Робърт Сойер
Терминален експеримент (18)

Глава 17

Четвъртък вечер у дома. Питър отдавна беше програмирал домашния компютър да следи телевизионните програми за теми и предавания, които го интересуваха. В продължение на две години непрекъснато бе подавал команда на видеото да записва „Нощен ловец“ — телевизионен филм, който бе гледал като тийнейджър, ала досега не бе успявал да направи запис. Освен това искаше да получава предупреждение всеки път, когато даваха филм с участието на Орсън Уелс и когато независимо в кое шоу се появяваха Ралф Нейдър или Стивън Джей Гулд, както и всеки път, когато имаше епизоди на филма „Нощен съд“, в които участваше Брент Спайнър.

Тази вечер компанията „Ди Би Ес Кайро“ излъчваше филма „Странникът“ с участието на Уелс, с надписи на английски и на арабски език. Видеото на Питър имаше устройство за изтриване на надписите — това му даваше възможност да наблюдава цялата картина. Този филм беше истинска находка: Питър не беше гледал „Странникът“ от двадесет години. Видеото тихо бръмчеше, записвайки шедьовъра.

Може би щеше да го изгледа утре. Или в събота.

Може би.

Кейти, която седеше в ъгъла, се изкашля и каза:

— Колегите ми разпитват за теб. За нас.

Питър усети как раменете му се напрягат.

— Да?

— Ами чудят се защо не се появяваме на събиранията в петък вечер.

— А ти какво им отговори?

— Нищо. Съчинявах разни извинения.

— Те знаят ли… знаят ли за онова, което се случи?

Тя се замисли.

— Не съм сигурна. Ще ми се да вярвам, че не знаят, но…

— Но онзи досадник Ханс има голяма уста.

Кейти не каза нищо.

— Чувала ли си нещо? Някакви коментари с фалшив привкус? Намеци? Нещо, което би те накарало да помислиш, че колегите ти знаят?

— Не — отвърна Кейти. — Нищо.

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна.

— Повярвай ми, станала съм изключително чувствителна към всичко, което казват. И да са клюкарствали зад гърба ми, не съм разбрала. Никой не ми е казвал нито дума. Наистина мисля, че не знаят.

Питър поклати глава.

— Не бих могъл да понеса, ако знаеха. Искам да кажа, да ги гледам в лицата, това е… — Той замълча, опитвайки се да намери подходящата дума. — Това е унизително.

Кейти беше достатъчно умна, за да не отговори.

— По дяволите — измърмори Питър. — Мразя такива положения. Наистина ги мразя!

Кейти кимна.

— Но все пак — продължи Питър, — предполагам… предполагам, че ако искаме отново да започнем нормален живот, трябва да се срещаме с хората.

— Данита смята, че това би било умно.

— Коя Данита?

— Моята съветничка.

О, да.

Кейти помълча за миг, после добави:

— Днес Ханс замина на някаква конференция. Утре вечер няма да го има.

Питър пое въздух и шумно го изпусна от гърдите си.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Питър помълча известно време, подреждайки мислите си.

— Добре — каза накрая той. — Ще се опитам да го понеса, ако не останем прекалено дълго. — Той я погледна в очите. — Но дано се окажеш права, че онзи няма да е там. — Гласът му звучеше така, както никога не го беше чувала — беше леденостуден. — Ако го видя, ще го убия.

 

 

Питър пристигна в „Смирения епископ“ рано, за да е сигурен, че ще намери място до жена си. Екипът на рекламната агенция този път бе заел дълга маса в средата на помещението, така че всички се бяха разположили на столове с високи облегалки. Питър наистина успя да седне до Кейти. Срещу него стърчеше Псевдоинтелектуалеца. Електронното му читателско устройство днес беше заредено с произведение на Камю.

— Добър вечер, докторе — поздрави Псевдото. — Напоследък името ти непрекъснато се спряга по новините.

— Здравей — кимна му Питър.

— Не съм свикнал да те виждам тук толкова рано — добави Псевдото.

Питър веднага осъзна грешката си. Всичко трябваше да бъде както преди. Не трябваше да прави нищо, с което да привлече вниманието към себе си или към Кейти.

