Робърт Сойер
Терминален експеримент (12)

Глава 11

Питър вече месеци не беше виждал Колин Годойо от семинара за безсмъртието, постигано чрез нанотехнологиите. Те всъщност не бяха приятели — поне Питър смяташе така, — но когато Колин се обади в офиса на Питър и го покани на обяд, в гласа му бе прозвучала нетърпелива нотка, така че Питър прие. Във всеки случай обядът не можеше да се проточи до безкрай — Питър имаше среща с крупен клиент от САЩ в два часа следобед.

Отидоха в малък ресторант на улица „Шепърд Ист“, в близост до парка „Вик“ — заведение, където специалитетът беше сандвич от бяло месо на пуйка, накълцано с нож, вместо отрязано на тънки лентички с машината, при това притопляха хляба на скара и по него надлъжно се виждаха кафяви линии. Питър никога не бе възприемал себе си като забележителен човек, но изглежда, половината от ресторантите в Норт Йорк го приемаха като редовен клиент, макар че ги посещаваше само по един-два пъти в месеца. В това отношение изключение правеше единствено ресторантът на Сони Готлиб. Сервитьорът взе поръчката на Колин (скоч и сода), но с Питър заяви, че знаел какво ще бъде „Диетична сода и лимонов сок, нали?“. След като сервитьорът се отдалечи, Питър впери в Колин поглед, изпълнен с очакване.

— Какво ново към теб?

Колин беше побелял още, но все така излагаше на показ богатството си — бе окичил пръстите си с общо шест на брой златни пръстена. Очите му непрекъснато шареха.

— Предполагам, че си чул за мен и Наоми.

Питър поклати глава.

— Какво да съм чул?

— Разделихме се.

— О — отвърна Питър. — Съжалявам.

— Не разбирах колко от нашите приятели са всъщност нейни приятели — подчерта Колин. Сервитьорът дойде, постави пред тях малки салфетки, подреди питиетата, после изчезна. — Радвам се, че дойде да обядваш с мен.

— Няма нищо — отговори Питър. Никога не се чувстваше в свои води при подобни ситуации. Трябваше ли да попита Колин какво не е било наред? Питър рядко разговаряше по лични проблеми и като цяло не обичаше нито да задава, нито да отговаря на въпроси от подобно естество. — Съжалявам, че е станало така. — Наборът от банални фрази му подсказваше да добави: „Винаги изглеждахте толкова щастливи“, но той си наложи да не го изрича, тъкмо когато фразата щеше да излети от езика му. Собствените му скорошни преживявания го бяха научили да не вярва на онова, което хората се опитват да представят пред обществото.

— От доста време имахме проблеми — заяви Колин.

Питър изсипа част от лимоновия сок в диетичната си кола.

— Дължината на вълните ни престана да бъде една и съща — продължи Колин. Очевидно имаше набор от свои собствени банални фрази. — Не си говорехме.

— Просто сте се отдалечили един от друг — каза Питър, без да задава въпрос. Не желаеше да се натрапва.

— Да — отговори Колин, отпи голяма глътка от питието си и потрепери, като че обзет от мазохистично удоволствие. — Да.

— Живяхте заедно дълго, нали — каза Питър, като внимаваше думите му да не прозвучат като въпрос.

— Единадесет години, ако се брои времето, през което живяхме заедно, преди да се оженим — отвърна Колин и притисна чашата между двете си ръце.

Питър без особен интерес си зададе въпроса кой кого е изоставил. „Не е моя работа“ — помисли си той и изрече на глас:

— Доста дълго време.

— Аз… аз се срещах с една жена — продължи Колин. — От Монреал. Бизнесът ми изискваше да ходя там веднъж на три седмици, пътувах с влака на въздушна възглавница.

Питър беше изумен. Нима напоследък всички изневеряваха на съпрузите си?

— Всъщност нямах нищо лошо предвид — рече Колин и направи пренебрежителен жест. — Това беше просто начин да изпратя определено съобщение до Наоми, разбираш ли? — Той вдигна поглед. — Разбираш ли?

„Не — помисли Питър. — Не разбирам.“

— Просто вик за помощ. Но тя направо пощуря, когато й казах. Каза, че това било последното, което можела да понесе. Търпението й се изчерпало. — „Явно — помисли си Питър — всеки си има набор от клишета.“ — Не исках да й причиня болка, но си имах определени нужди, разбираш ли. Не смятам, че трябваше да ме изостави заради такова нещо. — Сервитьорът отново дойде. За Питър той донесе специалитета на заведението, а за Колин — лазаня „Прима-вера“. — Какво мислиш по този въпрос? — попита Колин.

