Робърт Джордан
Окото на света (21)

Глава 20
Прашинки на вятъра

Докато напускаха белокаменната сграда, ги връхлетя мразовит вятър. Подгонени от него, тънки облаци пресичаха сребърния сърп на луната. Лан тихо им нареди да го следват и пое по улйцата.

Ранд бдително оглеждаше сградите, покрай които преминаваха. Сенките сякаш се движеха. От време на време се чуваше шушнене на парчета зидария, пометена от вятъра. „Поне очите изчезнаха“ помисли си Ранд. Но успокоението, което изпита, трая само за миг. „Защо изчезнаха?“

Том и хората от Емондово поле се бяха скупчили около него, толкова близко, че можеха да се докоснат. Егвийн беше присвила рамене, сякаш се опитваше да накара Бела да стъпва по-леко по паважа. На Ранд му се искаше дори да не диша. Звукът можеше да привлече нечие внимание.

Изведнъж той осъзна, че пред тях се е отворило пространство, разделящо ги от Стражника и Айез Седай. Сега двамата представляваха два почти неразличими силуета, поне на тридесет разтега пред тях.

— Изоставаме — промърмори той и сръга Облак да тръгне побързо. По улицата пред него се стелеше тънка нишка сребристосива мъгла.

— Спрете! — Задавеният вик беше на Моарейн. Остър и рязък, висок, предназначен да ги закове на място.

Той се поколеба и дръпна юздите на коня. Сега стелещата се мъгла се беше разпростряла по цялата улица и бавно се сгъстяваше, сякаш се изсипваше откъм сградите от двете страни на улицата. Облаците се струпаха и се понесоха напред, когато Егвийн с Том и останалите се доближиха до него. Конете запръхтяха, страхувайки се да пристъпят към мъгливата пелена.

Лан и Моарейн яздеха бавно към мъглата, която се беше издигнала до коленете на конете им, и спряха предпазливо от другата й страна. Айез Седай огледа белезникавото валмо, което ги беше разделило. Сред мъглата се носеше бледа светлина, която нарастваше, докато мъгливото пипало ставаше все по-гъсто, но не много по-ярко от луната. Конете помръднаха колебливо, дори Алдийб и Мандарб.

— Какво е това? — попита Нинив.

— Злото на Шадар Логот — отвърна Моарейн. — Машадар. Невиждащо, немислещо, движи се из града безцелно, като червей, ровещ в земята. Ако те докосне, загиваш.

Ранд и останалите дръпнаха конете си назад, но не много. Младежът си помисли колко бе искал да се отърве от Айез Седай — а сега тя му се струваще безопасна като родния дом в сравнение с това, което ги заобикаляше.

— Тогава как можем да се съберем с вас? — извика Егвийн. — Можеш ли да убиеш това нещо… и да ни отвориш път?

Смехът на Моарейн беше горчив и къс.

— Машадар е огромен, момичето ми, огромен като самия Шадар Логот. Цялата Бяла кула не би могла да го убие. И да можех да го уязвя с помощта на Единствената сила, колкото да ви пусна да минете, това би привлякло Получовеците като тръбен зов. А Машадар веднага ще се изсипе, за да възстанови това, което съм убила, ще връхлети и сигурно ще оплете всички в мрежата си.

Ранд се спогледа с Егвийн, после попита какво да правят. Моарейн въздъхна, преди да му отговори.

— Не ми харесва, но каквото има да става, ще стане. Това нещо не може да се е разпространило навсякъде. Други улици сигурно са чисти. Виждате ли онази звезда? — Тя им посочи една червеникава звезда ниско на изток. — Вървете по тази звезда и тя ще ви отведе до реката. Каквото и да се случи, движете се към реката. Придвижвайте се колкото се може по-бързо, но най-важното — не вдигайте шум. Не забравяйте, че има тролоци. И четирима Получовеци.

— Но как ще ви намерим? — възрази Егвийн.

— Аз ще ви намеря — каза Моарейн. — Бъдете спокойни, мога да ви намеря. А сега тръгвайте. Това нещо е напълно лишено от разум, но може да надушва храна. — И наистина, от просналата се по улицата между тях белезникава маса се бяха надигнали сребристосиви въжета. Те се люшкаха безцелно из въздуха като пипалата на някое сторъко същество на дъното на езеро във Водния лес.

Когато Ранд вдигна глава и надникна през сгъстилата се мъгла, Стражникът и Айез Седай вече бяха изчезнали. Той облиза устни и погледна спътниците си. Всички бяха не по-малко изнервени от него. И нещо по-лошо: всички, изглежда, чакаха някой да тръгне пръв.

Сега пипалата се изпънаха към тях, вече на половината разстояние отпреди, и съвсем не се люлееха безцелно. Бяха избрали плячката си. Той изведнъж усети с пълна сила колко му липсва Моарейн.

Той смуши Облак и сивушкото закрачи, дърпайки юздите, за да му позволят да се затича. Това, че Ранд тръгна пръв, сякаш го превърна негласно във водач и останалите го последваха.

