Робърт Сойер
Терминален експеримент (20)

Глава 19

 

Саркар се обади на Питър рано в неделя сутринта, за да го уведоми, че подготовката и всички операции по изключване на мрежите в двойниците вече са приключили. Кейти беше заминала на някаква гаражна разпродажба — хоби, чиято привлекателност Питър никога не бе успял да разбере — затова той й остави съобщение в домашния компютър. След това скочи в мерцедеса си и пое към сградата на компанията „Огледален образ“ в Конкорд.

В компютърната лаборатория Саркар каза:

— Ще се опитаме да активираме първо двойника „Контрол“. — Питър кимна утвърдително. Саркар натисна няколко клавиша, после каза в микрофона, който се подаваше от конзолата: — Здравей.

Синтезираният глас долетя от високоговорителя.

— Здравей ли?

— Здравей! — повтори Саркар. — Аз съм, Саркар.

— Саркар! — Гласът бе изпълнен с облекчение. — Какво става, по дяволите? Нищичко не виждам.

Челюстта на Питър увисна. Имитацията беше много по-реална, отколкото бе очаквал.

— Точно така трябва да бъде, Питър — каза Саркар в микрофона. — Не се тревожи.

— Да не съм преживял… някаква автомобилна злополука? — обади се гласът от високоговорителя.

— Не — отвърна Саркар. — Добре си.

— Значи има някаква авария в електрозахранването. Колко е часът?

— Около дванадесет без двадесет.

— През деня или през нощта?

— През деня.

— Тогава защо е толкова тъмно? И какво е станало с гласа ти?

Саркар се обърна към Питър.

— Ти му кажи.

Питър се изкашля, за да прочисти гърлото си, и каза:

— Здравей.

— Кой е това? Все още ли говори Саркар?

— Не, говоря аз, Питър Хобсън.

— Аз съм Питър Хобсън.

— Не, не си. Аз съм.

— Какви ги приказваш, по дяволите?

— Ти си имитация. Компютърен двойник. Мое компютърно копие.

Последва дълга тишина, след това отговор:

— О!

— Вярваш ли ми? — попита Питър.

— Предполагам, че е така — отговори гласът от високоговорителя. — Искам да кажа, спомням си, че обсъждахме този експеримент със Саркар. Спомням си всичко до снемането на картината на мозъка чрез скенера. — Отново тишина, после: — По дяволите, значи наистина го направи, нали?

— Да — отговори Саркар.

— Кой беше това? — попита гласът от микрофона.

— Саркар.

— Не мога да ви различавам — заяви копието. — Гласовете ви звучат съвсем еднакво.

Саркар кимна.

— Уместна забележка. Ще се занимая с програмата и тя ще предава разликата между моя глас и гласа на Питър. Съжалявам за това.

— Няма нищо — каза двойникът. — Благодаря ти. — След малко: — За Бога, свършил си добра работа. Чувствам се… чувствам се точно като че съм аз. Само че… само че не съм гладен. Нито уморен. Никъде не ме сърби. — Миг тишина: — Кое от трите копия съм аз?

— Ти си „Контрол“ — отговори Саркар. — Основата, чрез която проследяваме експеримента. Ти си първият, когото активирахме. Имам рутинни схеми, чрез които ще имитираме голямо разнообразие от нервни връзки, включително такива за глад и умора. Страхувам се, че дори не съм се сетил да имитирам нормално състояние на сърбеж по тялото, както и по-силна и по-голяма болка. Съжалявам за това.

— Всичко е наред — отговори копието. — Просто досега не осъзнавах колко много съм привикнал с чувството за сърбеж. Това усещане сега е напълно изчезнало. И какво ще стане сега?

— Сега — каза Саркар, — можеш да правиш всичко, каквото искаш. Има множество захранващи програми, до които имаш достъп както тук, така и в цялата електронна мрежа.

— Благодаря. Знаеш ли, много е странно.

— Сега ще те поставя в компютърния фон, за да мога да се занимая с останалите копия — каза Саркар.

— Добре, но… Ей, Питър?

Питър изненадано вдигна поглед.

— Да?

— Ти си щастлив тип, знаеш ли? Ще ми се да бях на твое място.

Питър изсумтя.

Саркар натисна няколко клавиша.

— И какво ще правят те, когато ги оставиш в компютърния фон? — попита Питър.

