Робърт Джордан
Окото на света (51)

Глава 50
Срещи край Окото

Повел дорестия, Ранд закрачи след Зеления човек заедно с останалите от Емондово поле. Бяха зяпнали, сякаш никой не можеше да реши Зеления човек ли да гледа, или гората. Зеления човек беше легенда, разбира се, имаше сказания за него и за Дървото на живота, които се разказваха край всяко огнище в Две реки, и то не само на децата. Но след Погибелта разлистените дървета и цветята им изглеждаха необичайно чудо.

Перин малко изостана и Ранд го изгледа през рамо. Имаше чувството, че приятелят му просто не иска да чуе нищо повече от онова, което можеше да му каже Зеления човек. Можеше да го разбере. „Дете на Дракона.“ Той самият поглеждаше предпазливо към Зеления човек, който крачеше отпред с Моарейн и Лан, обкръжен от облак жълти и червени пеперуди. „Какво искаше да ми каже? Не. Изобщо не искам и да знам.“

Но въпреки това объркващо притеснение стъпките му станаха по-леки, а нозете — по-пъргави. Тревогата все още свиваше стомаха му, но страхът толкова се беше разсеял, че сякаш напълно бе изчезнал. Не допускаше, че може да очаква нещо повече, не и след Погибелта, дори Моарейн да беше права, че нищо от Погибелта не би могло да проникне тук. Хилядите нажежени иглички, които бяха го пронизвали до кости, бяха изчезнали още в мига, в който се беше озовал сред владенията на Зеления човек. „Тъкмо той направи да изчезнат — помисли си Ранд. — Зеления човек и това място.“

Егвийн го усещаше, и Нинив също. Успокояващият мир, ведрата красота. Беше сигурен. Усмихнати, двете галеха цветята по пътя си, спираха се да ги помиришат и вдишваха дълбоко.

Зеления човек забеляза това и каза:

— Цветята са предназначени, за да им се възхищаваш. Дали са растения, или хора, все едно. Няма да се сърдя, стига да не е прекалено.

И той започна да откъсва ту едно цветенце, ту друго, без да повтаря два цвята от един и същи вид. Скоро Нинив и Егвийн вече носеха венчета от дива роза, жълтурче и утринна звездица. Плитката на Премъдрата наподобяваше на цветна градина в розово и бяло, спускаща се до кръста. Дори Моарейн получи венец от бледи утринни звезди на челото си, сплетен толкова умело, че цветчетата сякаш изобщо не бяха откъснати.

Всъщност Ранд не беше сигурен дали наистина не продължават да растат. Зеления човек наглеждаше горската си градина, докато вървеше, говореше тихо на Моарейн и в същото време се грижеше за всяко растение по пътя им, което се нуждаеше от грижата му, без дори да се замисля. Очите му забелязаха клюмнала клонка на виеща се дива роза, наклонила се необичайно от обсипания с цветове клон на ябълково дърво, и той се спря, за да прокара ръка по нея, заговори й нещо. Ранд не беше сигурен дали очите му не го подлъгваха, или тръните наистина се отдръпнаха, за да не убодат тези зелени пръсти. Когато могъщата фигура на Зеления човек продължи напред, клонът щръкна в правилната си посока и червените венчелистчета се смесиха с бялото на ябълковия цвят. След малко Зеления човек се наведе и сви огромната си длан над тънко стръкче, прилегнало сред купчина камъчета — и когато се изправи, малкият стрък вече се беше надигнал и пуснал здрави коренчета сред камъните.

— Всички неща трябва да растат там, където са според Шарката — обясни той през рамо, сякаш се извиняваше. — И да посрещнат завъртането на Колелото. Но Създателят няма да ми се разсърди, ако им помогна малко.

