Робърт Джордан
Окото на света (23)

Глава 22
Избраната посока

Перин се събуди много след изгрев слънце. Не се забелязваше никакво движение. Утринта беше студена и тиха. Ако имаше тролоци на източния бряг на Аринел, то те не се движеха, поне не близо до него. Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изчака още няколко секунди, докато сърцето му престане да тупти възбудено.

Храсталакът, който го заобикаляше, беше първият подслон, на който се бе натъкнал през нощта. Беше твърде нисък, за да му осигури прикритие срещу нечий търсещ поглед, ако се изправеше в цял ръст. Той запълзя на четири крака към края на храсталака и легнал по корем, започна да оглежда речния бряг.

Пронизващият нощен вятър беше утихнал до лек повей, от който водната повърхност едва се вълнуваше. Реката течеше спокойна и праана. И широка. Сигурно достатъчно широка, за да не може някой Чезнещ да я прекоси. Отсрещният бряг изглеждаше като непрекъснат низ от гъста дъбрава, докъдето му стигаха очите, и нагоре, и надолу по реката. Там също така не се забелязваше никакво движение.

От коня му нямаше и следа. Той се надяваше, че животното е успяло само̀ да преплува реката — но той така или иначе беше навикнал повече да ходи, отколкото да язди, а ботушите му бяха здрави и добре подковани. Нямаше нищо за ядене, но прашката все още беше увита около кръста му, а и с помощта на няколкото примки в джоба си можеше лесно да си хване някой заек. Всичко, необходимо за запалване на огън, беше загубено заедно с дисагите му, но той знаеше как да се оправи с това положение.

Очите му проследиха мощното течение на Аринел. Той не беше по-добър плувец от Егвийн. Ако и тя беше успяла да се прехвърли… Не, не ако. Мястото, където тя трябваше да е прекосила, сигурно беше по-надолу по течението. Той забарабани с пръсти по земята, претегляйки и премисляйки.

След като най-сетне взе решение, без да се бави вдигна секирата и пое надолу покрай течението.

Растителността от тази страна на Аринел не беше толкова гъста, колкото по западния бряг. Горските шубраци бяха разкъсани от участъци, които, ако пролетта не беше закъсняла, сега трябваше да са зелени ливади. Покрай самата река шубраците не бяха гъсти и предлагаха слабо укритие, но то бе единственото, с което разполагаше в момента.

Младежът притичваше приведен от един до друг шубрак, като се хвърляше по очи сред дърветата и бдително оглеждаше и двата бряга. Стражникът им беше казал, че реката ще бъде здрава преграда срещу Чезнещи и тролоци, но дали наистина беше така? Ако го забележеха, може би щяха да преодолеят неохотата си да прекосят дълбоките води.

По този начин той измина няколко мили и в един момент, по средата на пътя до примамващия го подслон на някакъв върбалак, внезапно спря, изсумтя и зяпна в земята. Върху кафеникавата ланска трева ясно личаха, точно под носа му, изровени късове пръст и се виждаше отпечатък от конско копито. Лицето му се озари от усмивка. Някои от тролоците бяха с копита, но се съмняваше, че сред тях има и такива с конски копита, особено подковани със здравите подкови на майстор Люхан.

Забравил за възможността да го дебнат откъм отсрещния бряг, той затърси още следи. Сплъстеният килим на ланската трева не задържаше добре отпечатъци, но острото му зрение все пак ги намери. Едва доловимата нишка го поведе право към гъст шубрак от храсталаци и кедри, по-надалече от брега, издигащ се като стена срещу вятъра или нечий търсещ взор. Над всичко това се издигаше мощната корона на смърч.

Все така ухилен, той си отвори път през сплетените клони, без да се притеснява от шума, който вдига. Изведнъж краката му стъпиха на оголен от храсталаци участък под ствола на смърча — и той спря. Егвийн се беше присвила с гръб към Бела зад един малък огън и стискаше един дебел клон.

— Трябваше да ти извикам — промълви той смутено и сви рамене.

Тя пусна тоягата, затича се и го прегърна.

— Мислех, че си се удавил. Дрехите ти още са мокри. Сядай тук до огъня и се стопли. Загубил си коня си, нали?

След като се остави да го избута до огъня, Перин потри ръце над пламъците, благодарен на топлината, докато тя извади от дисагите си омазнен пакет и му подаде къшей хляб и парче сирене. Пакетът беше увит толкова здраво, че беше останал сух. „Притесняваше се за нея, а тя се е справила по-добре и от теб.“

— Бела ме пренесе — каза Егвийн и потупа рунтавата кобила по врата. — Измъкна ме от тролоците и просто преплува с мен. — Тя млъкна. — Не виждам никой от останалите, Перин.

Той долови премълчания въпрос. Погледна със съжаление пакета, който тя отново уви, и облиза последните трохи по пръстите си, преди да отговори:

— Не съм виждал никой освен теб. Нито Чезнещи, нито тролоци. Няма никой.

— С Ранд би трябвало всичко да е наред — каза Егвийн и бързо добави: — Всички би трябвало да са се оправили. Няма начин. Може би сега ни търсят. Сигурно ще ни намерят всеки момент. В края на краищата Моарейн е Айез Седай.

— Непрекъснато ми го напомнят — отвърна Перин. — Да ме изгори дано, бих искал да го забравя.

— Не те чух да се оплакваш, когато тя попречи на тролоците да ни спипат — сряза го Егвийн.

