Робърт Джордан
Окото на света (43)

Глава 42
Възпоминание за сънища

Слънцето отдавна вече клонеше към заник и стълбището беше сумрачно, но лампите все още не бяха запалени. Слънчеви лъчи и сенки шареха по стъпалата. Лицето на Перин беше толкова помръкнало, колкото и на останалите, но докато грижата беше набръчкала лицата на другите, неговото беше гладко. На Ранд му се стори, че приятелят му е изпълнен с примирение. Зачуди се защо и се канеше да го попита, но когато Перин пристъпваше сред някоя по-тъмна ивица на сенките, очите му сякаш изведнъж събираха последните остатъци на слънчевата светлина и леко просветваха, като кехлибар.

Ранд отведе всички в библиотеката през задния вход, минаващ покрай кухненските помещения, не през дневната. Малцина пътници използваха библиотеката — повечето от тези, които можеха да четат, бяха отседнали в по-изисканите странноприемници във Вътрешния град. Господин Джил я поддържаше повече за собствено удоволствие, отколкото за клиентите. Ранд не искаше и да помисля защо Моарейн държи да се скрият някъде, но не преставаше да си припомня заканата на подофицера на Белите плащове, че ще се върнат, както и очите на Елайда, когато го попита къде е отседнал. Тези основания бяха достатъчни, каквото и друго да имаше предвид Моарейн.

Той направи няколко крачки в библиотеката, преди да осъзнае, че всички останали са спрели на прага, ококорили очи от ужас. В огнището леко пращеше пламък, а Лоиал се беше изтегиал на един дълъг диван и четеше. Едно черно коте с бели лапи се беше сгушило върху корема му и дремеше. След като все пак влязоха, той затвори книгата, задържайки дебелия си пръст на мястото, докъдето беше стигнал, постави нежно котенцето на пода, изправи се и се поклони официално.

Ранд вече толкова беше свикнал с Лоиал, че не можа да осъзнае веднага, че тъкмо той е поводът да зяпнат изумени.

— Това са приятелите, които очаквах, Лоиал — представи ги той. — Това е Нинив, Премъдрата на нашето село. Това е Перин. А това е Егвийн.

— Ах, да — избоботи Лоиал. — Ранд много ми е разказвал за вас. Аз съм Лоиал.

— Той е Огиер — обясни Ранд и забеляза, че стъписването им се превърна в изненада и възхита. Дори след като бяха видели тролоци и Чезнещи от плът и кръв, все още беше смайващо да срещнеш жива легенда. Спомнил си за собствената си реакция при първата среща с Лоиал, Ранд се усмихна.

Лоиал, изглежда, лесно преглътна стъписването им. Ранд предположи, че изобщо не го е забелязал след крясъците на тълпата след него, че е тролок.

— А къде е Айез Седай, Ранд? — попита Лоиал.

— Горе е, с Мат.

Огиер замислено вдигна дебелата си вежда.

— Значи в такъв случай той наистина е болен. Предлагам всички да седнем. Тя ще дойде ли при нас? Да? Тогава не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

Сядането сякаш освободи някаква натегната струна в душите на хората от Емондово поле, все едно че това да седиш в мекия стол, с огън в камината и котката, мъркаща край огъня, ги накара да се почувстват като у дома си. Щом се разположиха, те започнаха възбудено да разпитват Огиер. За изненада на Ранд, Перин заговори пръв.

— Кажи ми за стеддинг, Лоиал. Те наистина ли са райски кътчета, както се твърди в сказанията? — Гласът му беше напрегнат, сякаш имаше някакво много важно основание да пита.

Лоиал с удоволствие започна да им разправя за стеддинг и как е стигнал до „Кралски благослов“, и какво е видял по широкия свят, докато пътувал насам. Скоро Ранд се отпусна, слушайки бегло разказа му. Всичко това вече го беше чул в най-големи подробности. Лоиал обичаше да говори надълго и нашироко, щом му се отвореше възможност, макар обикновено да смяташе, че един разказ има нужда от двеста-триста години предисловие, за да бъде разбран. За него триста години предистория изглеждаше съвсем разумен къс време, за да се обясни един разказ. Винаги говореше как напуска стеддинг, сякаш това се беше случило само преди няколко месеца, но най-накрая се оказваше, че го е напуснал преди цели три години.

