Робърт Джордан
Окото на света (32)

Глава 31
Посвири за вечерята си

Присвил очи, Ранд гледаше облака прах, който се приближаваше към тях. Мат вече оглеждаше плета край пътя. Вечнозелените му листа и здраво преплетения клонак щяха да ги прикрият не по-зле от каменна стена, стига да намереха пролука да минат от другата страна.

Внезапен порив вдигна прах и скри всичко от погледа му. Ранд примигна и намести грубата кърпа на носа и устата си. Беше му я дал един фермер, съсухрен мъж с набраздено от грижи лице.

— Не знам от какво бягате — беше казал той, намръщен угрижено. — И не искам да знам. Разбрахте ли? Аз имам семейство. — Неочаквано фермерът измъкна две кърпи от джоба на сетрето си и им ги бутна в ръцете. — Не е много, но заповядайте. На момчетата ми са. Те си имат други. Не ме познавате, разбрахте ли? Времената са трудни.

За Ранд тази кърпа беше много скъпа. Списъкът с прояви на доброта, който си беше съставил в ума, откакто бяха напуснали Бели мост, не беше много голям и той не вярваше, че ще се удължи много повече.

Мат все още ровеше в плета. Ранд хвана дръжката на меча със знака на чаплата на колана си, после го пусна — ако съсечеше плета, дупката щеше да ги издаде. Облакът прах бързо се приближаваше към тях. Не беше от вятъра. Прахът беше единственото предупреждение, че някой ги приближава. Понякога това можеше да е твърде късно.

— Идвай — тихо му подвикна Мат и сякаш пристъпи направо през плета.

Ранд бързо изтича към него. Някой някога беше изсякъл дупка, отчасти обрасла. От три стъпки изобщо не се виждаше, но като се приближиш, се оказваше, че мрежата от клони е по-рядка. Той се провря, заслушан в тропота на приближаващите се коне.

Сниши се, стиснал дръжката на меча си, докато конниците отминаваха. Пет… шест… седем. С обикновено облекло, но мечовете и копията им издаваха, че не са селяни. Някои бяха с кожени туники с метални плочки, а двама — със стоманени шлемове. Търговски охранници сигурно, между двете си поредни наемания. Сигурно.

Един от тях случайно извърна очи към плета, докато преминаваше покрай пролуката, и Ранд стисна меча. Мат се озъби безмълвно и се облещи над кърпата си. Беше пъхнал ръка под дрехата си: винаги когато възникнеше опасност, стискаше камата от Шадар Логот. Ранд вече не беше сигурен дали го прави, за да се защити, или да защити камата с рубина. Напоследък Мат често забравяше, че има и лък.

Ездачите отминаха по пътя си в бавен ход, без да бързат особено. Прахолякът проникна през плета.

Ранд изчака, докато тропотът на копитата заглъхне, после надникна предпазливо през дупката. Прашната диря се виеше далече по пътя. На изток небето беше чисто. Той излезе отново на пътя и се загледа към понеслата се на запад прашна колона.

— Не са за нас — промълви той не съвсем убедено.

Мат се измъкна след него и се огледа предпазливо в двете посоки.

— Може би — отрони той. — Може би.

Ранд не беше сигурен какъв смисъл влага, но кимна. „Може би“. Не по този начин беше започнало пътуването им по Кемлинския път.

Дълго след като напуснаха Бели мост, Ранд продължаваше да се оглежда назад. Понякога виждаше нечий силует, който го караше да спира дъх — висок кокалест мъж, забързан по пътя, или длъгнеста белокоса фигура на капрата до кочияша на някой фургон, но винаги се оказваше дребен амбулант или фермери, забързани към пазара, никога Том Мерилин. С всеки измкнат ден надеждата му все повече увяхваше.

