Робърт Джордан
Окото на света (48)

Глава 47
Още прорицания на Колелото

Ранд спря да крачи край масата и хвърли поглед към приятелите си. Перин беше натрошил къшей хляб и разсеяно разместваше трохи по грубата повърхност на масата. Жълтите му очи се взираха немигащи в трохите, но изглежда, виждаха нещо, което се намираше далеч отвъд тях. Мат се беше присвил в стола си, полупритворил очи, и на лицето му се беше изписала полуусмивка. Нервна усмивка, някак си невесела. И от време на време несъзнателно докосваше камата от Шадар Логот през сетрето.

Лоиал поне изобщо не изглеждаше угрижен. Оглеждаше стените. Отначало бе застанал в средата на стаята зяпнал, въртейки се бавно в кръг; сега почти допираше широкия си нос в камъка и леко проследяваше някаква фуга с кутрето си, по-дебело и от най-едрия човешки палец. От време на време притваряше очи, сякаш допирът беше по-съществен от гледането. Ушите му потрепваха леко и той си мърмореше нещо на огиерски, сякаш беше забравил за присъствието на останалите.

Лорд Агелмар стоеше пред голямата камина и разговаряше тихо с Нинив и Егвийн. Веше добър домакин, умеещ да предразположи гостите си да забравят своите тревоги. Няколко от разказите му накараха Егвийн да се изкиска. А веднъж дори самата Нинив отметна глава и се разсмя гърлено. Ранд се стресна от неочаквания звук и отново подскочи, когато столът на Мат изтрещя на пода.

— Кръв и пепел! — изръмжа Мат. — Какво толкова я задържа? — Той изправи стола си и отново се сгуши в него, без да поглежда към околните. Ръката му пак се плъзна под сетрето.

Владетелят на Фал Дара го изгледа — погледът му обхвана за миг и Ранд и Перин, без изразът му да се промени — след което отново се обърна към жените.

— Милорд — говореше Егвийн така свойски, сякаш цял живот беше употребявала титли — аз мислех, че е просто Стражник, но вие го наричате Даи Шан и говорите за пряпорец на Златния жерав. Понякога се изразявате така, сякаш е едва ли не крал. Помня, че веднъж Моарейн го нарече последния Владетел на Седемте кули. Кой е той всъщност?

Нинив съсредоточено оглеждаше чашата в ръцете си, но Ранд забеляза, че се вслушва по-напрегнато и от Егвийн. Младежът се спря и се опита да чуе, без да създава впечатление, че подслушва.

— Владетелят на Седемте кули — произнесе Агелмар намръщено. — Древна титла, лейди Егвийн. Дори тази на Върховните владетели на Тийр не е по-стара, въпреки че титлата Кралица на Андор е древна почти колкото нея. — Той въздъхна и поклати глава. — Той не говори за това, но тази история е добре известна по Границата. Той е крал, или по-скоро е трябвало да бъде, ал-Лан Мандрагоран, Владетел на Седемте кули, Владетел на Езерата, некоронован крал на малкиерите. — Бръснатата му глава се вдигна и очите му блеснаха, сякаш изпитваше бащинска гордост. Гласът му заехтя по-мощен, изпълнен със сила. Всички в стаята вече можеха да го чуят, без да се напрягат. — Ние в Шиенар се наричаме Бранители на Границата, но само преди по-малко от петдесет години Шиенар не беше наистина част от Граничните земи. На север от нас, както и от Арафел, се намираше Малкиер. Копията на Шиенар ходеха на север, но тъкмо Малкиер възпираха Погибелта. Малкиер, Мирът да закриля спомена за нея и Светлината да освети нейното име.

— Значи Лан е от Малкиер — промълви тихо Нинив. Изглеждаше разтревожена.

Думите й не прозвучаха като въпрос, но Агелмар кимна.

