Робърт Джордан
Окото на света (19)

Глава 18
Кемлинският път

Кемлинският път не се различаваше много от Северния път през Две реки. Разбира се, беше значително по-широк и си личеше, че е много по-използван.

От време на време Лан ги оставяше да починат на върха на някой хълм, откъдето имаше ясна видимост напред и назад по пътя, както и към околностите. Стражникът оглеждаше местността, докато останалите изтягаха крака или присядаха под дърветата да хапнат.

— Доскоро обичах сирене — каза Егвийн на третия ден, след като напуснаха Бейрлон. Седеше, облегната на едно дърво, и се мръщеше на обяда, който отново беше същият като закуската, както и вечерята щеше да е същата като обяда. — Да можехме поне да пийнем чай. Хубав топъл чай. — Тя придърпа пелерината по-плътно около тялото си и се сгуши зад дървото в напразно усилие да се скрие от режещия вятър.

— Чай от живовляк и корен от теменуга — говореше Нинив на Моарейн — е най-подходящ при умора. Прочиства главата и облекчава паренето в схванатите мускули.

— Не се и съмнявам — промърмори Айез Седай и я погледна косо.

Челюстта на Нинив се скова, но тя продължи да й обяснява със същия тон.

— А щом се налага да продължаваме, без да спим…

— Никакъв чай! — скара се Лан на Егвийн. — И никакъв огън! Все още не ги виждаме, но те са някъде зад нас, един-двама Чезнещи с тролоците си, и знаят, че вървим по този път. Няма защо да им показваме къде точно се намираме.

— Ама аз само си мечтаех — оправда се Егвийн.

— Щом знаят, че сме по пътя — попита Перин, — защо не тръгнем направо към Бели мост?

— По пътя е по-бързо — каза Моарейн, прекъсвайки Нинив. — Особено в тази пресечена местност. — Премъдрата въздъхна раздразнено. Ранд се зачуди какво ли целеше. След като първия ден напълно странеше от Айез Седай, през последните два дни Нинив непрекъснато се опитваше да й говори за билки. — Нали виждате как пътят завива — и то е за да заобиколи непроходимите места. Ако се отклоним от него, после можем да се натъкнем на тях пред нас, вместо да са зад гърба ни.

Ранд все още не беше съвсем убеден, а Мат промърмори нещо за „обикаляне“.

— Виждали ли сте някоя ферма тази сутрин? — попита Лан. — Или дори пушек от един-единствен комин? Не сте, защото от Бейрлон до Бели мост е само пустош. А ние трябва да прехвърлим Аринел точно през Бели мост. Това е единственият мост, който прехвърля Аринел южно от Марадон, към Салдеа.

Том изпухтя и духна мустаците си.

— Какво може да ги спре да са оставили някого или нещо, което вече да ни чака при Бели мост?

Откъм запад отекна призивният вой на рог и Лан завъртя глава натам. Ранд усети мразовити тръпки по гърба си. Но част от съзнанието му запази спокойствие, колкото да може да прецени: десет мили, не повече.

— Нищо не може да ги спре, веселчуне — каза Стражникът. — Можем да разчитаме единствено на Светлината и на късмета си. Но сега поне знаем със сигурност, че зад нас има тролоци.

Моарейн изтупа трохите от дланите си.

— Време е да потегляме.

Яхнаха конете и Стражникът и Айез Седай се спогледаха тревожно.

— Ти ги води, Моарейн Седай — промълви Лан. — Ще ви настигна, когато успея. Ако се проваля, ще разбереш. — Той постави ръка на седлото на Мандарб, скочи на гърба му и препусна надолу по хълма, на запад. Рогът прозвуча отново, обадиха се и други.

— Светлината да те закриля, последен владетелю на Седемте кули — промълви Моарейн така тихо, че Ранд едва я чу.

Потеглиха напред. Ранд се обърна веднъж, за да види Лан, но Стражникът вече се беше изгубил сред хълмовете и голите дървеса. Последен владетел на Седемте кули, така го беше нарекла. Зачуди се какво ли може да означава това. Не вярваше да го е чул някой друг освен него, но забеляза, че Том замислено дъвче мустаци. Явно веселчунът знаеше много неща.

