Робърт Сойер
Терминален експеримент (27)

Глава 26

На теория работното време на рекламната агенция „Дууоп“ започваше в девет часа сутринта. На практика това означаваше, че малко след девет хората започваха да се замислят, че наистина им предстои да се залавят за работа.

Както винаги Кейти Хобсън пристигна в 8:50. Но вместо стандартните шеги по време на първото за деня кафе, днес всичко изглеждаше мрачно. Тя мина през централния офис, отправи се към стаичката, оградена с подвижни прегради, и видя, че Шенън, жената, която работеше до нея, плаче.

— Какво е станало? — попита Кейти.

Шенън вдигна глава.

— Не чу ли за Ханс?

Кейти поклати глава.

— Мъртъв е — простена Шенън и пак се разплака.

Покрай вратата мина Джонас, когото съпругът на Кейти наричаше Псевдоинтелектуалеца.

— Какво се е случило? — попита го Кейти.

Джонас прокара длан през мазната си коса.

— Ханс е убит.

— Убит!

— Да. Изглежда така, сякаш го е направил Каменния гост.

Отнякъде изникна и Тоби Бейли, очевидно усетил, че с тази група служители ще му е интересно — някой все още не беше научил историята.

— Точно така — намеси се той. — Нали знаете, че вчера той не дойде на работа? Е, на Нанси Колфийлд късно снощи й се обадила — щях да кажа „жената на Ханс“, но предполагам, че сега точната дума трябва да е „вдовица“. Както и да е, историята се появи и по страниците на сутрешното издание на „Сън“. Погребението е в четвъртък. Всеки е освободен от работа, ако желае да присъства.

— Обир ли е било? — попита Кейти.

Джонас поклати глава.

— Във вестника пише, че ченгетата са отхвърлили обира като мотив за престъплението. Очевидно нищо не е било взето. И… — в гласа му се промъкна нетипично оживление, — според неназовани източници тялото е било осакатено.

— О, Боже! — прошепна Кейти изумено. — Как?

— Полицията отказва да коментира. — Джонас придоби онзи знаещ вид, който така дразнеше Питър. — Дори ако са имали желание да говорят по този въпрос, подозирам, че ще запазят в тайна подробностите, за да могат да отхвърлят фалшивите самопризнания.

Амбротос, безсмъртният двойник, сънуваше.

Питър крачеше. Но в стъпките му имаше нещо необичайно. Те бяха някак по-леки. Изглежда, не вървеше по трева или в тиня. По-скоро като че стъпваше върху покрит с гумен слой тенискорт — повърхността под краката му съвсем леко поддаваше и той сякаш се движеше с плавни подскоци.

Погледна надолу. Повърхността беше светлосиня. Огледа се. Материалът, по който вървеше, беше леко огънат и се простираше във всички посоки. Нямаше небе. Просто празно пространство, нищо, безцветна празнота, липса на каквото и да било присъствие. Продължи да върви бавно по еластичната огъната повърхност.

Изведнъж в далечината забеляза Кейти — махаше му с ръка.

Беше със старото си тъмносиньо сако — както в университета в Торонто. Върху единия ръкав беше избродирано 9Т5 — емблемата на годината, когато се беше дипломирала; върху другия ръкав се виждаше надпис „ХИМИЯ“. После Питър видя, че това не е Кейти, каквато я познава днес, а по-скоро Кейти, с която се беше запознал преди много години: млада, без бръчки, абаносовочерната й коса се спускаше почти до кръста й. Питър отново погледна надолу. Беше обул изтъркани сини джинси — не беше обувал такива от двадесет години.

Тръгна към нея, а тя — към него. С всяка крачка дрехите и прическата й се променяха; след всеки десетина стъпки ставаше ясно, че тя малко по малко остарява. Питър почувства, че по лицето му избива брада, която по-късно изчезна — нали навремето си беше пуснал брада, но после я беше обръснал. Продължи да върви напред и почувства хлад на върха на главата си — беше започнал да оплешивява. Ала след още няколко крачки осъзна, че промените, поне у него самия, са престанали. Косата му не оредяваше повече, тялото му не се изгърбваше, ставите му продължаваха да работят с пъргавина и лекота.

