Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 167 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОТО НА СВЕТА. 1998. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.1. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Eye of the World / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 703. Цена: 12.50 лв. ISBN: 954-585-216-Х

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Глава 11
Пътят до Таренов сал

Когато стъпиха на добре отъпканата пръст на Северния път, конете се изпънаха, гривите и опашките им се люшнаха назад под лунните лъчи и те се понесоха в устремен галоп напред, а копитата им зачаткаха в ритъм. Колоната водеше Лан, черният кон и загърнатият в сянка ездач бяха почти невидими в студената нощ. Бялата кобила на Моарейн, следваща плътно жребеца, беше като бледа диря, пронизваща мрака. Останалите ги следваха в плътна нишка, сякаш всички бяха вързани за едно въже, чийто край бе в ръцете на Стражника.

Ранд препускаше последен. Том Мерилин бе пред него, останалите — по-смътно различими напред. Веселчунът беше насочил цялото си внимание напред — в посоката, която следваше, вместо да се озърта към онова, от което бягаше. Ако отзад се появяха тролоци или Чезнещия на безмълвния си кон, или онази летяща твар, драгхарът, Ранд имаше грижата да ги предупреди.

През няколко минути той извиваше врат и хвърляше поглед през рамо, стиснал здраво гривата и юздите на Облак. Драгхар… По-лош от тролоците и от Чезнещите, беше казал Том. Но небето беше празно и очите му виждаха само мрак и бледи сенки. Сенки, които можеха да скрият цяла войска преследвачи.

Сивушкото, оставен да тича на воля, се носеше в нощта като призрак, поддържайки без усилие скоростта, зададена от жребеца на Лан. Всъщност не — искаше да препусне още по-бързо. Искаше да догони черния, напрягаше се да го догони. На Ранд от време на време се налагаше рязко да дърпа юздите, за да го задържи. Облак се напъваше да преодолее задръжките, сякаш смяташе, че това е надбягване, и с всяка стъпка се бореше за първенство. Ранд едва се държеше на седлото. Силно се надяваше, че конят няма да усети колко неловко се чувства ездачът на гърба му. Ако Облак го усетеше, вече нищо нямаше да може да го задържи, макар и сега ездата да беше рискована.

Приведен ниско към врата на Облак, Ранд погледна загрижено към Бела и нейната ездачка. Когато бе заявил, че рунтавата кобилка би могла да издържи с останалите, не беше имал предвид такъв бесен галоп. Сега тя все още се държеше редом с всички само благодарение на непрестанния бяг и препускаше така, както никога не беше предполагал, че може. Лан не искаше Егвийн да е с тях. Дали щеше да се забави заради нея, ако Бела изостанеше? Айез Седай и Стражникът по някаква причина смятаха него и двамата му приятели за важни, но въпреки всички приказки на Моарейн за Шарката, той не смяташе, че включват в тази значимост и Егвийн.

Ако Бела изостанеше, той също щеше да остане с нея, каквото и да кажеха Моарейн и Лан. Назад, в близост до Чезнещия и тролоците. Назад, където в мрака кръжеше драгхарът. С цялото си отчаяно сърце той извика наум към Бела да тича като вятъра, безмълвно се опита по някакъв начин да й внуши сила. „Тичай!“ Кожата му бе настръхнала, костите му сякаш всеки момент щяха да се пръснат от студ. „Светлината да ти помогне дано, тичай!“ И Бела тичаше.

Продължаваха в галоп, все напред и напред в нощта, а времето чезнеше около тях като неразличима мъгла.

Изведнъж Лан забави и конете замряха след него. Ранд не беше сигурен колко дълго са препускали, но усети лека болка в слабините си от стискането на седлото. Пред тях в нощта блещукаха светлинки, като ято светулки сред дъбрава в лятна нощ.