След като бяха останали без Моарейн, сега нямаше кой да ги пази, ако се появеше Мордет. И тролоците. И… Ранд се насили да престане да мисли. Щеше да следва червената звезда. Трябваше да се придържа само към тази мисъл.

На три пъти им се наложи да се връщат, понеже улиците бяха задръстени от срутени камъни и тухли. Ранд дочуваше късото и остро дишане на останалите, на ръба на паниката. Сам той стисна зъби, за да не изпъшка. „Трябва поне да ги накараш да мислят, че не те е страх. Ще свършиш добра работа, празноглав тъпако! Ще успееш да измъкнеш и да спасиш всички.“

На следващата пресечка цяла стена от мъгла беше обляла натрошения паваж, ярка като пълна луна. Никой не изчака. Обърнаха се и препуснаха по-надалеч, без да ги е грижа за шума, който вдигат.

И изведнъж пред тях изникнаха тролоци, на не повече от десет разтега разстояние.

За миг хората и тролоците се спряха, едните не по-малко изненадани от другите. Появиха се още тролоци, после още и още, блъскаха се в предишните, скупчваха се в изумена маса туловища при вида на човешките същества. Но изумлението им трая само миг. Гърленият им вой отекна сред околните здания и тролоците се понесоха напред, заставяйки хората да се пръснат като подплашени пъдпъдъци.

— Насам! — извика Ранд, но чу същия вик от още пет гърла. Припряно се озърна през рамо и видя, че спътниците му се пръскат в различни посоки, а тролоците се разделят да ги преследват.

Три от чудовищата се затичаха по петите му, размахали завързаните на дълги прътове въжени примки. Кожата му настръхна като разбра, че тичат почти толкова бързо, колко и конят. Притисна се към врата на Облак и го пришпори.

Улицата пред него се стесняваше, околните сгради се люшкаха като пияни. Празните прозорци се изпълниха със сребриста светлина и от тях започна да се изсипва гъста мъгла. Машадар.

Ранд пак се озърна. Тролоците продължаваха да го следват на не повече от петдесет крачки. Светлината, струяща от мъглата, беше достатъчна, за да ги различи. Сега зад тях яздеше и един Чезнещ. Те сякаш не толкова преследваха Ранд, колкото се мъчеха да избягат от Получовека. Пред Ранд от прозорците се протягаха половин дузина мъгливи пипала и се извиваха във въздуха. Облак отметна глава встрани и изцвили, но Ранд впи жестоко пети в хълбоците му и конят диво се понесе напред.

Пипалата се сгъстиха, но той се приведе ниско над Облак, без да поглежда към тях. „Ако някое ме докосне… О, Светлина!“ Пришпори Облак, конят подскочи и се озова сред благословените сенки отсреща. Ранд се обърна назад към избледняващата светлина на Машадар.

Плющящите из въздуха мъгливи пипала бяха преградили половината улица и тролоците се скупчиха неподвижно зад тях, но Чезнещия измъкна камшик и изплющя с него над главите им. Приведени, тролоците се понесоха напред към Ранд. Получовекът се поколеба, черната качулка на плаща му изгледа изпитателно протягащите се напред ръце на Машадар, след което и той се понесе напред.

Сгъстяващите се мъгливи пипала за миг се люшнаха безцелно, след което се изпънаха като пепелянки. Най-малко по две от тях сграбчиха всеки от тролоците и ги окъпаха в сива светлина. Зурлестите им глави се отметнаха назад да извикат, но мъглата обви отворените им уста и проникна навътре, задавяйки воя им. Четири пипала, дебели колкото човешки крак, изплющяха върху тялото на Чезнещия и Получовекът и черният му кон се сгърчиха, сякаш готови да затанцуват, а качулката му падна назад, разкривайки бледото му безоко лице. Чезнещият изврещя.

Не се чу звук от този вик, както и от крясъка на тролоците, чу се само някакъв тънък, разкъсващ тъпанчетата вой, сякаш всички рогове на света изпищяха в ушите на Ранд с целия ужас на света. Облак потръпна, сякаш и той го беше чул, и се понесе още по-бързо напред. Ранд стисна здраво гривата на коня и изпъшка.

Малко след това усети, че повече не чува писъка на умиращия Чезнещ, само тропотът на галопиращия под него кон ехтеше като самотен пронизителен вик. Той дръпна рязко юздите и спря пред една рухнала насред улицата стена.

Присвит на седлото, той се ослуша, но не можа да чуе нищо освен пулсиращата в тъпанчетата му кръв. Студена пот беше избила на челото му и той потръпна, когато събудилият се отново вятър развя наметалото му.

Тук-там в небето просветваха звезди, но червената звезда се открояваше ясно. „Дали все още е останал някой жив, за да я види?“ Дали се бяха измъкнали, или ги бяха спипали тролоците? „Егвийн, Светлината да ме ослепи, защо не ме последва?“ Ако бяха живи и се бяха измъкнали, и те щяха да последват звездата. Ако не… Руините се простираха безмерно. Можеше да ги търси с дни, без да успее да намери никого, стига да успееше да стои настрана от тролоците. И от Чезнещите, от Мордет и Машадар. Макар и неохотно, младежът реши да тръгне към реката.