— Да, лейди Нинив, той е синът на ал-Акир Мандрагоран, последния коронован крал на Малкиер. Питате се как е станал това, което е сега? В началото на всичко, може би, стои Лаин. Предизвикан, Лаин Мандрагоран, братът на краля, повел своите копия през Погибелта към Изпепелените земи, към самия Шайол Гул може би. Предизвикала го Бреан, жената на Лаин, поради завистта, която изгаряла сърцето й заради това, че на трона бил издигнат ал-Акир, а не Лаин. Кралят и Лаин били толкова близки, колкото може да са двама братя, близки като близнаци, дори след като кралското „ал“ било добавено към името на Акир, но ревността раздирала Бреан. Лаин бил възхваляван заради своите подвизи, и напълно справедливо, но дори и той не можел да засенчи славата на ал-Акир. Като човек и като крал, такъв като него се ражда веднъж на сто години, ако не и по-рядко. Мир да закриля паметта му и тази на ел-Леанна.

— Лаин загинал в Изпепелените земи с повечето от тези, които го последвали, мъже, които Малкиер трудно можела да си позволи да загуби, и Бреан обвинила за тяхната гибел краля, като твърдяла, че самият Шайол Гул можел да падне, ако ал-Акир бил повел останалите войски на север заедно с нейния мъж. За да си отмъсти, тя устроила заговор с Ковин Гемалан, наричан още Ковин Благосърдечния, за да заграбят трона за нейния син, Исам. Всъщност този Ковин Благосърдечния, бил голям герой, почти толкова прославен, колкото и ал-Акир, при това бил един от Великите лордове, но когато Великите лордове хвърляли пръчките, за да изберат новия крал, само две не му достигнали, за да се изравни с Акир, и той никога не забравил, че ако над Короноващия камък само двама мъже били поставили пръчки с различен цвят, тронът щял да се падне на него. Без друг да разбере, Ковин и Бреан изтеглили войски от Погибелта, за да завземат Седемте кули, оголвайки Граничните укрепления.

— Ала ревността на Ковин имала по-дълбоки корени. — В гласа на Агелмар се проквадна отвращение. — Благосърдечния, героят, чиито славни подвизи в Погибелта били възпявани нашир и длъж по Граничните земи, бил Мраколюбец. След като Граничните укрепления били отслабени, тролоците нахлули в Малкиер като потоп. Крал ал-Акир заедно с Лаин могли да сплотят и възстановят страната; били го правили и преди. Но ориста на Лаин в Изпепелените земи разтърсила хората и нашествието на тролоците съкрушило техния дух и волята им за съпротива. На твърде много хора. Числено превъзхождащият ги враг ги изтласкал във вътрешните земи.

— Бреан побягнала със сина си Исам и се натъкнала на тролоци, докато яздела с него на юг. Никой не знае със сигурност каква е съдбата й, но човек може лесно да се досети. Изпитвам съжаление само към момчето. Когато измяната на Ковин Благосърдечния излязла наяве и той бил заловен от младия тогава Джейин Чарин — вече наречен Джейин Бродяжника — и когато Благосърдечния бил доведен в Седемте кули, окован във вериги, Великите лордове поискали да бъде обезглавен и главата му да се набие на кол. Но тъй като бил вторият след ал-Акир и Лаин в сърцата на хората, кралят се изправил срещу него в двубой и го посякъл. Ал-Акир плакал, след като убил Ковин. Според някои той оплаквал своя приятел, който се бил предал на Сянката, а според други — оплаквал самата Малкиер.

Владетелят на Фал Дара тъжно поклати глава.

