Робърт Сойер
Терминален експеримент (36)

Глава 25

Сандра се спусна към района Кебиджтаун и паркира пред първия магазин от веригата „Храна-Храна“, на пресечката на булевардите „Парламент“ и „Уелзли“. Според телефонния указател централизираната система за обработка на поръчките се намираше на втория етаж, над магазина. Сандра се изкачи по стръмното стълбище и без да чука, влезе. Вътре имаше двадесетина души с телефонни слушалки на главите; седяха пред компютърни дисплеи. Всички изглаждаха заети в приемане на поръчки.

Жена на средна възраст със стоманеноруса коса се приближи към Сандра.

— С какво мога да ви помогна?

Сандра й показа полицейската си значка и се представи.

— А вие коя сте?

— Аз съм Даниел Нейдъс — отговори русата жена. — Ръководителката на този сектор.

Сандра се огледа очарована. Самата тя бе правила многократно поръчки в „Храна-Храна“ след развода си, ала никога не си бе представяла какво става в другия край на телефонната линия — по видеофоните човек можеше да види единствено реклами за специалитетите, предлагани от „Храна-Храна“. Накрая каза:

— Бих искала да видя статистическите записи, съдържащи поръчките на един от вашите клиенти.

— Знаете ли телефонния номер?

Сандра започна в речитатив:

— Девет — шест — седем…

Нейдъс се усмихна.

— Не нашия телефонен номер, номера на клиента.

Сандра й подаде лист, върху който бяха написани необходимите няколко цифри. Нейдъс се приближи до един компютърен терминал и потупа един млад мъж по рамото. Той кимна, приключи с поръчката, която обработваше, и освободи мястото пред дисплея. Ръководителката седна и напечата телефонния номер.

— Ето го — каза тя и се наведе настрани, така че Сандра да вижда екрана.

Род Чърчил беше правил една и съща поръчка шест поредни седмици в сряда, с изключение…

— Винаги е поръчвал нискокалориен сос, с изключение на последния път — отбеляза Сандра. — Тогава е взел обикновен.

Ръководителката на сектора се наведе напред.

— Да, така е. — Тя се засмя. — Е, нискокалорийните ни сосове са доста безвкусни, ако питате мен. В случая дори не става дума за истински сос — приготвя се от зеленчуков желатин. Може би просто е решил да опита обикновения.

— А може ли някой от вашите хора, които вземат поръчките, да е направил грешка?

Ръководителката поклати глава.

— Изключено. Винаги изхождаме от предположението, че клиентът желае същото, каквото е поръчал последния път — при девет от десет случая става тъкмо така. Нашият човек, ПОКП, не би направил промяна в поръчката, ако тя не е специално пожелана.

— Какво е това ПОКП?

— Представител на обслужващия клиента персонал.

„Божичко!“ — помисли си Сандра.

— Ако в поръчката не е посочена специална промяна — продължи Нейдъс, — ПОКП просто щеше да натисне F2 — това е клавишът, който означава „повторете поръчката“.

— Можете ли да ми кажете кой е приел и обработил последната поръчка на Род Чърчил?

— Разбира се. — Тя посочи един участък на екрана. — Приел го е ПОКП №054. Ани Делано.

— Тя тук ли е?

Ръководителката на сектора огледа помещението.

— Ето я там — онова момиче с опашката.

— Бих желала да разговарям с нея — каза Сандра.

— Не мога да разбера какво по-различно от мен ще ви каже тя — отбеляза ръководителката.

— По-различното е — отвърна хладно Сандра, — че човекът, който е поръчал тези специалитети, е умрял от реакция, предизвикана от храната, която е консумирал.

Ръководителката на сектора скри устата си длан.

— Боже мой! Аз… трябва да извикам шефа.

— Няма да е нужно — прекъсна я Сандра. — Просто искам да поговоря с момичето.

— Разбира се. Разбира се. — Ръководителката я поведе към Ани Делано. Тя изглеждаше около седемнадесетгодишна. Очевидно току-що бе получила поръчка с повторение на избора от миналия път и постъпи точно както беше описала ръководителката — натисна клавиша F2.

— Ани — почна Нейдъс, — тази госпожа е офицер от полицията. Иска да ти зададе няколко въпроса.

Ани вдигна глава и погледна Сандра озадачено.