Когато сви по пресечката, някакъв камък се срути с трясък от близката стена. Той замръзна на място, спрял дори да диша. В паника си помисли дали да не се върне. Но какво ли го дебнеше отзад?

Измъкна меча и замахна с всичка сила — и с отчаяно усилие успя да спре, преди да нанесе удар. С вик Мат се дръпна назад и за малко да падне от коня и да изтърве лъка си.

Ранд си пое дъх и свали оръжието. Ръката му трепереше.

— Виждал ли си някой от останалите? — попита той задъхано.

— Не… аз… само тролоци. — Мат повтори с разтреперан глас: — Само тролоци. А ти?

Ранд поклати глава.

— Сигурно са тръгнали към реката. Да се опитаме да ги настигнем.

Преди да изминат и стотина разтега, зад тях от дълбините на мъртвия град отекна застрашителният вой на тролокски рог. Друг му отвърна, този път извън крепостните стени.

Скоро двамата се озоваха пред отвор в обвитата в диви лози стена — някога тук беше имало порта, но сега бяха останали само кулите, издигащи се високо в черното небе.

Мат се поколеба пред отвора, но Ранд прошепна:

— Смяташ ли, че вътре е по-безопасно, отколкото навън?

Той самият не забави сивушкото и след миг Мат го последва извън Шадар Логот, като се мъчеше да обхване едновременно с поглед всичко пред себе си. Ранд тихо въздъхна. Устните му бяха пресъхнали. „Ще се справим. Светлината да ни е на помощ, ще се справим.“

Изведнъж зад тях изникна бясно препускащият Том, който им извика в движение:

— Бягайте, глупаци такива!

Миг след това се чуха виковете и трополенето на преследващите го тролоци.

Ранд отново заби пети и Облак се понесе след скопеца на веселчуна. „Какво ще стане, като стигнем до реката без Моарейн? О, Светлина, какво ли е станало с Егвийн!“

* * *

Перин спря коня сред сенките, вгледа се тревожно в отвора в стената пред себе си и опипа с палец острието на секирата. Изходът от рухналия град изглеждаше чист, но той стоеше тук неподвижен от пет минути и продължаваше да го оглежда. Вятърът разроши къдравата му коса и развя наметалото му, но той го придърпа около раменете си, без дори да усеща какво прави.

Знаеше, че Мат и почти всички хора в Емондово поле го смятаха за малко муден в мисленето. Отчасти това се дължеше на ръста му и на старанието му да бъде внимателен с хората — непрекъснато се боеше, че от невнимание може да счупи нещо или да нарани някого, защото беше много по-едър от момчетата, с които беше отраснал — но освен това той наистина предпочиташе да обмисли нещата докрай преди да предприеме нещо. Бързото и непредпазливо мислене неведнъж беше натапяло Мат във вряла вода, а обикновено покрай него напъхваше и Ранд, и самия Перин в казана.

Гърлото му се стегна. „О, Светлина, престани да си мислиш глупости.“ Постара се отново да подреди мислите си. Спасението се криеше единствено във внимателното обмисляне.

Някога пред тази порта трябва да беше имало площад с огромен фонтан по средата. Част от фонтана все още личеше — куп изпочупени статуи сред голям кръгъл басейн, а и откритото пространство около него не беше пострадало много от времето. За да стигне до портата, трябваше да измине почти стотина разтега, като прикритие от следящите го погледи щеше да му бъде само нощта. Тази мисъл също не беше от най-приятните. Спомняше си много добре ужаса от невидимите преследвачи.

Той се замисли за роговете, които беше чул от вътрешността на града преди малко. За малко щеше да се върне назад, помислил, че може би някой от останалите е заловен, но съобрази, че ако са хванати, сам няма да може да се справи. „Не и срещу… колко каза Лан, че са… стотина тролоци и четирима Чезнещи. Моарейн Седай каза да продължим към реката.“

Отново насочи вниманието си към портата. Обмислянето му не доведе до кой знае какъв резултат, но поне успя да вземе решение. Излезе с коня си от дълбоките сенки и се озова на откритото, малко по-светло пространство.

Когато го стори, от другата страна на площада изчаткаха копитата на друг кон и спряха. Той също спря и ръката му напипа секирата. Оръжието обаче не го успокои много. Ако онази тъмна фигура се окажеше Чезнещ…

— Ранд? — чу се слаб, колеблив глас.

Младежът въздъхна облекчено.

— Перин съм, Егвийн — отвърна й той също така тихо. Въпреки това му се стори, чо гласът му прозвуча прекалено високо.

Двата коня се събраха край фонтана.

— Виждал ли си някой от останалите? — запитаха се едновременно и двамата и си отговориха с тръскане на главите.

— Ще се оправят — промърмори Егвийн и потупа врата на Бела.

— Нали?

