Робърт Джордан
Окото на света (22)

Глава 21
Вслушай се във вятъра

Слънцето хвърли първите си лъчи в дерето недалече от речния бряг, където, до ствола на млад дъб, спеше Нинив. Конят й също спеше с наведена глава и широко разтворени крака. Поводите му бяха увити около китката й. Когато първите слънчеви лъчи докоснаха клепачите му, животното отвори очи и дръпна юздите. Нинив се сепна и се събуди.

За миг се огледа, чудейки се къде се намира, а когато най-накрая се сети, се заозърта още по-диво.

— Светлината да те опази, жено — промърмори тя. — Щом не можеш да останеш будна и една нощ. — После развърза юздите, разтри изтръпналата си китка и се изправи. — Можеше да се събудиш в казана на тролоците.

Сухите листа изшумоляха под краката й, когато се изкачи по брега на дерето и надникна горе. От реката я деляха само няколко ясенови дървета. Голите им сухи клони ги правеха да изглеждат мъртви. Реката беше пуста. На далечния отсрещен бряг се виждаха пръснати вечнозелени дървета, върбалак и елши и й се стори, че дърветата отвъд са дори по-малко, отколкото от нейната страна. Ако Моарейн и някой от младежите бяха успели да се прехвърлят, се бяха скрили добре. Разбира се, нямаше никакво основание да смята, че са се прехвърлили или са опитали да се прехвърлят точно срещу нея. Можеше да се намират на десетина мили както нагоре, така и надолу по реката. „Ако изобщо са оцелели и са живи след тази нощ.“

Ядосана на себе си, че си е позволила и да помисли такова нещо, тя се плъзна назад в дерето, където бе намерила убежище. Дори преживяната Зимна нощ и битката преди Шадар Логот не я бяха подготвили за последната нощ, за онова нещо — Машадар. Паническото препускане и чуденето дали някой от останалите е оцелял и кога ще се озове сама, лице в лице с някой Чезнещ или срещу тролоци, я бе съсипало. Чуваше в далечината ръмженето и виковете на тролоците, както и воя на роговете им, който я вледеняваше повече и от студения нощен вятър, но след първия сблъсък сред руините се натъкна на тях само веднъж, и то извън града. Десетина твари сякаш изникнаха от земята на по-малко от тридесет разтега пред нея и моментално я нападнаха, като виеха, крещяха и размахваха куките и примките си. Но когато обърна коня си, те млъкнаха, надигнали муцуните си във въздуха да душат. Тя ги загледа, твърде изплашена, за да побегне, но те й обърнаха гръб и изчезнаха в мрака. И това беше най-ужасното, което преживя.

— Знаят миризмата на тези, които търсят — продума тя на коня си. — И тя не е моята. Изглежда, Айез Седай ще излезе права, Пастира на нощта да я глътне дано.

Взела най-сетне решение, тя тръгна по течението на реката, водейки коня си. Вървеше бавно и предпазливо се озърташе. Това, че снощи тролоците се бяха отказали да я гонят, все още не означаваше, че ще я подминат, ако отново се натъкне на тях. Със същото внимание, с което оглеждаше дърветата, следеше и земята пред себе си. Ако останалите бяха прекосили реката по-надолу от нейното скривалище, щеше да забележи някакви следи. Възможно беше дори да ги намери все още на този бряг. Ако не ги намереше, можеше поне да стигне, рано или късно, до Бели мост, а после да хване пътя от Бели мост за Кемлин и оттам — право към Тар Валон.

Тази перспектива беше достатъчно неприятна. Доскоро почти не беше излизала от Емондово поле. Таренов сал й се беше сторил странен; Бейрлон щеше да я накара да зяпне от удивление, ако не беше толкова загрижена да намери Егвийн и момчетата. Но не позволи тези мисли да я разколебаят. Рано или късно щеше да намери Егвийн. Или да накара Айез Седай да отговаря за онова, което можеше да им се случи. Едното или другото, закле се тя.

Тук-там се натъкваше на следи, и то много, но не можеше да прецени дали тези, които ги бяха оставили, бяха преследвали или бяха преследвани. Някои от следите бяха от ботуши, които можеха да принадлежат както на хора, така и на тролоци. Други бяха от копита — те явно бяха оставени от тролоци. Но така и не намери някакъв ясен знак, който да й подскаже, че се е натъкнала на стъпките на онези, които търсеше.