— Госпожице Делано — каза Сара, — миналата сряда вечерта сте обработили поръчка, подадена от Род Чърчил. Той е искам телешка пържола за вечеря.

— Щом казвате, сигурно е така — отвърна Ани.

Сандра се обърна към ръководителката на сектора.

— Извикайте поръчката на екрана.

Русокосата се наведе и напечата телефонния номер на Род Чърчил.

Ани погледна екрана. Лицето й беше безизразно.

— Променили сте редовната му поръчка — отбеляза Сандра. — Той винаги е вземал нискокалориен сос, но последния път сте му дали обикновен.

— Бих направила това само ако той изрично го е поискал — отвърна Ани.

— Спомняте ли си дали ви е помолил да направите промяна в поръчката?

Ани погледна екрана.

— Съжалявам, госпожо. Не си спомням абсолютно нищо за тази поръчка. Приемам над двеста поръчки дневно, а това е било преди цяла седмица. Но честно ви казвам — не бих направила никаква промяна, ако той не е пожелал това.

 

 

Александрия Файлоу се върна в рекламната агенция „Дууоп“ и избра един от малкото самостоятелни офиси, където можеше да разговаря допълнително с колегите на Ханс Ларсен.

Макар че интересът й беше насочен преди всичко към Кейти Хобсън, тя разпита двама други служители, за да не предизвика съмненията на Кейти.

След като Кейти седна, Сандра й се усмихна съчувствено.

— Току-що чух за баща ви — каза тя. — Много съжалявам. Аз загубих собствения си баща преди година и зная колко мъчително е това.

Кейти й отвърна с кратко, учтиво кимване.

— Въпреки това любопитството ми беше възбудено от факта — продължи Сандра, — че Ханс Ларсен и баща ви умират много скоро един след друг.

Кейти въздъхна.

— Нещастието никога не идва само.

— Значи смятате, че е просто съвпадение?

Кейти я погледна стреснато.

— Разбира се, че е съвпадение. Искам да кажа… отношенията ми с Ханс бяха само колегиални, а баща ми почина от естествена смърт.

Сандра я погледна втренчено.

— Що се отнася до Ханс, и вие, и аз знаем, че не казвате истината. Имали сте връзка с този човек. — Огромните сини очи на Кейти блеснаха предизвикателно. Сандра вдигна ръка. — Не се тревожете, госпожо Хобсън. Как устройвате живота си е лично ваша работа… тъй да се каже. Не възнамерявам да разкрия вашата изневяра пред съпруга ви — нито пред вдовицата на Ханс. Така ще бъде, ако предположим, че нямате нищо общо с убийството.

— Вижте — кимна Кейти, — първо, онова, което се случи между мен и Ханс, беше много отдавна. Второ, съпругът ми вече знае. Аз му разказах всичко.

— Наистина ли? — изненада се Сандра.

— Да. — Кейти, изглежда, осъзна, че може би е направила грешка, и продължи: — Разбирате ли — нямам какво да крия и нямам причина да запушвам устата на Ханс.

— А какво ще кажете за баща си?

Кейти съвсем изгуби търпение.

— Повтарям ви още веднъж: той умря от естествена смърт!

— Съжалявам, че именно аз трябва да ви го съобщя — заяви Сандра, — но се боя, че това не е вярно.

— По дяволите, детектив Файлоу! Достатъчно е трудно да понесеш загубата на един от родителите си и без вашите противни игри.

— Повярвайте ми, госпожо Хобсън, никога не бих казала подобно нещо, ако не бях убедена, че е истина. Факт е, че поръчката за вечеря, която е дал баща ви, е била подправена.

— Поръчка за вечеря? За какво приказвате?

— Баща ви е приемал лекарство, което изисква строги ограничения относно хранителния му режим. Всяка сряда, когато майка ви излизала вечер на курс, той си поръчвал вечеря — винаги едно и също нещо, което не му причинявало проблеми. Но в деня на смъртта му поръчката му е била фалшифицирана. Той е получил нещо, което е предизвикало остра реакция, вследствие на която кръвното му налягане достигнало неимоверно високи стойности.

Кейти я гледаше изумено.

— Какво говорите, детектив Файлоу? Смърт, причинена от специалитет на веригата за бързо хранене?

— Бих приела, че е нещастен случай — продължи Сандра. — Но направих няколко проверки. Оказва се, че някой е проникнал в националната база данни МЕДБАЗА няколко дни преди баща ви да загине. И е открил, че баща ви се лекува с фенелзин.