— Моарейн Седай и Лан ще се погрижат за тях — отвърна Перин. — Двамата ще се погрижат за всички ни, щом стигнем реката.

— Поне се надяваше, че ще стане така.

Изпита огромно облекчение, след като подминаха портата, колкото и тролоци да се криеха из горите наоколо. Или Чезнещи. Помъчи се да не мисли за това. Голите клони не можеха да скрият водещата ги напред червена звезда, а и вече се бяха измъкнали от Мордет, който го беше изплашил много повече от кръвожадните тролоци.

Скоро щяха да стигнат до реката и да се съберат с Моарейн, а тя на свой ред щеше да ги измъкне от преследващите ги чудовища. Вярваше в това, защото имаше нужда от тази вяра. Вятърът блъскаше клоните. Някъде сред мрака изпищя сова и двамата с Егвийн долепиха конете си плътно един до друг, сякаш да се сгушат на топло. Бяха съвсем сами.

Някъде зад гърба им отново прозвуча тролокски рог, на бързи, призивни ревове, подканяйки преследвачите им да бързат. Да бързат. После зад тях се чу гърлено получовешко ръмжене, прекъсвано от протяжния вой на рога. Ръмженето се усили, щом преследвачите им надушиха човешката миризма.

Перин извика „Давай!“ и подкара коня си в галоп. Егвийн го последва и двамата пришпориха конете, без да ги е грижа за шума, който вдигаха, нито за клоните, които ги шибаха през лицата и гърдите.

Докато препускаха през дърветата, водени по-скоро от инстинкта си, отколкото от призрачната звездна светлина, Бела започна да изостава. Перин погледна назад. Егвийн подритваше кобилата и я шибаше с юздите, но нищо не помагаше. Ако се съдеше по виковете, тролоците ги приближаваха доста бързо.

— Побързай! — извика момъкът. Вече можеше да различи мрачните силуети на тролоците, промъкващи се зад тях между дърветата. Зурлестите същества се зъбеха и врещяха, вледенявайки кръвта в жилите им. Той стисна дръжката на секирата и отново я подкани:

— Побързай, Егвийн! Бързо!

Изведнъж конят му изцвили и той започна да пада, изсули се от седлото, а конят се срина под него. Ръцете му се изпънаха напред, за да се хванат за нещо, и той полетя с главата надолу в ледената вода. Беше се озовал на ръба на стръмния бряг на Аринел.

По-скоро усети, отколкото чу нов плясък, и реши, че Егвийн е повторила примера му. Изпръхтя и изплю погълнатата вода. Не беше никак лесно да се задържи на повърхността. Дрехите и наметалото му бяха подгизнали, ботушите му се бяха напълнили с вода. Огледа се за Егвийн, но видя само лунния блясък, развълнуван от бръснещия вятър.

— Егвийн? Егвийн?

Едно копие профуча точно пред него и плисна вода в очите му. Чуха се нови плясъци. Гърлените гласове на тролоците гневно зареваха край речния бряг и той се отказа да я вика повече.

Течението го повлече, но ехтящите ревове го следваха по брега, без да изостават. Той разкопча наметалото си и заплува тромаво към отсрещния бряг. Надяваше се, че там поне няма тролоци.

Плуваше, както се беше научил у дома, във вировете и езерцата на Водния лес. Пенеше водата с ръце, риташе с крака и гледаше да държи главата си над водата. Не беше никак лесно. Дори и без наметалото дрехите и ботушите му тежаха почти колкото него самия. А и секирата го дърпаше и заплашваше да го извърти, дори да го завлече към дъното. Неведнъж се поколеба дали да не хвърли и нея. Но всеки път си представяше как ще излезе на другия бряг и ще завари там нови дебнещи го тролоци. Секирата едва ли щеше да му помогне много срещу половин дузина чудовища — едва ли и срещу едно, но все пак беше за предпочитане пред две голи ръце.

След известно време вече не беше сигурен дали ръцете му изобщо ще успеят да вдигнат брадвата. Истинска мъка беше дори да ги движи и с всяко следващо замахване лицето му все по-трудно се подаваше над водата. „Един работен ден в ковачницата не може и да се сравни с това“ — помисли си той изтощен. В този момент изриталият назад крак се опря в нещо. Едва след като изрита отново, разбра какво е. Дъното. Беше стигнал до плиткото. Беше преплувал реката.

Премръзнал, уморен и сам, той се закатери по речния бряг, за да намери някакъв подслон.

* * *

Ранд потупа Облак по врата и му зашепна успокоително. Конят наведе глава и нозете му затанцуваха припряно. Тролоците бяха изостанали — поне така изглеждаше, — но Облак усещаше вонята им с ноздрите си. Мат яздеше край него с лък в ръка и погледът му предпазливо обхождаше мрака пред тях, докато Ранд и Том заничаха през клоните да не изгубят от очи пътеводната червена звезда. Не беше никак трудно да я държат в полезрението си, въпреки изпречващите се над главите им клони, поне докато препускаха право към нея. Но после срещу тях се появиха нови тролоци и те свиха настрани, а двете групи чудовища се събраха в една и хукнаха след тях. Тролоците успяха да издържат на надпреварата с конете, но само на стотина крачки, след което най-сетне се отказаха от гонитбата и воят зад гърбовете им замря. Но в същото време, след всичките извъртания и завои, бяха изгубили звездата.