Ранд се унесе в мисли за Мат. „Кама. Някакъв си проклет нож, а е могъл да го убие само с това, че го е носил със себс си. О, Светлина, никакви приключения не искам повече. Само да го излекува и всички да заминем… не вкъщи. Вкъщи не можем. Някъде. Всички да заминем някъде. Някъде, където да не чуваме повече нито за Айез Седай, нито за Тъмния. Някъде.“

Вратата се отвори и за миг Ранд си помисли, че му се привижда. На прага стоеше Мат, примигващ, с палто, закопчано догоре и ниско спуснат тъмен шал около челото. А после Ранд видя Моарейн, поставила ръка на рамото на Мат, и зад тях — Лан. Айез Седай наблюдаваше Мат грижовно, както се грижат за болник, току-що станал от постелята. Както винаги, Лан наблюдаваше всичко, макар на пръв поглед да изглеждаше, че не обръща внимание на нищо.

Мат на свой ред изглеждаше така, сякаш не беше боледувал и един ден.

— Аз… аа… — Той вдиша дълбоко. — Из… изглежда, че съм се държал… аа… малко странно. В по-голямата част не си спомням, наистина. — Той погледна разтревожено Моарейн. Тя му се усмихна окуражаващо и той продължи: — След Бели мост всичко ми е като в мъгла. Том, както и… — Той потръпна и заговори забързано. — Колкото по-далече от Бели мост сме били, толкова ми е по-мътно. А как сме дошли в Кемлин, изобщо не си спомням. — Той изгледа накриво Лоиал. — Изобщо. Моарейн Седай ми каза, че… горе, че… аа… — Той се ухили и изведнъж отново, наистина се превърна в стария Мат. — Не можете да вините човек за това, което е направил, когато се е побъркал, нали?

— Ти винаги си бил побъркан — обади се Перин и за миг той също изглеждаше като по-рано.

— Не — каза Нинив. Очите й бяха светнали от сълзи, но тя се усмихваше. — Никой не те вини.

Ранд и Егвийн заговориха едновременно един през друг, обяснявайки на Мат колко се радват, че го виждат, че е добре, и колко наистина добре изглежда, като го гълчаха през смях друг път да внимава с номерата си, след като на самия него му е изигран такъв отвратителен номер. Мат посрещна спокойно задявките и шегите им, като им се перчеше, докато си търсеше стол за сядане. Но когато седна, все още ухилен до ушите, несъзнателно посегна към сетрето си, сякаш да се увери, че нещо, затъкнато в колана му, си е на мястото, и Ранд затаи дъх.

— Да — промълви тихо Моарейн. — Камата все още е у него. — Смехът и приказките на останалите от Емондово поле все още не бяха секнали, но тя бе забелязала внезапното му преглъщане и веднага разбра коя е причината. Приближи се до стола му, за да не се налага да повишава тон, докато му обяснява. — Не мога да му я отнема, без да го убия. Свързването е продължило много дълго и вече е твърде силно. Този възел трябва да се развърже в Тар Валон; това е извън възможностите ми, както и на всяка отделна Айез Седай, дори с помощта на ангреал.

— Но той вече няма вид на болен. — Сети се за нещо и вдигна очи към нея. — Докато камата е в него, Чезнещите ще знаят къде сме. Мраколюбците също, поне някои от тях.

— Това донякъде го уталожих. Ако се приближат достатъчно, че да го надушат, те просто бездруго трябва да се сблъскат с нас. Изчистих покварата от него, Ранд, и направих каквото можах, за да забавя връщането й, но тя ще се върне, след време, освен ако не получим помощ от Тар Валон.

— Тогава е най-добре да вървим, нали? — Примирението в гласа му, както и надеждата, че може да стане нещо друго, го накараха да я изгледа рязко, преди да извърне очи.

Лоиал се изправи и й се поклони.