Роговете отново се обадиха зад тях и Ранд помръдна тревожно на седлото си. Този път бяха по-близо — беше сигурен в това. На осем мили. Може би на седем. Мат и Егвийн се озърнаха през рамо, а Перин се беше присвил, сякаш очакваше всеки момент нещо да го удари в гърба. Нинив забърза напред, за да поговори с Моарейн.

— Не можем ли да яздиш по-бързо? — попита тя. — Тези рогове се приближават.

Айез Седай поклати глава.

— А защо според теб ни показват, че са тук? Вероятно за да ни накарат да се разбързаме, без да си дадем сметка какво може да ни очаква отпред.

Продължиха със същия равномерен ход. На равни интервали роговете изреваваха зад тях и всеки следващ звук прозвучаваше все по-близо. Ранд се мъчеше да не мисли колко близо, но мисълта сама нахлуваше в главата му при всеки бронзов вой. „Вече са само на пет мили“ — прецени той, обзет от паника, когато изведнъж се появи Лан, понесъл се в галоп иззад хълма, който току-що бяха отминали.

Той се изравни с Моарейн и дръпна поводите на жребеца.

— Най-малко три юмрука тролоци, всеки предвождан от Получовек. Може и да са пет.

— Ако си бил достатъчно близо до тях, за да ги видиш — обади се притеснено Егвийн, — сигурно и те са те видели. Сигурно те следват по петите.

— Сигурно са го видели — намеси се Нинив. — Не помните ли, че дори аз успях да проследя следата му?

— Тихо — изкомандва Моарейн. — Лан иска да каже, че зад нас има може би около петстотин тролоци. — Последва тягостна тишина, след което Лан проговори отново.

— И ще ни настигнат след по-малко от час.

— Ако са разполагали с толкова много преди, защо не ги използваха в Емондово поле? — промълви Айез Седай. — А ако не са, как са се появили сега?

— Пръснали са се наоколо и ни гонят напред — поясни Лан. — Пред всяка от групите имат съгледвачи.

— Към какво ли ни гонят? — каза Моарейн замислено, Сякаш в отговор на думите й, далече откъм запад прокънтя рог, самотен стон, на който този път се отзоваха други, далече пред тях. Моарейн дръпна поводите и спря Алдийб.

— Какво ще правим сега? — попита ядосано Нинив. — Накъде тръгваме?

— Единственото, което ни остава, е на север или на юг — каза Моарейн. — На юг са Хълмовете на Абшер, обрулени и мъртви, и реката Тарен, която няма как да се прекоси. На север можем да стигнем Аринел преди да падне нощта, а там има шанс да хванем някоя търговска ладия. Стига ледът в Марадон да се е стопил.

— Има едно място, където тролоците няма да дойдат — каза Лан, но Моарейн рязко извърна глава и възрази:

— Не!

Роговете отново изсвириха и конят на Ранд нервно затанцува на място.

— Опитват се да ни изплашат — изръмжа Том. — Опитват се да ни стреснат, за да се паникьосаме и да побегнем. И тогава ще ни спипат.

Главата на Егвийн се извърташе при всеки нов вой на рог, взираше се ту напред, ту назад, сякаш девойката очакваше всеки момент да се появят първите тролоци. Ранд изпитваше желание да направй същото, но се мъчеше да го прикрие. Той приближи Облак до нея.

— Тръгваме на север — заяви Моарейн.

Роговете пак прокънтяха смразяващо.

Колкото и бързо да яздеха, роговете звучаха все по-близо. „Две мили — прецени Ранд. — Може би и по-малко.“

След известно време Лан започна да се озърта и Ранд забеляза, че на лицето му като никога досега се е изписала тревога. Веднъж Стражникът дори се изправи на стремената, за да погледне назад, откъдето бяха минали. Самият Ранд виждаше единствено дървета. Лан отново се смъкна на седлото и несъзнателно отметна края на плаща си, за да освободи дръжката на меча.

Ранд погледна въпросително към Мат, но той само направи гримаса към гърба на Стражника и сви безпомощно рамене.

