Робърт Сойер
Терминален експеримент (46)

Глава 45

Сега, след като беше проучила спомените на Питър Хобсън, Сандра Файлоу го разбираше, разбираше събитията, вследствие на които беше попаднала в интензивното отделение. Умираше, беше почти неспособна да се движи и да приказва. Сега познаваше Питър по-добре, отколкото родителите си, отколкото бившия си съпруг или дъщеря си. И като го познаваше толкова добре, като разбиваше така дълбоко мотивите на постъпките му, тя разбра, че не може да го мрази…

Питър беше влязъл в болничната й стая. Сега тя виждаше себе си, както я беше видял Питър — отпусната в болничното легло, кожата й — болезнено жълта, косата й — увиснала на сплъстени кичури.

„Опитахме се да ги спрем — беше казал той. — Ала не успяхме с никакви средства. Но поне сега зная кое от копията е виновно. — Беше замълчал. — Ще ти дам всичко, от което се нуждаеш, Сандра, включително и пълен достъп в режим «Въпрос — Отговор», с който проучвам мозъкът ми. Ще ме опознаеш в най-големи подробности… и това ще ти даде необходимите познания как да унищожиш копието-убиец.“

Тя се видя през неговите очи — свивайки рамене, доколкото позволяваше съсипаното й тяло.

— Не мога да го направя — беше му отговорила. — Умирам.

Питър беше затворил очи. Сандра бе почувствала агонията му, вината, бе изпитала всички чувства, които го разкъсваха.

— Зная — бе изрекъл той с треперещ глас. — Ужасно, ужасно съжалявам. Но има начин, Сандра. И ти можеш да сложиш край на всичко това.

 

 

— Идвам! — каза Саркар. Блъскаше пред себе си натоварена с апарати количка по коридора на четвъртия етаж. Групата медицински сестри, застанали по средата, се разпръсна. Саркар намери стая №412 на интензивното отделение, отвори вратата и вкара количката вътре.

Детектив инспектор Сандра Файлоу лежеше в леглото. Беше очевидно, че й остава малко време да живее. Виждаха се парчета кожа, където червената коса беше окапала. Бузите й бяха хлътнали.

Питър Хобсън беше в стаята. Стоеше до прозореца и разговаряше с белокоса лекарка, облечена в зелена престилка. И двамата впериха погледи в Саркар.

— Хана Келси — представи я Питър. — Това е Саркар Мухамед. Саркар, Хана е лекуващ лекар на Сандра. Оказа се, че преди години и двамата сме работили в обединената болница „Ист Йорк“.

Саркар кимна учтиво.

— Как е госпожа Файлоу?

— Състоянието й е временно стабилизирано — отговори Хана. — Поне за няколко часа няма да усеща болка. — Тя се обърна към Питър. — Ала честно казано, Питър, ще ми се да зная какви записи ще правите.

— Разполагате със съгласието на пациента, Хана — каза й той. — Това е всичко, от което се нуждаете.

— Но ако просто ми кажете…

— Моля ви — изрече тихо Питър. — Нямаме много време. Можете да останете, ако искате.

— Положението е тъкмо обратното, Пийт. Теренът е мой и вие сте тук, защото аз ви позволявам да останете, а не обратното.

Саркар се беше приближил до леглото.

— Удобно ли ви е? — попита той Сандра.

Тя завъртя очи, сякаш искаше да каже, че в нейния случай удобството е невъзможно, но се чувства добре за състоянието, в което се намира.

— Питър обясни ли ви процедурите? — попита Саркар.

Тя кимна леко и отговори:

— Да.

Саркар внимателно постави шлема върху главата й и стегна каишката под брадичката и.

— Уведомете ме, ако е стегнато прекалено много.

Сандра кимна.

— Дръжте главата си неподвижна. Ако искате да се изкашляте или да направите нещо друго, предупредете ме, като помръднете ръката си; зная, че все още можете да движите малко лявата. Нека сега сложа слушалките. Добре ли е? Хубаво. А сега сложете тези очила. Всичко ли е готово? Започваме.

 

 

След като първите два записа приключиха, Питър посочи мониторите с електрокардиограмата и с кръвното налягане. Сандра издъхваше.

— Имам нужда най-малко от още деветдесет минути — каза Саркар.

Доктор Хана Келси беше излязла преди известно време. Питър помоли младия мъж, който работеше като медицински помощник в отделението — вместо закръглените медицински сестри, на които се беше натъкнал сутринта — да я извика по телефона. Когато доктор Келси влезе, Питър й обясни, че им е необходимо да стабилизират Сандра още веднъж — че тя не трябва да чувства болка поне за още час и половина.