— Аз съм Лоиал, син на Арент, син на Халан, Айез Седай. Нашият стеддинг предлага гостоприемството си на Слугите на Светлината.

— Благодаря ти, Лоиал, син на Арент — отвърна му сухо Моарейн. — Но на твое място не бих използвала този поздрав така леко. В този момент в Кемлин има може би не по-малко от двадесет Айез Седай, и всички те, с изключение на мен, са от Червената Аджа. — Лоиал кимна мъдро, все едно че я разбра. Ранд само поклати глава объркан. Светлината да го ослепи, ако знаеше за какво изобщо става дума. — Странно е, че те намирам тук — продължи Айез Седай. — Малцина Огиер напускат стеддинг напоследък.

— Старите сказания ме привлякоха, Айез Седай. Старите книги запълниха недостойната ми глава с картини. Искам да погледам дъбравите. И градовете, които сме построили, също така. Нито от едните, нито от другите е останало много, но макар градежите да са слаб заместител на дървесата, и те си струва да се видят. Стареите ни смятат, че съм малко странен, затова че искам да пътувам. Винаги ми се е искало и винаги са ми го казвали. Никой от тях не вярва, че има нещо, което си струва да се види, извън стеддинг. Може би когато се върна и им разкажа какво съм видял, ще си променят мнението. Надявам се. След време.

— Може би — отвърна учтиво Моарейн. — А сега, Лоиал, ще трябва да ме извиниш за грубостта. Знам, това е слабост на човешката природа. Но със спътниците ми трябва веднага да обсъдим предстоящото си пътуване. Би ли ни извинил?

Този път беше ред на Лоиал да се смути. Ранд веднага скочи да го отърве от неудобното положение.

— Той идва с нас. Обещах му, че може, щом иска.

Моарейн остана втренчена в Огиер, сякаш не беше го чула, но след като помисли малко, кимна.

— Колелото тъче тъй, както то самото пожелае — промълви тя. — Лан, погрижи се някой да не ни изненада.

Стражникът безшумно изчезна от стаята.

Напускането на Лан им подейства като знак. Моарейн пристъпи до камината и когато отново се обърна към тях, всички погледи се приковаха в нея; колкото и да беше крехка на ръст, присъствието й господстваше над всички.

— Не можем да останем дълго в Кемлин, нито сме в безопасност тук, в „Кралски благослов“. Очите на Тъмния вече са в града. Още не са намерили това, което търсят, иначе щяха да престанат да се озъртат. Това за нас е предимство. Поставила съм прегради да ги пазят настрана, и докато Тъмния разбере, че в един участък от града не проникват плъхове, ние вече ще сме заминали. Но всяка преграда, която би отклонила един човек, е като маяк в очите на Мърдраал, а освен това в Кемлин са и Чедата на Светлината, които търсят Перин и Егвийн. — Ранд изсумтя и Моарейн го погледна и вдигна вежда.

— Мислех, че търсят Мат и мен — обясни той.

При това обяснение и двете вежди на Айез Седай се повдигнаха.

— Защо си смятал, че Белите плащове търсят вас?

— Чух един от тях да казва, че търсят някой от Две реки. Мраколюбци, така рече. Какво друго можех да предположа? При всички тия неща, които ни се случиха, добре че все още изобщо мога да мисля.

— Знам, че е объркващо, Ранд — намеси се Лоиал. — Но би могъл да разсъждаваш и малко по-разумно. Чедата мразят Айез Седай. Елайда не би…

— Елайда ли? — рязко го прекъсна Моарейн. — Какво общо има Елаида Седай с всичко това?

Беше се вгледала така упорито в Ранд, че на него му се дощя да се скрие.

