Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 167 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОТО НА СВЕТА. 1998. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.1. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Eye of the World / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 703. Цена: 12.50 лв. ISBN: 954-585-216-Х

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Глава 40
Сплитът се затяга

Стори му се, че седи на една маса заедно с Логаин и Моарейн. Айез Седай и Лъжедраконът седяха и го гледаха безмълвно, все едно че нито един от двамата не знаеше за присъствието на другия. Внезапно си даде сметка, че стените на стаята се стапят и изчезват в сивота. Усети, че трябва да бърза. Всичко наоколо се движеше и потъваше в мъгла. Когато отново погледна към масата, Моарейн и Логаин бяха изчезнали, а на тяхно място седеше Баал-замон. Цялото тяло на Ранд завибрира от усещането, че трябва да побърза. Бръмченето в главата му преля в тътен на пулсиращата в тъпанчетата му кръв.

Той простена и опипа главата си. Целият череп го болеше; лявата му ръка напипа по косата нещо топло и мокро. Седеше на земята, върху зелена трева. Това го разтревожи, съвсем смътно, но главата му се завъртя и всичко, към което поглеждаше, се килваше. Единственото, което можеше да направи, беше да лежи, докато главата му престане да се върти.

„Стената! Момичешкият глас!“

Седна на тревата и бавно се огледа. Трябваше да го направи наистина бавно — опиташе ли се да извърти главата си бързо, всичко наоколо отново започваше да се върти. Намираше се в някаква градина. Павирана с плочки пътека криволичеше сред разцъфтели храсти. До тях имаше бяла каменна пейка и над нея разлистено дърво. Беше паднал от вътрешната страна на стената. „А момичето?“

Момичето слизаше от дървото. Стъпи на земята и се обърна към него, а той отново примигна и простена. Тъмносиня кадифена пелерина, обшита с бяла кожа по ръбовете, покриваше раменете й, качулката й висеше назад до кръста, с грозд сребърни звънчета на върха. Те звънваха при всяко нейно движение. Филигранна сребърна диадема обхващаше червено-златистите й къдрици, на ушите й висяха нежни сребърни обици, а на шията й лежеше колие от верижки масивно сребро и блестящи тъмнозелени камъчета, които според него трябваше да са смарагди. Бледосинята й рокля — копринена и избродирана с умопомрачително сложни шарки, беше изцапана със смола от дървесната кора. Широк пояс от тъкано сребро обхващаше кръста на момичето, а под роклята й се показваха кадифени пантофки.

Досега беше виждал само две жени, облечени по подобен начин — Моарейн и Мраколюбката, която се беше опитала да убие Мат и него. Не можеше дори и да се опита да си представи кой би могъл да реши да се катери по дърветата с дрехи като нейните, но беше сигурен, че момичето трябва да е някаква важна личност. Начинът, по който го погледна, само усили това впечатление. Тя ни най-малко не изглеждаше обезпокоена, че някакъв си непознат е тупнал в собствената й градина. В осанката й се долавяше някаква самоувереност, която му напомняше за Нинив или за Моарейн.

Толкова се притесни да не би тя да извика някого да го изгони, че едва след няколко мига взорът му успя да проникне отвъд изящното й облекло и високомерната осанка и да види самото момиче. Беше може би две или три години по-млада от него, доста висока за момиче, красива. Устните й бяха сочни и червени, а очите — невероятно сини. Беше напълно различна от Егвийн и по ръст, и в лицето, и в тялото, но беше досущ толкова красива, колкото нея. Усети, че го ощипа чувство за вина, но си каза, че и да отрича онова, което виждат очите му, с това няма да докара Егвийн жива и здрава в Кемлин дори с минутка по-рано.

От дървото се чу шумолене, посипаха се парченца кора и едно момче леко скочи на тревата. Беше с една глава по-високо от момичето и малко по-голямо. Лицето и косата издаваха, че й е брат. Палтото и наметалото му бяха в червено, бяло и златно, извезани и бродирани, и за мъж облеклото му изглеждаше дори по-пищно от нейното. Появата му, както и видът му, само усилиха тревогата на Ранд. Един обикновен човек би могъл да се облече по подобен начин само по време на някой много голям празник, а дори и тогава едва ли толкова пищно. Този парк не беше обществен. Вероятно гвардейците бяха твърде заети, за да се занимават с нарушители.

Момчето изгледа изпитателно Ранд и опипа камата на кръста си, по-скоро от нерви, отколкото с цел наистина да я използва. И двамата гледаха Ранд така, сякаш бе загадка, която трябва да решат. Ранд изпита странното чувство, че момичето пресмята всичко по него, от състоянието на ботушите му до вида на наметалото му.

— Така и няма да разберем какво става, Елейн, ако мама ни открие — изведнъж каза момчето. — Тя ни нареди да си останем в стаите, но ти… ти трябваше да видиш Логаин, нали? И виж сега в какво ни забърка.

— Замълчи, Гавин. — Тя очевидно беше по-малката, но говореше така, сякаш смяташе за съвсем естествено той да й се подчинява. На лицето на младежа се изписа вътрешна борба, сякаш се канеше да каже още нещо, но за изненада на Ранд, той не възрази. — Добре ли си? — неочаквано попита момичето.

На Ранд му беше необходима цяла минута, докато осъзнае, че говори на него. Когато го разбра, се изправи с усилие на крака.

— Добре съм. Само… — Олюля се, коленете му омекнаха и той тупна на задните си части. Главата му се завъртя. — Ей сега ще се прехвърля обратно през стената и ще се махна.

Опита се отново да се изправи, но тя постави ръка на рамото му и го натисна да седне. Беше така зашеметен, че лекият й натиск се оказа достатъчен, за да й се подчини.

— Ти наистина си зле. — Момичето коленичи грациозно до него. Пръстите й внимателно разделиха напоената му с кръв коса от лявата страна на главата му. — Сигурно си се ударил на някой клон, докато си падал. Не съм виждала досега друг човек, толкова опитен в катеренето като теб, но в падането не си толкова добър.

— Ще си окървавиш ръцете — каза той. Но тя безцеремонно дръпна главата му.

— Стой мирно. — Не говореше рязко, но в тона й отново се долавяше онази нотка, подсказваща, че очаква да й се подчиняват. — Не изглежда прекалено зле, слава на Светлината. — И тя започна да измъква от джобовете на пелерината си разни кесийки и мускалчета, като всички тези знахарски принадлежности завършиха с марлена превръзка.

Той зяпна удивен към колекцията в ръцете й. Такива неща би очаквал да носи една Премъдра, не и девойка с облекло като нейното. Забеляза, че пръстите й са оцапани с кръв, но това, изглежда, не я притесняваше.

— Дай ми вода, Гавин — каза тя. — Трябва да го измия.