— Фенелзин ли? — повтори Кейти. — Та това е антидепресивен медикамент.

— Знаете за него? — попита Сандра и вдигна вежди.

— Сестра ми го вземаше известно време.

— И сте запозната с ограниченията в хранителния режим?

— Не трябва да се яде сирене — отвърна Кейти.

— Е, диетата изключва още много други неща.

Кейти заклати глава, обзета от истинско изумление — поне така се стори на Сандра.

— Баща ми да взема антидепресивен медикамент — прошепна тихо тя, сякаш приказваше на себе си. Но после вдигна глава и срещна погледа на Сандра. — Това ми звучи налудничаво.

— Поддържа се статистика за това кой се е свързвал с МЕДБАЗА. Поработих много, но открих всички хора, които са потърсили достъп до базата данни две седмици преди смъртта на баща ви. Има едно подправено име, осъществило връзка със системата три дни преди баща ви да умре.

— Какво искате да кажете с „подправено име“?

— По това време лекарят, от чието име е потърсен достъп до МЕДБАЗА, е бил на почивка в Гърция.

— Човек може да се свърже с повечето бази данни отвсякъде по света — възрази Кейти.

Сандра кимна.

— Така е. Но аз се обадих до Атина. Лекарят се кълне, че не е правил нищо друго освен разходки край археологическите забележителности, откакто пристигнал в страната.

— И сега знаете до чии медицинско-статистически данни е бил потърсен достъп?

За миг Сандра сведе поглед.

— Не. Онзи, който го е сторил, просто е използвал сметката на лекаря, включил се е, после е прекратил връзката. И двете операции са осъществени около четири часа през нощта — толкова са показвали часовниците в Торонто.

— В Гърция е тъкмо по пладне.

— Да, но това е и времето, когато най-малко хора опитват да се свържат със системата МЕДБАЗА, Казаха ми, че тогава почти никога не е отчитано забавяне в достъпа до базата данни. Ако някой е желаел да осъществи връзка с нея и после да се изключи колкото е възможно по-бързо, тъкмо това е времето, когато трябва да го направи.

— И все пак използването на хранителни съставки като средство, предизвикващо фатална реакция в организма… това изисква обширни знания на експерт.

— Наистина е така — потвърди Сандра. Последва пауза. — Вие имате научна степен по химия, нали?

Кейти шумно пое дъх.

— Да, по неорганична химия. Не разбирам абсолютно нещо от лекарства. — Тя разпери ръце. — Всичко, което казахте, ми изглежда твърде пресилено, детектив Файлоу. Най-опасният враг, който имаше баща ми, беше треньорът по футбол от прогимназията в Нютаунбрук.

— Как се казва?

— Шегувам се, детектив Файлоу! Не познавам човек, който би желал да убие баща ми.

Сандра впери поглед в далечината.

— Може би имате право. Понякога работата причинява професионални деформации. Боя се, че всички сме склонни да се увличаме по най-различни конспиративни теории. Простете ми… и моля, позволете ми още един път да изряза съболезнованията си по повод смъртта на баща ви. Наистина зная какво преживявате.

Очите на Кейти блестяха от гняв.

— Само още няколко въпроса и да се надяваме, че няма да е необходимо да ви безпокоя повече. — Сандра погледна дисплея на преносимия си миниатюрен компютър. — Името Десал говори ли ви нещо? Жан-Луи Десал?

Кейти не отговори.

— Той е следвал в Торонто по същото време, както и вие.

— Това беше много отдавна.

— Вярно. Нека поставя въпроса си по-директно: когато разговарях с Жан-Луи Десал, той си припомни вашето име. Не Катерин Хобсън, а Катерин Чърчил. Освен това си спомни и за вашия съпруг: Питър Хобсън.

— Да, сетих се кой е — каза предпазливо Кейти.

— Виждали ли сте Жан-Луи Десал след завършване на университета?

— За Бога, не. Нямам представа какво е станало с него.

Сандра кимна.

— Благодаря ви, госпожо Хобсън. Много ви благодаря. Това е всичко засега.

— Почакайте — каза Кейти. — Защо ме попитахте за Жан-Луи?

Сандра затвори капака на компютъра си и я погледна.

— Той е лекарят, чиято сметка в МЕДБАЗА е била използвана за получаване на достъп до системата.