Робърт Джордан
Окото на света (13)

Глава 12
Отвъд Тарен

Лан слезе от стълбището и се разпореди да слязат от конете и да вървят след него. Отново трябваше да се доверят на Стражника, че знае накъде отиват. Мъглата се стелеше и правеше всичко на повече от една ръка разстояние невидимо. Сега не беше толкова гъста, колкото извън селището, но Ранд трудно различаваше фигурите на спътниците си.

— Трябва сам да се оправиш — каза Моарейн в отговор на някакъв нечут от него въпрос, зададен от Лан. — Той ще запомни твърде много неща и няма как да го избегнем. Ако аз остана извън вниманието му…

Ранд ядно придърпа подгизналото си наметало на раменете, стараейки се да не изостане от другите. Мат и Перин мълчаха. Том Мерилин сумтеше нещо от рода на „топло ядене“, „огън“ и „греяно вино“, но нито Стражникът, нито Айез Седай им обръщаха внимание. Егвийн крачеше до Ранд, без да отрони дума, изправила снага и с високо вдигната глава, но походката й също беше колеблива от болката в краката — и тя, като младежите, не беше свикнала на подобна езда.

Е, поне си беше получила жадуваното приключение, помисли си той с насмешка. Плюс незначителните подробности като мъглата, влагата и студа. Сигурно имаше някаква разлика, прецени младежът, в това, как изглеждат нещата, според това дали сам търсиш приключението, или си принуден да го преживееш. След драгхара сега в ума й без съмнение препускаха всякакви приказни видения. Егвийн може би в момента изпитваше тръпка на възбуда. Но той лично изпитваше само студ, неприятна влага и малко радост, че все пак се намират в село, та дори това село да беше Таренов сал.

Неочаквано се блъсна в нещо едро и топло, застанало на място сред непрогледната мъгла. Жребецът на Лан. Стражникът и Моарейн бяха спрели и спътниците им също заковаха, потупвайки конете си, за да успокоят колкото тях, толкова и самите себе си. Тук мъглата беше малко по-рехава, достатъчно, за да се виждат по-ясно отпреди, но не толкова, че очите им да могат да различат нещо друго.

Ранд предпазливо поведе Облак напред и с изненада усети, че ботушите му стъпват върху дъски. Кеят на сала. Той внимателно отстъпи назад, придърпвайки със себе си и коня. Беше слушал описания на този кей: мост, водещ единствено към ладията на сала. Бяха му разказвали, че реката Тарен е широка и дълбока, с коварни течения, които могат да завлекат и най-опитния плувец. Сигурно бе много по-широка от потока на Виноструй. А като се прибавеше и тази мъгла… Той въздъхна облекчено, когато отново усети пръст под краката си.

След малко дойдоха шестима мъже със сънени физиономии, наметнати с груби аби. Водеше ги майстор Вишекула.

Лан се беше облегнал небрежно на седлото си, но десницата му многозначително лежеше върху дръжката на меча. Приличаше на натегната метална пружина.

Ранд побърза да заеме стойката на Стражника — тоест хвана дръжката на меча си. Но не опита да наподоби неговата заплашителна отпуснатост. „Ако се опитам, сигурно ще ми се изсмеят.“

Перин на свой ред стисна дръжката на секирата, затъкната в пояса му, и недвусмислено разкрачи нозе. Мат измъкна една стрела от колчана си. Том Мерилин пристъпи важно напред, вдигна нагоре празната си ръка и бавно я извъртя. Внезапно направи широк жест и между пръстите му проблесна острие на кама. Дръжката й се плесна в дланта му и с неочаквано за всички зрители безгрижие веселчунът се зае да подрязва ноктите си.

От устните на Моарейн бликна тих радостен смях. Егвийн плесна с ръце, сякаш беше видяла представление на Празника, след което спря и се огледа смутено, въпреки че на устните й също заигра весела усмивка.

Вишекула обаче не изглеждаше развеселен.

— Споменахте нещо за още злато след преминаването — каза той намръщено и ги огледа с лукавите си очи. — Това, дето ми го дадохте отначало, е прибрано на сигурно място, ясно ли е? Никой от вас не може да го намери.

— Останалото злато — поясни Лан — ще се озове в ръката ти, когато преминем на другия бряг. — Той размърда кръст и окачената иа пояса му кесия издрънча красноречиво.

Очите на салджията светнаха.