Момчето, което нарекоха Гавин, развърза един малък кожен мях от колана си и й го подаде, след което приклекна до Ранд и постави ръцете си на коленете. Елейн продължи заниманието си съвсем делово. Ранд не се помръдна от опарванията на студената вода, когато тя започна да измива драскотината на черепа му, но девойката придържаше темето му с едната си ръка, сякаш очакваше да се дръпне и да й попречи. Мехлемът, който разтри след това по раната от едно от малките си мускалчета, успокои болката почти като лековете на Нинив.

Докато тя си вършеше работата, Гавин му се усмихваше, сякаш и той очакваше Ранд да се дръпне и едва ли не да побегне.

— Тя непрекъснато намира безпризорни котки и птици с прекършени криле. Ти си първият човек, върху когото го прави. — Младежът се поколеба за миг и добави: — Не се обиждай. Не казвам, че си безпризорен. — Не беше извинение, а просто споделяне на факт.

— Не съм се обидил — отвърна вдървено Ранд. Но двойката се държеше с него, сякаш беше плашлив кон.

— Тя знае какво прави — продължи младежът. — Учили са я най-добрите учители. Така че не се бой. В добри ръце си.

Елейн притисна марлята на слепоочието му, след което измъкна от пояса си копринен шал в синьо, кремаво и златно. За всяко момиче в Емондово поле това щеше да представлява скъпоценна украса към празничните дрехи. Елейн започна грижливо да го увива около главата му, за да задържи марлята на място.

— Не може да използваш това — възрази той.

Тя невъзмутимо продължи да го превръзва.

— Казах ти да стоиш мирно.

Ранд погледна Към Гавин.

— Тя винаги ли очаква всички да правят това, което им каже?

На лицето на младежа за миг се изписа изненада, след което устата му се стисна насмешливо.

— В повечето случаи, да. И в повечето случаи те го правят.

— Дръж тук — нареди му Елейн. — Сложи си ръката тук, докато вържа… — Тя ахна, като видя издрасканите му ръце. — Това не си го направил, докато си падал. По-скоро докато си се катерил там, където никой не може да се изкатери. — След като затегна възела, тя обърна дланите му и промърмори, че й е останало много малко вода. От измиването драскотините му пламнаха, но докосването на пръстите й беше удивително нежно. — А сега стой мирро.

Мускалът с мехлема отново беше изваден. Тя намаза съвсем тънко драскотините и цялото й внимание очевидно беше погълнато от това да го направи така, че да не го заболи. По дланите му се разстла приятна хладина.

— В повечето случаи правят точно това, което им каже — продължи да му обяснява Гавин, ухилен свойски над главата на момичето. — Повечето хора. Не и мама, разбира се. Нито Елайда. Нито пък Лини, гледачката й. Не можеш да заповядваш на човек, който те е уличил, че си крал смокини, когато си била мъничка. Пък и не толкова мъничка. — Елейн вдигна глава, само колкото да го изгледа заканително. Той се изкашля и усмивката му изчезна, но все пак продължи: — Както и Гарет, разбира се. Никой не може да заповядва на Гарет.

— Дори и мама — каза Елейн, след което отново сведе глава към ръцете на Ранд. — Тя само дава предложения и той винаги прави това, което тя предлага, но никога не съм я чула да му заповяда нещо. — И тя поклати глава.

— Не разбирам защо това винаги те учудва — отвърна й Гавин. — Дори и ти не си позволяваш да наредиш нещо на Гарет. Той е служил на три кралици и е бил капитан-генерал и пръв принц-регент на още две. Според някои той в по-голяма степен е символ на Трона на Андор, отколкото кралицата.

— Мама би трябвало да се престраши и да се ожени за него — каза тя разсеяно. Вниманието й беше съсредоточено върху ръцете на Ранд. — Всъщност тя го иска — не може да го скрие от мен. А и този брак би решил толкова много проблеми…

Гавин поклати глава.

— Но първо един от тях трябва да се откаже от гордостта си. Мама не може, а Гарет няма да го направи.

— Ако тя му нареди…

— Той ще се подчини. Така смятам. Но тя няма да го направи. Знаеш, че няма.

Изведнъж двамата се извърнаха и погледнаха Ранд. Той имаше чувството, че бяха забравили за присъствието му.

— Коя… — наложи му се да спре, за да овлажни устните си. — Коя е майка ви?

Очите на Елейн се ококориха от изненада, но Гавин заговори с най-обикновен тон, от което думите му прозвучаха още по-зашеметяващо.

— Мургейз, по милостта на Светлината кралица на Андор, Закрилница на владенията и Защитница на народа, Върховен трон на дома Траканд.

— Кралицата — промълви Ранд, вцепенен от изненада. За миг си помисли, че главата му отново ще се завърти. „Не привличай ничие внимание! Ха! Обаче вземи, че падни в градината на кралицата и се остави в ръцете на самата щерка-наследница да се погрижи за раните ти като някоя знахарка.“ Дощя му се да се разсмее и разбра, че е на ръба на паниката.

Той припряно понечи да се изправи. Държеше здраво юздите на неудържимия си подтик да побегне, но го изпълни желание да се махне оттук на мига. Да се махне преди още някой да е разбрал, че е попаднал тук.

Елейн и Гавин го наблюдаваха спокойни и когато скочи, се изправиха елегантно, без изобщо да бързат. Той понечи да смъкне превръзката от главата си, но момичето го стисна за лакътя.

— Престани. Отново ще ти потече кръв. — Гласът й беше спокоен, беше уверена, чеще се подчини на думите й.

— Трябва да си ходя — каза Ранд. — Ще се прехвърля обратно през стената и…

— Ти наистина не си знаел. — За пръв път изглеждаше не по-малко изненадана от него самия. — Да не би да искаш да кажеш, че си се покатерил на тази стена, за да видиш Логаин, без да знаеш къде се намираш? Долу по улиците си могъл да си намериш по-добра гледка.

— Аз… аз не обичам тълпите — изломоти той. След което се поклони вдървено на двамата поотделно. — Моля покорно за извинение… аа… милейди. — В легендите кралските дворове бяха пълни с хора, които се обръщаха помежду си с „лорд“, „лейди“, „ваше кралско височество“ и „ваше величество“, но дори и да беше чувал правилната форма на обръщение към щерката-наследница, сега мисълта му не беше достатъчно избистрена, за да си го спомни. Не можеше да помисли достатъчно ясно за каквото и да било друго, освен че трябва моментално да се махне оттук. — Покорно моля да ме извините, но трябва веднага да си тръгвам. Аа… много ви благодаря за… — Той докосна шала около главата си. — Благодаря ви.

— Без дори да си кажеш името? — попита Гавин. — Много лошо се отплащаш за грижите на Елейн. Какъв си ти всъщност? По речта ти личи, че си поданик на Андор, макар явно да не си кемлинец, но иначе имаш вид на… Е, ти вече знаеш имената ни. Дворцовият етикет изисква да ни кажеш своето.

Загледан с копнеж към заветната стена, Ранд каза истинското си име, преди да успее да помисли добре какво прави, и дори добави:

— От Емондово поле, в Две реки.

— От запад — промърмори замислен Гавин. — Много далече на запад.