„Мисля, че си отвратителен мръсен тип — помисли си Питър. — Мисля, че си най-мръсният тип на планетата.“

— Лош късмет — изрече на глас той, измъкна клечката, която беше забита в сандвича — специалитет на заведението, и намаза майонеза върху пуешкото месо. — Наистина лош късмет.

— Както и да е — подхвана Колин — може би беше почувствал, че е време да промени темата, — не те поканих на обяд, за да приказваме за мен. Всъщност исках да те помоля за съвет.

Питър го погледна.

— Така ли?

— Ами ти и Кейти бяхте на семинара, организиран от „Живот безкрай“. Какво мислиш по този въпрос?

— Направиха предложение, което наистина впечатлява — отговори Питър.

— Искам да кажа — какво мислиш за този процес? Ти си биомедицински инженер. Мислиш ли, че наистина ще има практическа стойност?

Питър вдигна рамене.

— Джей Лено казва, че кралица Елизабет се била подложила на този процес — единственият начин да запази монархията бил да не допусне нито едно от децата си да наследи трона.

Колин се изсмя учтиво, ала погледна Питър, сякаш бе очаквал по-сериозен отговор.

Питър сдъвка хапка-две от сандвича си и добави:

— Не зная. Основната постановка изглежда логична. Искам да кажа… има колко? — пет основни модела за остаряване и впоследствие смърт. — Питър започна да ги изброява върху пръстите си. — Първо, стохастичната теория. Според нея телата ни са сложни машини и след като са такива, нещо обезателно ще се случи и в последна сметка ще ги повреди. Второ, тезата на Хейфлик: човешките клетки са способни да претърпят деление около петдесет пъти. Не повече. Трето, хипотезата за грешки в копирането. Всеки път, когато се копира ДНК, се въвеждат малки грешки, така че на определен етап копието става негодно и в него няма никакъв смисъл. Бум! И човекът хвърля топа. Номер четири е теорията за токсичните отпадни продукти. Нещо — възможно е това да са свободни радикали — създава неприятности на тялото ти отвътре. И накрая, автоимунната хипотеза, според която естествената защита на телата ни изпада в объркване и се обръща срещу собствените си здрави клетки.

Колин кимна.

— И никой не знае кой от всичките пет модела е отговорен за смъртта?

— О, подозирам, че всичките, в една или друга степен — отговори Питър. — Но ключовата позиция е, че — как ги нарекоха те? — Да. Бавачките на „Живот безкрай“ обхващат и петте вероятни причини за остаряването и впоследствие смъртта. Така че, да. Смятам, че схемата им може да се окаже практически осъществима. Наистина, нищо не може да се каже със сигурност, докато някой, преминал през схемата, не изживее няколко столетия.

— Значи мислиш, че си струва парите? — попита Колин.

Питър отново вдигна рамене.

— На повърхността да. Струва ми се, че е така. Искам да кажа — та кой ли не би искал да живее вечно? Но отново подчертавам — това би било срамно, ако означава, че човек трябва да се лиши от Рая.

— Не знаех, че си чак толкова религиозен, Питър.

Питър съсредоточи вниманието си върху сандвича си и каза:

— Съжалявам. Случайно хрумнали ми мисли, това е всичко.

— А какво е мнението на Кейти за „Живот безкрай“?

— Тя не прояви особен интерес — отвърна Питър.

— Наистина ли? — възкликна Колин. — На мен ми звучи прекрасно. Струва ми се, че това е нещо, което бих направил с огромно желание.

— Но струва цяло състояние — изтъкна Питър. — Смяташ да опразниш сметките си в банката?

— Едва ли — отвърна Колин. — Но мисля, че си струва до последното пени.

За три седмици Питър направи още два допълнителни записа на вълните на душата, напускащи човешкото тяло. Единият от тях осъществи в болницата „Карлсон“ в отделението за хронично болни пациенти — на същото място, където се беше запознал с Пеги Фенъл. Този път обектът на изследване беше Густав Райхолд — мъж само с няколко години по-възрастен от Питър, който умираше от усложнения от СПИН и бе предпочел да завърши живота си чрез подпомогнато от лекари самоубийство.