— Наблизо има тролоци — каза им Лан през рамо. — Най-вероятно. Ако се натъкнем на тях, стойте на всяка цена около мен и правете точно това, което правя и аз.

— Кръв и пепел! — изсумтя Том.

Нинив кимна на Егвийн да се държи до нея.

Ранд се оглеждаше на всички страни и побеснялото му въображение превръщаше всеки сивкав дървесен ствол в тролок. Роговете продължаваха да ехтят все по-близо. И точно зад тях. Беше сигурен в това. Зад тях, и се приближаваха.

Изкачиха поредния хълм.

Под тях, в подножието на хълма, маршируваха тролоци, понесли пръти с вързани в края им въжени примки. Много тролоци. Редицата се простираше надалеч от двете страни, краищата и не се виждаха, а в центъра й, точно пред Лан, яздеше Чезнещ.

Мърдраалът, изглежда, се поколеба, когато хората се появиха на билото на хълма, но в следващия миг измъкна меча си с черно острие и го размаха над главата си. Тролоците се закатериха нагоре.

Ранд преглътна и сръга сивушкото със стремената. Цялата група се понесе в галоп след Стражника. Ранд сам се изненада, като видя извадения меч на Трам в десницата си. Заразен от вика на Лан, той нададе своя собствен:

— Манедерен! Манедерен!

Перин го поде:

— Манедерен! Манедерен!

Но Мат извика:

— Караи ан Калдазар! Караи ан Еллисанде! Ал Еллисанде!

Черният меч замръзна над главата на Чезнещия.

Лан се хвърли срещу мърдраала, а хората връхлетяха срещу бойния ред на тролоците. Острието на Стражника се сблъска с черната стомана от ковачниците на Такандар и издрънча като звън на огромна камбана, ударът отекна в празното пространство, във въздуха блесна синкава светлина.

Човекоподобните същества с животински зурли ги обкръжиха, размахвайки куки и примки. Само Лан и мърдраалът се сражаваха сами; размахваха мечове в кръг, несмущавани от другите, черните им коне танцуваха един срещу друг, мечовете им отвръщаха на удара с удар. Въздухът около тях просветваше и кънтеше.

Облак завъртя очи, зацвили, изправи се на задните си крака и заудря с копита озъбените мутри. Тромавите туловища се тълпяха рамо до рамо около него. Забил безмилостно пети в хълбоците му, Ранд го подкара право напред, размахвайки меча си съвсем не толкова плавно, както го беше учил Лан, и сечеше, сякаш си пробиваше път сред гъст храсталак. „Егвийн!“ Очите му отчаяно я затърсиха, докато отваряше с меча си пътека през косматите тела, сякаш сечеше гнили трупи.

Бялата кобила на Моарейн се носеше напред и си пробиваше път при най-лекото подръпване на юздите в ръката на Айез Седай. Лицето й беше също толкова каменно като това на Лан. Тя вдигна тоягата си и изведнъж пламъци с рев обгърнаха тролоците и овъглените им туловища започнаха да падат. Нинив и Егвийн препускаха бясно зад Айез Седай, стиснали ножове в ръцете си и оголили зъби също толкова яростно, колкото и обкръжилите ги тролоци. Късите ножове, които бяха измъкнали от поясите си, нямаше да им бъдат от никаква полза, ако някой тролок успееше да се приближи до тях. Ранд се опита да насочи Облак към девойките, но конят изобщо не го слушаше.

Около трите жени се образува просека — тролоците се опитваха да избягат от тоягата на Моарейн, но въпреки отчаяните им усилиа да я избегнат, тя ги догонваше. Пламъците пращяха и тролоците виеха от болка и ярост. А над цялото това пращене и вой ехтеше трясъкът от меча на Стражника, блъскащ се в черния меч на мърдраала. Въздухът около тях просветна в синьо. Отново просветна. И отново.