Ранд го изгледа рязко. В гласа на младежа се долавяше нотка на изненада и Ранд отчасти я засече на лицето му. Но Гавин я смени с учтива усмивка толкова бързо, че той почти се усъмни дали наистина я е забелязал.

— Табак и вълна — каза Гавин. — Аз трябва да знам основните продукти от всяка част на владенията на кралицата. Впрочем и от всяко кътче на света също. Това е част от обучението ми. Основните производства и занаяти, и какъв е характерът на хората. Обичаите им, тяхната сила и слабости. За народа на Две реки се казва, че са упорити. Могат да бъдат водени, но само ако решат, че си сериозен водач, но колкото повече се опитваш да ги караш насила, толкова по-опърничави стават. Мисля, че Елейн би трябвало да си избере съпруг от вашия край. Бих приел за неин мъж човек с каменна воля, който да не й позволи да го стъпче.

Ранд се втренчи в него. Елейн също. Гавин изглеждаше съвсем нормално, но сякаш бълнуваше. „Защо?“

— Какво е това?!

И тримата подскочиха и се обърнаха.

Младежът, който се беше изправил недалече от тях, беше най-елегантният мъж, когото Ранд беше виждал, може би дори прекалено елегантен за мъж. Беше висок и слаб, но гласът му плющеше като камшик и излъчваше непоколебима самоувереност. Младежът беше с тъмна коса и очи и носеше изящните си дрехи с небрежна елегантност, сякаш бяха без значение. Едната му ръка беше стиснала дръжката на меча, очите му се бяха приковали в Ранд.

— Дръпни се от него, Елейн — каза младият мъж. — Ти също, Гавин.

Елейн пристъпи между Ранд и новодошлия, вдигнала глава.

— Той е верен поданик на нашата майка. И е под личната ми закрила, Галад.

Ранд трескаво се помъчи да си спомни онова, което беше чул от господин Кинч и по-късно от господин Джил. Галадедрид Дамодред беше доведен брат на Елейн, на Елейн и на Гавин, ако си спомняше правилно. Господин Кинч можеше и да не одобряваше съвсем Тарингейл Дамодред — доколкото беше разбрал, никой не го одобряваше — но към сина му и червените, и белите се отнасяха с еднаква почтителност и се изказваха еднакво благосклонно, доколкото можеше да се съди по приказките из града.

— Познавам много добре твоята доброта към безпризорните същества, Елейн — отвърна й благоразумно стройният младеж. — Но този тук е въоръжен и не ми изглежда благонадежден. Напоследък си имаме доста грижи и не можем да не бъдем бдителни. Ако той е верен поданик на кралицата, какво прави тук, където не му е мястото? Много лесно е да се измъкне един меч от парцалите, с които е увит, Елейн.

— Той е мой гост, Галад, и аз гарантирам за него. Да не би да си се самоназначил за моя гувернантка, че да решаваш с кого мога да разговарям и кога?

Гласът й беше изпълнен с насмешка, но Галад не се трогна особено.

— Знаеш много добре, че не претендирам за правото да контролирам действията ти, Елейн, но този… този твой гост е съмнителен и ти го знаеш не по-зле от мен. Гавин, помогни ми да я убедя. Майка ни би…

— Достатъчно! — сряза го Елейн. — Прав си, че не можеш да контролираш моите действия, нито имаш право да ги оценяваш. Върви си. Веднага!

Галад погледна Гавин може би да поиска помощта му, после рязко се обърна и се отдалечи.

— Мразя го — въздъхна Елейн. — Толкова е зъл, и е изпълнен със завист.

— Прекаляваш, Елейн — каза Гавин. — Галад не познава значението на думата „завист“. Два пъти ми е спасявал живота, без въобще някой да разбере, че е вдигнал ръка да ме защити. Ако не беше го направил, сега той щеше да бъде твоят Пръв принц на меча вместо мен.

— Никога, Гавин. Бих предпочела всеки друг пред Галад. Всеки друг. Дори и най-долното конярче. — Внезапно тя се засмя и погледна закачливо брат си. — Казваш, че обичам да се разпореждам. Тогава ти заповядвам да не позволиш да те сполети нещастие. Заповядвам ти да бъдеш моят Пръв принц на меча, когато поема трона — Светлината дано се погрижи това да не бъде скоро — и да предвождаш армиите на Андор с чест, за каквато Галад не би могъл и да сънува.

— На вашите заповеди, милейди — отвърна й със смях Гавин и се поклони, пародирайки елегантния жест на Галад. Елейн се намръщи и погледна замислено Ранд.

— А сега трябва бързо да те измъкнем оттук.

— Галад винаги постъпва по най-правилния начин — обясни Гавин. — Дори когато не бива да го прави. В този случай, след като е намерил непознат човек в градините, правилната постъпка е да уведоми дворцовата стража. Което подозирам, че прави точно в този момент.

— Значи е време да се прехвърля през стената — каза Ранд. „Незабелязан, няма що! Да бях си сложил и знак на челото!“ Той се обърна към стената, но Елейн го хвана за ръката.

— Не мога да те пусна с тия ръце, толкова грижи ми създадоха! Има една малка вратичка от другия край на градината, обрасла е и никой освен мен не си спомня за нея…

Изведнъж се чу тропане на ботуши.

— Твърде късно — промърмори Гавин.

Елейн изръмжа люта ругатня и Ранд затвори очи. Беше я чул от устата на един от конярите в „Кралски благослов“ и тогава му се стори невероятно груба. Миг след това щерката-наследница отново изглеждаше хладнокръвна и самоуверена.

Гавин и Елейн изобщо не изглеждаха притеснени, но той не можеше да си наложи същото равнодушие и когато кралските стражи се появиха, замръзна на мястото си.

Елейн и Гавин скочиха с разперени ръце между него и стражите, за да го защитят. Той остана мирен, вдигнал ръце встрани, без дори да му хрумне да посегне към меча си.

Докато тропотът на ботушите все още изпълваше въздуха, един от войниците, със златен пискюл на рамото, показващ, че е началник на отделението, извика:

— Милейди, милорд, залегнете бързо!

— Как смеете да насочвате гола стомана срещу мен, Таланвор? — викна Елаин. — За това провинение Гарет Брин ще ви прати да чистите торта в конюшните редом с последния редник, и то ако имате късмет!

Войниците се спогледаха смутено и някои от тях неохотно свалиха опънатите си лъкове. Едва тогава Елейн отпусна ръце все едно че ги беше вдигнала просто защото така й харесваше. Гавин се поколеба, но последва примера й. Ранд можеше да преброи колко от лъковете не бяха снишени. Мускулите на стомаха му се стегнаха, сякаш можеха да спрат някоя стрела от двадесет крачки разстояние.

Мъжът с офицерския пискюл изглеждаше най-смутен от всички.

