Робърт Джордан
Окото на света (46)

Глава 45
Какво дебне в сянка

Светлината от фенерите стигаше само колкото да се види отсрещният край на моста, издаден в мрака като счупен зъб на някакъв великан. Конят на Лоиал нервно тропна с копито и един откъртен камък полетя надолу в мъртвата чернилка. И да беше последвал някакъв звук от удара му на дъното, Ранд не го чу.

Ако изобщо имаше дъно, сигурно беше на хиляди стъпки надолу. Или изобщо нямаше дъно. Но на отсрещната страна успя да види какво има под моста, какво го поддържа. Нищо. Само някаква плътна ивица, не по-широка от един разтег, и абсолютно нищо под нея.

— До това ли успя да ни доведеш, Айез Седай? — обади се Нинив. — Всички тези премеждия, само за да разберем, че в края на краищата трябва да се върнем в Кемлин?

— Не е необходимо да се връщаме — отвърна Моарейн. — Не и чак до Кемлин. Към всяко място по Пътищата водят многобройни пътеки. Просто трябва да се върнем достатъчно назад, за да може Лоиал да намери друга пътека към Фал Дара. Лоиал? Лоиал!

— Какво? Ох. Да, Айез Седай. Мога да намеря и друга пътека. Не бях… — Погледът му отново се зарея в мрака и ушите му помръднаха. — Не бях и допускал, че разрухата е толкова голяма. Щом дори и мостовете се рушат, страхувам се, че мога и да не намеря пътеката, която искате. Може да се окаже, че не мога да намеря и пътя назад. Мостовете зад нас може би пропадат и в този момент.

— Трябва да има някакъв изход — промълви Перин. Очите му сякаш събираха светлината в себе си и светеха със златист блясък. „Вълк, дебнещ плячка — помисли си стреснато Ранд. — Точно на това прилича.“

— Да бъде тъй, както Колелото го изтъче — каза Моарейн. — Но не вярвам разрухата да е толкова бърза, колкото се страхуваш, Лоиал. Погледни камъка. Дори и аз мога да преценя, че това пропадане е старо.

— Да — отвърна замислено Лоиал. — Да, Айез Седай. Виждам. Тук няма нито дъжд, нито вятър, но този камък е рухнал поне преди десетина години. — Той закима и се ухили облекчено, така ощастливен от откритието, че за момент сякаш забрави за опасенията си. Но после се огледа и смутено сви рамене. — Но мога да намеря други пътеки по-лесно, отколкото пътека към Мафал Дадаранел. Какво ще кажете за Тар Валон например? Или за стеддинг Шангтай? От последния Остров до стеддинг Шангтай има само три моста. Предполагам, че в момента Стареите ме чакат да си поговорим.

— Фал Дара, Лоиал — сряза го Моарейн. — Окото на света се намира отвъд Фал Дара, а ние трябва да отидем при Окото.

— Фал Дара — Фал Дара — съгласи се неохотно Огиер. След като се върнаха на Острова, Лоиал се напрегна над покритата с надписи плоча, косматите му вежди провиснаха и той замърмори унесено, почти на себе си. Странната интонация на непознатата реч наподобяваше на басово чуруликане на птици. На Ранд му се стори странно, че толкова едри същества като него могат да имат така музикален език.

Най-сетне Огиер кимна и когато ги поведе към моста, който беше избрал, се вгледа с копнеж към пътния знак до съседния.

— Само три пресечки до стеддинг Шангтай. — Гигантът въздъхна, но ги поведе, без да се спира, и само извърна глава при третия мост. Озърна се със съжаление назад, когато тръгнаха по него, въпреки че мостът към родния му дом вече се беше скрил в мрака.

Ранд, който яздеше редом с него, каза:

— Когато всичко това свърши, Лоиал, ще ми покажеш своя стеддинг, а аз ще ти покажа Емондово поле. Но без никакви Пътища. Ще ходим пеш или ще яздим, ако ще да ни отнеме цяло лято.

— Ти вярваш ли, че някога ще свърши, Ранд?

Младежът го изгледа навъсено.