Една от примките, закачена на края на дълъг прът, се наниза на главата на Ранд. Той замахна тромаво и разсече пръта на две, след което стовари меча си върху козята физиономия на тролока, който го държеше. Някаква кука го закачи отзад за рамото и се заби в наметалото му. В паника, с риск да изтърве меча, той се хвана с лявата ръка за седлото, за да се задържи. Облак се изви и изцвили. Ранд отчаяно увисна на седлото и юздите. Усещаше, че се плъзга надолу, малко по малко, дърпан от куката. Облак се извъртя. За миг, почти падайки от седлото, Ранд зърна как Перин се мъчи да измъкне тежката си секира от лапите на трима тролоци. Бяха го хванали за едната мишница и за двата крака. Облак се понесе и единственото, което се мерна пред очите на Ранд, бяха туловищата на тролоците.

Една от тварите се хвърли напред и го задърпа за крака, измъквайки стъпалото му от стремето. Пъшкайки, той изпусна седлото, за да я изблъска. В същото време куката го изхлузи от седлото. Здраво стиснатите юзди бяха единственото, което все още го задържаше да не се срине на земята. Облак се изправи на задните си крака и изцвили. В същия момент изведнъж престанаха да го дърпат. Тролокът, който го беше стиснал за краката, го пусна и изпищя. Всъщност всички тролоци запищяха с такъв вой, сякаш всички псета на света бяха полудели.

Тролоците се сриваха на земята, скубейки козината си и дращейки лицата си. Всички до един. Хапеха земята, зъбеха се в нищото и виеха, виеха, виеха.

Тогава Ранд зърна мърдраала. Бе все още изправен наседлото на лудешки затанцувалия си кон и все още размахваше черния си меч, но с разцепена глава.

— Няма да умре до полунощ — извика Том отнякъде. — Няма да умре съвсем. Поне така съм чувал.

— Напред! — изкрещя яростно Лан. Вече беше подбрал Моарейн и другите две жени и ги беше отвел до средата на склона на следващия хълм. — Това не са всички! — И наистина, роговете отново прокънтяха, надмогвайки писъците на изпопадалите по земята тролоци, откъм изток, запад и юг.

Невероятно, но Мат се оказа единственият смъкнат от коня си. Ранд се насочи към него, но Мат се измъкна от стегналата го примка, прибра лъка си и се покатери на седлото си без чужда помощ, макар да триеше с ръка ожуления си врат.

Роговете се приближаваха като хрътки, надушили сърна. Хрътки, които ги обкръжаваха. Вече чуваха и гърлените викове на преследвачите. Когато стигнаха билото на следващия хълм, тролоците се появиха на хълма зад тях начело с трима мърдраали. Само сто разтега разделяха двете групи.

Сърцето на Ранд се сви. „Трима!“

Черните мечове на мърдраалите се надигнаха като един. Тролокската гмеж закипя надолу по склона, чуха се победоносни ревове.

Моарейн спря и се смъкна от гърба на Алдийб. С невъзможно спокойствие измъкна нещо от кесията си и го разви. Очите на Ранд мернаха къс слонова кост. Ангреалът! С ангреала в едната си ръка и тоягата в другата тя пристъпи, застана срещу връхлитащите тролоци и свистящите във въздуха мечове на Чезнещите, вдигна високо тоягата си и я заби в земята.

Земята прокънтя като железен котел, ударен с дървен чук. Кухият тътен замря и изчезна. Миг след това всичко притихна. Всичко наоколо. Дори вятърът стихна. Крясъците на тролоците секнаха, устремът им се забави и спря. За секунда всичко замря в очакване. Бавно тъпият кънтеж се върна, прерасна в глух тътен, надигна се и земята простена и потрепери.

Теренът под копитата на Облак потрепера. Това беше дело на Айез Седай, като в приказките. Ранд съжали, че не е на стотици мили далеч. Треперенето прерасна в трус, от който околните дървета се разклатиха. Сивушкото залитна и едва не падна. Дори Мандарб и останалата без ездач Алдийб се олюляха като пияни и всички трябваше да се хванат за поводи и сбруи, всеки за каквото му попадне, за да се задържат.