— Милейди, простете ми, но лорд Галадедрид ни съобщи, че някакъв мръсен селянин се е промъкнал в кралските градини въоръжен и заплашва милейди Елейн и милорд Гавин. — Очите му се приковаха в Ранд и гласът му стана по-твърд. — Ако милейди и милорд благоволят да отстъпят встрани, ще отведа този злодей в тъмницата. Бъркотията в града напоследък е много голяма.

— Много се съмнявам, че Галад ви е съобщил такова нещо — заяви Елейн. — Галад не лъже.

— Понякога ми се ще да излъже — промълви тихо Гавин на ухото на Ранд. — Поне веднъж. Така животът с него би станал по-лесен.

— Този човек е мои гост — продължи Елейн. — И той е под моя закрила. Можете да се оттеглите, Таланвор.

— Съжалявам, но това е невъзможно, милейди. Както милейди знае, кралицата, вашата почитаема майка, е издала заповеди, отнасящи се за всеки, който стъпи на територията на двореца без позволението на нейно величество, а нейно величество вече е уведомена за този нарушител. — В гласа на Таланвор се долавяше нещо повече от удовлетворение. Ранд предположи, че на офицера му се е налагало неведнъж да се подчинява на заповеди на Елейн, които не му харесват; но този път нямаше да го стори, защото имаше съвършени доводи.

Елейн изгледа Таланвор продължително; за пръв път, изглежда, й се случваше да губи.

Ранд зададе с поглед мълчалив въпрос към Гавин и той го разбра.

— Тъмница — промълви принцът. Ранд пребледня, но младежът продължи забързано. — Само за няколко дни, няма да ти направят нищо. Ще те разпита Гарет Брин, капитан-генералът, лично, но ще те освободят веднага след като се увери, че не си имал лоши намерения. — Той замълча, но по очите му пролича, че крие някаква мисъл. — Надявам се, че си ни казал истината, Ранд ал-Тор от Две реки.

— Ще заведете и трима ни при нашата майка — внезапно обяви Елейн.

На лицето на Гавин разцъфна усмивка.

— Милейди, аз… — почна притеснено Таланвор.

— Или ще заведете и трима ни в килия — каза Елейн. — Ще останем заедно. Или може би ще се разпоредиш някой да сложи ръка на моята персона? — Усмихна се победоносно и ако се съдеше по начина, по който Таланвор се огледа, сякаш търсеше помощ от околните дървета, той също смяташе, че принцесата е победила. „Какво е победила? Как?“

— На мама в момента й показват Логаин — промълви тихо Гавин, сякаш беше прочел мислите на Ранд. — Но дори и да не беше заета, Таланвор не би се осмелил да се яви пред нея с Елейн и мен, все едно че ние сме под стража. Характерът на мама понякога е малко… особен.

Ранд помнеше много добре какво му беше разказал господин Джил за кралица Мургейз. „Малко особен ли?“

Още един войник в червена униформа се появи на бегом по пътеката, закова и отдаде чест. Заговори тихо на Таланвор и след думите му на лицето на Таланвор отново се изписа задоволство.

— Кралицата — обяви Таланвор — ми заповядва незабавно да заведа нарушителя при нея. Кралицата също така повелява милейди Елейн и милорд Гавин да се явят при нея. Също незабавно.

Гавин се смръщи, а Елейн преглътна с мъка. Все още запазваше невъзмутимото си изражение, но започна старателно да отърсва треските от дрехите си. Но освен че махна няколко парченца, от усилията й нямаше голяма полза.

— Ще благоволите ли, милейди? — подкани я лукаво Таланвор. — Милорд?

Войниците оформиха каре около тях и закрачиха по плочестата пътека с Таланвор начело. Гавин и Елейн вървяха от двете страни на Ранд и изглеждаха потънали в неприятни мисли. Войниците вече бяха прибрали мечовете в ножниците и стрелите в колчаните, но бяха не по-малко нащрек, отколкото докато ги пазеха с извадени оръжия. Следяха Ранд така, сякаш очакваха всеки момент да измъкне меча си и да се опита да си пробйе път към свободата.

„Да се опитам? Не бих опитал нищо. Незабелязан! Ха!“

Докато наблюдаваше зорко следящите го войници, той изведнъж забеляза градината. Нещата ставаха едно след друго и всяко ново изумление заливаше като вълна предишното, и всичко, което го обкръжаваше, се завихряше като в мъгла. Едва сега той наистина забеляза зелената трева, която преди малко съвсем леко беше погъделичкала дъното на съзпанието му. „Зелена!“ Стотици отсенки на зеленото. Дърветата и храстите — зелени и разцъфнали, с буйни листа и напъпил плод. Тучни лозници, виещи се над стволовете и образуващи зелен свод над пътеката. Навсякъде цветя. Безброй цветя, обсипали със стотиците си цветове градината, като килим от цветна дъга. Някои познаваше — светлозлатистите слънцегрейчета и алените, с бледорозови венчелистчета звездини, пурпурната Емондова слава, рози във всякакви цветове, от най-чистото бяло до тъмно, много тъмночервено — но други му бяха непознати, с толкова разкошни цветове и окраска, че се зачуди дали са истински.

— Зелено е — прошепна той. — Зелено. — Войниците наоколо засумтяха. Таланвор ги погледна гневно през рамо и те млъкнаха.

— Това е работа на Елайда — каза разсеяно Гавин.

— Не е редно — обади се Елейн. — Тя ме попита дали не искам да избера някоя от околните ферми, за която да направи същото, докато всички нивя наоколо са посърнали, но дори и това не е редно — да имаме разцъфнали цветя, докато в същото време има хора, които нямат какво да ядат. — Тя си пое дълбоко дъх и възвърна царствената си осанка. — А ти се съвземи — подхвърли живо момичето на Ранд. — Говори ясно, когато те питат, а когато не те питат, мълчи. И следи какво правя. Всичко ще свърши добре.

Ранд съжали, че не може да сподели нейната увереност. Щеше да му е по-лесно, ако поне и Гавин я споделяше. Докато Таланвор ги вкарваше в двореца, той отново хвърли поглед през рамо към градината, към цялата тази пищна зеленина, увенчана с цветя, цветове, сътворени за една кралица от ръката на една Айез Седай. В дълбоки води беше нагазил, а бряг наоколо не се виждаше.

Из коридорите беше пълно с дворцови слуги в червени ливреи със снежнобели яки и ръкавици, забързани да изпълнят задълженията си. Щом видеха войниците, обкръжили Елейн и Гавин, и Ранд по средата, те се спираха и ги изглеждаха зяпнали.

И сред цялото това слисано слугинско войнство един сив котарак се разхождаше безгрижно из коридора, промушвайки се през заковалите се на място придворни лакеи. Тази необичайна поява на котката сред разкоша на двореца слиса Ранд. В Бейрлон беше имал достатъчно време да се увери, че и в най-нищожното дюкянче във всеки ъгъл се крие котка. Но откакто влезе в двореца, този котарак беше единственото същество от този вид, което беше забелязал.