Беше изминала може би около четири мили, когато вятърът донесе до ноздрите й миризма на пушек. Носеше се по речния бряг по-долу, при това от не много далече. Тя се поколеба за миг, после завърза коня сред няколко ели, които щяха да прикрият животното. Пушекът можеше да издава и присъствието на тролоци, но единственият начин да разбере това беше да погледне. Постара се да не мисли за какво тролоците биха могли да използват огъня.

Приведена, Нинив запритичва от дърво до дърво, кълнейки наум фустите си. Женските дрехи не бяха пригодени за разузнаване. Конско цвилене я накара да спре. Когато най-сетне надникна предпазливо иззад ствола на един ясен, видя Стражника, слизащ от гърба на бойния си жребец в едно малко сечище край брега. Айез Седай седеше на един пън до малък огън, на който току-що беше започнало да кипи котле с вода.

— Всички са изчезнали — чу се мрачният глас на Лан. — Два часа преди изгрев слънце четирима Получовеци са се отправили на юг, доколкото мога да преценя — те не оставят много следи след себе си, — но тролоците са се махнали. Дори труповете, а за тролоците се знае, че не отнасят мъртвите си. Освен да са били гладни.

Моарейн пусна шепа билки в кипналата вода и свали котлето от огъня.

— Възможно е всички да са се върнали в Шадар Логот и той да ги е погълнал, но би било прекалено глупаво да разчитаме на това.

Ароматният дъх на чая се понесе във въздуха към Нинив. „О, Светлина, дано гладният ми стомах не ме издаде.“

— Липсваха ясни следи от момчетата или някой от останалите. Стъпките са твърде омесени, за да се каже със сигурност. — Нинив се усмихна от скривалището си. Провалът на Стражника да я усети беше нейното малко отмъщение. — Но нещо друго е важно, Моарейн — продължи мрачно Лан. — Мога да приема появата на тролоци в Две реки, дори на стотина тролоци. Но това тук? Вчера тук се бяха събрали поне хиляда тролоци, и всички с една цел — да заловят нас.

— Имахме късмет, че не всички се включиха в претърсването на Шадар Логот. Мърдраалите сигурно са се усъмнили, че ще се осмелим да се скрием там, но също така не са искали да се върнат в Шадар Логот, без да претърсят щателно наоколо. Тъмния съвсем не е милостив господар.

— Не се опитвай да се измъкнеш от отговора. Знаеш какво имам предвид. Ако тези хиляда са били тук с цел да бъдат пратени в Две реки, защо не са били изпратени? Отговорът може да бъде само един. Изпратени са били, след като прекосихме Тарен, когато вече е станало ясно, че един мърдраал и сто тролока не са достатъчни. Как? Как са били изпратени? Ако хиляда тролока могат да бъдат прехвърлени толкова далеч на юг от Погибелта толкова бързо и незабелязано да не говорим колко лесно бяха изтеглени след това — дали не могат да бъдат изпратени десет хиляди тролоци в сърцето на Салдеа, или в Арафел, или в Шиенар? Граничните земи могат да бъдат опустошени само за една година.

— Целият свят може да бъде опустошен за пет години, ако не намерим момчетата — отговори просто Моарейн. — Този въпрос също ме тревожи, но нямам отговор за него. Пътищата са затворени и днес не е останала нито една достатъчно силна Айез Седай, която да може да Пътува. Освен ако някой Отстъпник се е освободил. — Дано Светлината не допусне това да стане, нито сега, нито никога — няма нито един човек, който да го може. Във всеки случай не мисля, че и всички Отстъпници заедно биха могли да преместят хиляда тролоци от едно място на друго. Но нека сега-засега да помислим за текущите ни проблеми. За момента всичко друго трябва да почака.

— Момчетата. — Това не беше въпрос.

— Докато ти търсеше, и аз свърших малко работа. Един от тях е прехвърлил реката и е жив. Що се отнася до другите, има някаква тънка следа по течението на реката, но веднага щом я улових, се стопи. Връзката беше прекъснала часове преди да започна да търся.

Свита зад дървото, Нинив се намръщи озадачена.

Лан престана да обикаля около огъня.

— Смяташ ли, че Получовеците, които са тръгнали на юг, може да са ги хванали?