— Опитвам се да избягам от репортерите — отговори Питър.

Псевдото кимна и вдигна чаша тъмна бира към устните си.

— Сигурно ще се радваш, че Ханс няма да е тук.

Питър почувства, че бузите му се изчервяват, ала при слабото осветление в кръчмата това вероятно бе останало незабелязано.

— Какво искаш да кажеш? — Питър възнамеряваше въпросът да прозвучи неутрално, но в него без съмнение се бяха промъкнали остри нотки. Кейти потупа коляното му под масата.

Псевдото вдигна вежди.

— Нищо, докторе. Просто ти и той, изглежда, не си допадате. Миналия път той доста се заяждаше с теб.

— О, да. — Дойде сервитьорката. — Портокалов сок — поръча Питър.

Сервитьорката се обърна към Кейти.

— Минерална вода — каза Кейти. — С лимон.

— Няма ли да пиеш алкохол днес? — попита Псевдото с такъв тон, сякаш постъпката й беше истинска обида срещу благоприличието.

— О, боли ме глава — отвърна Кейти. — Пих аспирин.

„Лъжи, лъжи до безкрай — помисли си Питър. — Тя не може да каже: «Престанах да пия, защото един път се напих и позволих на един колега да ме чука.»“ Питър почувства как под масата дланите му се свиват в юмруци.

Пристигнаха още двама от приятелите на Кейти — мъж и жена, и двамата на средна възраст, и двамата леко пълни. Кейти ги поздрави.

— Тази вечер има малко посетители — отбеляза мъжът.

— Къде е Ханс?

— Ханс е в Бийнтаун^[1] — отговори Псевдото и Питър си помисли, че сигурно цял ден е чакал да изрече това „Бийнтаун“. — На някаква конференция по проблемите на видео-взаимодействията в рекламата.

— О! — възкликна жената. — Няма да е същото без Ханс.

„Ханс — помисли си Питър. — Ханс.“ Всеки път, когато чуеше името му, сякаш някой го пробождаше с нож. Тези хора никога ли не си служеха с местоимения?

Сервитьорката отново се появи и сложи чаша току-що изстискан портокалов сок пред Кейти, а под носа на Питър бутна малка бутилка „Перие“ плюс чаша, върху ръба на която бе набучено парче лимон. Очевидно за нея всички безалкохолни поръчки бяха еднакви. Питър и Кейти размениха питиетата си, а сервитьорката взе поръчките на новодошлите.

— Е, как е при вас? — попита новопристигналият мъж Питър и Кейти.

Кейти се усмихна.

— Добре.

„Защо задава такъв въпрос? — помисли си Питър. — Какво знае?“

— Добре — като ехо повтори Питър. — Съвсем добре.

— Непрекъснато те дават по телевизията, Питър — отбеляза Псевдото. — Ще заминаваш ли скоро някъде?

„Е, няма да ходя в скапания ти Бийнтаун“ — помисли си Питър и отговори:

— Не, няма. — После добави: — Засега.

— Не сме правили никакви планове — каза Кейти. — Но Питър има разбран шеф. — Двама-трима, които знаеха, че Питър е шефът на компанията, се изсмяха. — Трябва да видя как моето разписание съвпада с работата му. Ето, че сега се появява онзи крупен договор с компанията „Туризъм Онтарио“.

Жената кимна съчувствено. Очевидно работата тровеше и нейния живот.

Сервитьорката пристигна със следващите питиета. Едновременно с нея дойдоха Тоби Бейли и още един от колегите на Кейти.

— Добър вечер на всички — поздрави Тоби и каза на сервитьорката, че ще си поръча същото като Псевдоинтелектуалеца. — Къде е Ханс?

— В Бостън — отговори Питър, като лиши Псевдото от удоволствието да изрече още веднъж „Бийнтаун“ — Псевдото изглеждаше леко разочарован.

— Дона-Лий с него ли отиде?

— Доколкото зная, не — отвърна Псевдото.