Озадачен, Ранд изгледа свъсено светлините, след което ахна от изненада. Светулките се оказаха прозорци, прозорци на къщи, осеяли върха на един хълм. Бяха стигнали до Стражеви хълм. Не можеше да повярва, че за такова кратко време са стигнали толкова далече. Вероятно никой друг досега не беше взимал това разстояние толкова бързо. Ранд и Том Мерилин последваха примера на Лан и слязоха от конете си. Облак застана на място с наведена глава, хълбоците му трепереха, пяна покриваше врата и раменете му. Ранд си помисли, че Облак едва ли ще позволи някой да го язди повече тази нощ.

— Колкото и да предпочитам да отбягвам тези селца по пътя си — обяви Том, — струва ми се, че в момента няколко часа почивка няма да са никак излишни. Предполагам, че сме спечелили достатъчно преднина, за да си го позволим.

Ранд се протегна и се почеса между плешките.

Капризен порив на вятъра донесе до ушите им песен и миризма на гозби, от която устата на Ранд се изпълни със слюнка. В Стражеви хълм все още празнуваха Бел Тин. Той погледна Егвийн. Тя се беше облегнала на Бела, изнемощяла. Останалите също заслизаха от конете, с много въздишки и протягания на схванати мускули. Само Стражникът и Айез Седай не показваха никакви видими признаци на умора.

— Аз бих послушал малко песни — намеси се уморено Мат. — И не бих отказал баница с овнешко в „Белият мечок“. — Той замълча и добави: — Никога не съм стигал по-далече от Стражеви хълм. Не бих казал, че „Белият мечок“ е по-добър хан от „Виноструй“.

— Не е толкова лош — намеси се Перин. — Една баница с овнешко и за мен. И много топъл чай, да махна студа от кокалите си.

— Не можем да спираме, докато не прехвърлим Тарен — отвърна рязко Стражникът. — Не повече от пет минути.

— Но конете — опита се да му възрази Ранд. — Ще ги уморим до смърт. Моарейн Седай сигурно ще се съгласи, че…

Беше забелязал, че тя обикаля около конете, но не беше обърнал внимание какво прави с тях. Сега тя мина покрай него и положи длани на врата на Облак. Ранд млъкна. Конят внезапно отметна грива, изцвили леко, дръпна юздите от ръцете на Ранд и затанцува, толкова бодър, сякаш беше прекарал цяла седмица в конюшнята. Без да каже нито дума, Моарейн се приближи до Бела.

— Не знаех, че може да прави такива неща — тихо прошепна момъкът на Лан и почувства, че бузите му се изчервяват.

— От всички останали ти най-много би трябвало да го предположиш — отвърна Стражникът. — Нали видя какво направи с баща ти. Сега тя ще отмие умората. Първо от конете, после и от всички вас.

— От всички нас? А ти?

— От мен не, овчарю. Нямам нужда от това, поне засега. Нито от самата себе си. За жалост, това, което може да направи за другите, не може да го стори за себе си. От всички нас само един ще язди уморен. Трябва само да се надявате, че тя няма да се изтощи прекалено, преди да стигнем до Тар Валон.

— Да се изтощи прекалено за какво?

— Ти се оказа прав за Бела, Ранд — обади се Моарейн. — Тя има силен дух и е не по-малко опърничава от всички в Две реки. Колкото и да е странно, изглежда най-малко уморена от всички коне.

Писък разцепи тишината, писък на умиращ човек, прободен от десетки ножове, и две мощни криле изпляскаха над тях. Нощта се сгъсти още повече от сянката, понесла се към тях. Конете зацвилиха панически и заскачаха.

Вятърът от крилете на драгхара удари Ранд като някаква вълна от слуз, като злокобно бълбукане на тиня сред влажния здрач на някакъв кошмар. Дори не му остана време да изпита ужас, защото в същия момент Облак подскочи и изцвили, извивайки се отчаяно, сякаш се мъчеше да отърси нещо, което се беше впило в снагата му. Ранд, увиснал на поводите, залитна и се повлече по земята, а Облак зацвили, като че ли вълци се впиваха да разкъсат сухожилията му.

