Робърт Сойер
Терминален експеримент (23)

Глава 22

Кейти отново беше отишла при терапевтката си. Питър усещаше, че й завижда: тя можеше да разговаря с някого, с човек, който щеше да я изслуша. Само ако…

И тогава му хрумна.

Разбира се.

Идеалният отговор.

Постъпката му нямаше да бъде компромис с експеримента — наистина не.

Питър се свърза с компютрите на „Огледален образ“ от кабинета у дома си. Когато получи отговор да изпише входната парола, той написа името си, фигуриращо в терминала на компютъра: FOBSON. Когато бе получил първия си компютърен терминал в университета в Торонто, той използва първата буква на малкото си име P и добави фамилията си Hobson, в резултат на което се получи PHOBSON, реши да го използва като необходимата начална парола, с което започваше и приключваше работата си с компютъра. Един негов състудент му посочи, че вместо „PH“ може да използва „F“ и по този начин да си спести писането на една буква. Оттогава Питър възприе „Fobson“ като парола и не я бе променял.

Той се спусна през множество слоеве компютърни менюта и най-сетне стигна до експерименталната система ИИ (Изкуствен интелект). Саркар беше изградил просто меню, чрез което можеха да бъдат извиквани трите електронни копия:

/ F1 / ДУХ (ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА)

/ F2 / АМБРОТОС (БЕЗСМЪРТИЕ)

/ F3 / КОНТРОЛ (НЕПРОМЕНЕНА ВЕРСИЯ)

Питър се опита да направи избор и осъзна, че е изправен пред въпроса, на който той и Саркар се бяха заели да дадат отговор. Кой от тримата щеше да го изслуша с най-голямо съчувствие? Копието „живот след смъртта“? Нима би могло същество, лишено от физическо тяло, наистина да разбере затрудненията в семейството? Каква част от брака принадлежеше на емоциите/интелекта? Каква част от емоциите се обясняваха с хормонални взаимодействия?

Ами безсмъртният двойник? Може би. Безсмъртието означава трайност. Може би безсмъртно същество би проявило особен афинитет към верността? В крайна сметка хората очакват бракът да трае вечно.

Вечно.

Питър си помисли за Спенсър. И за Сюзън Силвърман. И за Хок. Книгите за тези герои му харесваха. Но кога за последен път Робърт Б. Паркър бе измислил нова ситуация, в която да ги постави, за да изучи нов аспект от личностните им характеристики?

Един век, изживян заедно с Кейти.

Хилядолетие с Кейти.

Питър поклати глава. Не, безсмъртният двойник нямаше да го разбере. Безсмъртието със сигурност не създаваше чувство за трайност. Съвсем не. То учеше човек да мисли в перспектива. Даваше му поглед напред, в бъдещето.

Питър се наведе и натисна клавиша F3, избирайки двойника „КОНТРОЛ“. Единствено непретърпялото промени негово копие можеше да му свърши работа.

— Кой е? — попита синтезаторът на речта.

— Аз, Питър Хобсън.

— О! — възкликна двойникът. — Искаш да кажеш, че съм аз.

Питър вдигна вежда.

— Нещо такова.

Изкуственият глас се засмя.

— Не се тревожи. Полека-лека свиквам да бъда двойникът на Питър Хобсън, базова, непроменена версия. Но знаеш ли кой си ти? Може би също си само нечий двойник. — Високоговорителят изсвири началните ноти от „Зоната на здрача“ — и се справи много по-добре, отколкото съществото от плът и кръв Питър бе успявало да го направи някога.

— Сигурно няма да ми хареса да си разменим местата — засмя се Питър.

— Е, не е чак толкова лошо — отговори двойникът. — Чета много. Осемнадесет книги едновременно. Когато някоя ме отегчи, веднага преминавам към другата. Разбира се, процесорът е много по-бърз в сравнение с мозък, действащ на химически принципи, затова се справям с материала твърде бързо — най-сетне успях да се заема с Томас Пинч.

„Забележително копие — помисли си Питър. — Забележително.“

— Ще ми се да имах повече време за четене — отбеляза Питър.

— На мен пък ми се ще да полегна с дама в легло — откликна двойникът. — Всеки трябва да носи своя кръст.

Питър отново се засмя.

— И така, защо ме повика и ме извади от бутилката? — попита двойникът.

Питър сви рамене.

— Не зная. Може би защото ми се иска да поговорим… Ние те създадохме, след като научих за Кейти.

Не беше нужно да навлиза в повече подробности. Изкуственият глас прозвуча тъжно:

— Да.

— Не съм казвал на никого за това.

— Естествено — отвърна двойникът.

— Така ли?

— Ние с теб представляваме затворен в себе си мъж — продължи двойникът. — Прости ми за лошата граматическа конструкция. Не обичаме да излагаме вътрешния си мир на показ.

Питър кимна.

— Изразявай се по-високо през почитаемия съд, моля — напомни му двойникът.

— Съжалявам. Забравих, че не ме виждаш. Изразявах съгласието си с думите ти.