— Ти нали каза, че за два дни ще стигнем до Фал Дара.

— Нямам предвид Пътищата, Ранд. Говоря за всичко останало. — Лоиал се озърна през рамо към Айез Седай, която говореше тихо на Лан. — Какво те кара да мислиш, че всичко това изобщо някога ще свърши?

Мостовете и рампите ги водеха нагоре, надолу и на зигзаг. Понякога сред мрака от поредния Напътственик се изнизваше бяла линия, също като онази, която бяха последвали от Портала в Кемлин. Ранд забеляза, че не е единственият, който поглежда към тези линии с любопитство и малко тъга. Нинив, Перин и Мат, дори и Егвийн, също изоставяха тези линии с неохота. В края на всяка от тях имаше Портал, врата към техния свят, с небе, слънце и вятър. Дори и студеният вятър щеше да бъде добре дошъл. Но ги оставяха под суровия поглед на Айез Седай. И все пак поглеждаха с копнеж назад дори след като мракът поглъщаше Острова, Напътственика и бялата линия.

Ранд вече се прозяваше, когато Моарейн обяви, че ще спрат за нощувка на един от Островите. Мат огледа чернилката наоколо и се изкикоти на глас, но слезе от седлото си също толкова бързо, колкото останалите. Лан и момчетата разседлаха и спънаха конете, докато Нинив и Егвийн нагласиха малка лоена печка, за да стоплят чай. Приличаше на долната част на фенер. Лан им беше казал, че Стражниците използват такива в Погибелта, където било опасно да се пали дърво. Стражникът извади триноги от кошовете, които бяха свалили от товарния кон, за да разположат прътите с фенерите в кръг около бивака.

Лоиал огледа Напътственика, след което се отпусна на пода, кръстосал крака, и потърка с длан прашния шуплест камък.

— Някога по тези Острови са растели разни неща — промълви той с тъга. — Всички книги го казват. Зелена трева е имало тук, на която да спиш, мека като пухена постеля. Плодни дървета е имало, да подсладят храната ти с някоя ябълка, праскова или дъхава ягода. Сладки, хрупкави и сочни били те, каквото и да било времето отвън.

— И за лов няма нищо — изръмжа Перин и сякаш се стресна от това, което каза.

Егвийн подаде на Лоиал чаша чай. Той я задържа между пръстите си, зяпнал в нея, сякаш се мъчеше да намери плодните дървета на дъното й.

— Ти няма ли да пуснеш преградите? — обърна се Нинив към Моарейн. — Тук със сигурност се въдят по-лоши гадини от прилепите. Макар да не съм видяла нищо, го усещам.

Айез Седай отри с отвращение пръсти в дланите си.

— Това, което усещаш, е заразата. Покварата от Силата, създала Пътищата. Не бих използвала Единствената сила тук, в Пътищата, освен ако наистина не се налага. Заразата е толкова силна, че каквото и да се опитам да направя, скоро ще загние.

При тези думи всички притихнаха като Лоиал. Лан методично се залови с храната си, все едно че подклаждаше огън. Вкусът й изглеждаше без никакво значение за него, важна беше единствено необходимостта да зареди тялото си с енергия. Моарейн също се хранеше, при това толкова чисто, като че ли не седяха на някакъв гол камънак, озовали се буквално сред нищото, но Ранд едва се насили да вкуси някоя и друга хапка. Тънкото пламъче в лоената печка отделяше топлина само колкото да подгрее водата на чая, но той се надвеси над него, за да попие поне малко от нея. Раменете му се отриха в тези на Мат и Перин. Всички бяха образували плътен кръг около печката. Мат беше забравил за парчето хляб, сирене и късчето месо в ръцете си, а Перин остави плиткото си блюдо встрани само след няколко залъка. Настроението им ставаше все по-унило.

Моарейн ги изгледа с интерес, после остави глиненото си блюдо встрани и изтри устните си с кърпичка.

— Бих могла да ви кажа нещо весело. Не смятам, че Том Мерилин е мъртъв.

Ранд я изгледа остро.