— Да не би да имате плъхове? — попита той невярващо. „Няма място без плъхове.“

— Елайда не понася плъховете — промърмори разсеяно Гавин. Той крачеше намръщено по коридора, явно представяйки си предстоящата среща с кралицата. — При нас никога няма плъхове.

— Замълчете. — Гласът на Елейн беше рязък, но също така разсеян като на брат й. — Мъча се да мисля.

Ранд изгледа котарака през рамо. Беше хубаво да разбере, че в палата се срещат и по-обикновени неща.

Маршрутът, по който ги водеше Таланвор, завиваше толкова често, че Ранд скоро загуби представа за посоката. Накрая младият офицер спря пред висока двойна врата от тъмно лъскаво дърво, не толкова величествена, колкото някои други, покрай които бяха минали, но също така с изящно издялани върху нея редици лъвове, чийто най-малък детайл беше изкусно изработен. От двете страни на вратата стояха мирно двама слуги в ливреи.

— Добре, че поне не е Тронната зала — засмя се колебливо Гавин. — Не съм чувал майка да се е разпореждала да отсекат нечия глава оттук. — Гласът му обаче прозвуча така, сякаш допускаше този път да има прецедент.

Таланвор посегна да вземе меча на Ранд, но Елейн пристъпи пред него и не позволи.

— Той е мой гост, а според обичая и закона гостите на кралската фамилия могат да влизат въоръжени дори в присъствието на майка ми. Или може би ти възразяваш на думата ми, че е мой гост?

Таланвор се поколеба, но след това кимна.

— Много добре, милейди. — Тя погледна Ранд усмихнато, но усмивката й се задържа само за миг. — Първо отделение да ме последва — изкомандва Таланвор. — Съобщете, че лейди Елейн и лорд Гавин са пристигнали по заповед на нейно величество — каза той на пазачите пред вратата. — А също и гвардейски лейтенант Таланвор, по заповед на нейно величество, със задържания нарушител.

Елейн погледна ядосано Таланвор, но вратите вече се бяха разтворили и един ясен глас обяви имената на пристигналите.

Елейн пристъпи през разтворените врати и даде знак на Ранд да я следва неотстъпно. Гавин изправи рамене и закрачи встрани от сестра си, на една точно отмерена крачка зад принцесата. Ранд го последва не толкова уверено, стараеше се да стъпва в крак с Гавин, от другата й страна. Таланвор се задържа плътно до Ранд. След тях влязоха още десет стражи и вратите тихо се затвориха.

Изведнъж Елейн спря и направи дълбок реверанс, покланяйки се от кръста, и остана така, разперила полата си с две ръце. Ранд пристъпи нерешително, след което припряно се озърна и започна да подражава на жестовете на Гавин и останалите мъже — прегъна дясно коляно, склони глава и се наведе напред, докато кокалчетата на пръстите на дясната му ръка не докоснаха мраморните плочи на пода; лявата бе положена на дръжката на меча. Гавин, който не носеше меч, положи по същия начин ръка върху камата си.

Ранд тъкмо се поздравяваше наум, че е изпълнил поклона както трябва, когато забеляза, че Таланвор го гледа гневно зад маската на шлема си. Нещо друго ли трябваше да направи? Изведнъж се ядоса, че Таланвор очаква от него да знае как да постъпи, след като никой не му беше казал. Ядоса се и от това, че се беше побоял от стражите. Та той не беше направил нищо, заради което да се страхува. Разбираше, че Таланвор не е виновен за страха си, но въпреки това му се ядоса.

Всички останаха в тази поза замръзнали, сякаш очакваха да настъпи пролетното размразяване. Той самият не разбираше какво точно чакат, но използва тази възможност, за да огледа помещението. Таланвор се навъси още повече, но Ранд не му обърна внимание.

Вдясно от кралицата, която седеше на позлатен трон, стоеше набит мъж с грубовато лице, гологлав, в червена униформа на крал ската гвардия, с четири златни пискюла на рамото на плаща и широки златни ивици по бялото на ръкавиците. Косата на слепоочията му беше побеляла, но той изглеждаше силен и непоклатим като скала. Това трябваше да е капитан-генерал Гарет Брин. Отляво, малко зад трона, на ниско столче седеше жена, облечена в тъмнозелена коприна, и плетеше нещо от кълбо тъмна, почти черна вълна. Отначало плетенето накара Ранд да си помисли, че е старица, но когато я погледна повторно, реши, че е невъзможно да определи възрастта й. Млада ли беше, или стара, не можеше да се разбере. Вниманието й изглеждаше напълно погълнато от куките и преждата, сякаш до нея, само на ръка разстояние, не седеше самата кралица. Изглеждаше обаятелна жена, изключително спокойна, и все пак в тази нейна съсредоточеност се долавяше нещо ужасяващо. В помещението не се чуваше никакъв звук освен потракването на нейните куки.

Ранд се мъчеше да обхване с погледа си всичко, но очите му все се връщаха към жената с венче от изкусно сплетени рози на челото. Розата — корона на Андор. Върху копринената й рокля на червени и бели ивици лежеше дълъг червен шарф, по който маршируваше Белият лъв на Андор, а когато лявата й длан докосна ръката на капитан-генерала, проблесна пръстен с формата на Великата змия, захапала опашката си. Но не разкошното й облекло, нито накита, нито дори короната привличаха отново и неотвратимо очите на Ранд: самата жена беше тази, от която не можеше да ги откъсне.

Мургейз имаше хубостта на дъщеря си, узряла и омекотена от възрастта. Лицето и фигурата й, самото й присъствие изпълваше залата като светлина, засенчваща другите двама край нея. Ако тази жена беше вдовица в Емондово поле, пред прага на портата й щеше да се вие дълга опашка от ухажори, дори да беше лоша готвачка и най-ленивата стопанка в Две реки. Той забеляза, че го гледа изпитателно, и моментално сведе глава, уплашен да не прочете мислите му. „О, Светлина, как можеш да си представяш кралицата като селска жена! Глупак такъв!“

— Можете да се изправите — промълви Мургейз със звучен и топъл глас, стократно надвишаващ увереността на Елейн, че околните трябва да й се покоряват.

Ранд се изправи заедно с останалите.

— Майко… — почна Елейн, но Мургейз я прекъсна.

— Изглежда, си се катерила по дървета, дъще. — Елейн отчопли парче кора, закачило се на роклята й, и след като не намери къде да го остави, го стисна в ръката си. — Всъщност — продължи спокойно Мургейз — склонна съм да допусна, че пряко моята повеля все пак си успяла да погледнеш този Логаин. Гавин, имах по-добро мнение за теб. Ти трябва да се научиш не само да се подчиняваш на сестра си, но същевременно да уравновесяваш нейните действия, за да я предпазиш от нещастие. — Очите на кралицата се стрелнаха към набития мъж вдясно от нея, но Брин остана невъзмутим, сякаш не беше забелязал нищо, макар Ранд да беше убеден, че очите му забелязват всичко. — Това, Гавин, е в не по-малка степен задължение на Първия принц, отколкото да предвожда войските на Андор. Може би, ако бъдеш натоварен повече с обучение, ще ти остава по-малко време да позволяващ на сестра си да те въвлича в неприятности. Ще помоля капитан-генерала да не ти липсват занимания, докато пътувате на север.