— Смятам, че е натам — каза Мат и посочи надясно. — Накрая завихме на север, така че изток трябва да е натам.

— Ето я — извика рязко Том и посочи през преплетените клони вляво, точно към червената звезда. Мат изсумтя нещо под нос.

С периферното си зрение Ранд мерна някакво безшумно движение и иззад едно от дърветата изскочи тролок, размахал примка. Ранд заби пети в хълбоците на коня и той се понесе напред тъкмо в мига, в който зад първата от сенките изникнаха още две. Една от примките се плесна в гърба на Ранд и го накара да потръпне.

Една стрела излетя и прониза едно от звероподобните същества точно между очите, след което Мат се спусна край него и конете им се втурнаха през дърветата. Разбра, че препускат към реката, но не беше сигурен дали това ще ги спаси. Тролоците тропаха след тях, толкова близо, че всеки момент можеха да се пресегнат и да сграбчат опашките на конете им. Ако ги достигнеха още само с половин стъпка, примките им щяха да ги закачат и да ги издърпат от седлата.

Ранд се наведе съвсем ниско към врата на сивушкото, за да добави още малко разстояние между собствения си врат и застрашително люлеещите се примки. Изведнъж се зачуди къде ли беше изчезнал Том. Дали веселчунът не беше решил, че е по-добре да се измъква сам?

Внезапно скопецът на Том изтопурка в нощта зад тримата тролоци. На чудовищата им остана време само колкото да се извърнат изненадани, когато ръцете на веселчуна замахнаха първо назад, а след това напред. Стомана просветна на лунната светлина. Един от тролоците залитна напред, завъртя се и се срина на земята. Вторият рухна на колене, запищя и протегна двете си ръце към гърба. Третият изръмжа, оголвайки острите си зъби, но след като спътниците му рухнаха, се извъртя и потъна в горския мрак. Ръката на Том отново изплющя като камшик след него, тролокът изврещя, после виковете му заглъхнаха в далечината.

Ранд и Мат дръпнаха юздите и зяпнаха веселчуна.

— Отидоха ми най-добрите ножове — промърмори Том, но не си направи труда да слезе и да си ги прибере. — Онзи ще доведе други. Надявам се, че реката не е далече. Надявам се… — Без да довърши на какво друго се надява, той се понесе в галоп и двамата младежи го последваха.

Скоро стигнаха ниския речен бряг. Дърветата растяха до самата черна вода, чиято осветена от луната повърхност леко се вълнуваше от студения вятър. Ранд изобщо не можеше да види отсрещния бряг. Мисълта, че ще трябва да я прекосят на сал в тази тъмница, изобщо не му харесваше, но оставането им тук — още по-малко. „Ако се наложи, ще я преплувам.“

Някъде далече изрева тролокски рог, остър, пронизителен и призоваващ. Беше първият зов на рог, откакто бяха напуснали руините. Ранд се зачуди дали не означава, че някой от спътниците им е заловен.

— Няма смисъл да стърчим тук цяла нощ — каза Том. — Да избираме посока. Нагоре или надолу?

— Но Моарейн и останалите могат да са и нагоре, и надолу — възрази Мат. — Която посока и да изберем, можем да се отдалечим още повече от тях.

— Че можем, можем. — Том сръга скопеца си и го подкара покрай брега. — Че можем, можем. — Ранд погледна Мат, който сви рамене и двамата тръгнаха след него.

Известно време не са забелязваше никаква промяна. Брегът по някои места ставаше по-стръмен, на други по-полегат, но нощта, вятърът и речната вода си бяха все едни и същи, черни и студени. Тролоци нямаше. Това беше единствената разлика, която Ранд с радост отбеляза.

След което забеляза някаква светлинка напред, съвсем мъничка ярка точица. Докато яздеха към нея, прецени, че светлината е високо над реката, сякаш е окачена на някое дърво. Том ускори ход и започна да си тананика нещо под носа.

Най-сетне успяха да различат източника на светлината. Фенер, закачен на върха на една от мачтите на голяма търговска ладия, привързана за нощувка в малко заливче. Ладията, дълга поне осемдесет стъпки, леко се поклащаше от течението, изпъвайки въжетата, с които беше привързана. По палубата не се забелязваше никакъв човек.

— Виж ти — промълви Том и слезе от коня си. — По-добро е от сала на Айез Седай, нали? — Той стоеше приведен, опрял ръце на бедрата си, и задоволството му си личеше дори сред мрака. — Този съд не изглежда да е предназначен за превоз на коне, но като се има предвид опасността, пред която е изправен и за която ще ги предупредим, капитанът му би трябвало да прояви благоразумие. Само ме оставете аз да поговоря с него. И свалете одеялата и седлата, за всеки случай.