— Но… Чезнещия…

— Мат ми разказа какво се е случило в Бели мост — каза Айез Седай. — Тамошните хора споменаха за някакъв веселчун, но никой не каза, че е загинал. Мисля, че щеше да се говори, ако наистина имаше убит веселчун. Бели мост не е чак толкова голям град, за да остане един веселчун незабелязан. А пък и Том е част от Шарката, която се заплита около вас тримата. Твърде важна част, смятам, за да бъде прекъсната нишката му толкова рано.

„Твърде важна част?“ — зачуди се Ранд. Откъде Моарейн можеше да знае?

— Мин ли го каза? Да не е видяла нещо, свързано с Том?

— Тя видя много неща — отвърна кисело Моарейн. — За всички вас. Жалко, че не мога да проумея и половината от това, което е видяла, но дори и тя не го проумява. Старите прегради рухват. Но независимо дали дарбата на Мин е древна, или отскорошна, тя провижда истината. Вашите съдби са свързани.

Нинив изсумтя презрително.

— Не разбирам как е могла да види нещо, свързано с нас — ухили се Мат. — Доколкото си спомням, през повечето време гледаше само Ранд.

Егвийн повдигна вежда.

— Охо? Не си ми казвала това, Моарейн Седай.

Ранд я изгледа. Тонът й беше някак прекалено спокоен и равнодушен.

— Говорих веднъж с нея — оправда се той. — Облича се като момче, а косата й е къса като моята.

— Аха. Говорил с нея. Веднъж. — Егвийн кимна многозначително и без да го поглежда, надигна чашката към устните си.

— Е, Мин беше просто една от прислужничките в хана в Бейрлон — подхвърли Перин. — Не като Ейрам.

Егвийн се задави с чая и промърмори:

— Много е горещ.

— Кой е този Ейрам? — попита Ранд.

Перин се усмихна, почти като Мат преди време, когато се канеше да извърши някоя щуротия, и се наведе над чашата си.

— Един от Пътуващия народ — отвърна небрежно Егвийн, но на бузите й избиха червени петънца.

— Един от Пътуващия народ — повтори Перин закачливо. — Танцува. Като птица. Ти не се ли изрази веднъж точно така, Егвийн? Не танцувал, а летял като птица.

Егвийн внимателно остави чашката си и каза:

— Не знам дали вие сте уморени, но аз лично смятам да поспя.

След като се загърна в завивките си, Перин се пресегна, сръга Ранд в ребрата и му смигна. Ранд се усети, че му се ухили в отговор. „Да ме изгори дано, ако за първи път не се получи с нея както трябва. Жалко, че не разбирам толкова от жени, колкото Перин.“

— Ранд — подкачи го лукаво Мат. — Защо не разкажеш на Егвийн за дъщерята на фермера Гринуел, Елз? — Егвийн надигна глава и погледна първо Мат, после и него.

Ранд припряно се изправи.

— И на мен ми се струва, че е време да поспим.

Всички от Емондово поле се заловиха да оправят завивките си, Лоиал също. После налягаха един до друг. Моарейн остана на мястото си, все още отпивайки от чая. Както и Лан. Стражникът нямаше вид на човек, на когото му се е доспало, нито че въобще му е необходим сън.

— Ранд? — зашепна Мат. — Всъщност имаше ли нещо между теб и онази Мин? Веднъж я видях, съвсем бегло. Наистина си я биваше. Но сигурно е почти на възрастта на Нинив.

— Я кажи нещо за тази Елз — добави Перин от другата му страна. — Хубава ли беше?

— Кръв и пепел — изломоти той. — А бе, хора, толкова ли не мога да поговоря с някое момиче? По-досадни сте и от Егвийн.

— Както би казала Премъдрата — подхвърли насмешливо Мат, — не приказвай много-много. Е, щом не искаш да разправиш, ще взема да поспя.

— Това е първото свястно нещо, което си казал в последно време — изръмжа Ранд.