— Естествено. Виж, не мога да те посъветвам кой знае какво. Искам да кажа, че каквото ми дойде наум, вероятно ти вече си го премислял. Но просто опитай като начало с това — между моето и твоето аз, така да се каже: все още ли обичаш Кейти?

Няколко секунди Питър мълча.

— Не зная. Кейти, която познавам аз — жената, която смятах, че познавам — не би направила подобно нещо. Но до каква степен наистина познаваме добре някого?

— Точно така. Прости ми, че те използвам като пример, но…

— Хората ненавиждат да постъпваш така с тях, разбираш ли?

— Как?

— Да ги използваш като пример. Ти проявяваш тази склонност с всеки, който ти е подръка. „Прости ми, че те използвам като пример, Берта, но когато някой е наистина дебел…“

— О, я стига. Никога не съм приказвал такива неща. Знаеш, че е така.

— Преувеличавам заради комедийния ефект — още една наша черта, която не всички приемат като привлекателна. Но ти знаеш какво имам предвид: намесваш хората като примери в някой хипотетично взет разговор: „Да вземем твоя случай, Джеф. Спомняш ли си, когато синът ти беше арестуван за кражба в магазина? Чудя се дали би проявил твърдост в подобна ситуация?“

— Използвам този прийом, за да изтъкна правотата си.

— Зная, но хората мразят този похват.

— Това ми е известно — каза Питър. — Както и да е — той изрече думите убедено, възвръщайки си контрола над разговора, — да използваме като пример онова, което правим аз и Саркар: ние създадохме модели на моя ум. Модели, това е всичко. Двойници, които, изглежда, действуват по същия начин, както оригиналът. Но когато истински човек поддържа връзка с някой друг…

— Всъщност те наистина ли поддържат връзката с другия човек, или просто с модела — образа, идеала — който са изградили за него в собствения си ум?

— А, да. Щях да кажа тъкмо това.

— Разбира се. Съжалявам, Пийт, ще ти бъде трудно да се изумиш пред собствения си блестящ ум. — Изкуственият глас се засмя.

— Е, въпросът остава в сила — заяви Питър малко ядосано. — Наистина ли я познавах?

— В широк смисъл ти имаш право: вероятно не познаваме никого истински. Но въпреки това Кейти е човекът, когото познаваме най-добре в целия свят. Познаваме я по-добре от Саркар, от мама и от татко.

— Но щом е така, как можа тя да направи това?

— Ами тя никога не е имала такава силна воля като нас. Онзи задник Ханс очевидно й е досаждал с настоятелността си.

— Но тя е трябвало да устои на настойчивостта му.

— Признавам, че е така. Но не е устояла. Какво да сторим по този въпрос сега? Да се откажем от най-важната връзка в живота си заради постъпката й? Дори да оставим това настрана, нека погледнем въпроса от по-прагматичен ъгъл: наистина ли отново искаш да си търсиш партньорка? Да ходиш на срещи? Боже, колко досадно би било всичко това.

— Думите ти ми звучат така, сякаш оправдаваш брак, осигуряващ удобно съществуване.

— Може би всички бракове са тъкмо това в една или друга степен. Знам, че от време на време си си мислил, че мама и тате са останали заедно просто защото това е била линията на най-малкото съпротивление, нали?

— Но между тях никога не е имало такива изживявания, както между мен и Кейти.

— Може би. Както и да е, ти все още не си отговорил на въпроса ми. Ние, бинарните момчета, харесваме прости отговори от типа „да — не“.

— Искаш да кажеш дали все още я обичам? — въздъхна Питър. — Не зная.

— Няма да си в състояние да предпочетеш определен начин на действие, докато не дадеш отговор на този въпрос.

— Не е така просто. Дори и да я обичам, не бих могъл да понеса, ако това се случи отново. Не съм спал както трябва, откакто ми каза. Непрекъснато мисля за това. Всичко ми напомня за него. Виждам колата й в гаража и това ми напомня, че тя е закарала Ханс донякъде. Виждам дивана в нашата всекидневна; там ми каза какво е направила. Чувам думата „прелюбодеяние“ или „любовна връзка“ по телевизията — за Бога, никога не съм си помислял, че хората използват тези думи толкова често — и те ми напомнят за случилото се. — Питър се облегна назад. — Не мога да спра да мисля за това, докато не се убедя, че подобна случка ще си остане завинаги в миналото за нас. В крайна сметка не го е правила само веднъж, а три пъти — три пъти в продължение на няколко месеца. Може би е мислела, че всеки път е последен.

— Може би — отговори двойникът. — Помниш ли, когато ни извадиха сливиците?

— Какво искаш да кажеш с местоимението „ни“, бледолики? На мене са ми останали белези от операцията, не на теб.

— Както и да е. Истината е, че ни ги извадиха, когато бяхме на двадесет и две. Много късно за подобна операция. Непрекъснато страдахме от зачервено гърло и възпаление на сливиците. Накрая доктор Ди Марио заяви: „Достатъчно сме лекували симптомите. Нека се заемем със самата причина за заболяването.“

Гласът на Питър звучеше напрегнато.