— Ал-Акир и неговата кралица ел-Леанна наредили да донесат невръстния им син Лан в люлката. В неговите бебешки ръце те поставили меча на малкиерските крале, същия меч, който носи и до днес. Оръжие, изработено от Айез Седай по време на Войната за Силата, Войната на Сянката, която сложила край на Приказния век. И помазали главата му с масло, и го нарекли Даи Шан, Увенчан с диадема Боен повелител, и го посветили за бъдещ крал на малкиерите, и от негово име произнесли древната клетва на малкиерските крале и кралици. — Лицето на Агелмар придоби суров вид, докато изговаряше думите, сякаш самият той беше произнасял тази клетва или някоя много подобна на нея. — „Да стоя насрещу Сянката, догде желязото е твърдо и камъкът стои на мястото си. Да защитавам Малкиер, догде остане и последна капка родна кръв. Да отмъстя за туй, що не може да бъде защитено.“ Думите отекнаха в стаята.

— Ел-Леанна окачила медальон на шията на своя син, за да не се забравя кой е, и бебето, увито в пелени от собствените ръце на кралицата, било предадено на двадесет избраници от кралската охрана, най-добрите в бой с меч и най-неустрашимите бойци. Със заповед: да отнесат детето във Фал Моран.

— А после ал-Акир и ел-Леанна повели народа си, за да пресрещнат за сетен път Сянката. Така загинали те, при Херотския кръстопът, загинал и народът им, а Седемте кули били сринати. Шиенар и Арафел, и Кандор срещнали Получовеците и тролоците при Стълбището на Джбхаан и ги отблъснали, но не толкова далече, колкото били по-рано. По-голямата част на Малкиер останала в ръцете на тролоците и година след година, миля след миля, Погибелта я погълнала. — Агелмар въздъхна тежко. А когато продължи, в очите и гласа му се долавяше тъжна гордост.

— Само петима от охранниците достигнаха живи до Фал Моран, всички мъже бяха ранени, но детето остана невредимо. Още от люлката го научиха на всичко, което знае днес. Изучи оръжията така, както другите деца се научават да играят с играчките си, а Погибелта опозна толкова, колкото децата майчината си градина. Вече няма какво да защитава, но може да мъсти. Той отхвърля титлите си, но въпреки това в Граничните земи го наричат Некоронования, и ако вдигне Златния жерав на Малкиер, веднага ще го последва цяла армия. Но той не ще поведе мъже към тяхната гибел. В Погибелта той сам ухажва смъртта, тъй както кавалер ухажва някоя красива девойка, но други няма да поведе към нея.

— Щом наистина трябва да влезете в Погибелта, при това малцина, няма по-подходящ мъж, който да ви отведе дотам, нито да ви върне живи и здрави. Впрочем, бихте могли да оставите тези момчета тук, да се позакалят малко, и да се доверите изцяло на Лан. Погибелта не е място за неподготвени момчета.

Мат отвори уста, но веднага я затвори под строгия поглед на Ранд. „Дали изобщо ще се научи някога да си я държи затворена?“

Нинив беше слушала с очи също така широко отворени, като тези на Егвийн, но сега отново заби поглед в чашата си, с пребледняло лице. Егвийн постави ръка на рамото й и й се усмихна съчувстващо.

На прага се появи Моарейн, Лан я следваше по петите. Нинив им обърна гръб.

— Какво каза той? — попита Ранд. Мат се изправи, Перин също.

— Селски идиотчета — промърмори Агелмар, а после заговори по-високо, с нормален тон. — Разбрахте ли нещо, Айез Седай, или той е просто луд?

— Той наистина е луд — отвърна Моарейн. — Или почти луд. Но положението с Падан Фейн никак не е просто. — Един от слугите влезе с нисък поклон. Носеше син леген, кана вода и малка кърпа върху сребърен поднос. Погледна притеснено към Агелмар. Моарейн му посочи да ги остави на масата.

— Моля да ме извините, че се разпореждам със слугите ви, лорд Агелмар — каза тя. — Позволих си да го помоля за това.

Агелмар кимна на прислужника, който постави подноса на масата и бързо излезе.

— Можете спокойно да се разпореждате със слугите ми, Айез Седай.