Движението по пътя беше доста оживено. Фургони и каруци, ездачи и хора, които вървяха пеш. Появяваха се по един или на групи, върволица от фургони на изкупчии или дузина конници заедно. Определено хората, пътуващи тук, бяха много повече, отколкото Ранд беше виждал в Две реки.

Повечето пътуваха в същата посока като тях, на изток към Кемлин. Понякога се качваха на каруцата на някой фермер, на късо разстояние, някоя и друга миля, но в повечето случаи вървяха. Ездачи отбягваха; щом забележеха дори и един ездач в далечината, се криеха, докато ги отмине. Никой от тях не беше с черно наметало и всъщност не се заблуждаваше, че Чезнещия ще се остави да го забележат, че ги приближава, но нямаше смисъл да рискуват. Отначало се страхуваха само от Получовеците.

Първото село след Бели мост толкова много му заприлича на Емондово поле, че Ранд почти се стъписа, когато го видя. Сламени покриви с високи върхове, стопанки по престилки, които клюкарстваха през плетовете, деца, играещи си на селската морава. Косите на жените се спускаха несплетени по раменете им, а и някои други дребни неща бяха по-различни, но като цяло му заприлича твърде много на родния дом. Крави пасяха оскъдната трева по моравата, ята гъски пресичаха важно-важно пътя. Чедата със смях се търкаляха по утъпканата ланска трева. Дори и не поглеждаха към Ранд и Мат. Това нещо също беше по-различно. Непознатите тук не бяха нещо необичайно; двама непознати в повече не можеха да привлекат особено внимание. Селските песове само вдигаха глави и изсумтяваха при преминаването на двамата младежи — нито един не си направи труда да се размърда.

Той усети прилив на мъка по родния край. „На каквото и да ти прилича — заговори един глас от дъното на съзнанието му, — това все пак не е родният ти дом. Дори и да влезеш в някоя от тези къщи, Трам няма да се окаже вътре. А дори и да се окажеше, би ли могъл да го погледнеш в очите? Сега вече знаеш, нали? Освен малките подробности, като какъв точно е произходът ти и кой точно си ти? Не бяха просто сънища, причинени от треската.“ Той присви рамене, за да устои на подигравателния смях, прокънтял в главата му. „Можеш и да се спреш — изхили се гласът. — Едно място или друго, за теб е все едно, след като си отникъде и след като те е белязал Тъмния.“

Мат го задърпа за ръкава, но той се освободи и се загледа към къщите. Не искаше да се спират, но искаше да ги види и да ги запомни. „Толкова прилича на дома, но ти повече няма да видиш това, нали?“

Мат отново го дръпна. Лицето му беше напрегнато и бледо.

— Хайде — промърмори Мат. — Хайде. — Той гледаше към селото, сякаш подозираше, че там се крие нещо. — Хайде. Все още не можем да спираме.

Ранд въздъхна. Все още не бяха много далече от Бели мост. Ако мърдраалът можеше да мине през стените на Бели мост, без да го забележат, значи за него нямаше да представлява никаква трудност да претърси това малко село. Остави се Мат да го повлече извън селото, докато покритите със слама покриви не останаха далече зад тях.

Пренощуваха под няколко храста, на които все още се вееха старите, изсъхнали листа. Напълниха коремите си със студена вода от близкия поток и легнаха на земята, увити в наметалата си, без огън. Огънят можеше да бъде видян. По-добре да спят на студено.

Обременен със спомените си, Ранд се събуждаше често и всеки път виждаше как Мат мърмори и се мята насън. Той самият не сънуваше, но не спеше добре. „Никога вече няма да видиш родния дом.“

Това бе първата нощ от многото, които прекараха, стопляни само от наметалата си. Не беше и първото им ядене, състоящо се само от студена вода. Имаха пари за няколко вечери в хан, но за легло през нощта им трябваха много повече. Всичко извън Две реки струваше много по-скъпо, и още по-скъпо от тази страна на Аринел, отколкото в Бейрлон. Парите, които им бяха останали, ги пазеха за краен случай.