— Тя искаше да ме хвърли в тъмница — промълви той бавно. — Аз само исках да видя Логаин, но тя не искаше и да повярва, че съм се озовал в градините на двореца с Елейн и Гавин съвсем случайно. — Сега вече всички, с изключение на Лоиал, го бяха зяпнали, все едно че на челото му беше излязло трето око. — Кралица Мургейз ме освободи. Тя каза, че няма доказателство, че съм имал лоши намерения, и че ще спазва закона въпреки подозренията на Елайда. — Той разтърси глава. За миг споменът за Мургейз с цялото й излъчване го беше накарал да забрави, че всички го гледат настръхнали. — Представяте ли си, да се срещна със самата кралица! Тя е толкова красива, като кралица от приказките. Също и Елейн. А Гавин… ти сигурно би харесал Гавин, Перин. Перин? Мат? — Те продължаваха да го гледат втренчено. — Кръв и пепел, та аз само се покачих на стената, за да видя Лъжедракона. Не съм направил нищо лошо.

— И аз все това разправям — промълви тъпо Мат, но на лицето му неочаквано разцъфна усмивка, а Егвийн попита с подчертана небрежност:

— Коя е всъщност тази Елейн?

Моарейн промърмори нещо сърдито.

— Кралица — обади се Перин и поклати глава. — Е, това му се вика приключение. А ние срещахме само Калайджии и Бели плащове. — Той избягна погледа на Моарейн толкова очевидно, че Ранд нямаше как да не го забележи, и докосна отоците по лицето си. — В края на краищата песните с Калайджиите бяха по-приятни от срещата с Белите плащове.

— Пътуващия народ живее заради своите песни — промълви Лоиал. — Заради всички песни по света всъщност. Най-малкото, заради издирването им. Срещал съм няколко Туатан преди години, и те поискаха да научат песните, които пеем на дърветата. Всъщност напоследък дърветата не искат да слушат много певци и затова едва малцина Огиер учат тези песни. Имам малко от този талант и стареят Арент настоя да ги науча. Предадох на Туатан онова, което биха могли да научат, само че дърветата никога не слушат хората. За Пътуващия народ това бяха просто песни и ги приеха като такива, макар никоя от тях да не е песента, която търсят. Те така и наричат водача на всяка своя група, Търсача. Идват понякога в стеддинг Шангтай. Инак малцина човеци ни посещават.

— Ако обичаш, Лоиал — опита се да го прекъсне Моарейн, но той изведнъж се окашля, сякаш се уплаши да не би наистина да го прекъснат.

— Току-що се сетих за нещо, Айез Седай, нещо, за което винаги съм искал да питам някоя Айез Седай, ако някога наистина срещна такава, тъй като вие знаете много неща и имате големи библиотеки в Тар Валон, и сега аз най-после ви срещнах и… може ли?

— Ако може по-кратко — подкани го учтиво тя.

— Кратко — избоботи той, сякаш се чудеше какво означава тази дума. — Да. Добре. Кратко. Наскоро в стеддинг Шангтай дойде един човек. Това само по себе си не беше съвсем необичайно, за времето си, тъй като твърде много бегълци се стичаха от Гръбнака на света по онова време, което вие, човеците, наричате Айилската война. — Ранд се ухили. Наскоро — преди двадесетина години, нищо работа. — Беше почти на умиране, макар да нямаше никакви рани. Стареите помислиха, че Айез Седай може да са му направили нещо — Лоиал погледна извинително към Моарейн, — защото след като влезе в стеддинг, той бързо се оправи. След няколко месеца де. Една нощ напусна, без и дума да каже на някого, просто се изниза, когато луната беше залязла. — Той погледна Моарейн в лицето и отново се изкашля. — Да, да. Накратко. Та преди да напусне той ни разказа една странна история, за която твърдеше, че трябвало да я отнесе до Тар Валон. Каза, че Тъмния смятал да ослепи Окото на света и да съсече главата на Великата змия, да убие самото време. Стареите твърдяха, че умът му бил толкова здрав, колкото и тялото, но той наистина рече това. Та се канех да ви питам, може ли Тъмния да направи такова нещо? Да убие самото време? И Окото на света? Може ли той да ослепи Окото на Великата змия? Какво ще рече това?

Ранд очакваше всичко друго от Моарейн, но не и това, което тя направи. Вместо да отговори на Лоиал или да му каже, че сега няма време за такива неща, тя остана неподвижна, потънала в размисъл.

— Същото ни го казаха и Калайджиите — обади се Перин.