— Възможно е. — Моарейн си наля чай. — Но не мога да допусна възможността да са загинали. Не мога. Не смея. Ти сам знаеш какъв е залогът. Тези млади мъже са ми необходими. Че онзи в Шайол Гул ще ги преследва, го разбирам. Че ще има съпротива вътре в Тар Валон, дори от страна на Амирлинския трон, и това го разбирам. Винаги ще се намерят Айез Седай, които ще приемат само едно решение. Но… — Изведнъж тя остави чашата си на земята, изправи гръб и се смръщи. — Ако следиш прекалено внимателно вълка промърмори тя, — мишката може да те ухапе за глезена. — След което се извърна към дървото, зад което се криеше Нинив. — Госпожице ал-Мийра, ако желаете, можете вече да излезете от скривалището си.

Ниний се изправи и забърса припряно листата, полепнали по дрехите й. Лан се извърна с лице към дървото веднага щом очите на Моарейн погледнаха натам. Мечът му вече беше в ръката, преди тя да спомене името на Нинив. Сега той го прибра в ножницата с повече сила, отколкото беше необходимо. Лицето му си остана точно толкова равнодушно, каквото беше винаги, но на Нинив й се стори, че около устните му се бяха появили бръчици. Изпита задоволство — нали Стражникът не беше забелязал присъствието й.

Но това задоволство продължи само миг. Тя закова очи в Моарейн и пристъпи решително към нея. Искаше й се да може да запази хладнокръвие и спокойствие, но гласът й трепереше от гняв.

— В какво си замесила Егвийн и момчетата? В какви мръсни Айез Седайски заговори смяташ да ги използваш?

Айез Седай вдигна чашата си и спокойно отпи от чая. Но когато Нинив пристъпи още към нея, Лан протегна ръка и препречи пътя й. Тя се опита да го бутне и с изненада установи, че ръката на Стражника се отмести не повече, отколкото би се отместил дъбов ствол. Не че беше слаба, но мускулите му се оказаха железни.

— Чай? — предложи й Моарейн.

— Не, не искам чай. Няма да пия от чая ти, дори да умирам от жажда. Няма да използваш хората от Емондово поле в мръсните си игри.

— Стига приказки, Премъдра. — Моарейн обръщаше повече внимание на чая си, отколкото на Нинив. — Сама можеш да овладееш Единствената сила, ако се потрудиш малко.

Нинив отново се опита да отмести ръката на Лан; тя отново не помръдна и жената реши да не й обръща внимание.

— Остава само да ми кажеш, че съм тролок.

Усмивката на Моарейн бе изпълнена с такава увереност, че й се дощя да я удари.

— Допускаш ли, че мога да се озова лице в лице с жена, която може да се докосва до Верния извор и да прелива Единствената сила, макар и само понякога, без да разбера за нея? По същия начин, както ти си усетила възможностите на Егвийн. Как мислиш разбрах, че се криеш зад дървото? Ако не бях се разсеяла, щях да знам, че си там още в мига, в който се появи. Разбира се, че не си тролок, след като мога да долавям близостта на злото на Тъмния. Това, което усещам, е Нинив ал-Мийра, Премъдра на Емондово поле, която все още не знае, че владее Единствената сила.

Лан гледаше Нинив с поглед, който никак не й се харесваше; стори й се изненадан и преценяващ, въпреки че лицето му не издаваше нищо. Само очите. Егвийн наистина беше особена — винаги го беше знаела. От Егвийн можеше да се получи великолепна Премъдра. „Те действат заедно — помисли си тя. — Опитват се да ме извадят от равновесие.“

— Не искам да слушам повече за това. Ти…

— Трябва да слушаш — прекъсна я Моарейн твърдо. — Имах някои подозрения, когато се появих в Емондово поле, още преди да те срещна. Хората ми казаха колко притеснена била Премъдрата от това, че не е предсказала закъсняването на пролетта. Разказаха ми колко добра била в предсказването на времето и на посевите. Казаха ми колко добре лекувала, как понякога лекувала рани, които можели да гноясат, така, че от тях не оставал и белег. Единствената лоша дума, която чух за теб, беше от хора, които мърмореха, че си била твърде млада за такава отговорност, и това само подсили подозренията ми. Толкова много умения и толкова млада.

— Госпожа Барран ме научи добре. — Постара се да не поглежда към Лан, но очите му все пак я караха да се чувства неловко, затова се загледа над главата на Айез Седай, към реката. „Как си е позволило селото да клюкарства пред една чужденка!“ — Кой ти каза, че съм прекалено млада? — настоя тя.

Моарейн се усмихна, но не позволи да я отклоняват.