Ранд слезе от коня и започна да развързва вещите си.

— Нали не смяташ да тръгваме без останалите?

На Том не му остана време да му отвърне какво точно смята. Сред оголеното от дървета пространство сякаш от нищото изникнаха два тролока, виещи и размахващи примките си, и след тях още четири. Конете се вдигнаха на задните си крака и изцвилиха. Викове в далечината им подсказаха, че се приближават още.

— На ладията! — извика Том. — Бързо! Оставете всичко! Бягайте! Събуждайте се, глупаци! Тролоци!

Ранд дръпна одеялото и дисагите и бързо последва веселчуна. Прехвърли вещите си през борда, скочи след тях и блъсна някакъв човек, който явно току-що се беше събудил. Мъжът изпъшка и падна, Ранд се стовари отгоре му — и в същия миг един прът с кука се заби в перилото до тях. Из цялата ладия се разнесоха викове, по дъските на палубата затопуркаха крака.

Две космати ръце се хванаха за перилото до пръта и над тях се надигна козя глава. Загубил равновесие, залитайки, Ранд все пак успя да измъкне меча си и замахна. Тролокът изпищя и се дръпна.

По цялата палуба тичаха хора, викаха и сечаха със секири задържащите въжета. Ладията трепна и се понесе по течението. При носа трима мъже се боричкаха с един тролок. Профуча копие, изсвистяха стрели. Човекът, когото Ранд беше съборил, запълзя по палубата на четири крака и вдигна ръце за пощада:

— Милост! — извика той. — Вземи каквото искаш, цялата ладия вземи, само ме пощади!

Изведнъж нещо удари Ранд в гърба и го събори на палубата. Мечът се плъзна по дъските далеч от протегнатата му ръка. Отворил широко уста, мъчейки се да си поеме дъх, той задрапа с пръсти да го достигне. Мускулите му се отзоваха болезнено бавно. Гърчеше се като охлюв. Човекът, който беше поискал да го пощадят, изгледа изплашено меча и се шмугна в сенките.

Примрял от болка, Ранд успя да се озърне през рамо и разбра, че късметът му е на изчерпване. Един тролок с вълча муцуна се беше подпрял на парапета и се взираше в него. Ранд се мъчеше отчаяно да се добере до дръжката на меча, да се изправи и да побегне, но ръцете и краката му не искаха да му се подчинят. Гърдите му сякаш бяха стегнати в железни скоби. В очите му заиграха сребристи петна. Огледа се панически накъде да побегне, Нямаше накъде.

— Не!

Изведнъж ладията рязко се килна, звярът се изпусна от перилата и пльосна във водата.

Олюлявайки се, Ранд се изправи и вдигна меча си, като за пръв път го стисна с две ръце, както го беше учил Лан, макар да нямаше вече срещу кого да го използва. Пространството черна вода между брега и ладията се увеличаваше бързо. Виковете на тролоците по брега заглъхнаха назад.

Някакъв плещест брадат мъж, облечен в дълго до коленете палто, изтопурка по палубата и изкрещя:

— Гелб! Нещастник такъв! Къде си се скатал, Гелб! — Говореше много бързо, думите му просто се сливаха и Ранд едва го разбираше. — Не мож’ се криеш от мене на собствения ми кораб. Бързо ми доведете Гелб тука!

Един от членовете на екипажа се появи с фенер в ръка, други двамина изтикаха напред някакъв дългонос мъж с изпито лице. Ранд разпозна в него човека, който му беше предложил да вземе цялата ладия. Очичките на мъжа заиграха във всички посоки, отбягвайки погледа на якия мъж.

— Не трябваше ли да си на вахта, Гелб? — попита якият.

Гелб изглеждаше искрено изненадан.

— Ама аз бях. Само че ей този ме стресна. — Гелб посочи Ранд. — Аз си стоях на пост, точно както ми каза, когато тоз’ скочи и ме перна с един кривак. — Той опипа отока по лицето си, смръщи се от болка и изгледа Ранд кръвнишки. — Щях да го надвия, ама дойдоха тролоците. Той е в съюз с тях, капитане. Мраколюбец. Съюзник на тролоците.

— Съюзник е той на старата ми баба! — изрева капитанът. — Аз не те ли предупредих тебе за последно, Гелб? Като стигнем Бели мост, да ми се махаш от главата! Махай от очите ми, за да не те изхвърля още сега. — Гелб се сви и се отдалечи, а капитанът изръмжа: — Ама и тия тролоци не ме оставят на мира. Защо не ме оставят? Защо?

Ранд се обърна към брега и с изненада забеляза, че той вече не се вижда. Двама мъже от екипажа натискаха кърмилното весло. Във водата се чуваше ритмичен плясък на гребла. Ладията беше поела на път.

— Капитане — обади се Ранд. — На брега останаха наши приятели. Ако се върнете да ги приберем, сигурен съм, че ще ви възнаградят добре.