— Хубаво. Да се качваме тогава — измърмори той и закрачи по дървения кей, последван от шестимата си помагачи. Докато се движеха, мъглата се отдръпваше от тях и след това сивкавите пипала отново поглъщаха мястото, през което бяха преминали. Ранд забърза след останалите.

Самият сал представляваше дървена баржа с високи перила и рампа в задния край, която се вдигаше при потегляне, за да огради палубата. От двете й страни се протягаха въжета, дебели колкото мъжка китка, завързани на два яки пилона на брега и чезнещи в мрака над реката. Помагачите на салджията прикрепиха факлите си в метални скоби на перилата и зачакаха, докато всички преведат конете си на дъсчената палуба, след което издърпаха рампата и салът леко потръпна.

Вишекула замърмори под нос и ги подкани с ръмжене да държат конете си мирни и да се скупчат в средата, за да не пречат на салджиите. После подвикна на помагачите си да побързат.

Салът се люшна, освободен от задържащите го към кея въжета, и още веднъж, когато го задържаха въжетата през реката. Салджиите, по трима от всяка страна, стиснаха въжетата при носа на баржата и нервно мърморейки, започнаха с мъка да пристъпват към кърмата, надвиснали над обгърнатата в сива пелена тъмна вода.

Кеят се скри в мъглата и баржата бавно се понесе, съпротивлявайки се на течението. Нищо не показваше някакви признаци на движение освен монотонните стъпки на салджиите — напред, за да прихванат въжетата, и назад, докато ги дърпаха. Никой не обелваше и дума. Младежите се бяха струпали в средата умълчани. Бяха чували, че Тарен е много по-широка от потоците, в които бяха свикнали да се къпят; мъглата я правеше да изглежда още по-огромна в съзнанието им.

След като мина известно време, Ранд пристъпи до Лан. Реки, които човек не можеше да прецапа, да преплува или дори да види отсрещния им бряг, можеха лесно да изнервят някой, който през целия си живот не е виждал нещо по-широко и дълбоко от вирчетата и езерцата из Водния лес.

— Наистина ли биха се опитали да ни ограбят? — попита той тихо. — Той по-скоро ми прилича на човек, който се бои ние да не го ограбим.

Стражникът измери с поглед салджиите — изглежда, никой не ги слушаше — след което му отвърна също така тихо.

— При тази мъгла, в която могат да се скрият… е, когато деянията им са скрити, на хората понякога им се дощява да правят неща, които не биха се осмелили, ако някой ги гледа. И обикновено този, който се кани да стори нещо лошо на непознат, най-много се бои, че непознатият може да му стори същото. Този… убеден съм, че може да продаде и майка си на тролоците, да си я сварят за вечеря, стига цената да е добра. Но съм малко изненадан, че ме питаш. Чух много добре какво си говорят хората в Емондово поле за жителите на Таренов сал.

— Да, но… Е, всички казват, че те… Но никога не съм вярвал, че могат наистина… — Ранд реши, че ще е по-добре да не си въобразява повече, че познава нравите на хората извън собственото си село. — Но той би могъл да каже на Чезнещия, че сме прекосили реката — промълви младежът. — И да вземе да прекара и тролоците след нас.

Лан сухо се изсмя.

— Да ограбиш непознат е едно, а да си имаш работа с Получовек е съвсем друго. Представяш ли си го как превозва тролоци, ако ще да му предложат торба злато? Или да разговаря с мърдраал, ако му се наложи? Само мисълта за такова нещо ще го накара да бяга презглава, без да се спре цял месец. Не мисля, че трябва да се притесняваме много за Мраколюбци сред жителите на Таренов сал. Не и тук. Тук сме в безопасност. Поне временно, разбира се. Поне от страна на тукашните. Сега внимавай.

Вишекула се беше извърнал към тях. Острото му лице, осветено от вдигнатата високо факла, се взираше в Лан и Ранд, сякаш ги виждаше за пръв път. Дъските на палубата проскърцваха от тежките стъпки на салджиите и потропването на някое копито. Вишекула примигна, забелязал, че са доловили напрегнатия му поглед, обърна се и продължи да се взира към отсрещния бряг.

— Не говори повече — прошепна Лан толкова тихо, че и Ранд едва го чу. — Има лоши дни, в които не бива да се споменава за тролоци, Мраколюбци или за Бащата на лъжите, когато непознати уши могат да те чуят. Такива приказки могат да навлекат на човек повече злини и от Драконов зъб, издраскан на вратата.