Те вървяха, вървяха, но скоро Питър разбра, че не се приближават един към друг. Всъщност разстоянието между тях ставаше все по-голямо и по-голямо.

Земята, която ги разделяше, се разширяваше. Гуменият лазур помежду им ставаше все по-неизброден. Питър затича, Кейти също. Ала от това нямаше никаква полза. Те се намираха на повърхността на огромен балон, който продължаваше да се надува. С всеки изминал момент площта на повърхността се увеличаваше и разстоянието между тях нарастваше.

Разширяваща се вселена. Вселена на безкрайното време. Макар че Кейти вече беше далеч, Питър все още долавяше подробности от лицето й, дори бръчиците около очите й. Скоро тя се отказа да тича, дори спря да върви напред. Просто остана изправена върху непрекъснато нарастващата повърхност. Продължаваше да му маха, но Питър разбра, че по този начин му казва „Довиждане“ — за нея не съществуваше безсмъртие. Повърхността продължаваше да се разширява и скоро Кейти се плъзна отвъд хоризонта и той вече не можеше да я вижда…

Вечерта Кейти разказа всичко на Питър. Заедно гледаха „Пулсът на града“ — предаването с новините в шест, ала репортажът добави много малко към онова, което тя беше научила в службата си. И все пак Питър беше изненадан, че Ханс има толкова малка къща — нещо, което му напомняше по приятен начин, че поне от гледна точка на икономиката той е в много по-благоприятно положение.

Кейти все още беше в шок — изумена от новината. Питър бе потресен от това… колко бе доволен от случилото се. Но се дразнеше от факта, че тя скърби за смъртта на Ханс. Не можеше да отрече, че тя и Ларсен бяха работили заедно години наред. И въпреки това нещо дълбоко у него изпитваше обида, породена от тъгата й.

Макар че сутринта беше станал рано заради една предварително уговорена среща — няколко японски журналисти бяха долетели специално за да го интервюират за вълната на душата, — той дори не се престори, че ще отиде да си легне заедно с Кейти. Вместо това остана пред телевизора, погледа малко белокосия Джей Лено, после отиде в кабинета си и се свърза с „Огледален образ“. Получи същото меню както по-рано:

/ F1 / — „ДУХ“ (ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА)

/ F2 / — „АМБРОТОС“ (БЕЗСМЪРТИЕ)

/ F3 / — „КОНТРОЛ“ (КОПИЕ БЕЗ ИЗМЕНЕНИЯ)

Отново избра двойника Контрол.

— Здравей — каза Питър. — Аз съм, Питър.

— Здравей — отговори копието. — Вече сме утре. Не трябва ли да си в леглото?

— Би трябвало — каза Питър. — Но… просто не зная. Предполагам, че изпитвам ревност по някакъв абсурден начин.

— Ревност ли?

— Да, ревнувам от Ханс. Той беше убит вчера сутринта.

— Убит ли? Боже мой…

— Говориш точно както Кейти. Какво ви става, по дяволите!

— Е, новината наистина ме изненада.

— Сигурно си прав — каза Питър. — И все пак…

— Какво все пак?

— Все пак се дразня, че е толкова разстроена от това. Понякога… — Той мълча дълго, после добави: — Понякога си задавам въпроса дали съм се оженил за жената, за която е трябвало.

Гласът на двойника беше неутрален:

— Нямаше прекалено голям избор.

— О, не знам! — възкликна Питър. — Можех да предпочета Беки. Беки и аз щяхме да се чувстваме прекрасно заедно.

Високоговорителят издаде някакъв много странен звук — може би някакъв електронен еквивалент на подигравателно изсумтяване.

— Хората смятат, че изборът за кого ще се оженят е нещо особено важно, отразяващо собствения им вътрешен мир. Но това не е така — наистина не е.

— Разбира се, че е точно така — възрази Питър.