Но сънят не идваше лесно. Камъкът беше твърд и колкото и да се въртеше, Ранд продължаваше да го усеща през одеялото. Невъзможно беше да си представи, че е някъде другаде, а не сред Пътищата, създадени от мъжете, които, покварени от Тъмния, са разрушили света. В главата му непрестанно изникваше картината с рухналия мост и черната празнота под него.

По едно време забеляза, че Мат се взира в него — по-скоро през него. Сетил се отново за обгръщащия ги мрак, приятелят му бе забравил за подигравките си. Завъртя се на другата страна и видя, че очите на Перин също са се втренчили в нищото. Неговото лице не беше толкова изплашено като това на Мат, но беше свил ръце пред гърдите си и загрижено почукваше палци.

Моарейн ги обиколи един по един, коленичеше край главата на всеки и им прошепваше по няколко думи. Ранд не я чу какво шепне на Перин, но той престана да почуква тревожно палците си. Когато се надвеси над Ранд и лицето й почти го докосна, тя произнесе с нисък, успокояващ глас:

— Дори тук съдбата ти те закриля. Дори и Тъмния не може изцяло да промени Шарката. Ти не си застрашен от него, докато аз съм наблизо. Сънищата ти ще бъдат спокойни. И поне временно ще са безопасни.

След като се премести към Мат, той се зачуди дали тя наистина смята, че е толкова лесно — просто така, да му каже, че е в безопасност, и той да повярва. Но някак си наистина се почувства в безопасност — във всеки случай не толкова застрашен, колкото доскоро. Замислен за това се унесе, заспа и не сънува нищо.

Събуди ги Лан, който сякаш никога не спеше. Закусиха набързо и потеглиха. След малко се чу тихият глас на Стражника:

— Някой ни преследва. Или нещо.

Намираха се по средата на един мост. Началото и краят му се губеха в мрака.

Мат издърпа стрела от колчана си и преди някой да успее да го спре, я изпрати в чернилката зад тях.

— Знаех си аз, че не биваше да го правя — промърмори Лоиал. — Гледай никога да не си имаш работа с Айез Седай, освен в стеддинг.

Лан бутна лъка надолу преди Мат да успее да постави втора стрела.

— Престани, селски идиот такъв. Няма как да разбереш кой е.

— Само в стеддинг са безопасни те — продължаваше да си мърмори Огиер.

— Че какво друго може да има в такова място освен някакво зло? — настоя Мат.

— Стареите все това ми разправяха. Ах, защо не ги послушах…

— Може да е просто някой друг пътник — намеси се с надежда Егвийн. — Някой Огиер може би.

— Огиер имат повече разум в главите си, че да им хрумне да използват Пътищата — изръмжа Лоиал. — Всички, с изключение на Лоиал, който изобщо няма ум в главата. Стареят Хаман винаги ми го е казвал. И е прав.

— Какво усещаш, Лан? — попита Моарейн. — Нещо, което служи на Тъмния ли?

Стражникът поклати замислено глава.

— Не знам — отвърна той колебливо, сякаш това озадачаваше самия него. — Не мога да определя точно. Може да са самите Пътища, и заразата. Нещо много лошо. Но който и да е или каквото да е, не е тръгнало специално за нас. Почти ни беше докопало при последния Остров и след това се отдръпна по моста, сякаш се отказа. Ако изостана малко, бих могъл да го изненадам и да видя кой е или какво е.

— Ако изостанеш, Стражнико — сряза го Лоиал, — остатъкът от живота ти ще мине сред Пътищата. Дори да можеш да четеш писмото на Огиер, никога не съм чувал, нито съм чел за човек, който да е успял да излезе оттук след първия Остров, без да го води някой Огиер. Ти можеш ли да четеш писмото на Огиер?

Лан отново поклати глава, а Моарейн каза:

— Докато то не ни безпокои, и ние няма да го безпокоим. Нямаме време. Никакво време.