Водата, която Моарейн наля в легена, вдигна пара, като че ли беше почти кипнала. Тя дръпна ръкавите си нагоре и започна енергично да мие ръцете си, без да се пази от горещата вода.

— Аз ви казах, че е по-лош от усойница, но бях твърде далече от истината. Не вярвам някога да съм срещала толкова мизерно и окаяно същество, и в същото време толкова гнусно. Чувствам се омърсена само от докосването до него и съвсем нямам предвид мръсотията по кожата му. Омърсена тук, — И тя докосна лявата си гръд. — Разрухата на душата му почти ме кара да се съмнявам, че изобщо има душа. Той е нещо много по-долно от Мраколюбец.

— Но той изглежда толкова жалък сега… — промърмори Егвийн. — А като си спомня как пристигаше в Емондово поле всяка пролет, винаги весел, винаги пълен с новини от външния свят. Не може да няма някаква надежда за спасението му. „Никой човек не може да стои в Сянката толкова дълго, че да е невъзможно отново да намери Светлината“ — зацитира тя.

Айез Седай енергично изтри ръцете си в кърпата.

— Винаги съм го вярвала — каза тя. — Може би е възможно все пак Падан Фейн да бъде спасен. Но той е бил Мраколюбец повече от четиридесет години и ако чуете какво е сторил за това време, колко кръв, болка и смърт е причинил, сърцата ви ще замръзнат. Едно от най-невинните му деяния — макар да подозирам, че за вас никак не е невинно — е това, че тъкмо той е довел тролоците в Емондово поле.

— Да — промълви Ранд. Егвийн ахна. „Трябваше да се сетя. Да ме изгори дано, трябваше да се сетя още когато го познах.“

— Да не е довел от тях и тук? — попита Мат и огледа стените.

— Ако беше — засмя се Агелмар, — щяха да си счупят зъбите в стените на Фал Дара. На много от тях вече им се е случвало. — Говореше на всички, но очевидно думите му бяха адресирани към Егвийн и Нинив, ако се съдеше по погледите, отправени към тях. — Няма защо да се притеснявате и за Получовеци. — Лицето на Мат почервеня. — Всяка улица във Фал Дара е осветена през цялата нощ. И никой не може да крие лицето си сред градските стени.

— Но защо господин Фейн е трябвало да го прави? — попита Егвийн.

— Преди три години… — С тежка въздишка Моарейн седна и присви рамене, сякаш това, което беше правила с Фейн, бе изцедило всичките й сили. — Преди три години, лятото. Светлината със сигурност ни закриля, иначе Бащата на лъжите щеше да тържествува, докато аз все още седях в Тар Валон и обмислях бъдещите си действия. От три години Фейн ви е издирвал заради Тъмния.

— Но това е лудост! — възкликна Ранд. — Той идваше в Две реки всяка пролет, точен като часовник. Три години? Всеки път бяхме пред очите му, както сме сега пред вас, и той не ни е поглеждал повторно освен последния път. — Айез Седай вдигна пръст и посочи към него, поглеждайки го съсредоточено.

— Фейн ми разказа всичко, Ранд. Или почти всичко. Убедена съм, че е успял да скрие нещо, при това нещо важно, въпреки всичко, което постигнах, но все пак каза достатъчно. Преди три години при него дошъл Получовек в един град в Муранди. Фейн естествено се изплашил, но сред Мраколюбците се смята за висока чест да бъдат призовани. Фейн вярвал, че е избран за големи неща, и наистина било така, макар и не по начина, който той си представял. Отвели го северно от Погибелта, в Изпепелените земи. В Шайол Гул. Там го посрещнал мъж с очи от жив пламък, който нарекъл себе си Баал-замон.

Мат се помръдна притеснен, а Ранд едва преглътна. Сигурно така е било, разбира се, но от това не му стана по-лесно да го приеме. Единствен Перин гледаше Айез Седай, сякаш вече нищо не беше в състояние да го смути.