— Да — потвърди Егвийн. — Айилската история.

Моарейн бавно извърна глава към тях. Останалата част от тялото й не помръдна.

— Каква история?

Перин заговори разсъдливо, както винаги.

— Някакви Калайджии, докато прекосявали Пустинята — казаха ни, че можели да го правят, без да пострадат — намерили айилки, загиващи след битка с тролоци. Преди и последната айилка да загине — били само жени, — казала на Калайджиите това, което Лоиал току-що каза. Тъмния — те го наричали Заслепителя на зрака — възнамерява да ослепи Окото на света. Това се случило само преди три години, а не преди двадесет. Възможно ли е да означава нещо?

— Може би означава всичко — промълви Моарейн. Лицето й остана спокойно, но Ранд имаше чувството, че умът й препуска бясно зад тъмните й очи.

— Баал-замон — изведнъж изтърси Перин и всички затаиха дъх. Перин погледна към Ранд, после към Мат. Очите му бяха странно спокойни и по-жълти от всякога. — Чудих се известно време къде съм чувал това име… Окото на света. Сега си спомних. Вие не си ли спомняте?

— Аз не ща да си спомням нищо — отвърна Мат вдървено.

— Трябва да й кажем — продължи Перин. — Важно е. Не можем повече да пазим тази тайна. Ти поне го разбираш, нали, Ранд?

— Какво да ми кажете? — Гласът на Моарейн беше дрезгав и тя се присви, сякаш готова да посрещне удар. Острият й поглед се спря на Ранд.

Никак не му се искаше точно той да й отговори. Не искаше да си го припомня повече от Мат, но го помнеше — и разбираше, че Перин е прав.

— Аз… — Той погледна приятелите си. Мат му кимна неохотно, Перин решително, но тъй или иначе и двамата кимнаха. Не се налагаше да се изправи сам пред това нещо. — Ние тримата имахме… сънища. — Той отърка пръста си, където преди време го беше убол един трън, спомняйки си капката кръв, когато се беше събудил. Смътно си припомни обгореното си от слънцето лице в друго време. — Само дето може би бяха нещо повече от сънища. В тях црисъстваше Баал-замон. — Разбра защо Перин беше използвал това име. Беше по-лесно, отколкото да каже, че Тъмния е присъствал в сънищата му, че е влязъл в главата му. Той каза… той каза какво ли не, но веднъж каза, че Окото на света няма да ми послужи. — Усети, че устата му е суха като пясък.

— И на мен ми каза същото — обади се Перин, а Мат въздъхна тежко и кимна. Ранд успя да преглътне. — Нали не ни се сърдиш? — попита Перин и Ранд осъзна изненадано, че Моарейн съвсем не изглежда сърдита. Оглеждаше ги внимателно, но очите й бяха ясни и спокойни, макар и напрегнати.

— Сърдя се повече на себе си, отколкото на вас. Но аз наистина ви помолих да ми кажете, ако ви споходят странни сънища. В самото начало, но ви помолих. — Макар гласът й да остана спокоен, в очите й за миг проблесна гняв, но също толкова бързо угасна. — Ако бях научила за това отначало, може би щях да мога да… От хиляда години в Тар Валон не е имало Сънна бродница, но можеше поне да се опитам. Сега е твърде късно. Всеки път, когато Тъмния ви докосне, следващото му докосване става все по-лесно. Може би присъствието ми все още донякъде ви закриля, но въпреки това… Спомняте ли си сказанията за Отстъпниците? Как обвързват хора към себе си? При това силни мъже, мъже, които от самото начало са се сражавали с Тъмния. Тези сказания са верни, а никой от Отстъпниците не притежава и една десета от силата на техния повелител, нито Агинор Ланфеарски, нито Балтамел или Демандред, нито дори самият Ишамаел, Излъстителя на Надеждата.

Ранд забеляза, че Нинив и Егвийн гледат в него — в него, в Мат и в Перин — в тримата. Лицата на жените бяха обезкръвени от ужас. „Те за нас ли се страхуват, или от нас?“

— Какво можем да направим? — попита той. — Не може да няма някакъв изход.