Ранд бездруго не изпитваше охота да продължи с въпросите си. Обзе го още по-голямо униние. Мраколюбци! Сякаш тревогата от Чезнещи, тролоци и драгхар не му стигаше. Един тролок поне може да го разпознае човек.

Изведнъж като мрачни сенки в мъглата пред тях се възвисиха два високи пилона. Салът се удари в кея и салджиите се разбързаха да го привържат и да пуснат рампата, която изтътна глухо, а Мат и Перин заявиха гръмко, че Тарен изобщо не била толкова широка, колкото били чували. Лан поведе жребеца си по рампата, следван от Моарейн и останалите. Ранд последен дръпна поводите на Облак след Бела, а майстор Вишекула сърдито подвикна след тях:

— Ей! Къде е златото?

— Ще ви се плати — отекна гласът на Моарейн някъде сред мъглата. Ботушите на Ранд стъпиха от рампата върху дървения кей. — Ще получите и по един сребърник за всеки от хората — добави Айез Седай. — Заради бързото превозване.

Салджията се поколеба, изпънал врат напред, сякаш надушваше някаква опасност, но при споменаването на сребърниците хората му се надигнаха. Някои се спряха за миг да вземат факли, но в крайна сметка всички се затичаха с трополене по рампата, преди Вишекула да е успял да отвори уста. Навъсен, салджията последва екипажа си.

Копитата на Облак кухо потропваха в мъглата, докато Ранд предпазливо го водеше по кея. Тук сивкавият сумрак беше също толкова плътен, като над реката. Малко по-нататък на кея Стражникът раздаваше монети, обкръжен от Вишекула и хората му. Всички останали, с изключение на Моарейн, изчакваха, скупчени на едно място и изпълнени с тревожни опасения. Айез Седай стоеше до реката и се взираше по посока на течението, макар Ранд да не можеше да си обясни какво толкова може да види. Той потръпна и зиморничаво се загърна в подгизналото си наметало. Е, сега той наистина беше извън Две реки, при това, както му се струваше, много подалече от ширината на една река.

— Ето — каза Лан и пусна последната монета в шепата на Вишекула. — Както се разбрахме. — Той не прибра кесията си и мъжът я изгледа алчно.

Кеят силно изскърца и се разтресе. Салджията рязко вдигна глава и се обърна към загърнатата в мъгла баржа. Факлите, които бяха останали на борда, просветваха като бледи точици в нощта. Кеят простена и с тътен на скършено дърво двата пилона се килнаха и се завъртяха. Егвийн извика смаяно, а Том изруга.

— Отвърза се! — изкрещя Вишекула и заблъска хората си към кея. — Дръжте сала, тъпаци такива! Хванете го! Дръжте го!

Салджиите пристъпиха към реката, после спряха безпомощни. Бледите светлини на сала се завъртяха все по-бързо и по-бързо. Мъглата се изви над тях и се завихри в спирала. Кеят потрепера. Трещенето на счупено дърво раздра въздуха и салът започна да се разпада.

— Въртоп — промълви с трепет един от салджиите.

— Няма въртопи в Тарен — отекна отчаяно гласът на Вишекула. — Тук никога не е имало въртоп…

— Лоша работа — отекна глухо гласът на Моарейн откъм брега. Гъстата мъгла я беше превърнала в сянка.

— Наистина лоша — съгласи се равнодушно Стражникът. — Изглежда, за известно време няма да можете да превозвате никого. Най-лошото е, че ви се случи по време на служба. — Той отново бръкна в кесията си. — Мисля, че това ще възмезди щетите.

За миг Вишекула зяпна в златото, проблясващо под светлината на факлата му, после раменете му се свиха и той плахо се озърна към останалите пътници. Почти неразличима в мъглата, групата от Емондово поле го гледаше мълчаливо. С уплашен, нечленоразделен вик салджията грабна шепата монети от Лан, завъртя се и се затича в мъглата. Хората му се затекоха по петите му и факлите им се стопиха в мрака нагоре по течението на реката.

— Мисля, че нямаме повече работа тук — промълви Айез Седай, сякаш не беше се случило нищо необичайно. Повела бялата си кобила, тя се отдалечи от кея по полегатия бряг.

Ранд остана прикован на място, вгледан в скритата под мъгливата пелена река. „Може и да е станало случайно. Онзи каза, че няма въртопи, но…“ Той изведнъж осъзна, че другите вече са тръгнали, и бързо ги последва по ниския крайбрежен склон.