— Светлината да ни закриля — промълви трескаво Агелмар.

— На Фейн никак не му харесало това, което направили с него в Шайол Гул — продължи спокойно Моарейн. — Докато разказваше, той често крещеше, че нещо го пари и ще го изгори. За малко огънят да го убие, докато измъквах на повърхността всичко, което криеше. Дори с моето Лечителство сега той прилича на развалина. Много време трябва да мине, преди да се възстанови. Но ще положа усилия, ако не за друго, то поне за да разбера какво още крие. А е бил избран заради местата, където се е занимавал с амбулантството си. Не — бързо отвърна тя, когато всички се размърдаха по местата си. — Не само Две реки. По онова време Бащата на лъжите не знаел точно къде да търси онова, което търсел, не повече, отколкото ние в Тар Валон.

— Фейн каза, че бил превърнат в хрътка на Тъмния, и в известен смисъл е прав. Бащата на лъжите го изпратил на лов, да търси, като най-напред го променил, за да стане пригоден за такова издирване. Фейн ужасно се бои да си спомня тъкмо за нещата, които са му направили, за да постигнат тези промени. Той мрази господаря си заради тях точно толкова, колкото се страхува от него. Тъй че Фейн бил изпратен да души и рови из всички села около Бейрлон и чак до Мъгливите планини, отвъд Тарен и из Две реки.

— Преди три пролети? — промълви замислено Перин. — Спомням си онази пролет. Тогава Фейн пристигна по-късно от обикновено, но странното беше, че се задържа. Остана цяла седмица. И все се оплакваше, че ще си изхарчи парите за някаква си стая в хана. Фейн много държи на парите.

— Сега си спомних — каза Мат. — Всички из селото се чудеха дали е болен, или си е паднал по някоя жена. Не че някоя би се омъжила за амбулант, разбира се. Все едно да се омъжи за някой от Пътуващия народ. — Егвийн вдигна вежда и той млъкна.

— След това Фейн отново бил отведен в Шайол Гул и умът му бил… прочистен. — Гласът й подсказваше какво има предвид. — Това, което… изпитал… било прецедено и извадено наяве. Когато се върнал в Две реки на следващата година, той вече можел да избира целите си по-ясно. Всъщност по-ясно дори от очакванията на Тъмния. Фейн разбрал със сигурност, че онзи, когото търсел, бил един от трима младежи в Емондово поле.

Перин изръмжа, а Мат започна да ругае тихо и монотонно, без да се притеснява от осъдителния поглед на Нинив. Агелмар ги изгледа с неприкрито любопитство. От три години Тъмния го е търсил… търсил е тях. Ранд усети само лек хлад и се учуди на самия себе си. Беше сигурен, че само от тази вест зъбите му би трябвало да затракат.

Моарейн не позволи на Мат да я прекъсне, а повиши тон достатъчно, за да я чуват въпреки мърморенето му.

— Когато Фейн се върнал в Лугард, Баал-замон му се явил насън. Фейн до такава степен се унизил и извършил такива гнусни ритуали, че биха ви пропищели ушите, ако можехте да чуете и половината от тях. С което още повече се обвързал с Тъмния. Това, което човек извърши в сънищата си, може да бъде по-опасно, отколкото ако го стори буден. — Ранд се размърда под острия й предупредителен поглед, но тя продължи. — Обещани му били големи награди и власт над цели кралства след победата на Баал-замон, и му било наредено, когато се върне в Емондбво поле, да бележи тримата, които е открил. Там щял да го чака Получовек с тролоци. Вие знаете как се появиха тролоците в Две реки. Трябва да е имало дъбрава на Огиер и Портал край Манедерен.

— При това най-красивата — избоботи Лоиал. — С изключение на Тар Валон. — Той слушаше също толкова напрегнато, колкото и останалите. — Огиер си спомнят с много обич за Манедерен. — Агелмар вдигна удивен вежди и името беззвучно се оформи на устните му. — Манедерен.