Когато поеха надолу по моста към следващия Остров, Лоиал подхвърли:

— Доколкото си спомням добре последния Напътственик, оттук има една пътека, която води право към Тар Валон. Най-много на половин ден път. Изобщо не е толкова дълго, колкото до Мафал Дадаранел. Сигурен съм, че…

Но млъкна слисан, когато светлината на фенерите им освети Напътственика. В горната част на плочата камъкът беше разранен от дълбоко врязани черти, остри и ъглести. Изведнъж Лан престана да крие тревогата си. Той си остана все така невъзмутимо изправил гръб на седлото, но на Ранд му се стори, че Стражникът долавя всичко наоколо, че усеща дори дъха на останалите. Лан започна да обикаля с жребеца си около Напътственика, разширявайки кръговете в спирала. Яздеше така, сякаш очакваше всеки миг някой да го нападне или той самият да нападне някого.

— Това обяснява твърде много неща — тихо промълви Моарейн. — И ме плаши. Много ме плаши. Трябваше да се досетя. Заразата. Развалата. Защо не се досетих досега?!

— Какво да се досетиш? — подкани я Нинив, а Лоиал възкликна възмутено:

— Какво е това? Кой е направил това? Никога не съм виждал или чувал за подобно нещо.

Айез Седай обърна спокойното си лице към тях.

— Тролоци. — Всички ахнаха изплашени, но тя не им обърна внимание. — Или Чезнещи. Това на камъка са тролокски руни. Тролоците са открили как се преминава през Пътищата. Само така са могли да стигнат до Две реки, без никой да ги забележи. През Портала — и право в Манедерен. В Погибелта има поне един Портал. — Тя хвърли поглед към Лан, преди да продължи. Стражникът толкова се беше отдалечил от тях, че се виждаше само бледата, мъждукаща като светулка светлина на фенера му. — Манедерен е бил унищожен, но почти нищо не може да унищожи един Портал. Ето как Чезнещите са могли да съберат армията си около Кемлин, без да предизвикват тревога из всичките страни, намиращи се между Погибелта и Андор. — Тя замълча и замислено докосна устни с пръст.

— Но едва ли са изучили всички пътеки, иначе щяха да се изсипят в Кемлин през портата, която използвахме ние. Да.

Ранд потръпна. Да влязат през Портал само за да се натъкнат на тролоци, дебнещи в мрака, стотици, а може би хиляди извратени гиганти с получовешки лица, озъбени и изскачащи от тъмнината, за да ги убият. Или да им направят нещо още по-лошо.

— Не им е толкова лесно да използват Пътищата — отекна гласът на Лан.

Фенерът му проблясваше на не повече от двадесет разтега разстояние, но светлината му изглеждаше съвсем смътна и далечна за тези, които се бяха струпали около Напътственика. Моарейн ги поведе към него. Ранд съжали, че стомахът му не е празен, когато видя какво е намерил Стражникът.

В подножието на един от мостовете се извисяваха замръзнали туловища на тролоци, вкаменени, докато млатят около себе си с криви секири и извити като коси мечове. Посивели и пъпчиви като камъка, чудовищните им тела бяха наполовина затънали в издутата на мехури каменна повърхност. Някои от мехурите се бяха разпукали, разкривайки зурлести муцуни, озъбени във вечен ужас. Ранд чу как някой зад него повърна и преглътна с мъка, за да не повърне и той. Дори за тролоците тази смърт изглеждаше неописуемо жестока.

Само на няколко стъпки след тролоците мостът свършваше. Пътният знак лежеше разбит на хиляди късове.

Лоиал слезе енергично от коня си, поглеждайки накриво към тролоците, сякаш се боеше, че могат да се съживят. Огледа набързо останките от знака, като вдигна металния надпис, вграден в камъка, след което припряно се качи на седлото.

— Това беше първият мост от пътеката, която води оттук до Тар Валон — обяви той.

Мат изтриваше уста с опакото на ръката си, извърнал глава настрани. Егвийн беше скрила лице в дланите си. Ранд подкара коня си към Бела и я докосна по рамото. Тя се изви и се сгуши до него, още потръпвайки. И на него му се искаше да направи същото; задържа го само това, че я беше прегърнал.

— Добре все пак, че не тръгнахме за Тар Валон — каза Моарейн.