Айез Седай стоеше неподвижна на мястото си, вдигнала ангреала. Нито тя, нито забитата в земята тояга помръдваха, въпреки че земята около нея тътнеше. И изведнъж хълмът се разцепи и разбушувалата се земя се понесе към тролоците като вълни на езеро, вълни, които ставаха все по-големи, зариваха сухите храсти, надигаха сухи листа високо във въздуха, нарастваха, превръщаха се в мощни земни талази, търкалящи се към тролоците. По пътя на земната маса дърветата се кършеха като вейки. По отсрещния склон тролоците падаха един върху друг, заливани от разгневилата се земя.

И въпреки това, без да обръщат внимание на надигащата се около тях земя, мърдраалите запристъпваха в редица напред. Катраненочерните им коне не се олюляваха и крачеха в ритъм. Тролоците се търкаляха около черните коне, виеха и ровеха с нокти по склона, който ги издигаше нагоре, но мърдраалите бавно пристъпваха напред.

Моарейн вдигна тоягата си и земята се укроти. Но Айез Седай все още не беше свършила. Този път тя насочи тоягата към седловината между двата хълма и от земята бликна огън, фонтан от пламъци, двадесет стъпки висок. Разпери ръце встрани и огънят лумна вляво и вдясно, докъдето стигаше поглед, простря се като стена, отделяща хората от тролоците. Въпреки че бяха на хълма, горещината накара Ранд да вдигне ръце пред лицето си. Черните коне на мърдраалите, колкото и необичайно силни да бяха, зацвилиха пред пламъците и заотстъпваха.

— Кръв и пепел — отрони Мат.

Внезапно Моарейн залитна и щеше да падне, ако Лан не беше скочил от коня си и не беше притичал, за да я прихване.

— Продължавайте — извика той на останалите. Хрипливият му глас не съответстваше на лекия жест, с който вдигна Моарейн на седлото й. — Този пожар няма да гори вечно. Побързайте! Всяка минута е скъпа!

Огнената стена бучеше, сякаш наистина се канеше да гори вечно, но Ранд не възрази. Полетяха в галоп на север, толкова бързо, колкото можеха да издържат конете. Роговете зад тях пропищяха отчаяно, сякаш разбрали какво е станало, и после замлъкнаха.

Лан и Моарейн скоро ги настигнаха, въпреки че Лан водеше Алдийб за поводите, а Айез Седай се държеше за лъка на седлото с две ръце и се полюшваше немощно.

— Скоро ще се оправя — каза тя, забелязала разтревожените им погледи. Гласът й прозвуча изтощено, но уверено, а погледът й беше все така властен. — Не съм много добра със силите на Земята и Огъня.

Двамата отново застанаха начело и бързо ги поведоха. Ранд си помисли, че Моарейн не би издържала, ако увеличат скоростта. Нинив подкара напред край Айез Седай и започна да я подкрепя с ръка. Известно време, докато яздеха все на север през хълмовете, двете жени си шепнеха нещо, а след това Премъдрата бръкна в пелерината си и подаде на Моарейн малко пакетче. Моарейн го разви и глътна съдържанието му. Нинив й каза още нещо, след което изостана да се изравни с другите, без да обръща внимание на питащите им погледи. Въпреки всичко преживяно от очите на Ранд не убягна, че на лицето й се е изписало задоволство.

Всъщност вече не го интересуваше какво целеше Премъдрата. Десницата му не спираше да глади дръжката на меча и всеки път, когато се усещаше какво прави, той поглеждаше изненадан надолу. „Значи това било истинската битка.“ Не си спомняше много от нея, никакви подробности. Всичко преживяно се сливаше в главата му, в заплетено кълбо от космати лица и страх. Страх и зной. Докато траеше боят, беше настъпил такъв зной, сякаш беше лятно време по обед. Не проумяваше причината. Сега студеният вятър се мъчеше да вледени дъха му по лицето и потта по тялото му.

Младежът хвърли поглед към двамата си приятели. Мат триеше потта от челото си с ръба на наметалото. Перин, който се взираше напред в нещо, което, изглежда, никак не му харесваше, изобщо не обръщаше внимание на капчиците пот по лицето си.