— За разлика от повечето жени, които твърдят, че могат да слушат вятъра, ти наистина можеш, понякога. О, разбира се, това няма нищо общо със самия вятър. Свързано е с елементите Въздух и Вода. И не е нещо, за което човек трябва да бъде учен. То е вродено при теб така, както е вродено и у Егвийн. Но ти си се научила да го държиш под контрол, докато Егвийн все още трябва да се учи. Две минути след като се срещнах с теб очи в очи, вече го бях разбрала. Спомняш ли се как изведнъж те попитах ти ли си Премъдрата? Защо, мислиш? По нищо не се отличаваше от останалите млади жени в селото, подготвящи се за Празника. Въпреки че търсех млада Премъдра, аз предполагах, че срещна жена поне с десетина години по-възрастна от теб.

Нинив си спомняше много добре тази среща. Тази жена, притежаваща по-голямо самообладание от всяка жена в Женския кръг, облечена по-хубаво от всяка друга жена, която беше виждала, и която я нарече „дете“. А после Моарейн изведнъж примигна и ни в клин, ни в ръкав я попита…

Тя облиза внезапно пресъхналите си устни. И двамата гледаха в нея, лицето на Стражника както винаги бе безизразно като камък, а това на Айез Седай бе изпълнено със симпатия, но въпреки това напрегнато. Нинив поклати глава.

— Не! Не, това е невъзможно. Щях да го знам. Вие просто се опитвате да ме забаламосате, но няма да стане.

— Разбира се, че не го знаеш — отвърна й Моарейн утешаващо. — Не си могла дори и да го подозираш. През целия си живот си чувала само за вслушване във вятъра. Във всеки случай, ти по-скоро си могла да обявиш пред цяло Емондово поле, че си Мраколюбец, отколкото да признаеш пред себе си, дори и в най-дълбоките кътчета на разсъдъка си, че имаш нещо общо с Единствената сила или с ужасните Айез Седай. — На лицето на Моарейн пробяга весела усмивка. — Но аз мога да ти кажа как е започнало.

— Не искам да слушам повече лъжите ти — прекъсна я Нинив, но Айез Седай продължи невъзмутимо:

— Може би някъде преди осем или десет години — възрастта е различна, но винаги е ранна — е имало нещо, което си пожелала повече от всичко на света, нещо, от което си имала голяма нужда. И си го получила. Клон, паднал внезапно, когато е трябвало да се измъкнеш от въртоп в някой речен вир, за да не се удавиш. Приятел, който е оздравял, докато всички останали са смятали, че ще умре. В този момент не си усетила нищо особено, но седмица или десетина дни по-късно е настъпила първата реакция от докосването ти до Верния извор. Сигурно треска и хлад, настъпили отведнъж, които са те свалили в леглото, но са изчезнали само след няколко часа. Никоя реакция, а те също са различни, не продължава повече от няколко часа. Смесват се главоболие, виене на свят и необичайна възбуда, и на човек му се струва, че е силно замаян. Приливи на замайване, олюляваш се и се препъваш, когато се опитваш да се изправиш и да тръгнеш, а понечиш ли да заговориш, езикът ти се заплита и половината думи излизат от устата ти неясни. Спомняш ли си нещо подобно?

Нинив се срина на земята. Краката й не можеха да я удържат повече. Това трябваше да е някакво съвпадение. Или пък Моарейн просто беше поразпитала повече из Емондово поле, отколкото смяташе тя. Айез Седай явно доста бе разпитвала из селото. Това трябваше да е. Лан й подаде ръка, но тя дори не го забеляза.

— Ще продължа — каза Моарейн, след като Нинив не й отвърна нищо. — В един момент си използвала Единствената сила, за да излекуваш било Перин, било Егвийн. Така се създава взаимна връзка. Можеш да усещаш присъствието на този, когото си изцерила. В Бейрлон ти се появи направо в „Елена и Лъва“, въпреки че той не беше най-близкият хан до която и да е от портите, през които си могла да влезеш. От хората от Емондово поле само Перин и Егвийн се намираха в хана, когато ти пристигна. Перин ли беше, или Егвийн? Или и двамата?

— Егвийн — отрони Нинив.