Един следобед Ранд спомена за камата с рубина на дръжката дали да не я продадат, и Мат го изгледа сърдито.

— Защо толкова държиш да я продадеш? В края на краищата аз си я намерих. Никога ли не си помислял, че мога да искам да си я запазя? Поне за известно време. Ако толкова държиш да продадеш нещо, продай глупавия си меч!

Ранд опипа с длан дръжката със знака на чаплата.

— Този меч ми го даде баща ми. Беше негов. Не бих те помолил да продадеш нещо, което ти го е дал баща ти. Кръв и пепел, Мат, толкова ли държиш да ходиш гладен? Все едно, дори и да намерим някой, който да го купи, колко ще ни донесе един меч? Какво би дал един фермер за този меч? А рубинът би ни осигурил достатъчно средства, за да ни возят по целия път до Кемлин в каляска. Може би чак до Тар Валон. Ще се храним по няколко пъти на ден в хан и ще спим в кревати. Може би все пак не държиш толкова да обиколиш половината свят пеша и да спиш на голата земя?

Мат присви неловко рамене и заби поглед в земята.

— На кого бих могъл да я продам, Ранд? Един фермер би могъл да ни плати с пилета. Не можеш да купиш каляска с пилета. А и дори да я покажа в някое село, сигурно ще си помислят, че сме я откраднали. Светлината знае какво ще ни сполети тогава.

Ранд кимна неохотно.

— Прав си. Съжалявам. Не исках да те карам насила. Просто съм гладен и краката ме болят.

— Моите също. — Двамата отново закрачиха по пътя, още поунило отпреди. Вятърът се надигна и хвърли облаци прах в лицата им. — Прав си. — Мат се закашля.

Виж, фермите им предлагаха от време на време храна и подслон през нощта. Една купа сено беше почти толкова топла, колкото стая с огън, поне в сравнение с това да лежиш под голите трънаци. Понякога Мат пробваше ловкостта си в крадене на яйца, а веднъж дори се опита да издои една крава, оставена без надзор на полето. Но повечето ферми имаха кучета, а кучетата бяха бдителни. Едно бягане на две мили с озверели песове по петите беше твърде голяма цена за няколко яйца.

Не че особено му харесваше, но Ранд предпочиташе да се приближат до някоя ферма открито, посред бял ден. Въпреки това от време на време стопаните насъскваха кучетата си, без да ги оставят да кажат и дума, тъй като слуховете, пък и трудните времена, бяха изнервили стопаните и ги бяха направили подозрителни към всякакви непознати, но често един час сечене на дърва или вадене на вода от кладенеца им осигуряваше храна и постеля, дори тази постеля да се изразяваше в пръсната в обора слама. Но час-два сечене на дърва означаваха час-два бавене в полза на мърдраала. Понякога Ранд се замисляше какво ли разстояние може да преодолее един мърдраал за час. Не можеше да реши дали е по-лошо да губят време, или да вървят гладни, но тревогите на Мат не се свеждаха само до празния корем или вървенето.

— Добре де, какво знаем ние за тях? — попита го настоятелно Мат един следобед, докато чистеха обора в една малка ферма.

— О, Светлина, Мат, а те какво знаят за нас? — Ранд кихна. Работеха съблечени до кръста, по телата им бяха полепнали пот и слама, а около тях се беше вдигнал сламен прахоляк. — Това, което знам, е че ще ни предложат печено агнешко и истинско легло за спане.

Мат зарови вилата си в сламата и торта и изгледа накриво фермера, идещ към тях откъм задния край на обора с ведро в едната ръка и столчето си за доене в другата. Мършав старец с огрубяла кожа и рядка сива коса. Поспря се, забелязал как го изгледа Мат, после бързо излезе от обора.

— Намислил е нещо, казвам ти — рече Мат. — Виж само как избягва погледа ми. Защо са толкова приятелски настроени към двама странници, които никога не са виждали? Кажи ми де.