Кръглото лице на капитана се извърна към Ранд. В този момент се появиха Том и Мат и той обхвана и тях с безизразния си поглед.

— Капитане — почна Том с поклон. — Позволете да ви…

— Я елате долу — каза капитанът. — Да разбера аз к’во ще возя и к’во няма да возя. Хайде.

Капитанът разполагаше със спретната каюта, до която се слизаше по къса дървена стълба. Всичко вътре създаваше впечатление, че си е съвсем на място, чак до палтата и наметалата, окачени на закачалките на вратата. Каютата се простираше по ширината на кораба, с широко легло, вградено откъм единия борд, и тежка маса, монтирана от другата страна. Имаше само един стол с висока черна облегалка и капитанът се разположи на него, като подкани тримата да седнат където пожелаят — по денковете и пейките, които бяха единствената друга мебел. Мат понечи да седне на леглото, но високото прокашляне на домакина го спря.

— Значи — започна капитанът, след като всички се разположиха. — Аз съм Бейл Домон, капитан и собственик на „Вейка“, сиреч този кораб. А вие кои сте и къде сте тръгнали посред нощ, та ми изскачате така от нищото, и що да не ви хвърля още сега зад борда заради неприятностите, дето ми довлякохте на главата?

Ранд примигна изненадано. Да ги хвърли през борда?

Мат припряно понечи да обясни:

— Не искахме да ви създадем неприятности. Ние просто пътуваме за Кемлин и оттам за…

— И оттам — накъдето вятърът ни отвее — намеси се бързо Том. — Така пътуваме ние, веселчуните, като прашинки, подети от вятъра. Аз съм веселчун, нали се сещате, викат ми Том Мерилин. — Той тръсна наметалото си, за да се видят разноцветните му кръпки, сякаш капитанът можеше и да не ги е забелязал. — Тези двама селски сополанковци искат да ми станат чираци, макар че не съм много сигурен дали трябваше да ги взимам със себе си. — Ранд погледна към Мат, който се беше ухилил.

— Дотук добре — отвърна учтиво капитан Домон. — Но това не ми говори нищо. По-лошо. Късметът да ме остави дано, но това място е толкова далече от Кемлин, че за по-далече не мога и да се сетя.

— О, това е дълга история — отвърна Том и тутакси се зае да я разкаже.

Според Том, той бил заклещен от зимата в един рудничарски град в Мъгливите планини, отвъд Бейрлон. Докато бил там, чул разни легенди за съкровище, датиращо от Тролокските войни, скрито в руините на древния град Аридол. По случайност бил узнал местоположението на Аридол от една карта, дадена му от някакъв негов приятел от Иллиан, чийто живот някога бил спасил, и човекът споменал, че тази карта можела да направи Том богат, нещо, на което той не вярвал, докато не чул легендите. Когато снегът се стопил достатъчно, той тръгнал с неколцина спътници, в това число тези двамата кандидати да му станат чираци, и след изнурително и трудно пътуване наистина намерили порутения град. Но се оказало, че съкровището принадлежало на един от самите Властелини на ужаса и тролоците били изпратени от него да приберат имането обратно в Шайол Гул. Почти всяка опасност, на която действително се бяха натъквали — тролоци, мърдраали, драгхарът, Мордет, Машадар — го отпращаше от един разказ към друг, въпреки че Том изкарваше нещата така, уж че видиш ли, всички ужасии били насочени специално срещу него и как сам храбро се справял с всички тях. След славни подвизи, особено от страна на самия Том, те успели да се измъкнат, гонени от тролоците, но през нощта се разделили и най-сетне Том и двете момчета намерили убежище на последното възможно място, прегостоприемната ладия на почитаемия капитан Домон.

Капитан Домон нервно потропваше с пръсти по облегалката на стола.

— На таз приказка малко народ ще повярва. Е, разбира се, аз сам видях тролоците, но…

— Всичко е вярно от игла до конец — увери го Том. — Поне за този, който е преживял всичко това.

— Да сте взели нещо от това съкровище?

Том със съжаление разпери ръце.

— Уви, малкото, което успяхме да отмъкнем, остана на конете ни, но те избягаха, когато се появиха последните тролоци. Всичко, което ми остана, са флейтата и лютнята ми, няколко медни монети и дрехите на гърба ми. Но повярвайте ми, не ви трябва нищо от това съкровище. То е омърсено от Тъмния. По-добре да си остане сред руините или да си го приберат тролоците.

— Значи нямате пари да си платите превоза? Не бих пуснал и родния си брат да пътува с мен, ако не може да си плати, особено ако ми е довлякъл тролоци след себе си да ми трошат перилата и да ме карат да си режа въжетата. Ама защо и аз не ви пусна да преплувате обратно, откъдето сте дошли, и да ми се махнете от главата?

— Нали няма просто така да ни оставите на брега? — каза Мат. — Ами че там гъмжи от тролоци!