— Не, не е. Виж, напоследък нямам кой знае колко работа, освен да чета информацията, постъпваща в мрежата. Едно от нещата, които проучвам, е проблемът с близнаците — фактът, че съм твой силициев близнак, наистина ме заинтригува.

— Ти си мое копие, създадено от галиев арсенид.

Отново подигравателният звук.

— Изследванията показват, че близнаци, които са разделени след раждането си, страхотно приличат един на друг по хиляди начини. Харесват един и същ шоколад, една и съща музика. Ако са мъже, вземат едно и също решение да си пуснат ли брада, или не. Имат еднаква професионална кариера. И така нататък — прилика след прилика. Различават се в едно-единствено отношение: съпругите. Един от близнаците може би ще предпочете атлетична съпруга, другият — деликатна интелектуалка. Едната е блондинка, другата — брюнетка. Едната е екстровертна, отворена към околните личност, другата е затворена в собствения си свят.

— Наистина ли? — попита Питър.

— Наистина — потвърди Контрол. — Изследванията за близнаците опустошават собственото ни его. Всички прилики във вкусовете показват, че природата, а не начинът, по който човек е отгледан, е поразителната част от личността. Всъщност тъкмо днес прочетох пространно изследване за двама близнаци, разделени след раждането им. И двамата били мърлячи. Родителите, осиновили единия, били маниакално пристрастени към чистотата; вторият бил осиновен от семейство, което поддържало безредно домакинство. Изследователите попитали близнаците защо са така размъкнати и раздърпани и двамата отговорили, че това е реакция срещу хората, които ги осиновили. Единият заявил: „Майка ми беше такава маниачка на тема чистота, че не мога да понасям педантичността в каквато и да било форма“. Вторият обаче казал: „Е, моята майка беше толкова немарлива, че сигурно съм като нея“. Всъщност нито един от отговорите не е верен. Това, че са мърлячи, е заложено в гените им. Почти всичко, което представляваме, е заложено в нашите гени.

— Но нима изборът на коренно различни съпруги не отрича твърдението ти? — попита Питър, след като помисли малко. — Не доказва ли той, че сме индивиди, оформени и израснали благодарение на възпитанието, което сме получили?

— На пръв поглед може би изглежда така — отвърна Контрол. — Но всъщност твърдението подкрепя тъкмо обратното. Помисли за времето, когато се сгодихме за Кейти. Бяхме на двадесет и осем години, предстоеше ни да завършим аспирантура. Бяхме готови да се впуснем в живота, искахме да се оженим. Признавам, бяхме много влюбени в Кейти, ала дори и да не бяхме, вероятно щяхме да пожелаем да се оженим тъкмо тогава. Ако я нямаше нея, щяхме да се огледаме, за да си намерим партньорка. Но помисли: наистина имахме твърде малко възможности. Първо, нека елиминираме всички онези, които бяха сгодени и омъжени — например Беки по това време беше вече сгодена. След това нека елиминираме всички, които не бяха приблизително на същата възраст. После — нека наистина бъдем честни пред себе си — трябва да елиминираме и онези от други раси и онези, които изповядаха коренно различни религии от нашата. Кой би останал? Една жена. Или може би две. А може би, ако извадехме изключително голям късмет — три или четири. Това е. Изпадаш в глупави фантазии за всички млади дами, за които бихме могли да се оженим, но ако погледнеш на въпроса честно — ако наистина го направиш, — ще видиш, че нямахме почти никакъв избор.

Питър поклати глава.

— Всичко изглежда така студено и безлично, когато го представяш в тази светлина.

— В много отношения е точно така — отвърна двойникът. — Но това ми дава нови основания да ценя високо предварително уговорената женитба на Саркар и Рахеема. Винаги съм смятал, че това е погрешна стъпка, но когато навлезеш в същността на нещата, виждаш, че разликата е нещо съвсем банално. Те нямат избор за кого ще се оженят, положението е същото и при нас.

— Май имаш право — каза Питър.

— Точно така — потвърди двойникът. — Е, вече е време да спиш. Качи се горе и легни при жена си. — Той замълча за миг. — Лично аз щях да съм много щастлив, ако можех да го направя.