Само сред три разкрача мъглата се стопи и изчезна. Той отново спря и се обърна. Долу, над реката се простираше дебела сивкава пелена, а от другата страна блестеше ясното нощно небе, все още тъмно въпреки резките контури на лунния диск, които подсказваха, че скоро ще настъпи утрото.

Стражникът и Айез Седай стояха на място и си говореха до конете си, отвъд границата на мъглата. Останалите се бяха скупчили встрани. Дори на лунната светлина нервността им беше осезаема. Всички очи бяха вперени в Лан и Моарейн и всички, с изключение на Егвийн, се бяха отдръпнали, сякаш разкъсвани между страха да не загубят водачите си и нежеланието да се приближат прекалено до тях. Ранд преодоля няколкото последни разтега и застана до Егвийн, стиснал поводите на Облак. Тя му се усмихна. Не мислеше, че блясъкът в очите й е само от лунната светлина.

— Върви по реката, сякаш е очертана с писало — говореше Моарейн доволна. — Няма да намериш и десет жени в Тар Валон, които да могат да го постигнат без помощ. Да не говорим когато яздиш препускащ кон.

— Не че се оплаквам, Моарейн Седай — обади се със странен тон Том, — но нямаше ли да е по-безопасно да ни покрие малко по-далече, да речем до Бейрлон? Ако онзи драгхар погледне от другата страна на реката, ще загубим цялата преднина, което сме си осигурили досега.

— Драгхарите не са много умни, господин Мерилин — отвърна сухо Айез Седай. — Всяват ужас и са смъртно опасни, имат остри очи, но не са никак умни. Той ще съобщи на мърдраала, че от тази страна на реката е чисто, но че самата река е обгърната от мъглата в двете посоки. А мърдраалът ще прецени какво усилие ми е струвало. Би трябвало да предположи, че бягаме по реката, и това ще го забави. Ще му се наложи да раздели силите си. Мъглата ще се задържи достатъчно дълго, за да не е сигурен дали не бягаме поне донякъде по течението, с лодка. Бих могла вместо това да разпростра мъглата по посока на Бейрлон, но тогава драгхарът ще претърси реката само за няколко часа и мърдраалът ще разбере точно накъде сме се запътили.

Том изпъшка и поклати глава.

— Извинявам се, Айез Седай. Надявам се, че не съм ви обидил.

— Ааа, Мо… Айез Седай. — Мат млъкна и преглътна шумно. — Салът… такова… вие ли… искам да кажа… не разбрах защо… — Гласът му немощно заглъхна и тишината, която последва, беше толкова дълбока, че Ранд чуваше единствено собственото си дишане.

Резкият глас на Моарейн изпълни околната тишина:

— Всички искате обяснения, но ако започна да ви обяснявам всяко свое действие, няма да ми остане време за нищо друго. — Под лунните лъчи Айез Седай изглеждаше някак по-висока, сякаш беше надвиснала над тях. — Запомнете следното. Смятам да ви заведа здрави и читави в Тар Валон. Това е единственото, което трябва да знаете засега.

— Ако продължаваме да стърчим тук — намеси се Лан, — на драгхара няма да му се наложи да ни търси дълго по реката. Ако съм те разбрал добре… — И той поведе коня си нагоре по брега.

Стъпките на СГражника сякаш дръпнаха някаква пружина в гърдите на Ранд и той си пое дълбоко дъх. Забеляза, че останалите направиха същото, дори Том, и си спомни една стара поговорка: „По-добре да плюеш в очите на вълк, отколкото да срещнеш Айез Седай.“ Все пак малко се поотпусна. Моарейн не стърчеше над всички тях. Едва стигаше до раменете му.

— Ех, да можехме да отдъхнем малко — изтърси с плаха надежда Перин и придружи думите си с яка прозявка. Егвийн, сгушена до Бела, също въздъхна уморено.

Това беше първото оплакване, което Ранд бе чул досега от нея. „Може би най-сетне е разбрала, че всичко това не е чак толкова велико приключение.“ Но после гузно си спомни, че за разлика от него, момичето не беше спало последната нощ.

— Наистина имаме нужда от почивка, Моарейн Седай — обади се той. — В края на краищата яздим вече цяла нощ.

— Тогава да видим какво ще ни предложи Лан — отвърна Моарейн. — Хайде.