Нинив извърна глава към Айез Седай.

— Как можеш да го приемаш толкова спокойно? Същото можеше да се случи и на нас!

— Вероятно — отвърна ведро Моарейн, а Нинив стисна зъби толкова силно, че Ранд чу как изскърцаха. — Но според мен е възможно също така — продължи невъзмутимо Моарейн — мъжете Айез Седай, които са създали Пътищата, да са ги защитили, поставяйки капани срещу създанията на Тъмния. Сигурно е съществувало нещо, от което са се бояли тогава, преди Получовеците и тролоците да бъдат натикани обратно в Погибелта. Във всеки случай не можем повече да се мотаем тук, а който и път да изберем, било напред, било назад, еднакво е вероятно да се натъкнем на някакъв капан. Лоиал, знаеш ли накъде води следващият мост?

— Да. Да, тази част от Напътственика не са я унищожили, да благодарим на Светлината. — За първи път Лоиал изглеждаше не по-малко нетърпелив да продължат, отколкото Моарейн, и подкара коня си още преди да изрече докрай думите си.

При следващите два моста Егвийн продължи да върви сгушена под ръката на Ранд и когато най-сетне се отдръпна, той съжали. Не само защото му беше приятно от нейната близост. Беше установил, че е по-лесно да си смел, когато някой се нуждае от твоята закрила.

Моарейн може би не вярваше, че съществуват клопки и за такива като тях, но въпреки всичките й приказки, че трябва да бързат, ги накара да продължат по-бавно, като се спираше, преди да им позволи да тръгнат по поредния мост или преди да слязат от него на поредния Остров. Пристъпваше напред с Алдийб и опипваше въздуха с протегната ръка, и дори Лоиал и Лан не тръгваха напред без нейно позволение.

На Ранд не му оставаше нищо друго, освен да се довери на нейния усет за клопки и капани, но въпреки това се взираше напред с присвити очи, сякаш изобщо можеше да види нещо на повече от десет стъпки пред себе си, и се вслушваше и за най-малкия звук. След като тролоците можеха да използват Пътищата, тогава онова, което ги дебнеше, със сигурност беше създание на Тъмния. А може би не беше само. Лан беше казал, че в Пътищата не може да определи. Но единственото, което слухът му успяваше да долови, беше скърцането на собствените им седла, чаткането на конски подкови и от време на време нечие покашляне или тихо мърморене. Вярно, че по-късно долови някакъв далечен полъх на вятър, някъде откъм катранената чернилка. Трудно му беше да определи откъде точно идва. Отначало си помисли, че си въобразява, но след време се увери, че не е така.

„Няма да е зле да усетим отново вятъра, дори да е студен.“

И внезапно примигна.

— Лоиал, ти не каза ли, че вътре в Пътищата не духа никакъв вятър?

Лоиал дръпна юздите на коня си на няколко крачки от следващия Остров и замря, изпънал врат. Постепенно лицето му пребледня и той облиза пресъхналяте си устяи.

— Мачин Шин — прошепна дрезгаво великанът. — Черния вятър. Светлината дано ни освети и да ни закриля. Това е Черния вятър.

— Колко моста остават? — извика рязко Моарейн. — Лоиал, колко моста остават?

— Два. Мисля, че бяха два.

— Побързай тогава! — каза тя и Алдийб се понесе в тръс към Острова. — Казах, намери ги бързо!

Докато разчиташе Напътственика, Лоиал си говореше сам:

— Излизаха полудели и пищяха за Мачин Шин. Светлината да ни помогне дано! Дори онези, които Айез Седай можеха да излекуват, и те… — Той огледа припряно камъка, препусна към избрания мост и извика:

— Насам!

Този път Моарейн не изчака да провери, а ги подкани да препуснат в галоп. Мостът потрепера под конските копита, фенерите лудо се разлюляха над главите им. Лоиал огледа с трескав поглед следващия Напътственик и смуши коня си напред. Звукът на вятъра се усилваше — Ранд вече го чуваше ясно въпреки тропота на копитата по камъка. Точно зад тях и все по-наблизо.