— Просто бих предпочел да се справим и без нея. — Усетил твърдия й поглед, той неловко сви рамене. — Но предполагам, че няма да можем. Мислих по този въпрос. — Тя повдигна вежди, но той знаеше, че буди удивление у хората, когато предложи нещо. Дори когато предложенията му бяха не по-лоши от техните, те никога не забравяха колко бавно тече мисълта му в сравнение с тяхната. — Можем да изчакаме, докато Лан и Моарейн ни намерят.

— Разбира се — прекъсна го тя. — Моарейн Седай каза, че ще ни намери, ако се разделим.

Той я изчака да свърши, след което продължи.

— Но тролоците могат да ни намерят преди нея. Моарейн може да е загинала. Всички може да са загинали. Не, Егвийн. Съжалявам, че трябва да го кажа, но всички може да са загинали. Надявам се, че са живи. Надявам се, че ще намерят този огън всеки миг. Но надеждата е като сламка, когато потъваш. Просто не е достатъчна, за да се измъкнеш от въртопа.

Егвийн затвори уста и го изгледа учудена. Най-сетне промълви:

— Искаш да продължим надолу по реката и да стигнем до Бели мост? Ако Моарейн Седай не ни намери тук, ще ни потърси там. Това ли искаш да кажеш?

— Струва ми се — каза той бавно, — че трябва да тръгнем тъкмо към Бели мост. Но Чезнещите сигурно също ще се досетят. Ще ни потърсят точно там, а този път с нас не е нито Айез Седай, нито Стражникът, за да ни защитят.

— Да не би да искаш да тръгнем в друга посока, както предлагаше Мат? Да се скрием някъде, където Чезнещи и тролоци не биха могли да ни намерят? Както и Моарейн Седай?

— Не че не съм обмислял и това — отвърна той тихо. — Но всеки път, когато си помислим, че сме се измъкнали, Чезнещите и тролоците ни намират. Вече не знам дали изобщо има място, където можем да се скрием от тях. Колкото и да не ми харесва, имаме нужда от Моарейн.

— В такъв случай не те разбирам, Перин. Накъде предлагаш да тръгнем?

Той примигна изненадан. Тя очакваше отговор от него. Чакаше той да й каже какво да правят. Никога досега не му беше хрумвало, че тя може да очаква от него да бъде водачът. Егвийн не обичаше да прави неща, които някой друг беше намислил, и никога не позволяваше друг да й казва какво да прави. Освен може би Премъдрата, при това, според него и в този случай тя понякога негодуваше. Той оглади пръстта пред себе си с длан и се закашля дрезгаво.

— Ако сега ние с теб сме тук, а това тук е Бели мост — той заби пръст в земята на две точки, — тогава Кемлин трябва да се намира някъде тук. — Той направи трета точка, встрани от двете.

Замълча, загледан в трите точки. Целият му план се основаваше на онова, което беше запомнил от старата карта на баща й. Майстор ал-Вийр им беше казвал, че тази карта не е много точна, пък той не беше я разглеждал по-внимателно от Ранд или Мат. Но Егвийн не възрази. Продължаваше да го гледа, свила ръце в скута си.

— Кемлин? — Гласът й прозвуча стреснато.

— Кемлин. — Той изписа черта между две от точките. — Далеч от реката и направо. Никой не би очаквал това. Ще ги изчакаме в Кемлин.

Той изтупа ръцете си и зачака. Смяташе, че планът му е добър, но беше сигурен, че ще му възрази. Очакваше, че тя ще поеме водачеството. Винаги беше успявала да го принуди да прави неща, които тя решаваше, и сега нямаше нищо против да е така.

Но за голяма негова изненада тя кимна.

— Би трябвало да има някакви села наоколо. Можем да попитаме за посоката.

— Това, което ме притеснява — отвърна Перин, — е какво ще правим, ако Айез Седай не ни намери там. О, Светлина, можех ли и да си помисля преди няколко дена, че ще ми се наложи да се тревожа за такова нещо? Ами ако тя не дойде в Кемлин? Може би смята, че сме загинали. Може би ще отведе Ранд и Мат право в Тар Валон.

— Моарейн Седай каза, че може да ни намери. — Гласът на Егвийн прозвуча убедено. — След като може да ни намери тук, може да ни намери и в Кемлин, и ще го направи.

Перин кимна замислено.

— Щом казваш. Но ако не се появи в Кемлин до няколко дни, тръгваме за Тар Валон и се представяме пред Амирлинския трон. — Той си пое дълбоко дъх. „Само преди две седмици дори не беше виждал жива Айез Седай, а сега говориш за Амирлинския трон. О, Светлина!“ — Според Лан от Кемлин имало хубав път. — Той погледна отново хартиения пакет до Егвийн и се закашля. — Какво ще кажеш за още малко хляб и сирене?

— Това пътуване може да продължи дълго — отвърна му тя. — Дано имаш по-голям късмет с примките от мен. Но поне огънят се оказа лесен. — Тя се разсмя тихо, сякаш беше казала някоя шега, и прибра пакета в дисагите си.

Явно водачеството му имаше някои граници. Стомахът му отново изкъркори.

— В такъв случай — каза и се изправи — можем да тръгнем веднага.

— Но ти все още си мокър — възрази тя.

— Ще изсъхна в движение — отвърна й Перин решително и зарита пръст върху огъня. Щом той беше водачът, трябваше вече да деийства. Вятърът от реката се усилваше.