Ранд преведе коня си покрай стръкчето, като внимаваше дорестият да не го стъпче. Не му изглеждаше редно да унищожи нещо, което Зеления човек току-що бе сътворил, само за да си спести еднг стъпка повече. Егвийн му се усмихна и го докосна по ръката. Беше толкова хубава с разпуснатата си коса, покрита с цветя, че той също й се усмихна, а тя се изчерви и сведе очи. „Ще те закрилям — помисли си той. — Каквото и да става, ще се погрижа да си в безопасност, кълна се.“

Зеления човек ги отведе в самата сърцевина на пролетния лес към засводена кухина на склона на един хълм. Беше най-обикновен каменен свод, висок и бял, а на ключовия му камък личеше кръг, разполовен от крива линия, едната половина груба, другата — гладка. Древният символ на Айез Седай. Самата кухина беше потънала в сянка.

За миг всички спряха и загледаха мълчаливо. А после Моарейн свали венчето от главата си и нежно го постави на клона на един малинов храст до арката.

— Вътре ли е? — попита Нинив. — Това, за което дойдохме?

— Ама аз наистина бих искал да видя Дървото на живота — възкликна Мат, без да сваля очи от разполовения кръг над тях. — Струва си да почакаме, нали?

Зеления човек изгледа странно Ранд и поклати глава.

— Авендесора не е тук. Не съм отдъхвал под дебелите му клони от цели две хиляди години.

— Дървото на живота не е това, за което дойдохме — каза решително Моарейн. — Това, което търсим, е вътре.

— Аз няма да вляза с вас — заяви Зеления човек. Пеперудите около него запърхаха, сякаш споделяха вълнението му. — Отдавна, много отдавна ми беше поверено, но все ме кара да се чувствам неловко, щом го приближа. Чувствам се погубен. Моят край по някакъв начин е свързан с него. Помня създаването му. Част от създаването. Част. — Той поглади белега си. — Беше в първите дни от Разрушението на света, когато радостта от победата над Тъмния стана горчива, като се разбра, че всичко може да рухне под тежестта на Сянката. Сто от тях го създадоха, мъже и жени, всички заедно. Най-великите творения на Айез Седай винаги са били правени така, чрез свързването на сайдин и сайдар, тъй както е свързан Верният извор. И загинаха, всички, за да го оставят чисто, докато светът около тях се разкъсваше. Знаеха, че ще умрат, и ми го повериха да го пазя за нуждата, която един ден ще настъпи. Не за това бях създаден, но всичко се разпадаше и те бяха сами, а аз бях единственото, с което разполагаха. Не за това бях създаден, но трябваше да съхраня вярата. — Той сведе поглед към Моарейн и кимна, повече на себе си. — Аз съхраних вярата, докато беше нужно. А сега иде краят.

— Ти си съхранил вярата по-добре от нас — каза Айез Седай. — Може би няма да свърши толкова зле, колкото се боиш.

Прорязаната с белег листата глава бавно се поклати.

— Познавам края, когато иде, Айез Седай. Ще намеря друго място, където ще карам нещата да растат. — Кафявите му като лешници очи тъжно огледаха зелената гора. — Друго място, може би. Когато излезете, ще ви видя отново, ако остане време. — След тези думи той се отдалечи, сподирен от облак пеперуди, сливайки се с леса по-неразличимо и от плаща на Лан.

— Какво искаше да каже? — настоя Мат. — Какво значи „ако остане време“?

— Хайде — подкани ги Моарейн и пристъпи през свода. Лан я последва плътно.

Ранд влезе след тях. Космите по ръцете и врата му настръхнаха. Озоваха се в най-обикновен коридор, който се виеше плавно надолу. Беше достатъчно високо и просторно, за да може да мине и Лоиал, щеше да бъде достатъчно и за Зеления човек. Гладък под, хлъзгав за очите като намазан с животинска мас, но въпреки това стъпваха по него уверено. Стените, по които не личаха никакви фуги, проблясваха в стотици оттенъци на неописуеми цветове и излъчваха мека светлина. Ранд беше сигурен, че светлината не е естествена, но усещаше също, че е добра и блага. „Тогава защо си настръхнал?“

Продължаваха да слизат надолу и надолу.

