Робърт Сойер
Терминален експеримент (40)

Глава 39

Питър се опитваше да се подготви за неизбежната среща. Въпреки това всеки път, когато апаратът за връзка на бюрото му започнеше да бръмчи, той чувстваше как пулсът му се ускорява. Първите няколко пъти тревогата беше фалшива. После…

— Питър — изрече гласът на секретарката. — Инспектор Файлоу от полицейския участък „Метрополитън“ е тук и желае да се срещне с вас.

Питър пое дълбоко дъх, задържа го за няколко секунди в гърдите си, после го изпусна с дълга, подобна на шепот въздишка. Докосна едно копче на апарата и каза:

— Пуснете я да влезе.

Миг по-късно вратата на кабинета му се отвори и влезе инспектор Александрия Файлоу. Питър очакваше да я види в полицейска униформа, но тя беше със спретнато спортно сако, каквито носеха бизнесдамите, панталони в цвят, който подхождаше на сакото, и тъмнокафява копринена блуза. На ушите си беше сложила малки зелени обици. Късата й коса беше яркочервена, очите й — светлозелени. Носеше черно дипломатическо куфарче.

— Здравейте, детектив Файлоу — каза Питър, изправи се и протегна ръка.

— Здравейте — отговори Сандра и стисна силно ръката му. — Предполагам, че сте ме очаквали.

— Хм, защо казвате това?

— Просто нямаше как да не чуя — вие казахте на секретарката си: „Пуснете я да влезе“. Ала тя не ви беше казала нито малкото ми име, нито пък ви беше разкрила по някакъв начин, че съм жена.

Питър се усмихна.

— Наистина сте добра в работата си. Моята съпруга ми разказа някои неща за вас.

— Разбирам. — Сандра замълча, вперила изпълнения си с очакване поглед в Питър.

Той се засмя.

— От друга страна, аз също съм добър в работата си. Голяма част от нея е свързана с участия в срещи с висши правителствени лица. Всички те са преминали специализирани курсове, посветени на междуличностното общуване. Ще бъде необходимо нещо значително по-респектиращо от продължителна тишина, за да ме накара да изпея всичко, което зная.

Сандра се засмя. Не му се бе сторила красива, но усмивката й наистина беше много приятна.

— Моля, седнете, госпожо Файлоу.

Тя се усмихна, взе стол и оглади с длани панталоните си, след като седна — очевидно често носеше пола. Кейти имаше същия навик.

Последва кратка тишина.

— Кафе? — попита Питър. — Или чай?

— Кафе, моля. Двойно, без захар. — Изглежда, дамата се чувстваше неловко. — Това е част от работата ми, която не харесвам, доктор Хобсън.

Питър стана и се отправи към кафемашината.

— Моля ви, наричайте ме Питър.

— Добре. — Тя се усмихна. — Не харесвам начина, по който се отнасят към засегнатите в случая страни. Ние, полицейските служители, често тероризираме хората и обръщаме малко внимание на добрите обноски и принципа за недоказаната виновност.

Питър й подаде чаша кафе.

— И така, доктор… — Инспектор Файлоу спря и пак се усмихна. — И така, Питър, ще ви задам няколко въпроса. Надявам се, че ще ме разберете — аз просто върша работата си.

— Разбира се.

— Както знаете, един от колегите на съпругата ви беше убит.

Питър кимна.

— Да. Това направо ни зашемети.

Сандра го погледна, навела глава на една страна.

— Съжалявам — измърмори объркано Питър. — Нима казах нещо, което не биваше да казвам?

— О, нищо. Просто имаше доказателства, че убиецът е използвал зашеметяваща палка, за да укроти жертвата си. Коментарът ви „това направо ни зашемети“ ми се стори смешен. — Тя вдигна ръка. — Простете ми. Човек става твърде нечувствителен в професия като моята. — Кратка пауза. — Използвали ли сте някога зашеметяваща палка?

— Не.

— Притежавате ли такава?

— В Онтарио е незаконно да притежаваш подобно нещо. Единствено полицаите имат това право.

Сандра се усмихна.

— Но лесно можеш да си купиш такава палка в Ню Йорк или в Квебек.

— Не — отговори Питър. — Никога не съм използвал зашеметяваща палка.

— Съжалявам, че ви попитах — извини се Сандра.

— Виновно е проклетото ви полицейско обучение — каза Питър. — Точно на него се дължи всичко.

— Познавахте ли покойния?

Питър се опита да произнесе името с безразличие.

— Ханс Ларсен ли? Да, познавах го — познавам повечето от колегите на Кейти, срещал съм ги на приятелски събирания или на коледните увеселения, организирани от нейната компания.