— Ами какво ще стане, ако… ако… самият аз съм причината за изневерите на Кейти? Помниш ли онзи обяд с Колин Годойо? Той каза, че изневерявал на жена си и това било вик за помощ от негова страна.

— Моля те, Питър. И ти, и аз знаем, че това са абсолютни глупости.

— Не съм сигурен, че ще имаме право на глас.

— Сигурен съм, че и Кейти знае, че това са абсолютни глупости.

— Надявам се.

— Ти и Кейти имате добър брак — знаеш, че е така. Той не е гнил отвътре; бил е атакуват отвън.

— Може би имаш право — отвърна Питър. — Мислих дълго и безрезултатно по този въпрос. Търсех някаква улика, че по някакъв начин сме го разрушили.

— И откри ли? — попита двойникът.

— Не.

— Разбира се, че отговорът е „не“. Ти винаги си се опитвал да бъдеш добър съпруг, пък и Кейти — добра съпруга. И двамата се стремяхте бракът ви да бъде успешен. Интересувате се от работата на другия. Подкрепяте го да осъществи мечтите си. Разговаряте открито и свободно за всичко.

— И все пак — възрази Питър, — иска ми се да съм съвсем сигурен. Помниш ли „Пери Мейсън“? Не оригиналният телевизионен сериал с Реймонд Бър, а новата, не особено успешна версия, направена през 70-те години на двадесети век? Помниш ли я? Повтаряха я по програмата „А & Е“ през 90-те години, в края на века. Хари Гуардино игра Хамилтън Бъргър. Спомняш ли си тази версия?

Двойникът замълча за миг.

— Да, не беше особено добра.

— Всъщност беше направо помия — заяви Питър. — Но си спомняш за нея, нали?

— Да.

— Помниш ли актьора, който игра Пери Мейсън?

— Естествено. Робърт Калп.

— Можеш ли да си спомниш чертите му? Да си го представиш в съдебната зала? Помниш ли го от онзи сериал?

— Да.

Питър раздери ръце.

— Робърт Калп никога не е играл Пери Мейсън. Тази роля беше възложена на Монти Маркъм.

— Наистина ли?

— Да. И аз си мислех, че е Калп, но вчера видях статия за Маркъм в „Стар“; той е в Онтарио и участва в пиесата „Дванадесет разгневени мъже“ в театъра „Роял Алекс“. Знаеш каква е разликата между Калп и Маркъм, нали?

— Разбира се — отговори електронното копие. — Калп участваше в „Аз, шпионинът“ и в „Най-великият американски герой“. А също така и в… я чакай. Да, и в „Боб, Карол, Тед и Елис“. Велик актьор.

— Ами Маркъм?

— Солиден актьор, изпълняващ сложни персонажи. Винаги съм го харесвал. Никога не е блестял в телевизионните сериали, но не участваше ли в „Далас“ за около година? Пък и някъде в 2000-та година май взе участие в онази ужасна комедия на ситуацията, партнирайки на Джеймс Кери.

— Точно така — отвърна Питър. — Не виждаш ли? И двамата имаме добра, услужлива памет — но и двамата си спомняме, че Робърт Калп е изиграл роля, която в действителност е била изпълнена от Монти Маркъм. Точно в този момент, разбира се, ти отново създаваш тези спомени и съм сигурен, че вече виждаш Маркъм в ролята на Мейсън. Така функционира паметта: ние съхраняваме достатъчно информация, за да възстановим последователността на събитията по-късно. Съхраняваме ключовете — спомняме си основни части от информацията и отбелязваме промените. Когато ни е нужно да извикаме от паметта си някакъв спомен, възстановяваме събитията в ума си — и често го правим неточно.

— И какво целиш да докажеш?

— Целта ми, скъпи братко, е следната: искам да си отговоря на въпроса доколко са точни спомените ни? Спомняме си всичките събития, довели до извънбрачната връзка на Кейти, и откриваме, че сме свободни да я обвиняваме. Всичко отива на мястото си, последователността на събитията е запазена. Но дали спомените ни са точни? Може би сме предпочели да не си спомняме за нещо, просто сме изключили някой момент и чрез някои действия, които не са били отчетени от нервната тъкан в лабораторията на паметта, сме я тласнали в ръцете на друг мъж?

— Мисля — каза двойникът, — че щом имаш такава дълбочина на интроспекцията и задаваш подобен въпрос, би трябвало да знаеш, че отговорът вероятно е „не“. Ти си сериозен човек, Питър, макар че ти го казвам аз.

Дълго време тишината остана ненарушена.

— Не ти помогнах много, нали? — попита двойникът.

Питър се замисли над поставения въпрос.

— Не, напротив. Сега се чувствам малко по-добре. Това, че разговаряхме по този проблем, ми помогна.

— Макар че всъщност разговаряше със себе си? — попита електронното копие.

— Да, макар че разговарях със себе си — отвърна Питър.