Гавин помръдна, сякаш се канеше да възрази, но вместо това се поклони примирено.

— На вашите заповеди, майко.

Елейн направи отегчена гримаса.

— Майко, Гавин не може да ме предпази от неприятности, ако не е с мен. Тъкмо по тази причина той напусна покоите си. Няма нищо опасно в това човек да погледне Логаин. Почти всички хора в града го видяха от много по-отблизо, отколкото ние.

— Не всеки в града е щерка-наследница. — Гласът на кралицата стана рязък. — Видях го този Логаин отблизо, дъще, и той е опасен. Макар и в клетка и въпреки Айез Седай, които го пазят неотклонно, той все пак е опасен като вълк. Бих предпочела изобщо да не беше се появявал край Кемлин.

— С него ще се оправят в Тар Валон — проговори жената на ниското столче, без да вдига очи от плетивото си. — Важното е хората да видят, че Светлината още веднъж е надвила Мрака. И да разберат, че ти си част от тази победа, Мургейз.

Мургейз махна с ръка.

— И все пак бих предпочела да не беше се мяркал край Кемлин.

— Майко — обади се Елейн. — Искам да бъда твоя покорна дъщеря. Наистина.

— Нима? — попита Мургейз с престорена изненада и се разсмя. — Да, ти действително се стараеш да бъдеш послушна дъщеря. Но непрекъснато изпитваш границите на търпението ми. Какво пък, и аз се държах по същия начин с моята майка. Този дух ще ти бъде от голяма полза, когато един ден наследиш трона, но ти все още не си кралица, чедо мое. Днес ти не ми се подчини и пряко волята ми видя Логаин. Задоволи се с това. По време на пътуването ви на север няма да ти се позволи да се приближиш на повече от сто крачки от него, нито на Гавин. Да не знаех колко трудни ще са уроците ти в Тар Валон, щях да изпратя с теб Лини, за да се погрижи да се покоряваш. Тя поне, изглежда, може да те накара да правиш това, което трябва.

Елейн склони нацупено глава.

Жената зад трона съсредоточено броеше бримките на плетивото си.

— След седмица — промълви тя неочаквано — ще искаш да се върнеш при майка си. След месец ще ти се доще да избягаш с Пътуващия народ. Но сестрите ми ще те пазат далеч от неверника. Това нещо не е за теб, все още не е. — Тя рязко се извърна на столчето си и изгледа напрегнато Елейн, и учтивата й кротост изчезна, сякаш никога не беше я имало. — Имаш го в себе си: да станеш най-великата кралица, която Андор е виждал, която някоя земя изобщо е виждала от повече от хиляда години. Тъкмо затова ние ще те оформим, ако имаш силата за това.

Ранд я загледа втренчено. Това трябваше да е Елайда. Изведнъж се зарадва, че не беше потърсил помощта й, независимо от коя Аджа беше. Твърдостта, която се излъчваше от нея, изглеждаше далеч по-непреклонна от тази на Моарейн. Понякога си беше мислил за Моарейн като за стомана, увита в кадифе. При Елайда кадифето изглеждаше пълна илюзия.

— Стига, Елайда — прекъсна я Мургейз намръщено. — Всичко това тя го е чувала предостатъчно. Колелото тъче така, както то самото пожелае. — За миг тя замълча, вгледана в дъщеря си. — Сега да обсъдим и проблема с този млад мъж. — Тя посочи Ранд, без да сваля очи от лицето на Елейн. — Как и защо е дошъл тук и защо ти си заявила, че е твой гост — пред него самия и пред твоя брат.

— Разрешавате ли да говоря, майко? — След като Мургейз кимна, Елейн описа накратко събитието, от мига, в който за пръв път била забелязала Ранд на стената. Той очакваше да завърши, обявявайки постъпката му за невинна, но вместо това тя каза: — Майко, ти често си ми казвала, че трябва да познавам нашите поданици, от най-издигнатия до най-низшия, но колкото пъти се срещна с някой от тях, той се оказва обкръжен от поне дузина мъже от кралската свита. Как мога да опозная и разбера истински нещата при тези обстоятелства? Докато говорих с този млад човек, аз научих повече за хората от Две реки, що за народ са, отколкото бих могла да науча от книгите. Не е без значение това, че е дошъл толкова отдалече и е предпочел червения цвят, след като повечето новодошли в града носят бяло от страх. Майко, моля ви да не съдите лошо един наш верен поданик, и то такъв, който ме е научил много за хората, над които властвате.

— Верен поданик от Две реки — въздъхна Мургейз. — Чедо мое, трябвало е да обръщаш повече внимание на книгите. Две реки не са виждали събирач на данъци от шест поколения, а кралски гвардейци — от седем. Смея да твърдя, че те едва ли изобщо помнят, че са част от владенията ни. — Ранд сви неловко рамене, спомняйки си колко се беше изненадал, когато му казаха, че Две реки е част от владенията на Андор. Кралицата забеляза това и тъжно се усмихна на дъщеря си: — Видя ли, чедо мое?

Ранд забеляза, че Елайда е оставила плетивото и го проучва с поглед. Жената се надигна от столчето си, бавно слезе от платформата и пристъпи към него.

— От Две реки значи? — каза тя. Пресегна се към главата му, но той рязко се дръпна и ръката й увисна. — С тази червена коса и сиви очи? Хората в Две реки са тъмнокоси и чернооки и много рядко имат такъв ръст. — Ръката й се пресегна да вдигне ръкава на сетрето му, под който се показа светлата му кожа, до която слънцето все още не беше се докосвало. — Нито пък такава кожа.

Голямо усилие му костваше да не стисне юмруци.

— Роден съм в Емондово поле — каза той вдървено. — Майка ми е пришълка, от нея са ми очите. Баща ми е Трам ал-Тор, овчар и земеделец, като мен.

Елайда бавно кимна, без да сваля очи от лицето му. Когато очите им се срещнаха, в стомаха му се надигна киселина. Тя усети упорството в погледа му и без да сваля очите си от неговите, отново се пресегна бавно към него. Този път той реши да не се дърпа.

Но този път ръката й докосна меча, а не него. Обгърна горната част на дръжката му. Пръстите й се впиха в нея и очите й се разшириха от изненада.

— Пастир от Две реки — промълви тя тихо, но шепотът й целеше да бъде чут в цялата зала. — С меч със знак на чаплата.