Хълмовете започнаха да се снишават и теренът ставаше все по-равен, но вместо да ускори, Лан спря. Нинив продължи напред, изглежда, за да се изравни отново с Моарейн, но жестът на Стражника я задържа. Двамата с Айез Седай продължиха да водят, свели глави един към друг, и от жестовете на Моарейн ставаше ясно, че спорят. Нинив и Том се взираха към тях — Премъдрата се беше навъсила разтревожено, докато веселчунът мърмореше под мустак и от време на време се обръщаше, за да огледа пътя. Всички останали отбягваха да поглеждат към водачите си. Кой знае какво можеше да произлезе от един спор между Айез Седай и Стражник?

След няколко минути Егвийн заговори тихо на Ранд, хвърляйки смутени погледи към все още спорещата двойка.

— Онези неща, които викахте срещу тролоците…

— Какво? — попита Ранд. Сам той се чувстваше малко неловко: бойните викове бяха нещо съвсем подходящо за Стражници, но народът на Две реки не познаваше такива неща, каквото и да им беше говорила Моарейн. — Мат сигурно е чел поне десет пъти сказанието.

— И то отгоре-отгоре — намеси се Том.

Мат изсумтя обидено.

— Но тъй или иначе го каза — продължи Ранд. — Освен това нали трябваше да извикаме нещо. Искам да кажа, човек прави такива неща в подобен момент. Всички чухте Лан.

— И имаме пълно право — добави замислено Перин. — Моарейн твърди, че всички ние сме потомци на народа на Манедерен. Те са се сражавали срещу Тъмния и ние също воюваме с него. Това ни дава право.

Егвийн изсумтя, за да покаже какво мисли за всичко това.

— Не говорех за това. Какво… ти какво викаше, Мат?

Мат сви смутено рамене.

— Не помня. Наистина не помня. Всичко ми беше като в мъгла. Не знам какво беше, нито откъде дойде, или какво означава. — Той се засмя. — Не вярвам да означава нещо.

— Аз пък… мисля, че означава — промълви Егвийн. — Когато извика, си помислих — само за миг — си помислих, че те разбирам. Но след това всичко изчезна. — Тя въздъхна и поклати глава. Може и да си прав. Странно какви неща може да си въобрази човек в подобен момент, нали?

— Караи ан Калдазар — намеси се Моарейн. Всички се втренчиха в нея. — Караи ан Еллисанде. Ал Еллисанде. „За честта на Червения орел. За честта на Слънчевата роза. Слънчевата роза.“ Древният боен вик на Манедерен и бойният вик на нейния последен крал. Ердрийн бил наричан „Слънчевата роза“. — Усмивката на Моарейн обгърна едновременно Егвийн и Мат, въпреки че може би се задържа малко по-дълго на Мат. — Кръвта на коляното на Арад все още е силна в Две реки. Старата кръв все още пее.

Очите на Егвийн се разшириха, на устните й напираше усмивка, която тя се мъчеше да сдържи — не бе сигурна как да възприеме тези думи за старата кръв. Мат обаче беше сигурен, ако се съдеше по намръщеното му лице.

Ранд реши, че се досеща за какво си мисли Мат. Същото, за което си мислеше и той. Ако Мат беше потомък на древните крале на Манедерен, може би тролоците преследваха тъкмо него, а не и тримата. Тази мисъл го накара да се засрами. Бузите му се изчервиха, а когато забеляза гузната гримаса по лицето на Перин, разбра, че и на него му е хрумнало същото.

— Не мога да кажа, че съм чувал подобно нещо досега — отрони Том след минута размисъл, тръсна глава и продължи: — Някой път ще съчиня песен за всичко това, но точно сега… Смятате ли да останем тук през останалата част от деня, Айез Седай?

— Не — отвърна Моарейн и дръпна юздите.

Откъм юг отекна тролокски рог, сякаш за да потвърди думите й. Отвърнаха му други рогове, откъм изток и запад. Конете изпръхтяха и запристъпваха нервно.

— Преминали са през огъня — промълви Лан и се обърна към Моарейн: — Нямаш достатъчно сили за това, което възнамеряваш да сториш. Все още не. Трябва да си отдъхнеш. А в онова място няма да пристъпи нито мърдраал, нито тролок.