— Кой казва, че ще ви закарам на брега? — отвърна сухо капитанът. Изгледа ги за секунда, след което разпери широките си длани. — Бейл Домон е благоразумен човек. Няма да ви хвърля през борда, ако можем да го уредим някак си. Както виждам, един от чираците ти има меч. А пък на мене ми трябва такъв хубав меч, и какъвто съм си добряк, ще ви оставя да пътувате с нас чак до Бели мост.

Том отвори уста да каже нещо, но Ранд го изпревари:

— Не!

Не беше му го дал Том, за да се пазари. Ръката му опипа дръжката и чаплата на нея. Докато го имаше, все едно че Трам беше с него.

Домон поклати глава.

— Е, щом не, не. Но Бейл Домон не вози безплатно, дори да е родната му майчица.

Макар и с неохота, Ранд изпразни джоба си. Вътре нямаше кой знае какво, само няколко петачета и монетата, която му беше дала Моарейн. Подаде ги на капитана. Мат въздъхна и също изпразни джобовете си. Том ги изгледа гневно, но веднага на лицето му грейна усмивка и Ранд не беше сигурен дали не му се е сторило.

Капитан Домон дръпна двете дебели сребърни монети от ръцете на момчетата и извади малки везни и подрънкваща кесия от обкованото с бронз чекмедже на бюрото си. След като ги претегли внимателно, той пусна монетите в кесията си и им върна шепа дребни монети.

— До Бели мост — заяви той и изрядно си отбеляза нещо в обшития с кожа тефтер.

— Много е скъпо — възрази Том.

— Плюс щетите на кораба ми — отвърна кротко капитанът, прибра везните и кесията с пари в чекмеджето и го затвори с доволно изражение. — Плюс още малко за това, че ми довлякохте тролоците, та да плавам посред нощ при толкоз плитчини, в които мога да заседна.

— Ами останалите? — попита Ранд. — Няма ли да качите и тях? Сигурно вече са стигнали до брега.

Капитан Домон изненадано повдигна вежда.

— Ти да не мислиш, че стоим на едно място? Късметът да ме съсипе дано, вече трябва да сме на три-четири мили оттам, където се качихте. Тролоците накараха хората ми да си плюят на ръцете — а те познават тролоците доста добре, пък и течението също помага. Но все едно, не бих се върнал на брега, та ако ще и родната ми баба да ме чака там. Изобщо няма и да спра, докато не стигнем до Бели мост. Гонили са ме мене тролоци по петите много пъти и преди тази нощ, и не ща да ги виждам повече.

Том се наведе напред заинтригуван.

— Срещали сте тролоци и преди? Скоро ли?

Домон се поколеба, изгледа Том изпод свъсените си вежди, но когато заговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.

— Зимувах в Салдеа, веселчуне. Не че горях от желание, но реката замръзна рано и ледът се счупи доста късно. Казват, че от най-високите кули на Марадон можело да се види Погибелта, ама аз не държа толкоз да я виждам. И там съм бил, и все разправяха за тролоци, нападнали по някоя ферма или нещо такова. Ама тази зима почти всяка нощ пламваше по някоя ферма. Ей, че и цели села понякога, дума да няма. Стигнаха чак до градските стени. И не стига това, ами хората все разправяха, че Тъмния се е разшавал, че иде Последният ден. — Той потръпна и се почеса по тила, сякаш от самата мисъл темето го беше засърбяло. — Чакам момента, когато най-сетне ще стигна при хора, дето мислят, че тролоците са приказки, че това, дето го разправям, са търговски измишльотини.

Ранд беше престанал да слуша. Беше зяпнал в отсрещната стена, замислен за Егвийн и останалите. Никак не му се струваше справедливо, че сега той самият е в безопасност на „Вейка“, докато те все още са някъде навън, в тъмната и студена нощ. Капитанската кабина вече не му се струваше толкова уютна.

След малко веселчунът ги забута с Мат нагоре по стълбата, извинявайки се през рамо на капитан Домон заради невъзпитаните селски сополанковци. Ранд се заизкачва, без да промълви нито дума.

Щом се озоваха на палубата, Том бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и ги загълча:

— Щях да изплатя превоза ни с няколко песни и разкази, ако вие двамата не бяхте бързали толкова да си показвате сребърниците.

— Не съм толкова сигурен — възрази Мат. — Думите му, че ще ни изхвърли във водата, звучаха съвсем сериозно.

Ранд бавно пристъпи към перилото и се надвеси през него, загледан в обгърнатата в непрогледен мрак река. Не се виждаше нищо наоколо, освен чернота. След минута Том постави ръка на рамото му, но младежът не помръдна.

— Нищо не можеш да направиш, момко. Освен това те сигурно са вече в безопасност с… с Моарейн и Лан. Можеш ли да измислиш някои по-добри от тях, които да ги спасят?

— Опитах се да я разубедя, та да не тръгва с нас — промълви Ранд.

— Направил си каквото си могъл, момко. Никой не може да иска от теб повече.

— Казах й, че ще се грижа за нея. Трябваше да се постарая повече. — Стърженето на веслата и шумоленето на такелажа припяваха тъжно в нощта. — Трябваше да се постарая повече — прошепна той.