— Ето тук — каза най-сетне Моарейн и посочи. — Отпред.

И коридорът ги изведе в огромен купол. Грубата необработена скала на тавана беше осеяна с гроздове блестящи кристали. Цялата пещера под купола бе заета от огромно езеро, с изключение на оградената с каменен парапет пътека около него, широка около пет крачки. Овалното езеро беше обрамчено с ивица огладени плоски кристали, които светеха с по-сумрачна и въпреки това по-топла светлина от кристалите, надвиснали над него. Повърхността му беше гладка като стъкло и чиста като водата на Виноструй. Ранд имаше чувството, че очите му могат да проникват в него до безкрай, но пак няма да могат да видят дъното.

— Окото на света — тихо промълви Моарейн.

Той удивен се огледа и забеляза, че дългите години след създаването на Окото — три хиляди — са оставили следи в самотното му съществуване. Не всички кристали по купола светеха с еднаква сила. Едни грееха по-ярко, други по-слабо; някои примигваха, а други приличаха на изпъкнали буци, проблясващи единствено от отразената светлина. Ако всички светнеха, куполът щеше да грейне ярко като слънчев ден, но сега беше само като в късен следобед. Прах покриваше пътеката, но освен прах имаше и откъртени камъчета и дори кристали. Дълги години чакане, докато Колелото се е въртяло и заоравало.

— Но какво е то? — попита Мат разтревожен. — Не ми прилича на вода. — Той подритна през ръба един камък. — То…

Камъкът се удари в стъклената повърхност и се плъзна навътре в езерото без плясък, без да я развълнува. Докато потъваше, камъкът започна да се издува, да става все по-голям, по-голям и по-мек, като мехур с размери на човешка глава, през който Ранд почти можеше да види. И после изчезна. Стори му се, че този път цялото му тяло настръхна.

— Какво е? — Попита той и се изненада от дрезгавия си глас.

— Може да се нарече есенцията на сайдин. — Думите на Айез Седай отекнаха под огромния купол. — Есенцията на мъжката половина от Верния извор, чистата есенция на Силата, владяна от мъжете преди Времето на лудостта. Силата за кърпежа на печата върху затвора на Тъмния, която също така може напълно да разруши затвора му.

— Светлината да ни освети и да ни закриля — прошепна Нинив. Егвийн я прегърна, сякаш искаше да се скрие зад Премъдрата. Дори и Лан се помръдна тревожно, макар в очите му да не се четеше изненада.

Камъчета се посипаха по раменете на Ранд и той разбра, че се е опрял на външната стена, възможно най-далече от Окото на света. Готов беше да се избута и през самата стена, ако можеше. Мат също се беше опрял плътно в каменния свод. Перин се беше втренчил в езерото, стиснал брадвата си. Очите му светеха, жълти и яростни.

— Винаги съм се чудил — проговори притеснен Лоиал. — Когато четох за него, винаги съм се чудил какво е. Защо? Защо са го направили? И как?

— Нито едно живо същество не знае. — Моарейн вече не гледаше в езерото. Наблюдаваше Ранд и двамата му приятели, оглеждаше ги, очите й ги претегляха. — Нито как, нито нещо повече от „защо“, освен че един ден ще бъде необходимо и че тази необходимост ще бъде най-великата и най-отчаяната, пред която светът се е изправял до този момент. И пред каквато може би изобщо някога ще бъде изправен.

— Много жени от Тар Валон са се опитвали да използват тази Сила, но тя е толкова недостижима за която и да е жена, колкото луната за някоя котка — продължи тя. — Само мъж може да я прелива, но последният мъж Айез Седай е загинал преди близо три хиляди години. И все пак необходимостта, която те предвиждали, била отчаяна. И те преодолели покварата на Тъмния и го направили, направили го чисто, знаейки че това деяние ще ги убие до един. Мъже Айез Седай и жени, всички заедно. Зеления човек каза истината. Най-великите чудеса от Приказния век са били създадени по този начин, сайдин и сайдар заедно. Всички жени в Тар Валон, всички Айез Седай във всички кралски дворове и големи градове, дори и онези, които живеели в земите отвъд Пустошта, дори ако се добавят онези, които може би все още живеят отвъд Аритския океан, не биха могли да напълнят и лъжица със Силата, ако ги няма мъжете, които да работят с тях.