Моарейн вдигна ръка да го прекъсне, после безсилно я отпусна и отвърна раздразнено:

— Добре. Може и да си прав, въпреки че бих предпочела да не прибягваме до това. — Тя вдигна тояжката си. — Всички се съберете около мен. Колкото може по-плътно. Още… Добре.

Моарейн размаха тояжката си над главите им и после я насочи на запад. Сухи листа се завихриха във въздуха, сякаш там, накъдето бе посочила, премина вихрушка.

— За тролоците — каза Моарейн — нашата миризма и следи ще изглеждат, все едно че сме тръгнали натам. След време мърдраалите ще го разберат, но дотогава…

— Дотогава — каза Лан — ние ще сме избягали.

— В тоягата ти се крие голяма сила — промълви Егвийн и си спечели презрителното сумтене на Нинив. Моарейн изцъка с език.

— Вече ти обясних, дете. Нещата не притежават сила. Единствената сила произлиза от Верния извор и само живият разум може да я овладее. Това дори не е ангреал, а само средство за съсредоточаване.

— Следвайте ме — подканя ги Стражникът, — И пазете тишина. Ако тролоците ни чуят, всичко ще се развали.

Той отново ги поведе на север, не с онази съкрушителна скорост, с която препускаха досега, а по-скоро с бърз раван, както бяха яздили по Кемлинския път.

Нинив яздеше до Айез Седай. Загрижеността на лицето й се бореше с неприязънта. Долавяше се и още нещо, като че ли Премъдрата се стремеше да постигне някаква своя цел. Раменете на Моарейн бяха отпуснати и тя държеше юздите и седлото си с две ръце, като се олюляваше при всяка стъпка на Алдийб. Беше ясно, че подхвърлянето на лъжливата следа, колкото и да изглеждаше дребно в сравнение с предизвикания земетръс и огнената стена, я беше изцедило и тя не можеше да си позволи да губи повече сили.

На Ранд почти му се дощя да чуе отново воя на роговете. Те поне щяха да им подскажат на какво разстояние са изостанали тролоците. И Чезнещите.

Час по час се озърташе назад и затова не забеляза какво ги чака отпред. А когато го видя, зяпна стъписан. Някаква огромна безформена маса се извисяваше от двете им страни, докъдето стигаше погледът му и отвъд, висока колкото дърветата, дори по-висока. Какво беше това? Скален рид?

И изведнъж забеляза кула. Да, кула, със странен островърх купол.

— Град! — възкликна той.

И градска стена, а стволовете се оказаха стражеви кули по стената. Челюстта му увисна. Стената трябваше да е поне десет пъти по-висока от крепостната стена на Бейрлон. Или петдесет.

— Да, град — обади се Мат. — Но какво търси този град сред леса?

— И без никакви хора — добави Перин. Когато го погледнаха, той посочи към стената. — Ако имаше хора, биха ли оставили лозите да обраснат така по стената? Знаете как пълзящите растения могат да разрушат една стена. Вижте как се е срутила ето там.

— Чудно, що за град е било това — промълви замислено Егвийн. — Какво ли го е сполетяло? Не си спомням подобно нещо на картата на татко.

— Наричал се е Аридол — каза Моарейн. — В годините на Тролокските войни бил съюзник на Манедерен. — Загледана в масивните стени, тя сякаш беше забравила за останалите, дори за Нинив, която я поддържаше на седлото. — По-късно Аридол западнал и това място днес се нарича с друго име.

— Какво име? — попита Мат.

— Тук — обади се Лан и спря Мандарб пред някогашна порта, достатъчно широка, зада могат да минат през нея петдесет души, опрели рамене един до друг. От нея бяха останали само скършените, обвити с диви лози кули; от вратите нямаше и следа. — Влизаме оттук. — В далечината изпищяха тролокски рогове. Лан се обърна към звука, после погледна към слънцето, което почти се беше смъкнало зад върховете на дърветата на запад. — Рабрали са, че следата е фалшива. Хайде трябва да си намерим подслон преди да се е стъмнило.

— Какво име? — отново попита Мат.

— Шадар Логот — каза Моарейн. — Сега се нарича Шадар Логот.