— Е, някоя американска хубавица ще бъде почесана тази вечер — заяви Тоби, като че ли това беше най-естественото нещо на света. Всички се разсмяха. Присъствието на Ханс беше толкова осезателно, сякаш той наистина седеше край масата. Питър се извини и стана да отиде до тоалетната.

— Е — отбеляза Псевдото, — дори известните и богатите трябва от време на време да пуснат по някоя вода.

Питър настръхна, но не отговори. Слезе в сутерена, където имаше две тоалетни и няколко телефонни автомата. Не му се ходеше до тоалетна, просто имаше нужда от малко тишина и спокойствие, от време, за да дойде на себе си. Всички му се подиграваха! Всички знаеха!

Разбира се, че знаеха. Питър бе чувал доста от хвалбите на Ханс. Божичко, те вероятно знаеха всичко за всяко поредно завоевание на Ханс.

Той опря гръб в стената. Красавицата, рекламираща бира, му се усмихна от афиша на отсрещната стена. Беше сбъркал, че дойде тук.

Я чакай — ако колегите на Кейти знаеха, значи всичко им беше известно от месеци. Та Ханс и тя го бяха направили преди толкова време! Питър се опита да си спомни за последния път, когато бяха тук, после за предпоследния. Нима се държаха по-различно сега?

Не можеше да каже. Сега всичко му изглеждаше различно. Всичко.

Би се чувствал унизен, ако знаеха.

Унизен. Омърсен.

За Бога, Хобсън не може да се справи с жена си, а?

По дяволите!

А животът преди беше така прост.

Направи грешка, че дойде тук.

Тръгна обратно към масата.

Ще издържи още един час. Погледна часовника си. Да. Шейсет минути. Можеше да го понесе.

Може би.

 

 

Питър и Кейти вървяха, без да приказват, към вратата на къщата си. На прага Питър спря, докосна с палец монитора „FILE“ и се чу изщракване — затварящият механизъм се беше отключил. Той влезе пръв в облицованото с плочки антре и спря, за да се събуе. Четири чифта от обувките на Кейти бяха подредени пред шкафа.

— Задължително ли трябва да правиш това? — обърна се към нея Питър и ги посочи.

— Съжалявам — отговори Кейти.

— Ще ми се да се прибирам в дома си, без да се препъвам непрекъснато в твоите обувки.

— Съжалявам — повтори тя.

— Имаш шкаф за обувки в спалнята.

— Ще ги преместя там — каза Кейти.

Питър остави обувките си на рогозката.

— Аз никога не натрупвам обувките си пред шкафа.

Кейти кимна.

Питър влезе във всекидневната и извика:

— Компютър, има ли някакви съобщения?

— Никакви — отговори синтетичен глас.

Той се приближи до дивана, взе дистанционното управление, седна, пусна телевизора и започна да превключва каналите, без да пуска звука.

— Тази вечер Псевдоинтелектуалеца беше в блестяща форма — саркастично отбеляза.

— Джонас — отвърна Кейти. — Казва се Джонас.

— Изобщо не ме интересува как са казва, по дяволите!

Кейти въздъхна и отиде да си направи чай.

Питър знаеше, че се държи подло. Не искаше да постъпва така. Беше се надявал, че тази вечер всичко ще премине добре, че животът им ще потече нормално и нещата ще потръгнат както досега.

Ала не беше станало така.

Тази вечер го доказа съвсем недвусмислено.

Повече не можеше да има нищо общо с нейните колеги. Дори и да го нямаше Ханс, лицата на тези хора напомняха на Питър какво беше направила тя — какво беше направил Ханс.

Питър чуваше как в кухнята Кейти почуква с лъжица порцелановата чаша, докато разбърква млякото в чая си.

— Няма ли да дойдеш при мен? — извика той.

Тя се показа на вратата. Лицето й беше безизразно.

Питър остави дистанционното управление и я погледна. Тя се опитваше да бъде храбра, да откликва на думите му. Той не искаше да се отнася подло с нея. Просто искаше нещата между тях да бъдат както преди.

— Съжалявам — изрече Питър.

Кейти кимна. Беше огорчена, но не се бе огънала.

— Зная.