— Ами дал съм им ограничен достъп до мрежата. Могат да заредят всяка книга или източник на новини, които биха пожелали да прочетат, разбира се, но най-главното е, че съм им осигурил достъп до масивите с виртуална реалност на специализираните библиотеки. Те могат да се включат в имитации на всякаква възможна активност — водолазен спорт, алпинизъм, танци — буквално всичко. Освен това съм им осигурил достъп до европейския еквивалент на виртуалната реалност в интимната сфера; това ще рече пълната гама от имитиране на сексуални преживявания у човека. Следователно разполагат с достатъчно неща, с които могат да се занимават. Дейностите, които всеки от тях избира, ще ни разкрият много неща за това как се е изменила психологията им.

— Как така?

— Ами ти например никога не би се занимавал с парашутизъм — но безсмъртното ти копие, което знае, че не може да загине, може да придобие такова хоби. — Саркар изписа няколко команди. — Е, щом започнахме да приказваме за безсмъртие, нека се представим на Амбротос. — Още няколко клавиша изщракаха тихо, после Саркар каза в микрофона: — Здравей. Аз съм Саркар.

Не последва никакъв отговор.

— Сигурно нещо не е функционирало както трябва — изказа предположение Питър.

— Не мисля — възрази Саркар. — Показанията на всичките индикатори са в нормални граници.

— Опитай още веднъж — каза Питър.

— Здравей — изрече отново Саркар в микрофона.

Тишина.

— Може би си изтрил онази част, която контролира речта — предположи Питър.

— Бях особено внимателен — отвърна Саркар. — Предполагам, че може би някоя връзка е убегнала от погледа ми, но…

— Здравей — най-сетне отговори глас от високоговорителя.

— А — рече Саркар. — Ето го. Питах се какво те забави толкова.

— Търпението е добродетел — отговори гласът. — Исках да преценя какво става, преди да отговоря. Аз съм двойник, нали? На Питър Дж. Хобсън. Претърпял съм модификация, за да имитирам безсмъртно същество.

— Точно така — отвърна Саркар. — Как можа да откриеш точно какъв двойник представляваш?

— Е, знаех, че ще създадете три копия. Не се чувствах съвсем като себе си, затова предположих, че не съм копието, чрез което се осъществява контрол върху експеримента. След това просто се запитах дали не изпитвам ерекция. Знаете какво приказват хората — веднъж на всеки пет минути мислят за секс. Сметнах, че ако съм двойникът, свързан с живота след смъртта, сексът би бил най-далечното нещо за съзнанието ми. Ала не беше така. Защото аз наистина имам желание за подобни изживявания. — Последва пауза. — Но когато осъзнах, че за мен не е важно дали това ще се случи веднага или след десет години, нещата бяха решени. Нуждата от незабавно удовлетворяване на желанието е неприлична. Ти си идеалният пример в това отношение, Саркар: направо изпадна в треска, затова не отговорих веднага на твоето „Здравей“. Този вид мислене сега изглежда съвсем чужд за мен. Та в крайна сметка аз имам на разположение цяла вечност.

Саркар се засмя.

— Много добре. Между другото, ние те наричаме Амбротос.

— Амбротос ли? — попита гласът от високоговорителя.

Саркар се обърна към Питър.

— Първото доказателство, че нашите имитации са точни. Направили сме успешен дубликат на невежеството ти. — Той заговори в микрофона. — „Амбротос“ е гръцка дума, която означава безсмъртен.

— А, да.

— Сега ще те оставя да работиш в компютърния фон — продължи Саркар. — Скоро отново ще разговарям с теб.

— Няма никакво значение дали ще го направиш по-рано, или по-късно — отговори Амбротос. — Ще бъда там.

Саркар докосна няколко клавиша.

— Изглежда, че и второто копие работи добре. А сега да се заемем с най-трудното от всички — с „Дух“, съществото, олицетворяващо живота след смъртта. — Той докосна още няколко клавиша и извика последния двойник.

— Здравей — каза отново той. — С теб разговаря Саркар Мухамед.

— Здравей, Саркар — отговори му изкуствен глас.

— Знаеш ли… знаеш ли кой си ти?

— Аз съм покойният, оплакван от всички Питър Хобсън.

Саркар се засмя.

— Точно така.

— Мир на душата му в RAM^[1] — добави изкуственият глас.

— Изглежда, че не си покрусен особено, че си мъртъв — отбеляза Саркар. — Как се чувстваш след смъртта?

— Дай ми малко време, за да свикна, и после ще ти разкажа.

Питър кимна. Това му изглеждаше доста справедливо предложение.