— Ако се държите около мен — отвърна Моарейн, — това ще помогне. Донякъде. Но вие няма да можете винаги да сте около мен. Можете да се защитите сами, но трябва да намерите силата за това, и волята, в самите себе си. Аз не мога да ви ги дам.

— Смятам, че аз вече съм си намерил закрила — промълви Перин, по-скоро примирен, отколкото щастлив.

— Да — отвърна Моарейн. — Предполагам, че си я намерил. — Тя го изгледа продължително, докато той не сведе очи, но дори тогава продължи да го гледа замислена. Най-сетне се обърна към другите двама. — У вас самите има граници за властта на Тъмния. Ако дори за миг му се подчините, той ще намери струна у вас, изпъната в сърцето ви, струна, която не можете да скъсате. Предадете ли се, ще станете негови. Отречете ли го, тази негова сила се проваля. Може да изпрати срещу вас Получовеци, тролоци, драгхари и какво ли не, но не може да ви покори, ако вие сами не му позволите.

— На мен и Чезнещите ми стигат — промърмори Перин.

— Не го искам повече в главата си — изръмжа Мат. — Няма ли някакъв начин да го разкараме?

Моарейн поклати глава.

— Лоиал няма от какво да се бои, нито Егвийн или Нинив. Сред цялата човешка маса Тъмния може да докосне някой индивид само случайно, освен ако самата личност не го потърси. Но поне сега-засега вие тримата сте централни фигури за Шарката. В момента се втъкава Сплитът на съдбата и всяка нишка води право към вас. Какво друго ви каза Тъмния?

— Не си спомням много добре — отвърна Перин. — Имаше нещо за това, че един от нас бил избран, или нещо такова. Спомням си, че се смееше — продължи той мрачно. — От кого сме били избрани. Каза, че аз… че ние можем или да му служим, или да умрем. И тогава пак сме щели да му служим.

— Каза още, че Амирлинският трон щял да ни използва — добави Мат и гласът му заглъхна, като се сети на кого говори. Но все пак преглътна и продължи: — Каза, че Тар Валон щял да ни използва, точно както е използвал… спомена някои имена. Давиан, струва ми се. Не си ги спомням много добре.

— Раолин Прокобник — обади се Перин.

— Да — отрони мрачно Ранд. Беше се мъчил да забрави всичко за тези сънища. Неприятно му беше да си ги припомня. — Също Юриан Каменолък, както и Гуаир Амалазан. Не познавам никой от тях.

Но един познаваше, сега, когато го изрови от дълбините на паметта си. Името, пред което с мъка се спря, преди да го произнесе. Логаин. Лъжедракона. „О, Светлина! Том му беше споменал, че това са опасни имена. Това ли имаше предвид Баал-замон? Моарейн иска да използва някой от нас като Лъжедракон? Но Айез Седай залавят Лъжедраконите, те не ги използват. Наистина ли? О, Светлина, наистина ли само ги ловят?“

Моарейн го гледаше, но той не можеше да разгадае израза й.

— Ти познаваш ли ги? — попита я той. — Тези имена говорят ли ти нещо?

— Бащата на лъжите е подходящо име за Тъмния — отвърна Моарейн замислено. — Това е обичайният му начин да сее червея на съмнението, когато може. Този червей разяжда човешкия мозък като тумор. Повярвате ли на Бащата на лъжите, това е първата ви стъпка към поражението. Запомнете — ако се покорите на Тъмния, той ще ви направи свои.

„Една Айез Седай никога не лъже, но истината, която изрича, може да не се окаже тази, която ти самият искаш да чуеш.“ Това му го беше казал Том, а тя всъщност не беше отговорила на въпроса му. Лицето му остана безизразно и той задържа ръцете си на коленете, за да не отрие потта от дланите си по брича.

Егвийн хлипаше тихо. Нинив я беше прегърнала, но сякаш и тя се канеше да се разплаче. На Ранд също му се дощя.

— Всички са тавирен — промълви внезапно Лоиал. Тази перспектива сякаш го беше озарила и той с нетърпение очакваше да се взре в Шарката, която се втъкаваше толкова близо до него. Ранд го изгледа невярващо и Огиер смутено сви рамене, но не можа да прикрие нетърпението си.