Успя някак да задържи поводите в ръка. Не можеше да пусне Облак да му избяга. Облак се изправи на задните си крака и го вдигна във въздуха; Ранд увисна безпомощно, надявайки се въпреки всичко, че конят като по чудо ще се укроти.

Хаос бе обхванал групата. Всеки стискаше поводите на мятащите се животни. Само двама от ездачите явно нямаха никакви проблеми. Моарейн седеше с изправен гръб на седлото си, бялата кобила деликатно пристъпваше встрани от суматохата, сякаш не беше станало нищо особено. Лан на свой ред стоеше на земята и оглеждаше небето, с меч в едната ръка и поводите в другата. Стройният черен жребец стоеше кротко до него.

Звуците на веселбата откъм Стражеви хълм бяха заглъхнали. Сигурно в селото също бяха чули крясъка. Ранд знаеше, че ще се поослушат малко и може би ще се огледат да разберат откъде идва, след което щяха да се върнат към празничните си забавления. Скоро щяха да забравят за инцидента, а споменът за него щеше да се удави сред песни, пиене и танци. Може би, след като до тях достигнеха вестите от Емондово поле, някои щяха да си припомнят случилото се и да се зачудят. Ето, засвири нечия цигулка, след миг към мелодията се присъедини флейта. Селото с пълна сила се връщаше към своя празник.

— На конете! — изкомандва Лан. Прибра меча в ножницата си и скочи на гърба на жребеца. — Драгхарът не би се разкрил, ако вече не е съобщил местоположението ни на мърдраала. — Нов пронизващ писък се понесе от тъмната вис, по-слаб, но не по-малко зловещ. Музиката откъм Стражеви хълм отново се накъса и секна. — Сега ни проследява и бележи мястото ни за Получовека. Мърдраалът сигурно не е далече.

Ранд се усети, че вместо да се опитва да възседне Облак, е застанал насред пътя, взирайки се в небето в напразно усилие да съзре източника на зловещите писъци. Нещо повече, несъзнателно бе измъкнал меча на Трам, сякаш бе готов да се сражава с чудовищната твар.

Той се изчерви. Беше благодарен на нощта, че прикрива смущбнието му. Непохватно напъха острието в ножницата и погледна припряно към останалите. Моарейн, Лан и Егвийн го гледаха, макар че не беше сигурен какво можеха да видят под лунните лъчи. Останалите изглеждаха твърде погълнати от усилието да задържат конете си, за да му обърнат внимание. С един скок той се метна на седлото, сякаш го беше правил цял живот. Ако някой от приятелите му бе забелязал извадения меч, сигурно по-късно щеше да го спомене. Нямаше смисъл сега да се безпокои за това.

Щом се озова на седлото, всички препуснаха в галоп. Селските кучета се разлаяха — преминаването им не остана съвсем незабелязано. „А може би кучетата са надушили тролоци“ — помисли си Ранд. Лаят и светлините на селото бързо се стопиха зад тях.

Високо над тях се разнесе нов крясък.

Ранд яздеше зад Моарейн и Лан, конят му се напъваше да се промуши между черния жребец на Стражника и кобилата на Айез Седай. Егвийн и веселчунът препускаха плътно от двете му страни, двамата приятели на Ранд бяха плътно зад тях. Облак, изплашен от сисъците на драгхара, тичаше толкова бясно, че дори и да искаше, Ранд не можеше да направи нищо, за да го забави, но въпреки това сивушкото не успяваше да се изравни с другите два коня.

Писъкът на драгхара продължаваше да оглася нощта.

Яката Бела тичаше с протегнат врат и развята грива, без да изостава от другите коне. Айез Седай сигурно й беше направила нещо повече освен простото премахване на умората.