— Защо ни доведе тук? — попита Ранд.

— Защото сте тавирен. — Лицето на Айез Седай беше неразгадаемо. Очите й грееха и сякаш се впиваха в него. — Защото мощта на Тъмния ще удари точно тук и защото на тази мощ трябва да бъде оказана съпротива и да бъде спряна, иначе Сянката ще покрие света. Няма по-велика нужда от тази. Нека сега отново излезем на слънчева светлина, докато все още има време. — Без да изчаква да я последват, тя тръгна обратно по коридора, следвана от Лан, който като че ли стъпваше малко по-бързо от обикновено. Егвийн и Нинив забързаха след нея.

Ранд запристъпва покрай стената — не можеше да се насили да пристъпи дори и с половин стъпка към онова, което всъщност се оказа езерото — и се запрепъва по коридора след Мат и Перин. Щеше да се затича, ако не му пречеха хората пред него. Не престана да се тресе дори и след като се озова навън.

— Не ми харесва това, Моарейн — заяви гневно Нинив, когато слънцето отново ги огря. — Вярвам, че опасността е толкова голяма, колкото казваш, но това е…

— Намерих те най-сетне.

Ранд се дръпна рязко, сякаш въже се беше стегнало на врата му. Думите, гласът… за миг помисли, че е Баал-замон. Но двамата мъже, които излязоха сред дърветата, с лица, скрити под качулките, не бяха в плащове с цвят на засъхнала кръв. Единият плащ беше тъмносив, другият тъмнозелен, и и двамата изглеждаха плесенясали дори на открито. И не бяха Чезнещи; ветрецът развяваше плащовете им.

— Кои сте вие? — Лан беше застанал нащрек, с ръка върху дръжката на меча. — Как дойдохте тук? Зеления човек ли търсите…

— Той ни доведе. — Ръката, която посочи Мат, беше стара и почти нечовешки съсухрена, с опадали нокти и чворести кокалчета на пръстите, като възли върху въже на ладия. Мат отстъпи назад с широко отворени очи. — Старо нещо, стар приятел и стар враг. Но търсим него — завърши човекът в зеления плащ, посочвайки този път Ранд. Другият стоеше до него, сякаш никога нямаше да проговори.

— Кои сте вие? — чу се гласът на Моарайн.

Ръцете им свалиха качулките и Ранд се задави. Старият мъж беше по-стар от най-древния старец — в сравнение с него Кен Буйе щеше да изглежда като невръстно момченце с розови бузки. Кожата на лицето му беше като съсухрен пергамент, нахлузен и след това здраво изпънат върху череп. Тънки кичури коса стърчаха гротескно върху грапавото му теме. Ушите му бяха като късове похабена кожа; очите — хлътнали, надничащи от вътрешността на черепа като от бездънни тунели. Но другият беше още по-страшен. Плътна кожеста черупка покриваше изцяло онова, което някога е било глава, но предната й част беше направена така, че да прилича на съвършено лице, лице на млад мъж, замръзнало вечно в див и безумен смях. „Какво ли крие пък този, щом другият показва наяве това, което показва?“ А после дори мисълта замръзна в главата на Ранд, разби се на прашинки и се разнесе.

— Наричат ме Агинор — каза старият. — А той е Балтамел. Той вече не говори със своя език. О, как те смила Колелото след три хиляди години затвор. — Хлътналите му очи се плъзнаха към арката на входа. Балтамел се наведе напред и очите зад маската се приковаха върху белия каменен отвор, сякаш искаше тутакси да влезе. — А колко дълго ни липсваше — промълви тихо Агинор. — Колко дълго.