— Жена му каза, че сме й напомняли за внуците им. Ще престанеш ли да се притесняваш? Това, от което трябва да се притесняваме, се намира зад нас. Надявам се.

— Намислил е нещо — промърмори Мат.

Когато свършиха работата си, те се умиха в коритото пред обора и отидоха до къщата. Фермерът ги пресрещна на вратата — беше се облегнал прекалено небрежно на дебелата си тояга. Зад него жена му беше стиснала престилката си и надничаше през рамото му, хапейки устни. Ранд въздъхна — май двамата с Мат вече не им напомняха за внуците им.

— Синовете ни ще дойдат на гости довечера — каза старецът. — И четиримата. Бях забравил. И четиримата ще дойдат. Големи момци. Силни. Всеки момент ще дойдат, кажи-речи вече са дошли. Боя се, че няма да се намери легло за вас, както ви обещахме.

Жената зад него припряно им подаде вързоп.

— Ето. Хляб, сирене, малко туршия и агнешко. Ще ви стигне горе-долу за две яденета. — Сбръчканото й лице ги умоляваше да бъдат така добри да си тръгнат веднага.

Ранд взе вързопа.

— Благодаря ви. Разбирам. Хайде, Мат.

Можеше да бъде и по-лошо. Преди три дни бяха насъскали кучетата си срещу тях още докато работеха. Едва смогнаха да грабнат вещите си и да хукнат. Кучетата, фермерът и двамата му синове, размахали тояги, ги гониха чак до Кемлинския път и още половин миля по него. При това фермерът беше понесъл тежък лък с опната стрела на тетивата.

— И да не се връщате, ей! — беше им извикал зад гърба. — Не знам какво крояхте, но не искам и да виждам повече шавливите ви очи!

Мат беше понечил да се върне, бръкнал под сетрето си, но Ранд го беше задърпал.

— Ти луд ли си? — Мат го изгледа тъпо, но поне продължи да тича.

Понякога Ранд се чудеше дали изобщо си струва да спират по фермите. Колкото повече напредваха, толкова по-подозрителен ставаше Мат към непознатите им домакини и по-трудно го прикриваше. И все по-малко се стараеше. Храната ставаше все по-оскъдна за една и съща работа, а понякога не им предлагаха дори и обора за преспиване. Но след това пред Ранд се появи разрешение на всички техни проблеми, или поне така му се стори, когато се озоваха във фермата на Гринуел.

Господин Гринуел и съпругата му имаха девет деца, най-голямото от които — дъщеря, около година по-млада от Ранд и Мат. Господин Гринуел беше здрав мъж и при многобройната му челяд сигурно нямаше нужда от допълнителна помощ, но ги огледа от главата до петите, прецени ги по прашните им дрехи и ботуши и изглежда, реши, че винаги може да се намери някаква работа за още два чифта мъжки ръце. Госпожа Гринуел каза, че ако искат да седнат да вечерят на тяхната маса, няма да ги пусне с тези мръсни дрехи. Тя щяла да ги изпере, а някои от старите дрехи на мъжа й щели да им станат, колкото за работа. Усмихна им се, докато казваше всичко това, и за миг напомни на Ранд за госпожа ал-Вийр, макар косата и да беше светлоруса; досега не беше виждал коса с такъв цвят. Дори Мат като че ли престана да бъде толкова напрегнат, щом усмивката й го докосна. Виж, най-голямата им дъщеря беше друга работа.

Тъмнокоса, с големи очи и хубавелка, Елз им се хилеше безсрамно всеки път, когато родителите й ги нямаше наоколо, за да я видят. Докато работеха, местейки бурета и чували с овес в обора, тя висеше на прага, тананикаше си нещо, дъвчеше края на дългата си плитка и ги зяпаше. Особено настойчиво зяпаше Ранд. Той се стараеше да не й обръща внимание, но след няколко минути се наложи да облече ризата, която госпожа Гринуел му беше дала за работа. Беше му тясна в раменете и доста къса, но беше по-добре от нищо. Елз се засмя и той започна да си мисли, че този път, като ги подгонят, няма да бъде по вина на Мат.