И ги поведе. Скоро стигнаха до тъмна купчина — някакъв отдавнашен речен разлив беше утаил камара дървета в огромен стегнат възел, образувайки здрава плетеница от прогнили трупи, клони и коренища. Моарейн спря. Изведнъж ниско сред черната купчина проблесна мъждива светлина и изпод дърветата се измъкна Лан с факла в ръка.

— Няма неканени гости — каза той на Моарейн. — А дърветата, които оставих, все още са сухи, тъй че успях да запаля огън. Можем да починем и да се стоплим.

— Очаквали сте да спрем тук? — възкликна изумена Егвийн.

— Мястото изглеждаше подходящо — отвърна Лан. — Обичам да съм подготвен, за всеки случай.

Моарейн взе факлата от ръката му.

— Ще се погрижиш ли за конете? Докато се оправиш, аз ще видя какво мога да направя с умората им. Но първо искам да поговоря с Егвийн. Егвийн?

Ранд изгледа двете жени, които се провряха и се скриха сред купчината дървесни стволове. Виждаше се нисък тунел, през който човек можеше да се промуши само с пълзене. Светлината на факлата изчезна.

Лан беше включил в припасите им торби със зоб, но не позволи на останалите да свалят седлата от конете. Свали само въжетата, които също беше включил в багажа им.

— Конете ще си почиват по-лесно без седла, но ако се наложи да тръгнем веднага, няма да имаме време да ги оседлаем.

— Нямат вид на много изморени — обади се Перин, докато наместваше торбата със зоба пред муцуната на коня си. Ранд се мъчеше с Облак — три опита, докато успее да намести торбата под носа на животното.

— Имат — отвърна Лан. — Е, все още могат да тичат. И ще тичат с пълна сила, ако ги оставим, докато се сринат мъртви от изтощение, без дори да усетят. Бих предпочел Моарейн Седай да не бе направила това, което им направи, но се налагаше. — Той потупа врата на жребеца си и конят сведе глава, сякаш одобряваики жеста на Стражника. — В следващите няколко дни трябва да ги щадим, докато се възстановят. Ще се наложи да ги яздим по-бавно, отколкото ми се иска. Но ако имаме късмет, и това ще е достатъчно.

— Това… — Мат шумно преглътна. — Това ли имаше предвид тя? За умората ни?

Ранд потупа врата на Облак и се вгледа с празен поглед напред. Въпреки всичко, което тя бе направила за Трам, не изпитваше никакво желание Айез Седай да използва Силата върху него. „О, Светлина, ами че тя просто потопи сала.“

— Нещо такова — усмихна се кисело Лан. — Но няма защо да се безпокоите, че и вие ще се изтощите до смърт. Освен ако нещата не станат много по-лоши, отколкото са сега. Приемете го просто като допълнителен нощен сън.

Пронизителният писък на драгхара изведнъж отекна над покритата с мъгла река. Дори и конете замръзнаха. Чу се огново, малко по-наблизо, и отново, пронизвайки черепа на Ранд като игла. После писъците заглъхнаха и съвсем се стопиха.

— Късмет — отрони Лан. — Тръгнал е да претърсва реката. — Той сви рамене и тонът му изведнъж стана делови. — Хайде да се пъхаме вътре. На мен също няма да ми дойде зле малко топъл чай и някой залък в стомаха.

Вмъкнаха се един по един през тунела. Моарейн и Егвийн седяха до огъня една срещу друга.

— Единствената сила — говореше Моарейн — идва от Верния извор, движещата сила на Сътворението, силата, заложена от Създателя, за да върти Колелото на Времето. — Тя вдигна ръце и долепи дланите си една към друга. — Сайдин, мъжката половина на Верния извор, и сайдар, женската половина, действат една срещу друга и в същото време заедно, осигурявайки тази сила. Сайдин — и тя вдигна лявата си ръка, след което я отпусна — е омърсен от докосването на Тъмния, като воден поток с тънка струя гранясала лой, наслоена отгоре. Водата продължава да е чиста, но не може да се докосне, без да докоснеш мръсотията. Само сайдар все още може да се използва безопасно. — Егвийн седеше с гръб към Ранд. Той не можеше да види лицето й, но тя с нетърпеливо любопитство се беше навела напред.