— Светлината да закриля… — почна Лоиал с треперещ глас и внезапно млъкна, щом Агинор извърна очи към него.

— Отстъпниците — заекна Мат — са оковани в Шайол Гул…

— Бяха. — Агинор се усмихна; жълтите му зъби приличаха на тигрови. — Някои от нас вече не са оковани. Печатите са се разхлабили, Айез Седай. И ние, както Ишамаел, излизаме отново сред живия свят, а скоро ще излязат и останалите. Моята тъмница и тази на Балтамел бяха твърде близо до живия свят, твърде близо до триенето на Колелото, но скоро великият Властелин на Мрака ще бъде свободен и ще ни дари с нова плът, и светът отново ще бъде наш. Този път няма да го има вашият Луз Терин Теламон. Няма го Повелителя на Утрото да ви спаси. Сега вече знаем онзи, когото търсим, и другите повече не са ни нужни.

Мечът на Лан изскочи от ножницата твърде бързо, за до го види Ранд. Но въпреки това Стражникът се поколеба, очите му заиграха между Моарейн и Нинив. Ако застанеше между Отстъпниците и едната от тях, щеше да се окаже далеч от другата. Това колебание трая само колкото един пулс на сърцето, но щом нозете на Стражника се раздвижиха, Агинор вдигна ръка. Жестът му беше презрителен, чворестите му пръсти се разтвориха като да прогонят досадна муха. Стражникът полетя назад във въздуха, все едно че нечий гигантски юмрук се беше стоварил в гърдите му, с тъп удар се блъсна в каменната арка, увисна за миг и рухна като безжизнена купчина. Мечът му издрънча недалеч от протегнатата му ръка.

— НЕ! — изкрещя Нинив.

— Стой на място! — извика й повелително Моарейн, но преди някой да успее да помръдне, Премъдрата се затича срещу Отстъпниците, вдигнала нож в крехката си ръка.

— Светлината да те ослепи! — викна тя и замахна към гръдта на Агинор.

Другият Отстъпник се размърда като змия. Докато ножът се спускаше надолу, облечената в кожа длан на Балтамел се стрелна напред и стисна брадичката й, пръстите му се впиха в едната й буза, а палецът в другата, изтласквайки кръвта й със силата си и сгърчвайки плътта на бледи ивици. Тялото на Нинив се изви в конвулсия от глава до пети, сякаш я бяха шибнали с камшик. Ножът изпадна от треперещите й пръсти, а Балтамел я повдигна нагоре и поднесе към хилещата се кожена маска сгърченото й лице. Стъпалата и изритаха над земята, цветята се посипаха от косата й.

— Почти бях забравил за удоволствията на плътта. — Езикът на Агинор облиза съсухрените му устни, като камък, отъркал се в нещавена кожа. — Но Балтамел помни много. — Усмивката върху маската сякаш стана още по-безумна, отчаяният писък на Нинив раздра ушите на Ранд.

Изведнъж Егвийн хукна напред и той разбра, че иска да помогне на Нинив.

— Егвийн, недей! — извика той след нея, но тя не се спря. При вика на Нинив ръката му бе посегнала към меча, но сега той го пусна и се хвърли към Егвийн. Стовари се върху нея и я събори на тревата. Егвийн изохка и се задърпа, за да се освободи.

Другите двама също се размърдаха. Секирата на Перин се завъртя в ръцете му, очите му светнаха, златни и яростни.

— Премъдра! — изрева Мат и камата на Шадар Логот блесна в юмрука му.

— Не! — извика Ранд. — Не можете да се биете с Отстъпниците!

Но те се втурнаха край него, все едно че въобще не го бяха чули, с очи, вперени в Нинив и двамата Отстъпници. Агинор ги погледна с бегло безгрижие… и се засмя. Ранд усети, че въздухът над него трепна като плясък на камшик. Мат и Перин, не изминали и половината от разстоянието до Отстъпниците, се спряха, сякаш се бяха ударили в невидима стена, срутиха се назад и се проснаха на земята.