Лицето на Егвийн грееше от радостна възбуда. Плитката й се вееше зад нея като конските гриви, а блясъкът в очите й съвсем не беше само от луната, Ранд можеше да се закълне в това.

Лан сигурно беше извикал нещо, защото Моарейн изведнъж възкликна, надмогвайки свистенето на вятъра и тропота на копитата.

— Не мога! Особено на гърба на препускащ кон. Не са никак лесни за убиване, дори когато можеш да ги видиш. Трябва само да бягаме и да се надяваме.

Навлязоха сред парцалива мъгла, не по-висока от коленете на конете. Облак я преодоля само на два скока и Ранд примигна, зачуден дали не си я е въобразил. Нощта бе прекалено хладна, за да има мъгла. Ново петно сива мъгла се спусна към тях от другата страна, по-голямо от първото. То растеше и сякаш бликаше от самите недра на земята. Над тях драгхарът пищеше от гняв. За кратък миг мъглата обгърна ездачите и после се стопи, отново придойде и се отвя зад тях. Леден сумрак полепна по лицето и ръцете на Ранд. След това пред тях се възвиси стена от бледосиво и те изведнъж потънаха в нея. Мъглата вече стана толкова гъста, че заглушаваше тропота на копитата, а крясъците отгоре сякаш достигаха до тях през стена. Ранд съсвем смътно различаваше очертанията на Егвийн и Том Мерилин от двете си страни.

— Има само едно място, към което можем да се отправим — извика Лан. Гласът му прозвуча глухо, без да е ясно откъде идва.

— Мърдраал са коварни — отвърна Моарейн. — Ще използвам коварството му срещу самия него. — И те продължиха безумния си галоп.

Лепкавата мъгла сега обгръщаше и земята, и небето, а ездачите, сами превърнали се в сенки, сякаш яздеха нощни облаци. Дори краката на собствените им коне сякаш изчезнаха.

Ранд се помръдна на седлото си, потръпвайки от обгърналата го вледеняваща мъгла. Да знаеш, че Моарейн може да прави разни неща, дори да я видиш, че ги прави, беше едно. Но да оставят тези неща лепкава влага по кожата ти беше съвсем друго. Той се усети, че сдържа дъха си, и мислено се изруга. Не можеше да язди по целия път до Таренов сал, без да диша. Тя беше използвала Единствената сила върху Трам и резултатът беше добър, той го беше видял. Но въпреки това трябваше да се насили, за да вдишва и издишва отново. Въздухът наистина беше тежък, но освен че беше малко по-студен, не се различаваше особено от въздуха в най-обикновена мъглива нощ. Повтори си го, но не беше сигурен, че си е повярвал.

Яздещи плътно един до друг, Лан и Моарейн ги водеха през мъглата, сякаш ясно виждаха какво лежи на пътя им. Останалите можеха само да им се доверят и да ги следват. И да се надяват.

Пронизителните крясъци от небесата започнаха да заглъхват, а после съвсем изчезнаха. Но това не ги успокои много. Гора и ферми, луна и път — всичко бе потънало в мъгла и невидимо за очите им. Тук-там в сивия мрак пролайваха кучета, глухо и далечно. Но иначе не се чуваше никакъв друг звук освен барабанния тътен на конските копита. Нищо не се променяше сред тази безплътна, пепелива мъгла. Нямаше нищо, което да им даде представа за отминаващото време, освен нарастващата болка в бедрата и в кръста.

Ранд беше сигурен, че са минали часове. Ръцете му така се бяха впили в юздите, че вече не беше сигурен, че ще може някога да ги освободи и се зачуди дали изобщо някога ще е в състояние да ходи. Само веднъж си позволи да погледне назад, В мъглата зад него препускаха сенки, но дори не беше сигуренколко са на брой. Нито дори дали наистина са неговите приятели. Мразът и влагата се просмукваха през друхите му, проникваха в костите му. Само полъхът на въздуха през лицето му и ритмичните тласъци на изпънатото конско тяло под него все още му показваха, че изобщо се движи.