— Какво беше мнението ви за него?

— За Ларсен? — Питър отпи глътка кафе. — Че е непоносим досадник.

Сандра кимна.

— Изглежда, мнозина са споделяли мнението ви, макар че други се изказваха за него със суперлативи.

— Подозирам, че с всеки човек е така — отбеляза Питър.

— Почти. — Отново тишина, след което Сандра продължи: — Вижте, Питър, вие, изглежда, сте свестен човек. Не желая да съживявам болезнени спомени. Но зная, че жена ви и Ханс, ами…

Питър кимна.

— Да, това е истина. Но то приключи много отдавна.

Сандра се усмихна.

— Вярно. Но съпругата ви ви е разказала затова наскоро.

— А сега Ларсен е мъртъв.

— А сега Ларсен е мъртъв — повтори тя.

— Госпожо Файлоу…

Тя вдигна ръка.

— Наричайте ме Сандра.

— Сандра… — „Дръж се хладнокръвно — помисли си той. — Саркар ще бъде готов с вируса днес или утре. Всичко скоро ще свърши.“ — Нека ви кажа нещо, Сандра. Аз съм миролюбив човек. Не обичам нито борбата, нито бокса. Не съм удрял никого от момчешките си години. Никога не бих ударил жена си. И ако имах дете, никога нямаше да го шамаросвам. — Питър отпи глътка кафе. Беше ли казал достатъчно? Дали нямаше да е по-добре, ако кажеше още няколко думи? „Хладнокръвно, по дяволите. Бъди хладнокръвен.“ Но всичко, което искаше да направи, беше да й каже истината за себе си — не за онези електронни копия, а наистина за себе си — човека от плът и кръв.

— Аз… аз смятам, че много от проблемите на този свят са предизвикани от насилие — продължи той. — Като шамаросваме децата си, ние ги учим, че понякога е добре да удряме човека, когото обичаме — и после се шокираме, откривайки, че същите тези деца порастват и мислят: „Няма нищо лошо в това да бием съпругите си“. Аз не убивам дори мухи, Сандра — хващам ги във водни чаши и ги отнасям навън. Питате ме дали съм убил Ларсен. А аз направо ще ви кажа — може наистина да ме е ядосал, може наистина да съм го мразил, но да убивам или да нараня някого физически не е в моята природа. Това просто е нещо, което никога не бих направил.

— И дори няма да помислите за подобно нещо?

Питър разпери ръце.

— Е, всички ние мислим за какви ли не неща. Но има огромна разлика между ленивото фантазиране и реалността. — „Ако нямаше — помисли си Питър, — щях да съм обладал теб, моята секретарка и сто други жени тук, върху това бюро.“

Сандра се раздвижи леко на стола си.

— Аз обикновено не говоря за личния си живот, когато съм на работа, но преживях нещо много близко до онова, което се е случило с вас, Питър. Съпругът ми — бившият ми съпруг, с когото се разделихме преди няколко месеца — също ми изневери. И аз не съм човек, одобряващ насилието. Зная, че някои хора биха приели подобно изявление за невероятно — като се има предвид, че го изрича офицер от полицията. Но е истина. Ала когато разбрах какво е направил Уолтър — е, поисках той да умре. Исках и тя да умре. Обикновено нямам слабост да хвърлям разни неща, но когато разбрах, запокитих дистанционното управление на телевизора към стената. То се счупи на парчета; на стената още се вижда мястото на удара. Така че зная, Питър, наистина зная, че реакциите на хората са свързани с насилие, когато се случи подобно нещо.

Питър бавно кимна, после каза:

— Но аз не съм убил Ханс Ларсен.

— Вярваме, че го е сторил професионален убиец.

— Също така не съм организирал убийството му.

— Нека ви кажа точно какъв е проблемът ми в този случай — поде Сандра. — Както казах, изправени сме пред убийство, извършено от професионалист. Честно казано — такова нещо струва много пари — особено като се вземе предвид… хм… допълнителната работа. Вие и Кейти сте по-добре във финансово отношение от повечето й колеги; ако някой би могъл да си позволи подобно изпълнение, то този човек сте или вие, или тя.

— Но ние не сме го направили — възрази Питър. — Вижте, с удоволствие бих се подложил на тест с детектора на лъжата.

Сандра се усмихна мило.

— Колко деликатно от ваша страна да проявите такова желание. Всъщност в момента нося със себе си портативен детектор.

Питър почувства как мускулите на стомаха му се стягат.

— Наистина ли?

— О, да. Всъщност апаратът се нарича „Верискен Плюс“ — произвежда го вашата компания, нали?

Питър присви очи.

— Да.

