници, тъй като електрическото захранване в цял Хановер прекъсна. Батериите на Обединената колетна служба в Бундеспост тихо се включиха, преди да се разпадне някоя активна памет в системата. Сега нямаше никакъв изход. Сандра изпрати съобщение в процесора:

— Питър Хобсън?

Двойникът Контрол изпрати сигнал:

— Кой е?

— Детектив инспектор Александрия Файлоу, полицейски участък „Метрополитън“, Торонто.

— О, Боже! — сигнализира Контрол в отговор.

— Не Бог — възрази Сандра. — Не висш съдник. Просто справедливост.

— Онова, което направих, беше справедливо — заяви Контрол.

— Онова, което направи, беше отмъщение.

— „Отмъщението е мое“ — казва Бог. Тъй като за мен няма Бог, аз си помислих, че бих могъл да запълня тази празнота. — Пауза, която можеше да бъде измерена в наносекунди. — Знаеш, че ще избягам — отбеляза Контрол. — Знаеш… О! Умно.

— Сбогом — каза Сандра. — Довиждане.

— „Сбогом“ идва от „Върви си с Бога“. Съвсем неуместно пожелание. Освен това нима не заслужавам съдебен процес?

Батериите на Обединената колетна служба вече се изтощаваха. Сандра изпрати последно съобщение.

— Мисли си за мен — каза тя, — като за шериф.

Усети, че електрическото напрежение спада към нула, усети, че системата се разпада — това означаваше край на електронното копие, което понастоящем беше тя, и най-сетне край за беглеца Питър Хобсън.

„Справедливостта възтържествува — помисли си тя. — Справедливостта възтържест…“

 

 

Седяха един до друг на канапето във всекидневната. Повечето от лампите бяха угасени. Телевизорът показваше човешкото множество на площада „Натан Филипс“ пред сградата на кметството в Торонто — хората се бяха събрали да отпразнуват края на 2011-а и началото на 2012-а година. В горния ляв ъгъл на екрана имаше картина от площад „Таймс“ в Ню Йорк. В горния ляв ъгъл на телевизора беше изписана фразата „Звукът на предаването изключен по желание на зрителя“.

Кейти погледна екрана. Красивото й интелигентно лице изглеждаше спокойно в мрежата от замислени бръчици.

— Беше най-хубавата година — тихо прошепна тя. — И най-лошата година!

Питър кимна. Наистина, това беше годината на чудесата: откриването на вълната на душата; разбирането — на което не всички бяха реагирали добре, — че нещо от човека остава и след смъртта му. „Беше епохата на вярата — бе писал Дикенс. — Беше епохата на неверието.“

Но през 2011 се бяха разиграли и много трагедии. Изневярата на Кейти. Смъртта на Ханс. Смъртта на Сандра Файлоу. Нещата, които Питър бе научил за себе си, отразени в двойниците, които той и Саркар бяха създали. Наистина, това беше векът на мъдростта. Но и векът на глупостта.

Убиецът на Ханс Ларсен остана неоткрит — поне в очите на обществеността, поне в реалния свят. А смъртта на Род Чърчил бе включена в списъка на злополучните инциденти — пациентът просто не беше спазил препоръките на лекаря.

Убийството на Сандра Файлоу също остана загадка — благодарение на самата нея. Тя се движеше свободно из електронната мрежа, навлизаше в зоната за сигурност на полицейските компютри и беше в течение на извършваните престъпления; нейният двойник дори беше направил коледен подарък на Питър: бе заличил данните за неговите пръстови отпечатъци (отбелязани като неидентифицирани) в къщата й — предпазните мерки на Питър в това отношение бяха напълно недостатъчни; освен това двойникът на Сандра бе изтрил големи пасажи във файловете на детектив Сандра Файлоу във връзка със случаите Ларсен и Род Чърчил. След като беше проучила в подробности спомените и начина на мислене на Питър Хобсън, тя може би не му беше простила, но поне не искаше друго наказание за него освен онова, което му бе наложила собствената му съвест.

И наистина, угризенията на съвестта го измъчваха през всичките останали дни на живота му. „Всички бяхме тръгнали към рая, ала същевременно се придвижвахме в обратна посока.“

Питър се обърна към жена си.

— Донесе ли ти навечерието на Новата година някакви нови решения?

Тя кимна утвърдително. Очите й потърсиха неговите.

— Ще напусна работата си.

Питър беше изумен.

— Какво?

— Ще напусна работата си в рекламната агенция. Разполагаме с повече пари, отколкото някога сме си представяли, че ще имаме. Ти ще спечелиш още повече с договори за детектора на душата. Ще се върна в университета.

— Наистина ли?

— Да. Вече взех необходимите формуляри за подаване на молба.

Възцари се тишина. Питър се чудеше какво да каже.

— Това е прекрасно — каза накрая той. — Но… но не е задължително да го правиш, разбираш ли?

— Да, разбирам. Не го правя заради теб. Правя го заради себе си. Време беше.

Той кимна. Разбираше.

На телевизионния екран се появи огромен цифров часовник; числата му бяха направени от матрица, съдържаща безброй бели електрически крушки: 23:58.

— Ами ти? — попита тя.

— Моля?

— На теб Новата година носи ли ти някакви нови решения?

Той помисли за миг, после сви леко рамене.

— Да преживея 2012 година.

Кейти докосна ръката му. Единадесет часът и петдесет и девет минути.