— Да — каза Моарейн. — При това трима, а аз очаквах да е само един. Случиха се твърде много неща, които не очаквах. Тези вести, свързани с Окото на света, променят всичко. — Тя замълча намръщена. — За известно време Шарката, изглежда, се завихря около вас тримата, както казва Лоиал, и този вихър има още да се усилва, преди да отслабне. Понякога да бъдеш тавирен означава, че Шарката е принудена да се огъне пред теб, но друг път — че Шарката те води силом в нужната посока. Сплитът все още може да се втъче по много начини и не малко от тях могат да се окажат гибелни. За вас, както и за целия свят. — Тя въздъхна. — Не можем да останем в Кемлин, но по който и път да тръгнем, Мърдраал и тролоците ще се доберат до нас, преди да сме изминали и десет мили. И точно в този момент чуваме за заплахата спрямо Окото на света, не от един източник, а от три, и всеки от тях изглежда независим от останалите. Шарката силом указва пътя ни. Шарката все още се заплита около вас тримата, но чия ръка сега държи кросното и чия ръка мести совалката? Дали стените на затвора на Тъмния са се разклатили дотолкова, че да е установил чак такъв контрол?

— Зашо ги приказваш такива? — обади се рязко Нинив. — Няма нужда да ги плашиш.

— А ти самата не се ли плашиш? — попита я Моарейн. — Аз се плаша. Какво пък, може и да си права. Не бива да позволим на страха да направлява действията ни. Дали е капан, или навременно предупреждение, все едно, трябва да направим това, което сме длъжни, и то е бързо да стигнем до Окото на света. Зеления човек трябва да знае нещо за тази заплаха.

Ранд се сепна. „Зеления човек?“ Другите също се стреснаха, с изключение на Лоиал. На широкото лице на великана се изписа тревога.

— Дори не мога да рискувам да се спра в Тар Валон за помощ — продължи Моарейн. — Попаднали сме в капана на времето. Дори да можем да напуснем тайно града, ще ни отнеме седмици езда, докато стигнем до Погибелта, а се опасявам, че не разполагаме със седмици.

— Погибелта! — възкликнаха всички, но Моарейн ги прекъсна:

— Шарката показва криза и в същото време — път да я преодолеем. Ако не знаех, че е невъзможно, щях почти да повярвам, че се е намесил Създателят. Но има път. — Тя се усмихна, сякаш се беше пошегувала несполучливо, и се обърна към Лоиал. — Тук, в Кемлин, има дъбрава на Огиер и портал към Пътищата. Новият град сега се простира върху някогашната дъбрава, така че порталът към Пътищата трябва да е някъде в стените му. Знам, че повечето Огиер вече не изучават Пътищата, но този, който притежава Таланта и учи Песните на Растежа, би трябвало да притежава това познание, дори и да е убеден, че никога няма да го използва. Ти знаеш ли Пътищата, Лоиал?

Огиер се размърда неловко.

— Знам ги, Айез Седай, но…

— Можеш ли да намериш посоката към Фал Дара по Пътищата?

— Никога не съм чувал за Фал Дара — отвърна с нескрито облекчение Лоиал.

— В дните на Тролокските войни е бил известен като Мафал Дадаранел. Това име знаеш ли го?

— Знам го — отвърна неохотно Лоиал. — Но…

— Значи можеш да ни насочиш към него — каза Моарейн. — Странен обрат, наистина. Тъкмо когато нито можем да останем, нито да напуснем по обичайния начин, научавам за заплахата над Окото, и в същото време има един, който може да ни заведе там само за няколко дни. Дали е Създателят, или сляпата съдба или самият Тъмен, все едно. Шарката сама ни е избрала посоката.

— Не! — извика Лоиал и гласът му прозвуча като тътен. Всички се извърнаха към него и той примигна при това внимание, но в думите му нямаше никакво колебание. — Ако навлезем в Пътищата, всички ще погинем… или ще ни погълне Сянката.