— Добре — каза Агинор. — Това за вас е подходящо място. Ако се научите на ритуала на самоунижението и се преклоните пред нас, мога и да ви помилвам.

Ранд бързо се изправи. Сигурно не можеше да се сражава с Отстъпниците — никой обикновен смъртен не би могъл, — но нямаше да им позволи да повярват и за миг, че е готов да пълзи в краката им. Посегна да помогне на Егвийн да се изправи, но тя отблъсна ръцете му и стана сама, изтърсвайки с ярост прахта от дрехата си. Мат и Перин също се изправиха с усилие.

— О, ще се научите — каза Агинор. — Ако искате да живеете. Сега, след като намерих това, което ми е нужно — очите му се извърнаха към каменния свод, — ще ми остане време да ви науча.

— Това няма да го бъде! — Зеления човек излезе от дървесата и закрачи към тях. Гласът му беше като мълния. — За вас тук няма място!

Агинор го изгледа презрително.

— Върви си! Изтече твоето време. Всичко от твоя род отдавна е станало на прах. Живей, колкото ти остава, и се радвай, че не си пред очите ни.

— Това е моята обител — каза Зеления човек. — И тук вие не ще нараните ни едно живо същество.

Балтамел хвърли Нинив настрана и тя рухна като скъсана дрипа, с широко отворени очи, отпусната, сякаш всичките й кости бяха омекнали. Облечената в кожа ръка се вдигна и Зеления човек изрева, когото обгръщащите го лози задимяха. Вятърът сред леса отекна с болка.

Агинор се извърна отново към Ранд и останалите, сякаш със Зеления човек се беше свършило — но последва само една дълга крачка и две огромни разлистени ръце се увиха около кръста на Балтамел, вдигнаха го и го притиснаха към якия гръден кош от сплетени лиани. Черната кожена маска се ухили в безумна ярост. Ръцете на Балтамел се завъртяха като змии, мъчейки се да се освободят. Покритите с ръкавици длани се впиха в главата на Зеления човек, сякаш искаха да я откъснат. Пламъци лумнаха изпод тези ръце, лозите под тях се съсухриха, закапаха сухи листа. Тлъст, тъмен стълб пушек изригна сред лозите на тялото му и Зеления човек изрева. От устата му блъвна пушек.

Изведнъж стиснатият от Зеления човек Балтамел се загърчи. Ръцете на Отстъпника се помъчиха да го отблъснат, вместо да се впиват в него. Едната му облечена в кожа ръка се отплесна встрани… и тънък стрък дива лозница се впи в черната кожа. Гъбест израстък, като праханка, скрита сред дълбоките сенки на гората, обримчи ръката му, изникнал отникъде и съзрял изведнъж, плъзна се и покри цялата ръка. Балтамел се замята — и крехък филиз миризливец раздра кожената черупка на лицето му; лишеи впиха корени и разкъсаха кожата, стръкове коприва се впиха в очите под маската и отровни гъби раздраха и разтвориха устата му.

Зеления човек захвърли Отстъпника на земята. Балтамел се изви и се загърчи. Всякакви неща, които растат по усойни места, всичко споресто, всичко, обичащо влагата, се разду и разрасна, разкъса тъкан, кожа и плът — а плът ли бе това, що се видя в краткия миг на зелената ярост — всичко се разсипа на парцали. И ги покриха гъби, мъх и лишеи, докато той не се превърна в купчина пръст, почти неразличима от онези, които се криеха в сенчестите недра на зелената гора, и тази купчина не се помръдваше повече от тях.

Със стон, като скършен под огромна тежест дървесен клон, Зеления човек се срина на земята. Половината му глава бе овъглена. Струи дим още се вдигаха от него като сиви лиани. Изгорели листа се посипаха от ръката му, а той болезнено протегна почернялата си длан да заслони забилия се в рохкавата почва жълъд.