Изобщо не се спряха пред последния Напътственик, щом светлината на фенерите засече бялата линия, изпъваща се от него, бясно завиха в тази посока и препуснаха в галоп. Островът скоро изчезна и наоколо не се забелязваше нищо друго освен надупчения сивкав камък под нозете им и бялата линия.

Сред мрака изнякнаха портите с гравираните по тях лозници, увиснали самотни сред чернилката, като тънка стена сред непрогледната нощ. Моарейн се надвеси от седлото си, опипа с длан резбата по камъка и изведнъж я дръпна назад.

— Листото на Авендесора го няма! — каза тя. — Ключа го няма!

— О, Светлина! — извика Мат. — Проклета Светлина!

Лоиал отметна глава и нададе тъжен вик, като вой на умиращ. Егвийн докосна ръката на Ранд. Устните й трепереха, но тя го погледна мълчаливо. Той постави длан върху нейната, надявайки се, че не изглежда чак толкова изплашен. Вече го усещаше. Отзад, откъм Напътственика, вятърът виеше. Почти му се стори, че долавя в него нечии гласове, гласове, изпълнени с такава отрова, че макар да не ги разбираше, гърлото му се изпълни с вкус на жлъчка.

Моарейн надигна тоягата си и от единия й край се проточи пламък. Не беше онзи чист, бял пламък, който Ранд си спомняше от Емондово поле и от битката преди Шадар Логот. Болезнено жълтеникава нишка пронизваше пламъка, с бавно отнасящи се черни пръски, като сажди. Тънък лютив пушек се понесе от пламъка. Лоиал се закашля, а конете запристъпваха нервно.

Камъкът започна да се топи като масло, листа и лозници се загърчиха сред пламъка и изчезнаха. Айез Седай го насочваше колкото можеше по-бързо, но прорязването на достатъчно широк отвор, през който да могат да преминат всички, се оказа трудна задача.

— Усещам го! — извика Мат с разтреперан глас. — О, Светлина, проклето нещо, усещам го!

Пламъкът угасна и Моарейн сниши тоягата си.

— Готово — каза тя. — Наполовина.

През каменния барелеф преминаваше тънка резка. На Ранд му се стори, че вижда през процепа светлинка — бледа, но все пак светлинка. Отворът изглеждаше достатъчно голям, за да преминат всички, макар че Лоиал сигурно трябваше да се сниши.

Моарейн отстъпи, а Мандарб скочи напред, право срещу камъка, с приведения към шията му Лан. В последния миг бойният кон се изви и удари камъка с гърди, както беше научен да се блъска във вражески коне по време на битка. Камъкът с грохот се срути навън и Стражникът и коня му се понесоха напред през опушеното сияние на Портала. Светлината, която бликна през него, беше утринна, бледа, но на Ранд му се стори, че в очите му е блеснало обедно слънце.

— Всички навън! — извика Моарейн. — Бързо! Напред!

Още докато го казваше, Айез Седай се обърна и изпъна тоягата си назад към Напътственика. Нещо изхвърча от края на тоягата, като втечнена светлина, пламък, сгъстен като сироп, пламнало в червено, бяло и жълто копие, пронизващо катранения мрак, взриви се и се пръсна като разсипани диаманти. Вятърът изрева от болка, изпищя от гняв. Хилядогласен ропот изтътна като гръмотевица, лудешки рев, полудочути гласове, задавени, виещи, неща, от които стомахът на Ранд се обърна не само заради недоволството, с което бяха пропити, но и от смисъла им, който почти долови.

Той пришпори коня си и изскочи през Портала. Зад него остана само Моарайн.

Навън беше студено, но не от студа на Портала. Благословен, естествен зимен студ, който бавно и сигурно проникваше в плътта.

Ранд придърпа наметалото около себе си. Очите му бяха приковани в сумрачния блясък на Портала. До него Лан се беше привел напред, с ръка върху меча; мъж и кон стояха напрегнати, готови всеки миг да излетят в обратна посока, ако Моарейн не се появеше.