Тези няколко думи подействаха на всички присъстващи в залата по такъв начин, все едно беше споменала името на Тъмния. Зад Ранд се чу изсъскване на метал, отрит в кожа, по мраморните плочи изскърцаха нечии ботуши. С периферното си зрение младежът забеляза как Таланвор и още един от стражите се отдръпват от него, за да си осигурят пространство, стиснали мечовете си, готови да ги извадят, и ако се съдеше по лицата им — готови да загинат. С две бързи стъпки Гарет Брин се озова пред платформата, между Ранд и кралицата. Дори Гавин се озова едни гърди пред Елейн, с разтревожен поглед и стиснал дръжката на камата си. Самата Елейн го гледаше така, сякаш го виждаше за пръв път. Изразът на Мургейз не се промени, но тя стисна с ръце позлатените облегалки на трона си.

Единствена Елайда реагира по-спокойно и от кралицата. Айез Седай не показа с нищо, че е казала нещо необичайно. Тя отдръпна ръката си от меча му, при което стражите се напрегнаха още повече. Очите й останаха приковани в неговите, спокойни и преценяващи.

— Разбира се — произнесе с равен тон Мургейз, — той е твърде млад, за да си е спечелил сам оръжието със знака на чаплата. Едва ли е по-голям от Гавин.

— То му принадлежи — намеси се Гарет Брин.

Кралицата го погледна изненадана.

— Как е възможно това?

— Не знам, Мургейз — отвърна бавно Брин. — Той наистина е твърде млад, но въпреки това оръжието му принадлежи, както и той на него. Виж му само очите, виж му стойката, как му подхожда този меч, и той на него. Твърде млад е наистина, но мечът е негов.

След като капитан-генералът замълча, Елайда попита:

— Как си се сдобил с това оръжие, Ранд ал-Тор от Две реки?

Произнесе го така, сякаш се съмняваше в името му не по-малко, отколкото в произхода му.

— Даде ми го баща ми — отвърна Ранд. — Беше негов. Реши, че щом тръгвам по широкия свят, имам нужда от меч.

— Виж ти. Още един пастир от Две реки с меч със знака на чаплата. — От усмивката на Елайда устните му пресъхнаха. — Кога пристигна в Кемлин?

Вече му беше дошло до гуша да казва истината на тази жена. Тя го плашеше не по-малко от някой Мраколюбец. Време беше отново да започне да се крие.

— Днес — отвърна той. — Тази сутрин.

— Тъкмо навреме — промърмори тя. — И къде си отседнал? Само не ми отговаряй, че не си намерил къде да отседнеш. Изглеждаш малко дрипав, но си имал възможност да се поосвежиш. Къде?

— „Короната и лъва“. — Спомни си, че бяха минали покрай „Короната и лъва“, докато търсеха „Кралски благослов“. Този хан се намираше от другата страна на Новия град спрямо хана на господин Джил. — Там си наех легло. На тавана. — Имаше натрапчивото чувство, че тя усеща, че я лъже, но тя само кимна.

— Що за случайност? — каза тя. — Тъкмо днес и неверникът беше доведен в Кемлин. След два дни ще го отведат към Тар Валон и с него ще тръгне щерката-наследница, за да бъде обучена. И точно в този промеждутък един млад мъж се появява в градините на двореца и твърди, че е верен поданик от Две реки…

— Аз наистина съм от Две реки. — Всички гледаха в него, въпреки че не го слушаха. Всички освен Таланвор и стражите, които не мигаха и следяха всяко негово движение.

— …с някаква версия, предназначена да подлъже Елейн, и с меч със знака на чаплата. Няма нито еполет, нито кокарда, с която да покаже своята привързаност, само един парцал, за да прикрие грижливо чаплата от зорки очи. Нима всичко това е случайност, Мургейз?

Кралицата даде знак на капитан-генерала да се отдръпне и след като той се подчини, изгледа Ранд с неприкрита тревога. Но заговори не на него, а на Елайда.

— Ти как ще го назовеш? Мраколюбец ли е? Или някой от следовниците на Логаин?

— Тъмния се е размърдал в Шайол Гул — отвърна Айез Седай. — Сянката е полегнала върху Шарката и бъдещето се крепи на върха на иглата. Този младеж е опасен.

Внезапно Елейн пристъпи напред и се хвърли на колене пред трона.

— Майко, моля ви да не му причинявате зло. Той щеше да напусне незабавно, ако не бях го спряла. Искаше да се махне. Аз го накарах да остане. Не мога да повярвам, че е Мраколюбец.

Мургейз прекъсна дъщеря си с успокояващ жест, но очите й останаха приковани в Ранд.

— Прорицание ли е това, Елайда? Шарката ли разчиташ? Казваш, че понякога те спохожда, когато най-малко го очакваш, и те напуска също така неочаквано, както е дошло? Ако това е прорицание, Елайда, повелявам ти да ни изкажеш истината ясно, без обичайния си навик да я загръщаш в толкова много мистика, че никой да не може да разбере дали казваш да, или не. Говори. Какво виждаш?

— Това предричам — заговори Елайда — и се кълна в Светлината, че по-ясно не мога да го изкажа. От този ден Андор тръгва към болка и разделение. Сянката още има да се смрачава до най-черното си и не мога да видя дали Светлината ще се върне отново. Където светът е изплакал една сълза, ще изплаче хиляда. Това предричам.

Покров тишина надвисна над стаята, разкъсан само от въздишката, отронена от Мургейз.

Елайда продължи да се взира в очите на Ранд. Заговори отново, едва мърдайки устни, и Ранд, на по-малко от ръка разстояние от нея, едва я чуваше.

— И това още предричам. Болка и разделение ще споходят целия свят и този човек стои в самата им сърцевина. Покорявам се на кралицата — прошепна тя — и го произнасям ясно.

На Ранд му се струваше, че краката му са се вкоренили в мраморния под. Хладът и твърдостта на камъка пронизаха краката му и по гръбнака му се плъзна мразовита вълна. Едва ли някой друг го беше чул. Но тя продължаваше да се взира в него и той го чу.

— Аз съм пастир — произнесе той така, че да го чуе цялата зала. — От Две реки. Овчар съм.

— Колелото тъче така, както то самото пожелае — промълви Елайда и младежът не можа да прецени дали този път в думите й се съдържа подигравка, или не.

— Лорд Гарет — каза Мургейз, — имам нужда от съвета на своя капитан-генерал.

Набитият мъж поклати глава.

— Елайда Седай твърди, че момъкът е опасен, кралице, и ако тя можеше да ни каже нещо повече, аз бих извикал палача. Но всичко, което казва тя, всеки може да го види със собствените си очи. Няма и един фермер в околностите, който не би казал, че нещата отиват на зле, без никакво прорицание. Аз лично съм убеден, че момчето е попаднало тук по чиста случайност, макар тя да е неприятна за него. За всеки случай, аз бих казал да го затворим в килия, докато лейди Елейн и лорд Гавин не заминат живи и здрави, а после да го освободим. Освен ако Айез Седай няма още някое прорицание, свързано с него.

— Казах всичко, което разчетох в Шарката, капитан-генерале — каза Елайда и хвърли жестока усмивка към Ранд, усмивка, която едва докосна устните й, сякаш изпълнена с насмешка за това, че не можеше да я уличи, че е излъгала, и добави: — Няколко седмици затвор няма да му навредят, а и могат да ми дадат възможност да науча нещо повече. — Гладът, изпълнил очите й, го накара да усети още по-вледеняващ хлад. — Може да ме споходи ново прорицание.