Земята избоботи и дъбов филиз проби нагоре между пръстите му. Главата на Зеления човек клюмна, но филизът се надигна към слънцето и се изпъна. Корени изпълзяха навън и се удебелиха, заровиха се в земята и отново се надигнаха, за да се впият отново надолу. Стволът се удебели и се изпъна нагоре, кората му стана сива, напукана и стара. Клоните на короната се протегнаха във всички посоки, нараснаха, удължиха се и натежаха, дебели като човешка ръка, и още по-дебели, като човешко тяло. И се надигна короната на дъба да погали небето, буйно зелена и обсипана с жълъди. Масивната плетеница от корени се просна надлъж и шир и заора земята като плугове. Огромният вече дънер потръпна, разшири се още, кръгъл, голям колкото къща. Настъпи тишина. Дъб, който сякаш бе раснал тук от петстотин години, заслони мястото, където доскоро лежеше Зеления човек, и се превърна в гробен знак на една легенда. Нинив лежеше върху чворестите корени, огънали се в растежа си под нейното тяло, за да й сторят постеля, на която да отдъхне. Вятърът въздъхна през дъбовите клони, сякаш прошепна за сбогом.

Дори Агинор изглеждаше зашеметен. Но после вдигна глава и очите му грейнаха от гняв.

— Стига! Време е вече да свършим с това!

— Да, Отстъпнико — каза Моарейн с глас, студен като вятър сред люта зима. — Време е!

Ръката на Айез Седай се вдигна напред и земята под краката на Агинор потъна. От зейналата бездна лумна пламък и заплющя неистово, от вятъра, завил към него от всцчки посоки, засмуквайки вихрушка от листа към огъня, който сякаш се уплътни в прошарено с червени нишки жълто желе от чист зной. А сред самия огън стоеше Агинор, чиито стъпала се поддържаха сякаш само от въздуха. Отстъпникът изглрждаше стреснат, но после се усмихна и направи крачка напред. Беше много бавна крачка, като че ли огънят се мъчеше да го задържи, да го вкорени на място, но той я направи. А после — втора.

— Бягайте! — заповяда Моарейн. Лицето й беше пребледняло от усилие. — Бягайте всички!

Агинор прекрачи през въздуха, към ръба на пламналия зев.

Ранд усети, че другите се раздвижиха. Мат и Перин хукнаха надалеч, дългите нозе на Лоиал го понесоха към дърветата, но единственото, което можеше да види наистина добре, беше Егвийн. Тя се беше изправила, напрегната, с пребледняло лице, затворила очи. Разбра, че не страхът я задържа. Мъчеше се да хвърли крехката си, необучена власт над Силата срещу Отстъпника.

Той грубо я сграбчи за ръката и я извърна към себе си.

— Бягай! — изрева Ранд. Тя отвори очи, взря се в него, разгневена, че я е прекъснал. Беше пропита с омраза към Агинор, която сякаш се бореше със страха от Отстъпника. — Бягай — повтори той и я блъсна към дърветата, достатъчно силно, за да й даде тласък. Бягай!

И побягна.

Но съсухреното лице на Агинор се извърна към него, към тичащата зад него Егвийн, и Отстъпникът прекрачи през пламъците, сякаш деянието на Айез Седай изобщо не го засягаше. Към Егвийн.

— Не нея! — изрева Ранд. — Светлината да те изгори, не нея!

Той грабна парче скала и го запокити, за да привлече вниманието на Агинор. На половината си път към лицето на Отстъпника камъкът се разсипа на прах.

Поколеба се само за миг, колкото да погледне през рамо и да се увери, че Егвийн се е скрила сред дърветата. Пламъците все още обкръжаваха Агинор, но той крачеше през тях, сякаш разполагаше с цялото време на света. Ранд се обърна и побягна. Зад себе си чу писъците на Моарейн.