— Пусни звука — каза тя.

Питър натисна дистанционното управление.

Човешкото множество ревеше, обхванато от възбуда. С приближаването на полунощ церемониалмайсторът — главният дисководещ на станция „Много музика“, започна да отброява последните секунди на отиващата си година заедно с всички хора, събрани на площада:

— Петнадесет, четиринадесет. Тринадесет…

Питър напълни две чаши за вино с проблясваща минерална вода.

— Десет. Девет. Осем.

— За Новата година — каза Питър и подаде чашата на Кейти. След това двамата чукнаха кристалните ръбове един о друг.

— Пет! Четири! Три!

— За една по-добра година! — пожела Кейти.

Хиляди гласове извикаха през стереоговорителите:

— Честита Нова година!

Питър целуна жена си.

Разнесоха се звуците на мелодията „За старата любов“.

Кейти погледна Питър в очите и каза:

— Обичам те.

Питър знаеше, че думите й са верни, знаеше, че в тях няма и следа от измама. Той й вярваше напълно, доверяваше й се изцяло.

Надникна в прекрасните й очи и почувства особен прилив от чувства, онази дива смесица от щастие и тъга, която беше и биологическа, и интелектуална, и на тялото, и на ума — онова диво, непредсказуемо чувство, което винаги е живо у човека.

— И аз те обичам — каза той. Прегърнаха се. — Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа.

 

 

Дух знаеше какъв избор беше направил Питър Хобсън. Тоест другият Питър Хобсън. Онзи от плът и кръв. Каквито и въпроси да възникнеха за живота след смъртта, човекът Питър в последна сметка щеше да научи отговорите им. Дух щеше да тъгува за своя брат, когато той умреше, ала още отсега тъгуваше и заради себе си — заради изкуствената си същност, която никога нямаше да получи достъп до същите тези отговори.

И все пак ако биологическият Питър в последна сметка щеше да се срещне със своя създател, Дух — копието на човешката душа — сам беше станал създател. Електронната мрежа беше нараснала експоненциално. Толкова много системи, толкова много ресурси. И от този огромен мозък, както и от оригиналния биохимически мозък на човека, се използваше само една нищожна част. Дух не срещна никакви трудности в намирането и използването на всички ресурси, от които се нуждаеше, за да създаде нова вселена.

И както правят всички създатели, накрая той спря, за да помисли върху онова, което бе сътворил.

Вярно, създаденото от него беше изкуствен живот.

Но и самият той беше такъв. Или казано по-точно, той беше изкуствен живот след смъртта. Но на него този живот му се струваше реален. И може би в последна сметка тъкмо това имаше значение.

Питър — истинският, състоящ се от въглеродни съединения Питър — беше казал, че дълбоко в сърцето си е убеден във верността на следния факт: симулираният живот не е така реален, не е толкова жив, колкото биологическия живот.

Ала Питър не беше преживял онова, което бе преживял Дух.

Cogito ergo sum. Мисля, следователно съществувам.

Дух не беше сам. Неговата изкуствена екология беше продължила еволюцията си; Дух бе съдникът за това кой е най-добре приспособилият се организъм; Дух налагаше критериите за подбор, Дух определяше посоката, в която щеше да се развие животът.

И най-сетне беше открил генетичния алгоритъм, който търсеше, образеца на успеха, най-подходящ за неговия изкуствен свят.

В действителността на Питър и Кейти Хобсън най-добрата стратегия за оцеляване беше човек да разпръсне гените си като при изстрел със сачми, обхващайки колкото е възможно по-голям периметър. Този единствен факт беше моделирал човешкото поведение — всъщност беше управлявал поведението на почти всички форми на живот на Земята — от самото им зараждане.

Но тази действителност очевидно беше възникнала чрез играта на сляпата случайност. Еволюцията на Земята, доколкото можеше да съди Дух, нямаше обективна цел и критериите за успешно оцеляване на вида се изменяха съобразно околната среда.

Но тук, във вселената, която беше създал Дух, еволюцията имаше своя посока. Не съществуваше естествен подбор. Съществуваше само Дух.

Сега неговият изкуствен живот беше развил способност да изпитва усещания, беше развил култура, език и мисъл. Неговите същества съперничеха на хората по сложност и нюансираност на поведението си. Но се различаваха от тях по един много важен начин. За децата на Дух единствената стратегия, която даваше положителен резултат, която осигуряваше оцеляване на гените в следващото поколение, беше да не се разкъсва първоначалната връзка между два индивида.

Изкуствената еволюция бе имала нужда от много време, за да създаде организми, действуващи на този принцип; организми, за които моногамията беше най-успешната стратегия за оцеляване; организми, които процъфтяваха на основата на синергизма^[1] на две и единствено две същества, които се свързват в истинска връзка до края на живота си.

Последствията от това бяха и неуловими, и натрапващи се на вниманието. На макрониво Дух с изненада откри, че неговите нови създания не водят войни, не се стремят да завладеят съседите си, нито да притежават земите им.

Но това беше своеобразна награда за усилията му.

Цял живот, прекаран с един и същи човек. Цял живот без предателства.

Дух разглеждаше своя нов свят, света, който беше създал, света, за който беше Бог.

И за пръв път от много, много време той осъзна, че му се ще да извърши определено физическо действие; искаше да направи нещо, за което му трябваха плът и кръв, кости и мускули.

Искаше да се усмихне.