Порталът се възправяше сред срутени канари в основата на хълм, прикрит сред храсталаци, с изключение на мястото, където падналите отломки бяха скършили оголените кафяви клонаци.

Бавно опушената повърхност се изду в някакъв странен, издължен мехур, надигащ се върху повърхността на блато. Гърбът на Моарейн проникна през мехура. Сантиметър по сантиметър Айез Седай и нейното смътно отражение се разделиха. Тя продължаваше да държи тоягата протегната пред себе си и я задържа така, докато изтегляше Алдийб след себе си. Бялата кобила ситнеше ужасена, очите й се въртяха. Все още взряна в Портала, Моарейн се отдръпна назад.

Порталът потъмня. Бледото сияние стана още по-мрачно, премина от сиво към пепеляво, после в черно, толкова черно, колкото беше в самото сърце на Пътищата. Сякаш от невъобразимо разстояние вятърът продължаваше да вие към тях. Скрити гласове, изпълнени с неутолима жажда за живи същества, изпълнени с глад да вкусят болка, изпълнени с безсилие.

И тези гласове сякаш шептяха в ушите на Ранд, на косъм от ясния смисъл, почти разбираеми. „Плът, тъй нежна, тъй нежна за разкъсване, да раздереш кожата; да разголиш кожата, да ги сплетеш, тъй хубаво е да сплетеш нишките на кожата, тъй хубаво, и тъй червени капките; кръвта е тъй червена, червена и тъй сладка; сладки писъци, мили писъци, пеещи писъци, изпищи песента си, изпей своите писъци…“

Шепотите затихнаха, чернотата се стопи, изчезна и Порталът отново се превърна в бпушено сияние, видимо през арката на каменния барелеф.

Цялото тяло на Ранд се разтресе и той си пое дълбоко дъх. Не беше единственият — чу как и другите въздъхнаха облекчено. Егвийн беше докарала Бела до кобилата на Нинив и двете жени се бяха прегърнали. Дори и Лан изглеждаше облекчен, въпреки че скулестото му лице не изразяваше нищо. Това се долавяше по-скоро от стойката му върху седлото на Мандарб.

— Не може да премине — промълви Моарейн. — Така си и помислих, че не може; надявах се, че няма да може. Уфф! — Тя хвърли тоягата си на земята и изтри ръката си в пелерината. Над половината от тоягата беше почерняла и овъглена. — Покварата на това място унищожава всичко.

— Какво беше това? — настоя Нинив. — Какво беше?

Лоиал изглеждаше доста смутен.

— Как какво? Мачин Шин, разбира се. Черният вятър, който краде душите.

— Добре, но какво е? — упорито настояваше Нинив. — Дори при тролоците — човек може да ги види, даже да ги пипне, ако е достатъчно смел. Но това чудо… — Тя потръпна.

— Нещо, останало от Времената на лудостта, изглежда — отвърна Моарейн. — Или дори от Войната на Сянката. Войната за Силата. Нещо, което се е крило в Пътищата толкова дълго, че вече не може да излезе навън. Никой, дори и Огиер, не знае докъде стигат Пътищата, или колко дълбоко. Може дори да е нещо от самите Пътища. Както каза Лоиал, Пътищата са живи неща, а във всички живи неща има паразити. Може дори да е създание на самата развала, нещо, породено от загниването. Нещо, което мрази живота и светлината.

— Престанете! — извика Егвийн. — Не искам да слушам повече. Аз го чух, това, как казваше… — Тя млъкна и потръпна.

— Чакат ни още по-лоши неща — тихо промълви Моарейн. Ранд не смяташе, че го каза, за да я чуе някой.

Айез Седай уморено се качи на седлото си и въздъхна с благодарност.

— Това е опасно — каза тя, все още гледайки към срутените порти. Обгорената си тояга удостои само с бегъл поглед. — Това нещо не може да излезе навън, но всеки би могъл да проникне вътре. Стигнем ли до Фал Дара, трябва да заръчам на Агелмар да изпрати хора да го зазидат.

И тя посочи на север, към кулите, извисяващи се в мъгливото небе.