„Перин на мое място щеше да знае как да се оправи — помисли си той. — Щеше да изтърси нещо нахално и тя щеше да се разсмее.“ Само че той не можеше да измисли нито нахална реплика, нито някоя шега. Колкото пъти погледнеше към нея, тя му се усмихваше по такъв начин, че ако баща й я видеше, веднага щеше да отвърже кучетата и да ги насъска. Веднъж му подхвърли, че й харесвали високите мъже. Всички момчета из околните ферми били много ниски. Мат му се ухили гадно. Ранд съжали, че не може да измисли някоя уместна шега, и се опита да се съсредоточи върху работата си.

След вечерята всички се разположиха около домашното огнище, господин Гринуел седна на любимия си стол и започна да тъпче лулата си с табак, а госпожа Гринуел се засуети с плетивата си и ризите на младежите, които беше изпрала. Мат измъкна шарените топки на Том и започна да жонглира. Нямаше въобще и да се сети, ако не бяха децата. Децата започнаха да се смеят, когато се правеше, че ще ги изтърве, и ги улавяше в последния миг. После бурно заръкопляскаха, когато започна да ги мята като фонтан, в осморки и по шест топки в кръг, при което наистина за малко да ги изпусне. Но бяха много радостни, а и господин Гринуел и съпругата му ръкопляскаха с не по-малък възторг от тях. Когато Мат свърши, кланяйки се из стаята почти толкова артистично, колкото би го направил Том, Ранд извади флейтата на веселчуна от кутията.

Не можеше да се докосне до инструмента, без да го жегне мъката. Допирането на пръстите му до изящната изработка със златни и сребърни шарки беше като да се докосне до спомена за Том. Никога не си позволяваше да пипне лютнята, освен колкото да провери, че е здрава и суха — Том винаги беше казвал, че лютнята не е за непохватни селски пръсти — но винаги, когато някой фермер им позволяваше да останат да пренощуват, след вечеря той изсвирваше по някоя и друга мелодия с флейтата. Беше нещо като малко допълнително отплащане към фермера и може би средство да освежи спомена си за Том.

С весело настроение, вече подхранено от жонгльорските изцълнения на Мат, той подхвана „Три момичета в ливадата“. Господин и госпожа Гринуел започнаха да пляскат в такт, а по-малките дечица заиграха на пода, дори най-малкият изтърсак, едва проходил, затупка с крачета в ритъма на мелодията. Ранд знаеше, че с такова свирене не би спечелил награда на Бел Тин, но след уроците на Том нямаше да се притесни да участва.

Елз седеше пред огнището, кръстосала хубавите си крака, и когато той свали флейтата от устните си след последния тон, се наведе с въздишка и му се усмихна:

— Толкова хубаво свириш!

Госпожа Гринуел изведнъж спря да плете и погледна дъщеря си изпод вежди, след което измери Ранд с дълъг преценяващ поглед.

Той вече беше вдигнал кутията, за да прибере инструмента, но при нейния поглед за малко да изтърве и флейтата, и кутията. Ако го обвинеше, че ухажва дъщеря й… Притеснен, той вдигна отново флейтата и изсвири друга песен, а после — още една и още една. Госпожа Гринуел продължаваше да го наблюдава. Той изсвири „Вятърът, който клати върбата“, а после „На връщане от долината Таруин“, „Петелът на госпожа Айнора“ и „Старият черен мечок“. Изсвири всички песни, за които можеше да се сети, но тя продължаваше да го гледа изпитателно. Нищо не каза, само го наблюдаваше и от време на време въздишаше тежко.

Накрая господин Гринуел стана и потри доволно ръце.