Ала третият запис трябваше да бъде направен някъде другаде. В противен случай критически настроените към експеримента щяха да заявят, че вълните на душата съвсем не са универсален компонент на човешкото съществуване, а просто някакъв траен електрически феномен, свързан с електрическата инсталация специално в тази сграда или с линиите на далекопровода, преминаващ край нея, или пък с някакъв особен вид лечение, използван в болницата „Карлсон“. И така, за да направи третия запис, Питър пусна в електронната мрежа следната обява:

ТЪРСИ СЕ: ЧОВЕК В ПОСЛЕДНИТЕ СТАДИИ НА НЕИЗЛЕЧИМА БОЛЕСТ ИЛИ СМЪРТОНОСНО НАРАНЯВАНЕ ЗА УЧАСТИЕ В ИЗПИТАНИЯТА НА НОВО БИОМЕДИЦИНСКО ОБОРУДВАНЕ. МЕСТОРАЗПОЛОЖЕНИЕ: ОНТАРИО. УЧАСТНИКЪТ ЩЕ ПОЛУЧИ 10 000 КАНАДСКИ ДОЛАРА. ЛИЧНОСТИ, СТРАДАЩИ ОТ НЕИЗЛЕЧИМИ БОЛЕСТИ, ИЛИ ТЕХНИТЕ НАСТОЙНИЦИ, МОЛЯ, ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ КОМПАНИЯТА „ХОБСЪН МОНИТОРИНГ“.

УЧАСТИЕТО ВИ ЩЕ БЪДЕ ПОВЕРИТЕЛНО. (МРЕЖА: ХОБМОН).

Чувстваше се странно след подаването на обявата — тя изглеждаше така студена. От друга страна, вероятно именно поради това беше предложил толкова висок хонорар. Но два дни след като обявата постъпи в мрежата, Питър имаше четиринадесет кандидати. Избра момче — на дванадесет години, — което умираше от левкемия. Направи избора повече от състрадание, отколкото за да промени основата на подбраните пациенти: семейството на момчето бе останало без пари, след като бе пристигнало от Уганда с надеждата, че ще намери лечение за сина си. Парите щяха да окажат помощ, колкото и малка да бе тя, при изплащането на сметките в болницата.

Питър размисли и почувства, че и останалите, които бяха участвали в експеримента, заслужават същата компенсация, затова изплати 10 000 канадски долара на семейството на Густав Райхолд. Тъй като Пеги Фенъл нямаше наследници, Питър направи дарение от нейно име на Канадската асоциация за лечение на диабет. Беше наясно, че скоро изследователи от целия свят ще се опитат да възпроизведат получените от него резултати. Затова му се стори подходящо да задели щедри суми за хората, подлагащи се на този експеримент.

Всичките три записа изглеждаха удивително подобни: малко електрическо поле с непроменени параметри се отделяше от тялото точно в мига на смъртта. За да е съвсем сигурен, Питър използва друг ЕЕГ, за да запише смъртта на момчето от Уганда. Принципите бяха едни и същи, но апаратът беше изработен с изцяло нови компоненти, някои от тях използваха различни инженерни решения — така той можеше да твърди със сигурност, че получените по-рано резултати не се дължат на някаква особеност в записващото оборудване, наречено вече СЕЕГ.

Освен това няколко седмици Питър бе използва СЕЕГ, за да изследва всичките 119 служители от компанията „Хобсън Мониторинг“, без да им обясни целта на експеримента. С нея бяха запознати само най-старшите служители. Никой от тези хора не умираше, естествено, но Питър искаше да е сигурен, че вълните на душата съществуват у здрави хора и не са просто някакво електрическо издихание, породено от умиращия мозък.

Вълната на душата имаше своеобразен електрически знак. Честотата беше много висока, високо над нормалната електрохимическа активност на мозъка, и макар че електрическото напрежение беше минимално, то не се загубваше сред многобройните други сигнали в мозъка. След като извърши допълнително прецизиране в апаратите, които използваше, Питър без проблеми го изолира в скенерните картини от мозъците на всичките си подчинени. Е, не беше особено забавно, че когато експериментира с мозъка на Кейлеб Мартин, адвокат на компанията, това му се удаде едва при третия опит.

Междувременно същият този Мартин се скъсваше от работа, осигурявайки патентна защита на всички компоненти от СЕЕГ в Канада, САЩ, Европейската общност, Япония и другаде. Корейската фирма, която изработваше оборудването на „Хобсън Мониторинг“, откри нова производствена линия за СЕЕГ апарати.

Скоро Питър щеше да оповести публично съществуването на вълната на душата.