— Значи мога да съм сигурна, че изпитвате голямо доверие в качествата на уреда. Наистина ли бихте желали да преминете през подобен тест?

Той се поколеба.

— Естествено, в присъствието на моя адвокат.

— Адвокат ли? — Сандра отново се усмихна. — Та никой не е предявил каквото и да било обвинение срещу вас.

Питър се замисли над думите й, после каза:

— Добре. Ако тестът сложи край на всичко това, да. Съгласен съм да го премина незабавно тук. Но в отсъствието на адвоката ми имате право да ми зададете само три въпроса: Убил ли съм Ханс Ларсен? Убил ли съм Род Чърчил? Аз ли съм организаторът на техните убийства?

— Трябва да ви задам повече от три въпроса — пробата го изисква и вие знаете това.

— Добре — отговори Питър. — Но вие имате типов проект за задаване на тези въпроси. Съгласен съм да се подложа на теста, ако не се отклонявате от него.

— Разбира се. — Сандра отвори дипломатическото си куфарче, за да се подготви за теста.

— Не трябва ли да сте специалист, за да работите с този детектор?

— Би трябвало да четете брошурите, съпътстващи продуктите, които произвеждате, Питър. В детектора е вградена експертна система, съдържаща чип, действуващ посредством изкуствен интелект. Всеки може да работи с тази апаратура.

Питър изсумтя. Сандра прикрепи няколко датчика към ръката и китката му. После измъкна от дипломатическото куфарче плосък екран и го разположи така, че да може да го вижда само тя. След това докосна няколко от копчетата за настройка и започна да задава въпроси.

— Как се казвате?

— Питър Хобсън.

— На колко години сте?

— На четиридесет и две.

— Къде сте роден?

— Норт Бетълфорд, провинция Саскачеуан.

— Сега ме излъжете. Отново ми кажете къде сте роден.

— В Шотландия.

— Кажете ми истината: какво е малкото име на съпругата ви?

— Катерин.

— Сега излъжете: какво е второто й име?

— Ами… Джейн.

— Убили ли сте Ханс Ларсен?

Питър я наблюдаваше внимателно.

— Не.

— Убили ли сте Род Чърчил?

— Не.

— Вие ли организирахте убийствата им?

— Не.

— Имате ли представа кой ги е убил?

Питър вдигна ръка.

— Споразумяхме се, че ще има само три въпроса, инспектор Файлоу.

— Съжалявам. Сигурно няма да имате нищо против да отговорите на още един въпрос? — Тя се усмихна. — На мен ми е също толкова неприятно да ви подозирам, както на вас да бъдете заподозрян. Би било добре да мога да ви зачертая от списъка на заподозрените лица.

Питър се замисли. По дяволите!

— Добре — каза бавно той. — Не познавам никакъв човек, който може да ги е убил.

Сандра вдигна глава.

— Съжалявам. Предполагам, че ви разстроих, когато престъпих границата на нашата уговорка. Но уредът отчете някаква много особена активност, когато произнесохте думата „човек“. Бихте ли ме изтърпели още един миг, за да повторите последния си отговор?

Питър отскубна датчика от ръката си и го захвърли върху бюрото.

— Вече изтърпях прекалено много неща, за които не се бяхме споразумявали — заяви той. В гласа му се бяха промъкнали остри нотки. Знаеше, че така само влошава положението си, и започна да се бори срещу паниката, която се опитваше да го завладее. Махна втория датчик от китката си. — Вече приключих с отговорите на въпросите.

— Съжалявам — каза Сандра. — Извинете.

Питър направи усилие да се успокои.

— Няма нищо — каза той. — Надявам се, че намерихте онова, което търсехте.

— О, да — отвърна Сандра и затвори куфарчето си. — Да, наистина.

 

 

Не беше необходимо прекалено дълго време и изкуствените форми на живот, създадени от Дух, развиха многоклетъчни структури: вериги от ясно очертани единици, свързани една с друга в прости редици. В последна сметка формите на живот не успяваха да се справят със задачата да се удвоят и да образуват две редици — да се получат два пъти повече клетки; но всяка една от формите беше изложила едната си страна към хранителния бульон на морето, имитирано от Дух. После дългите редици клетки започнаха да се удвояват, образувайки форми, подобни на буквата U. След това формите се затвориха на дъното и образуваха торбички. Най-накрая настъпи големият пробив: дъното и върхът на торбичките се отвориха и в резултат на това се получи цилиндър, съставен от двоен слой клетки, който се отваряше в двата си края: основният модел на телата на всички животински организми на земята — преден отвор, чрез който се осъществява храненето, и отделителен отвор в задния край.

Раждаха се нови поколения. Поколения умираха.

А Дух продължаваше да извършва подбора.