— Лорд Агелмар — каза Моарейн. — Ще ви кажа как да намерите Портала на Мафал Дадаранел. Трябва да бъде зазидан здраво и около него да се постави постоянна стража. И никой да не се допуска наблизо. Получовеците все още не са научили всичко за Пътищата, но този Портал се намира на юг, само на няколко мили от Фал Дара.

Владетелят на Фал Дара тръсна глава, сякаш бе изпаднал в транс.

— На юг? Мир! Не ни трябва такова нещо, Светлината да ни освети. Ще бъде сторено.

— Да не би Фейн да ни е преследвал през Пътищата? — попита Перин. — Сигурно така е станало.

Моарейн кимна.

— Фейн би преследвал вас тримата и в гроба, защото е длъжен да го прави. След провала в Емондово поле Чезнещия не му позволил да язди с него, макар той да смятал, че трябва да му намерят най-добрия кон в Две реки и да язди начело. Мърдраалът го принудил да тича с тролоците и те да го носят, когато краката му изнемогвали. Говорели помежду си така, че да ги разбира, като спорели как най-добре да го сготвят, след като престане да им бъде полезен. Фейн твърди, че се обърнал срещу Тъмния, преди да стигнат до Тарен. Но понякога алчността му към обещаните му награди сама се разкрива.

— Когато ние се измъкнахме, прехвърляйки Тарен, мърдраалът отвел тролоците до най-близкия Портал в Мъгливите планини и пуснал Фейн да премине сам. Тогава той си помислил, че се е освободил от тях, но преди да стигне в Бейрлон, го намерил друг Чезнещ — доста по-нелюбезен от предишния. Накарал го да спи, сгънат на две, сред добитъка, който тролоците водели за храна, за да му припомни какво го чака, ако се провали. Използвал го чак до Шадар Логот. По това време Фейн вече бил готов да предложи и собствената си майка на мърдраала, стига той да го пусне на свобода, но Тъмния никога не пуска драговолно юзда, щом я хване веднъж.

— Това, което направих там, като изпратих илюзорните ни следи и миризми към планините, подлъгало мърдраала, но не и Фейн. Получовеците не му повярвали и го повлекли на каишка като куче. Едва след като ние продължихме да им се измъкваме, макар и с малко, колкото и да напираха към нас, някои от тях започнали да му вярват. Това били четиримата, които се върнаха при Шадар Логот. Фейн твърди, че Тъмния ги подкарвал лично.

Агелмар замислено поклати глава.

— Тъмния? Ба! Този човек или лъже, или е много луд. Ако Сърцезъбия се е обвободил, ние всички щяхме вече да сме мъртви, ако не и нещо по-лошо.

— Фейн казва истината така, както той я вижда — каза Моарейн. — Не може да ме излъже, макар че скри много неща. Етс собствените му думи: „Баал-замон се появяваше като примигващ пламък на свещ, изчезваше и отново се появяваше, никога два пътг на едно място. Очите му обгаряха Мърдраал, а огънят от устата му ни пърлеше.“

— Да — промълви Лан. — Нещо докара цели четирима Чезнещи там, където те не смеят да влизат — в място, от което се боят почти толкова, колкото от яростта на Тъмния.

Агелмар изръмжа, като че ли някой го беше изритал.