— Не мога да я тъпча непрекъснато с лекарства — отговори Хана.

— Само още една инжекция — умолително изрече Питър. — Моля ви.

— Нека проверя какви са показателите за жизнените й функции.

— По дяволите, Хана, знаете, че тя тъй или иначе няма да доживее до сутринта. Йонизиращият лъч е унищожил по-голямата част от тъканите й.

Хана провери показанията на уредите, после се наведе над Сандра и й каза:

— Мога да ги изгоня. Смятам, че имате нужда от почивка.

— Не — отговори Сандра. — Не… Трябва да завършим.

— Това е последната инжекция, която мога да ви направя днес. Вече превишихте препоръчаната доза.

— Направете я — тихо, но твърдо каза Сандра.

Хана й сложи инжекцията, инжектира и някакъв медикамент, за да повдигне кръвното налягане на Сандра.

Саркар отново се залови за работа.

Най-сетне Саркар спря записващото устройство и заяви:

— Готово. Хубав, чист запис — по-добър, отколкото очаквах, като се имат предвид обстоятелствата.

Сандра пое въздух, после го издиша в тежка, мъчителна въздишка.

— Аз… ще… хвана… онзи… негодник.

— Зная — отговори й Питър и хвана ръката й. — Зная.

Сандра мълча дълго. Накрая заговори с огромно усилие, като че цялата й сила я беше напуснала:

— Вашите открития… — прошепна тя. — Чувах за тях. Сигурен ли сте… че… има живот след смъртта?

Питър, който все още държеше ръката кимна.

— Сигурен съм.

— И… какво представлява… той? — попита тя.

Питър искаше да й каже, че е прекрасен, искаше да я убеди да не се тревожи, да бъде спокойна.

— Нямам представа — отвърна той.

— Ще узная това… съвсем скоро — измърмори Сандра.

Клепачите й се затвориха. Сърцето на Питър заби до пръсване. Сандра издъхна. Той напрегнато наблюдаваше, търсейки някакви признаци от движението на вълната на душата из стаята.

Не откри нищо.

 

 

След като се върнаха в „Огледален образ“, Саркар зареди записа в компютъра. Работеше с максимална бързина. Питър беше застанал до рамото му. Накрая Саркар активира електронното копие на детектив Файлоу и каза:

— Здравей, Сандра. Аз съм Саркар Мухамед.

Последва дълга пауза. Най-сетне високоговорителят заговори несигурно — абсурдно използвайки мъжки глас:

— Боже мой, нима така се чувстват мъртъвците?

— Нещо такова — отговори Саркар. — Ти си друг вид електронно копие — двойникът, за когото приказвахме.

Възклицанието и прозвуча тъжно:

— О!

— Прости ни, но направихме някои промени — обясни Питър. — Изключихме някои връзки. Ти вече не си точно Сандра Файлоу. Сега си онова, което Сандра би представлявала като безплътен дух.

— Искаш да кажеш — душа, така ли?

— Да.

— Бездруго от истинската Сандра е останало само това — каза гласът. Последва пауза. — Защо направихте промяната?

— Първо: за да ти попречим да станеш това, което стана моят двойник Контрол. И второ: много скоро ще откриеш, че си в състояние да изграждаш много по-сложни мисли и да ги задържаш по-дълго, отколкото по времето, когато беше жива. Интелектът ти ще стане по-силен. Не би трябвало да имаш никакви проблеми, ако решиш да надхитриш непретърпелия никакви промени мой двойник.

— Готова ли си? — попита Саркар.

— Да.

— Имаш ли някакви усещания за обстановката около тебе?

— Смътни. Намирам се… намирам се в празна стая.

— Ти си в изолирана банка памет — каза Саркар, наведе се и натисна няколко клавиша. — А сега имаш достъп до електронната мрежа.

— Прилича ми… прилича ми на вход. Да, виждам я.

— На линията има пасивна, неактивирана версия на двойника Контрол — обясни й Питър. — Можеш да го проучваш в дълбочина колкото желаеш. Научи всичко, което трябва да знаеш за своя опонент — и за мене. И тогава, когато си готова, можеш да навлезеш в мрежата. След това всичко, което трябва да сториш, е да го намериш. Открий го и намери някакъв начин да го спреш.

— Ще го спра — отговори твърдо Сандра.