— Стой! — изведнъж извика Лан.

Ранд така се изненада, че остави Облак да профучи между Лан и Моарейн, подминавайки ги на няколко скока, преди да дръпне юздите.

Сред мъглата наоколо се възвисяваха къщи, странно високи за представите му. Никога не беше виждал това място, но често беше слушал описания. Височината им произлизаше от високите основи от червен камък, вдигнати заради пролетните прииждания на Тарен, когато снеговете по склоновете на Мъгливите планини се топяха. Бяха стигнали Таренов сал.

Черният боен кон на Лан изтопурка до него.

— Не бъди толкова нетърпелив, овчарю.

Смутен, Ранд се върна при останалите. Лицето му беше зачервено от срам и за миг мъглата му се стори добре дошла.

Един самотен пес, незабелязан сред хладната сивота, залая яростно, след което побягна. По прозорците на къщите замигаха светлини. Освен лая на кучето никакъв звук, като се изключеше глухият тропот на копитата на конете им, не нарушаваше покоя в последния час от нощта.

Ранд беше срещал хора от Таренов сал. Опита се да си припомни малкото което знаеше за тях. Те рядко си позволяваха да слязат към така наречените от тях „долни села“ и си виреха носовете, сякаш душеха някаква неприятна миризма. Малцината, които беше срещал, имаха странни имена, като Хълмовръх и Каменошлеп. Но преди всичко хората от Таренов сал бяха известни със своето коварство и хитрост. Ако се ръкуваш с човек от Таренов сал, казваха хората, преброй си после пръстите.

Лан и Моарейн спряха пред една висока тъмна къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Стражникът скочи от седлото и се заизкачва по стъпалата пред портата, която се извисяваше над улицата на височината на главите им. После затропа с юмрук по вратата.

— Нали искаше да пазим тишина — промърмори Мат.

Лан продължи да блъска по вратата. Прозорецът на съседната къща светна, чу се сърдит вик, но Стражникът продължи да барабани с юмрук.

Вратата рязко се отвори и на прага застана мъж по нощна риза. Лоеният фенер в едната му ръка осветяваше тясното му скулесто лице. Той отвори гневно уста, след което забрави да я затвори, главата му се завъртя нагоре и надолу при вида на появилата се неясно откъде мъгла и очите му се ококориха.

— Какво става? Да ме изгори дано, какво става?

Студени сивкави пипала се загърчиха към прага и той изплашен отстъпи назад.

— Добро утро, майстор Вишекула — каза Лан. — Тъкмо ти ми трябваш. Искаме да ни прекараш оттатък.

— Караме само денем — троснато отвърна майстор Вишекула, — нощем не може. Не може. Камо ли в такава мъгла. Елате, когато слънцето се вдигне и мъглата се разнесе.

Той понечи да се прибере в къщата, но Лан го хвана за китката. Салджията понечи да му се сопне, но на светлината на фенера проблесна злато и Стражникът започна да отброява едрите жълтици в дланта му. Вишекула облиза алчно устни при звъна на монетите и сантим по сантим дългият му нос започна да се снишава към ръката, като че ли не можеше да повярва на очите си.

— И още толкова — заяви Лан, — след като ни прекараш без произшествие на другия бряг. Обаче тръгваме веднага.

— Веднага ли? — Салджията прехапа долната си устна, погледна обвитата с гъста мъгла нощ, после рязко кимна. — Добре де. Да беше ми пуснал китката. Трябва да събудя хората. Да не мислиш, че ще тегля сам сала?

— Ще те чакам на брега — отвърна му невъзмутимо Лан. — Но няма да те чакам дълго. — И пусна ръката му.

Майстор Вишекула притисна шепата жълтици до гърдите си, кимна и припряно затръшна вратата със задник.