— Зло срещу зло се възправили сред руините — продължи Моарейн. — Гадост срещу гнусотия. Когато Фейн ми заговори за това, зъбите му тракаха. Много тролоци били изклани, погълнати от Машадар и разни други неща, в това число и тролокът, който държал каишката на Фейн. И той избягал от града, сякаш от Гърнето на Черната Орис в Шайол Гул. И повярвал, че най-сетне е на свобода. Смятал да бяга, та Баал-замон никога да не го намери, до края на света, ако трябвало. Представете си ужаса, който изпитал, когато открил, че подтикът му да ви преследва не намалял. Вместо това той ставал все по-силен и по-остър с всеки изминал ден. Не можел да яде нищо освен боклука, който можел да намери, докато ви гонел, змии и гущери, които хващал, без да спира да тича, изгнили огризки от купчините смет, изровени набързо сред нощния мрак — и не можел да спре, докато пълното изтощение не го събаряло на земята. И веднага щом намирал сили да се изправи, този подтик го тласкал напред. Когато доближил Кемлин, вече усещал плячката си, макар да била на цяла миля. Дори тук, долу в тъмницата, от време на време той вдига очи нагоре, без сам да разбира какво прави. И гледа точно към тази стая.

Ранд внезапно усети сърбеж по гърба си — сякаш почувства впитите в него очи на Фейн въпреки дебелите каменни стени. На Айез Седай не убягна неволното му потръпване, но тя продължи да разказва непоколебимо.

— Ако Фейн е бил полуобезумял, докато стигне до Кемлин, лудостта го погълнала още повече, щом разбрал, че там са само двамата от онези, които преследва. Бил принуден да ви намери всички, но все едно, не можел да направи нищо друго, освен да последва двамата, които били там. Спомена за писъци, когато се отворил Порталът в Кемлин. Познанието как да го стори само изникнало в ума му; не знае как е станало; ръцете му се движели сами, изгаряни от пламъците на Баал-замон, когато се опитвал да ги спре. Убил собственика на дюкяна, който слязъл да провери какъв е този шум. Не защото се налагало, а от завист, че човекът можел свободно да излезе от мазето, докато собствените му нозе неотменно го тласкали към Пътищата.

— Значи Фейн е онзи, когото усетихте, че ни преследва — обади се Егвийн. Лан кимна. — Но как се е спасил от… Черния вятър? — Гласът й трепереше. — Това нещо беше почти зад нас при Портала.

— Спасил се е, и не е — каза Моарейн. — Черният вятър се докопал до него — и той твърди, че е разбрал гласовете. Едни от тях го поздравили като свой; други се бояли от него. Вятърът обгърнал Фейн, после го пуснал и се свил назад.

— Светлината да ни спаси дано! — избумтя гласът на Лоиал.

— Моли се да ни спаси — кимна Моарейн. — У Падан Фейн все още има твърде много скрито, което трябва на всяка цена да разбера. Злото прониква все по-дълбоко в него и става все по-силно. Възможно е Тъмния, докато е правил онова, което е направил с Фейн, да е впечатал в този човек нещо от самия себе си, може би дори, неволно, някаква част от собствения си план. Когато споменах за Окото на света, челюстите на Фейн се стиснаха, но зад това негово мълчание долових, че знае нещо. Жалко, че не разполагам с необходимото време. Но ние не можем да чакаме.

— Ако този човек знае нещо — каза Агелмар, — аз мога да му го изтръгна. Ако можете да разберете поне отчасти какво ще ви срещне в Погибелта, струва си да се забавите един ден. Много сражения са изгубени от това, че не са били известни намеренията на врага.

Моарейн въздъхна и поклати глава.

— Милорд, ако наистина не се нуждаехме поне от една нощ сън, бих се разпоредила да яхнем конете след час, макар това да означава риск да се натъкнем на тролокски набег в тъмното. Преценете какво всъщност разбрах от Фейн. Преди три години на Тъмния се е наложило да доведе Фейн чак до Шайол Гул, за да го докосне, въпреки факта, че Фейн е Мраколюбец, посветен до мозъка на костите си. Тази година Баал-замон вече влиза в сънищата на хора, които живеят в Светлината, и всъщност се появява, макар и трудно, при Шадар Логот. Не в собственото си тяло, разбира се, но дори една проекция на ума на Тъмния, дори проекция, която примигва и не може да се задържи, е по-смъртноопасна за света от всички тролокски орди, взети заедно. Печатите на Шайол Гул вече се трошат, и то отчайващо бързо, лорд Агелмар. Време няма.