Винаги беше приемала като даденост това, че понякога може да определи кой идва при нея, дори и да не го вижда. Но едва сега осъзна, че това винаги беше човек, когото бе лекувала и чието изцеряване се беше оказало почти чудодейно. И винаги беше предугаждала кога церовете й ще подействат въпреки очакванията, винаги усещаше със сигурност когато предсказваше, че реколтата ще бъде особено добра или че дъждът ще подрани или закъснее. Досега просто смяташе, че така и трябва да бъде. Не всички Премъдри можеха да слушат вятъра, но най-добрите го постигаха. Така беше твърдяла винаги госпожа Барран и също така винаги беше твърдяла, че Нинив ще стане една от най-добрите.

— Беше получила костна треска. — Тя заби поглед в земята и заговори сякаш на себе си: — Все още чиракувах при госпожа Барран и тя ме прати да се грижа за Егвийн. Бях много млада тогава и не знаех, че Премъдрата се беше погрижила добре за всичко. Беше ужасно — костна треска. Детето беше плувнало в пот, стенеше и се гърчеше и аз направо се чудех защо не чувам, че костите й пукат. Госпожа Барран ми беше казала, че треската ще й мине след някой ден, но си мислех, че ми го е казала само за да не се плаша. Мислех, че Егвийн умира. Бях я наглеждала още когато беше пеленаче докато майка й беше заета с работа из хана — и се разплаках, защото просто трябваше безпомощно да я гледам как умира. Когато след час госпожа Барран дойде, треската беше минала. Тя се изненада, но се притесни повече за мен, отколкото за Егвийн. Опасявах се да не реши, че съм дала нещо на детето, но бях твърде изплашена, за да си го призная. Винаги съм смятала, че се опитваше да ме успокои, да ме увери, че не съм навредила на Егвийн. Седмица по-късно паднах насред гостната й, треперех и изгарях от треска. Тя ме зави в леглото, но след известно време ми мина.

Тя млъкна и зарови глава в ръцете си. „Айез Седай избра добър пример — помисли си тя. — Светлината да я изгори дано! Аз да съм използвала Силата като някоя Айез Седай. Като мръсна Мраколюбка, като Айез Седай!“

— Извадила си голям късмет — каза Моарейн и Нинив изправи гръб. Лан отстъпи назад, сякаш това, което си говореха двете, не беше негова работа, и се зае да оправя седлото на Мандарб, без дори да поглежда към тях.

— Късмет?!

— Успяла си да установиш, макар и грубо, контрол над Силата, въпреки че докосването до Верния извор те спохожда случайно. Ако не беше успяла, могла е и да те убие. Както вероятно би могла да убие Егвийн, ако й попречиш да стигне до Тар Валон.

— Щом аз съм се научила да я контролирам… — Нинив преглътна с усилие. Беше все едно да признае, че е способна да прави онези неща, с които се занимават Айез Седай. — Щом аз съм се научила да я контролирам, значи и тя ще се научи. Не е необходимо да ходи до Тар Валон и да се забърква във вашите интриги.

Моарейн бавно поклати глава.

— Айез Седай издирват момичета, които са способни да се докосват до Верния извор също толкова ревностно, както и мъжете, които могат да го правят. Това не е заради желанието ни да увеличим броя си — или поне не е само заради това — нито пък от страх, че тези жени могат да злоупотребят със Силата. Грубият контрол над Силата, който те могат да постигнат, рядко се оказва достатъчен, за да може да предотврати сериозни поражения. Особено след като докосването до Извора е извън възможностите им, без наличието на наставница, и ги спохожда случайно, непреднамерено. И, разбира се, те не могат да бъдат поразени от лудостта, която тласка мъжете да извършват зли или извратени неща. Ние просто искаме да спасим живота им. Живота на онези, които изобщо не могат да установят контрол.

— Треската и студа, които ме сполетяха, не могат да убият никого — настоя Нинив. — Не и за три-четири часа. Сполетявали са ме и друг път подобни неща, но и те не могат да убият никого. А след няколко месеца и те спряха. За това какво ще кажеш?

— Това са били само реакции — отговори търпеливо Моарейн. — Всеки път реакцията се приближава все повече до истинското докосване до Извора, докато двете почти не съвпаднат. След това повече не се проявяват външни реакции, но става все едно че вътре в теб е навит часовник, който тиктака. Година. Две години. Познавах една жена, при която продължи пет години. От четири жени, които притежават тази способност като теб и Егвийн, три умират, ако не ги намерим и обучим. Не е така ужасна смърт, както при мъжете, но не е и приятна, както не е приятна никоя смърт. Конвулсии. Писъци. Трае с дни, и започне ли веднъж, нищо не може да се направи, за да се прекрати, дори да се съберат всички Айез Седай на Тар Валон на едно място.