За миг Мургейз остана замислена, подпряла с юмрук брадичката си, с лакът върху облегалката на трона. Ранд сигурно щеше да се помръдне пред навъсения й поглед, ако можеше да си го позволи, но смразяващите очд на Елайда го бяха приковали на място.

— Подозрителността се е просмукала в Кемлин, а може би и в цял Андор. Страх и черна подозрителност. Жените непрестанно изобличават съседите си като Мраколюбци. Мъжете драскат Драконовия зъб по вратите на хора, с които се познават от години. Аз няма да се превърна в част от това.

— Мургейз… — понечи да възрази Елайда, но кралицата я прекъсна.

— Аз няма да стана част от това. Когато поех трона, се заклех, че ще въздавам справедливост на всички свои поданици, и на знатните, и на простолюдието, и ще спазя клетвата си дори да остана последният човек в Андор, който не е забравил значението на думата справедливост. Ранд ал-Тор, заклеваш ли се в Светлината, че твоят баща, пастир от Две реки, ти е дал този меч със знака на чаплата?

— Заклевам се. — Спомняйки си внезапно с кого говори, той припряно добави: — Заклевам се, моя кралице. — Лорд Гарет повдигна изненадан тежката си вежда, но Мургейз не реагира.

— И си се изкачил по стената на градината само за да видиш Лъжедракона?

— Да, моя кралице.

— Замислял ли си да навредиш на трона на Андор или на моята дъщеря, или на сина ми? — Тонът й недвусмислено подсказваше, че провинение срещу последните две персони би му навлякло още по-сурова присъда, отколкото първото.

— Не съм възнамерявал да навредя никому, моя кралице. Най-малко на вас и вашите деца.

— Ще ти въздам тогава правосъдие, Ранд ал-Тор — каза тя. — Първо, защото имам малко предимство пред Елайда и Гарет с това, че съм чувала на младини речта на народа от Две реки. Не приличаш на тях, но доколкото не ме лъже паметта, ти говориш наречието на Две реки. Второ, никой с твоята коса и очи не би могъл да твърди, че е пастир от Две реки, освен ако това наистина не е така. И това, че твоят баща ти е дал меча със знака на чаплата, е твърде безсмислено, за да е лъжа. А трето, вътрешният глас, който ми нашепва, че най-съвършената лъжа често се оказва твърде глупава, за да бъде взета за лъжа… този глас нищо не доказва. Ще се придържам към законите, които сама съм постановила. Дарявам ти свободата, Ранд ал-Тор, но те съветвам в бъдеще да внимаваш чии граници нарушаваш. Ако отново бъдеш намерен в границите на двореца, няма да ти се размине толкова лесно.

— Благодаря, моя кралице — отвърна той прегракнало. Разочарованието обля като топла вълна лицето на Елайда.

— Таланвор — обяви Мургейз. — Придружи този… придружи госта на моята дъщеря до вратата с целия полагащ се дворцов етикет. Останалите също напуснете. Елайда, ти остани. Ако обичаш, и ти, лорд Гарет. Трябва да реша какво да правя с тези Бели плащове в града.

Таланвор и стражите прибраха мечовете си с неохота, готови всеки миг отново да ги извадят. Въпреки това Ранд с радост изчака войниците да оформят отново каре около него и Таланвор да ги поведе към изхода. Елайда слушаше с половин ухо думите на кралицата и той усети изпитателния й поглед в гърба си. „Какво ли щеше да стане, ако Мургейз не беше задържала Айез Седай при себе си?“ При тази мисъл му се дощя охраната да закрачи малко по-бързо.

За негова изненада Елейн и Гавин влязоха в карето и тръгнаха с него. Таланвор също се изненада и хвърли поглед към затварящата се врата.

— Майка ми заповяда да бъде придружен до портите, Таланвор — подкани го Елаин. — С целия полагащ се етикет. Какво чакаш още?

— Нищо, милейди — отвърна Таланвор кисело и изкомандва на охраната да тръгне.

Чудесата на двореца се плъзгаха незабелязани покрай очите на Ранд. Беше зашеметен, мислите му се въртяха в главата му твърде бързо, за да може да ги улови и намести. „Не прилича… Този човек е в сърцевината.“

Ескортът спря. Той примигна изненадан, едва сега забелязал, че са излезли в двора и са застанали пред високите позлатени порти, блеснали на слънцето. Тези врати едва ли се отваряха за един човек, със сигурност не и за нарушител, дори и ако щерката-наследница изискваше да му се отдаде почит като на гост. Таланвор мълчаливо дръпна лоста на една малка вратичка, врязана в едното крило на парадната порта.

— Според обичая — каза Елейн — придружаваме гостите до самите врати, но не оставаме да ги гледаме как си отиват. Човек трябва да запомни удоволствието от компанията на госта, а не тъгата от раздялата.

— Благодаря, милейди — промълви Ранд и докосна шала, с който беше овързала главата му. — За всичко. В Две реки имаме обичай гостът да поднесе някакъв малък дар. Опасявам се, че нямам в себе си нищо. Макар че — добави той дрезгаво — явно съм ви научил нещо за народа на Две реки.

— Ако бях споделила с майка, че ми се струваш хубавец, тя със сигурност щеше да те затвори в килия. — Елейн го дари със зашеметяваща усмивка. — Лек път, Ранд ал-Тор.

Зяпнал, той я изгледа как си отива — същинско подмладено копие на хубостта и величието на Мургейз.

— Не се и опитвай да се наддумваш с нея — засмя се Гавин. — Винаги излиза победителка.

Ранд кимна разсеяно. „Хубавец? О, Светлина, от устата на самата щерка-наследница на трона на Андор!“

Гавин, изглежда, очакваше нещо. Ранд го изгледа за миг мълчаливо.

— Милорд, когато ви казах, че съм от Две реки, вие бяхте изненадан. А и всички останали, вашата майка, лорд Гарет, Елайда Седай… — по гърба му полазиха тръпки, — никой от тях… — Не можа да довърши; дори не беше сигурен защо ли го започна. „Аз съм син на Трам ал-Тор, дори и да не съм роден в Две реки.“

Гавин му кимна, сякаш беше очаквал тъкмо това. Но и той се колебаеше. После промълви:

— Само да си увиеш една шуфа около главата, Ранд, и ще се превърнеш в самото олицетворение на мъж от Айил. Странно, след като майка, изглежда, смята, че говориш наречието на Две реки. Жалко, че не можахме да се опознаем повече, Ранд ал-Тор. Лек път.

„Айилец.“

Ранд остана закован на място, гледайки отдалечаващия се Гавин, и едва нетърпеливото покашляне на Таланвор му припомни къде се намира. Той се сниши и прекрачи през ниската вратичка. Таланвор я затръшна зад него.

„Айилец.“