Агелмар сведе глава с разбиране, но когато отново я вдигна, на устните му отново се беше изписало упорство.

— Айез Седай, мога да приема, че когато поведа копията към Тарвинската клисура, ние ще представляваме не повече от отклоняваща сила. Дългът повежда мъжете също така неотклонно, както Шарката, и нито едно от двете не обещава, че нашето дело ще се окаже велик подвиг. Но нашата схватка ще бъде безплодна, дори да победим, ако вие загубите сражението. Щом вие твърдите, че вашата група трябва да е малка, аз казвам — хубаво, много добре, но моля ви положете всички усилия наистина да можете да победите. Оставете тези младежи тук, Айез Седай. Заклевам ви се, че мога да намеря трима опитни мъже, без никаква мисъл за слава в главите им, които да ги заместят, мъже, които наистина владеят оръжието и които ще ви бъдат почти толкова полезни в Погибелта, колкото Лан. Позволете да мога да поведа войската си към Клисурата със съзнанието, че съм направил всичко, което е било по силите ми, за да ви помогна да победите.

— Трябва да отведа тъкмо тях и никой друг, лорд Агелмар — отвърна кротко Моарейн. — Те са тези, които ще се сражават при Окото на света.

Челюстта на Агелмар увисна, той зяпна Ранд, Мат и Перин и отстъпи крачка назад.

— Не е възможно да са… Вие не сте Червена Аджа, Моарейн Седай, но със сигурност дори и вие не бихте…

— Те са тавирен — промълви Моарейн успокояващо. — Шарката се заплита около тях. Тъмния вече се опита да убие всеки един от тях, и то неведнъж. Трима тавирен на едно място са предостатъчно, за да променят живота около себе си толкова сигурно, колкото един въртоп променя движението на сламката. А когато мястото е Окото на света, Шарката би могла да вплете дори и самия Баща на лъжите в себе си и отново да го направи безвреден.

Агелмар продължаваше да гледа Ранд и приятелите му със съмнение.

— Моарейн Седай, щом вие казвате, че са такива, значи наистина са, макар аз да не го виждам. Някакви най-обикновени селячета. Сигурна ли сте, Айез Седай?

— Старата кръв — промълви Моарейн. — Тя се разсейва като река, раздробена на хиляди пъти по хиляди вадички, но понякога вадичките и поточетата отново се сливат, за да образуват реката. Старата кръв на Манедерен е силна и чиста почти у всички тези младежи. Нима можете да се съмнявате в силата на кръвта на Манедерен, лорд Агелмар?

Ранд погледна накриво Айез Седай. „Почти всички.“ Погледна тревожно и към Нинив; тя се беше извърнала, както за да слуша, така и да гледа, макар че продължаваше да избягва да поглежда към Лан. Той улови погледа на Премъдрата. Тя поклати глава — не беше казвала на Айез Седай, че не е роден в Две реки. „Какво ли знае Моарейн?“

— Манедерен — повтори замислено Агелмар и закима. — Виж, в тази кръв не бих се усъмнил. Странни времена ни носи Колелото. Едни селянчета отнасят честта на Манедерен в Погибелта, и все пак, ако нечия кръв може да нанесе решителен удар върху Тъмния, то това е кръвта на Манедерен. Ще бъде тъй, както вие желаете, Айез Седай.

— Тогава позволете да се оттеглим в стаите си — каза Моарейн. — Трябва да тръгнем по изгрев слънце, защото времето ни е скъпо. Тримата младежи трябва да спят близо до мен. Времето преди битката е твърде кратко, за да позволя на Тъмния отново да ги порази. Твърде кратко.

Ранд усети очите на Агелмар върху себе си — оглеждаха преценяващо него и приятелите му, претегляха силата им. И потръпна. Твърде кратко.