— Лъжеш. Ти си разпитвала в Емондово поле. Просто си разбрала за премахването на треската на Егвийн, за моята треска и всичко останало.

— Знаеш, че не съм — отвърна й спокойно Моарейн.

Твърде неохотно, по-неохотно, отколкото би направила каквото и да е в живота си, Нинив кимна. Това беше последното й твърдоглаво усилие да отрече нещо, което беше очевидно, и нямаше никаква полза от това упорство, колкото и да беше неприятно. Първата чирачка на госпожа Барран беше умряла точно по същия начин, както го описа Айез Седай, когато Нинив все още си играеше с кукли, а преди няколко години така бе умряла и една млада жена в Девенов просек. Тя също беше чирачка на Премъдрата и можеше да се вслушва във вятъра.

— Струва ми се, че у теб се крие огромна мощ — продължи Моарейн. — С обучение ти би могла да станеш по-силна и от Егвийн, а за нея съм убедена, че може да се превърне в една от най-могъщите Айез Седай от векове насам.

Нинив се дръпна от Айез Седай, сякаш я беше нападнала усойница.

— Не! Не искам да имам нищо общо с… — Тя се сви и гласът й стана плах. — Ще те помоля да не казваш на никой друг за това. Моля те. — Последните думи почти заседнаха в гърлото й. По-скоро предпочиташе да се появят отново тролоци, отколкото да се моли на тази жена. Но Моарейн само й кимна разбиращо и духът й отчасти се възвърна. — Но всичко това не обяснява какво искаш от Ранд, Мат и Перин.

— Не аз, Тъмния ги иска — отвърна Моарейн. — А когато Тъмния иска нещо, аз му се противопоставям. Може ли да се измисли по-просто основание, или по-добро? — Тя допи чая си и изгледа Нинив, присвила очи над ръба на чашата. — Лан, трябва да тръгваме. На юг, струва ми се. Страхувам се, че Премъдрата няма да ни придружи.

Устните на Нинив се свиха при тона, с който Айез Седай произнесе „Премъдрата“; сякаш този тон й намекваше, че е обърнала гръб на големите неща заради някакви дреболии. „Тя не иска да остана с тях. Опитва се да ме накара да си тръгна, да се прибера вкъщи и да оставя младежите с тях.“

— О, да, ще тръгна с вас, разбира се. Вече не можеш да ме изключиш от всичко това.

— Никой не би се и опитал да те изключи — каза Лан, който се беше върнал при тях. Той изпразни котлето върху огъня, разбърка с пръчка загасените въглени и попита Моарейн: — Част от Шарката?

— Може би — отвърна тя замислено. — Трябваше да поговоря с Мин.

— Виждаш ли, Нинив… ти си добре дошла, ако искаш да продължиш с нас. — В начина, по който Лан произнесе името й, се долавяше известно колебание, намек за неизречено „Седай“.

Нинив се наежи, взимайки този тон за подигравка, и отново се наежи от начина, по който си говореха двамата пред нея — за неща, за които тя не знаеше нищо — без да проявят учтивост да й ги обяснят, — но не искаше да им достави удоволствие, като ги попита.

Стражникът продължи с приготовленията. Движенията му бяха толкова премерени и ловки, че съвсем скоро беше готов, опаковал и натоварил багажа зад седлата на Мандарб и Алдиеб. После каза на Нинив:

— Ще доведа коня ти.

Той се запъти към речния бряг и тя го изпрати с усмивка. След като го беше наблюдавала, без да я забележи, сега той щеше да се помъчи малко, докато намери коня й без нейна помощ. Щеше да разбере, че не е оставила почти никакви следи, докато се промъкваше към тях. Щеше да е истинско удоволствие, когато се върнеше с празни ръце.

— Защо на юг? — обърна се тя към Моарейн. — Чух да казваш, че едно от момчетата е прехвърлило реката. Но как разбра?

— Дадох на всяко от момчетата по един талисман, по една монета. Така създадох своеобразна връзка между тях и мен. Докато са живи и пазят монетите, ще мога да ги намеря. — Нинив погледна натам, където беше изчезнал Стражникът, но Моарейн поклати глава. — Не е по този начин. Това само ми позволява да знам дали все още са живи и да ги намеря, ако се случи да се разделим. Не смяташ ли, че беше благоразумно при тези обстоятелства?