— Е, това беше голяма радост за нас, но май стана време за лягане. Вие, момци, сте тръгнали на път и разполагате сами с времето си, но сигурно знаете, че в една ферма денят започва много рано. Да ви кажа правичката, момчета, плащал съм добри пари по хановете и за по-лоши забавления от това, което ни предложихте тази вечер. За много по-лоши.

— Мисля, че заслужават да ги наградим, татенце — рече госпожа Гринуел, вдигнала на ръце най-малкото момченце, когато отдавна вече беше заспало. — Оборът не е най-доброто място за спане. Тази нощ могат да преспят в стаята на Елз, а тя ще спи при мен.

Елз направи гримаса. Беше достатъчно предпазлива, за да не вдигне глава да се издаде, но Ранд го забеляза. Стори му се, че майка й също.

Господин Гринуел кимна.

— Да, по-добре ще е, отколкото в обора. Стига да нямате нищо против да спите двамата в едно легло, разбира се. — Ранд се изчерви; госпожа Гринуел продължаваше да го гледа. — Съжалявам, че не мога да чуя повече от свирнята ти с тази флейта. А и твоето жонглиране също си го биваше, момче. Хареса ми. Знаете ли, има една малка работа, в която можете да ми помогнете утре…

— Те сигурно ще искат да си тръгнат рано — намеси се госпожа Гринуел. — Ариен е следващото село по пътя им и ако цскат да си пробват късмета в тамошния хан, ще трябва да вървят цял ден, за да стигнат преди да се е мръкнало.

— Да, госпожо — каза Ранд. — И много ви благодарим.

Тя му се усмихна със стиснати устни, сякаш знаеше много добре, че благодарностите му не са само заради съвета й, нито само заради вечерята и топлото легло.

През целия следващ ден Мат го заяждаше за Елз. Той се опитваше да смени темата и подхвърлянето на Гринуелови за изпълнения по хановете беше единственото, което му хрумна, макар и да му звучеше глупаво. Но когато стигнаха до следващото село, нещата станаха други.

По здрач почукаха на портата на единствения хан в Ариен и Ранд поговори с ханджията. Изсвири му „Понтон през реката“, която домакинът знаеше под името „Пътя за Дън Арен“, а Мат показа няколко фокуса с топките. Резултатът беше, че спаха в креват и ядоха печени картофи и гореща телешка супа. Беше най-малката стаичка, разбира се, под стряхата, а яденето им го поднесоха след дълга нощ свирене и жонглиране, но все пак си беше постеля под покрив.

Ранд спа добре, въпреки че делеше легло с Мат и неговите нощни бълнувания. На заранта ханджията се опита да ги уговори да останат за още ден-два, но след като не успя, извика един гурелив селянин, който беше пил прекалено много, за да може да се върне предната нощ във фермата си, и час по късно двамата вече се намираха на пет мили на изток, излегнати по гръб върху сеното в каруцата на Езил Форни.

Така продължи пътуването им. С малко повечко късмет и ако се повозеха на някоя и друга каруца, те почти успяваха да стигнат, преди да се мръкне, до следващото село или градче. Ако в селото имаше повече от един хан, ханджиите сами ги канеха, щом чуеха флейтата на Ранд и видеха фокусите на Мат с топките. И двамата все още бяха много далеко от изкуството на истински веселчун, но в повечето села хората не бяха и виждали такъв от повече от година. Две или три странноприемници в някое градче означаваха по-хубава стая, с две легла, както и по-щедри порции с по-добри мръвки, а понякога дори им даваха и по някоя пара. На заранта все се намираше някой, който да ги повози — било препил и закъснял да се прибере фермер, било търговец, оценил изпълненията им, който нямаше нищо против да се качат във фургона му. Ранд вече започна да си мисли, че няма да имат никакви проблеми по пътя до Кемлин. Но точно тогава се озоваха в Четиримата крале.