— Нищо, което свързва теб с някого от Емондово поле, не би могло да ми харесва — отвърна упорито Нинив. — Но щом ще ни помогне да ги намерим…

— Ще помогне. Ако можех, първо бих прибрала младежа, който е прехвърлил реката. — За миг в гласа на Айез Седай се долови безсилие. — Той е само на няколко мили от нас. Но не мога да си позволя да губя време. Той би трябвало без проблеми да се добере и сам до Бели мост, след като там няма тролоци. Двамата, които са продължили по течението на реката, може би имат по-голяма нужда от мен. Те са загубили монетите си, а мърдраалите или ги преследват, или ще се опитат да ги заловят при Бели мост. — Тя въздъхна. — Първо трябва да се погрижа за тези, които са в по-голяма опасност.

— Мърдраалите може да… може да са ги убили — промълви Нинив.

Моарейн леко разтърси глава, отхвърляйки това предположение като твърде елементарно. Нинив стисна устни.

— А Егвийн? Ти дори не спомена за нея.

— Не знам — призна Моарейн. — Но се надявам, че е жива и здрава.

— Не знаеш? Надяваш се? След всички тези приказки как ще я отведеш в Тар Валон, сега тя може да е мъртва и на теб ти е все едно?

— Бих могла да започна да я търся и така да оставя на мърдраалите повече време, преди да пристигна и да помогна на двамата младежи. Не забравяй, че Тъмния иска тях, а не Егвийн. Тролоците не биха се занимавали с Егвийн, след като са изпуснали главната си плячка.

Нинив си спомни за своята среща с чудовищата, но не пожела да признае разумните основания на Моарейн.

— Значи наи-доброто, което можеш да ми предложиш, е да се надявам, че тя може би е жива, ако е имала късмет. Жива, но може би сама, изплашена и може би ранена, на дни разстояние от найблизкото село или от каквато и да е друга помощ, освен нас самите. И смяташ да я изоставиш.

— Би могла да е в безопасност заедно с момчето отвъд реката. Или да е потеглила за Бели мост с другите двама. Така или иначе, тук няма повече тролоци, които да я заплашват. А тя е силна, умна и напълно способна сама да се добере до Бели мост, ако се наложи. Ти какво би предпочела — да останем тук, заради възможността да се нуждае от нашата помощ, или да се опитаме да помогнем на онези, които със сигурност се нуждаят от помощта ни? Би ли настояла да остана да я търся и да оставя момчетата — и мърдраалите, които със сигурност ги преследват — да се отдалечат още повече? Колкото се надявам Егвийн да е в безопасност, Нинив, толкова и трябва да се боря срещу Тъмния, и засега това предопределя посоката на пътя ми.

Тонът на Моарейн остана все така спокоен, докато й разясняваше ужасно трудния си избор. На Нинив й се дощя да й изкрещи. Тя примигна, за да махне сълзите от очите си, и извърна глава, за да не ги забележи Айез Седай. „О, Светлина, една Премъдра трябва да се погрижи за всичките си хора. Защо трябва да правя такъв избор?“

— Ето го и Лан — каза Моарейн, като надигна пелерината си я уви около раменете си.

Ударът за Нинив вече беше твърде нищожен, когато видя Стражника, повел коня й сред дърветата. Все пак стисна устни, когато той й подаде юздите. Щеше поне малко да й се вдигне духът, ако беше забелязала и най-незначителния признак на тържество върху тази негова каменна физиономия. Очите му само за миг се разшириха, като видя лицето й, и тя извърна глава да изтрие сълзите по бузите си. „Как смее да ми се подиграва, че плача?“

— Тръгваш ли с нас Премъдра? — попита я хладно Моарейн.

Тя за последен път бавно огледа гората, чудейки се дали Егвийн все пак не е някъде наоколо, после въздъхна и се качи на седлото. Лан и Моарейн вече бяха яхнали конете си и потегляха на юг. Тя ги последва, изпънала гръб, отказвайки се да погледа назад. Вместо това прикова очи в Моарейн. Айез Седай изглеждаше толкова уверена в своите сили и в намеренията си, но ако не намереха Егвийн и момчетата, всички, живи и здрави, цялата й сила нямаше да я защити. „И аз мога да я използвам, жено! Ти самата ми го каза. Мога да я използвам срещу теб!“