Нито Моарейн, нито Егвиин обърнаха внимание на влезлите. Мъжете започнаха да събличат влажните си наметала, разположиха се около огнището и протегнаха ръце към жарта. Лан, който влезе последен, измъкна мехове с вода и кожени торби от една ниша в свода, измъкна отнякъде котле и се зае да приготвя чай. Той самият не обръщаше никакво внимание на женския разговор, но приятелите на Ранд скоро престанаха да трият ръце и зяпнаха към Моарейн, без да прикриват любопитството си. Моарейн и Егвийн се държаха така, сякаш не забелязваха присъствието им.

— Не — отвърна Моарейн на някакъв въпрос, който Ранд пропусна, докато се оглеждаше. — Верния извор не може да се изчерпи, както една река не може да се изчерпи от воденичното колело. Изворът е реката. Айез Седай са воденичното колело.

— Наистина ли смятате, че мога да се науча? — попита Егвийн. Лицето й светеше от възбуда. Ранд никога не беше я виждал толкова красива, нито толкова отдалечена от него. — Мога ли да стана Айез Седай?

Ранд скочи и удари главата си в ниския таван. Том Мерилин стисна ръката му и го дръпна да си седне на мястото.

— Не бъди глупак — измърмори веселчунът, изгледа косо жените — нито една от двете не им беше обърнала внимание — и погледна със съчувствие момъка. — Сега това е извън теб, момчето ми.

— Дете мое, — промълви нежно Моарейн. — Едва малцина могат да се научат да се докосват до Верния извор и да използват Единствената сила. Някои от тях могат да го научат в голяма степен, други — в по-малка. Ти си една от шепата жени по света, за които не е необходимо да се учат. Най-малкото, докосването до Извора ще те стигне, независимо дали го желаеш, или не. Но без обучението, което можеш да получиш в Тар Валон, ти никога няма да можеш да я преливаш напълно и не би могла да оцелееш. Мъжете, притежаващи способността да се докосват до вродения в тях сайдин, умират, разбира се, освен ако Червената Аджа не ги наамери и не ги опитоми…

Том изръмжа гърлено, а Ранд се помръдна притеснено на мястото си. Мъжете като тези, за които говореше Айез Седай, бяха рядкост — през целия си живот беше чувал само за трима такива и, слава на Светлината, не в Две реки — но злините, които причиняваха, докато Айез Седай ги намерят, бяха достатъчно големи и предизвикваха мрачни вести, като вестите за войни, за земетръси и за разрушени градове. Досега така и не беше разбрал с какво точно се занимават тези Аджа. Според сказанията това бяха кланове сред Айез Седай, които, изглежда, най-вече си устройваха заговори и воюваха помежду си, но за едно нещо всички сказания бяха категорични: основното задължение на Червената Аджа беше да предотврати ново Разрушение на Света и те го изпълняваха, като издирваха всеки мъж, който си е позволил дори да си помисли, че би могъл да овладее Единствената сила. Мат и Перин имаха такъв вид, сякаш изведнъж им се беше дощяло да са си у дома в креватите.

— …но някои жени също умират. Трудно е да се научиш без наставница. Жените, които не успеем да издирим, онези, които оцеляват, често стават… е, в тази част на света например може да станат Премъдра в селата си. — Айез Седай замълча умислена. — Старата кръв е силна в Емондово поле, а старата кръв пее. Разбрах каква си още в първия миг, когато те видях. Никоя Айез Седай не може да застане пред жена, която прелива или на която предстои да се промени, без да го почувства. — Тя зарови в малката си кесийка и измъкна синия камък със златната верижка, който преди това носеше на челото си. — Ти си много близо до своята промяна, до първото си докосване. Ще е по-добре за теб, ако аз те наставлявам в него. По този начин ще можеш да избегнеш… неприятните последици, които могат да сполетят ония, на които се наложи сами да си отворят пътя.

Егвийн се взря в камъка и очите й се разшириха.

— Това… това съдържа ли Силата?

— Разбира се, че не — сряза я Моарейн. — Нещата не съдържат силата, детето ми. Дори един ангреал е само инструмент. Това е само един красив син камък. Но той може да излъчва светлина. Ето.

Ръцете на Егвийн потрепнаха, когато Моарейн постави камъчето в ръцете й. Момичето понечи да се дръпне, но Айез Седай задържа дланите й с едната си ръка, а с другата я докосна по бузата.

— Вгледай се в камъка — тихо промълви Айез Седай. — По-добре е така, отколкото сама да се луташ. Изчисти ума си от всичко, освен камъка. Изчисти ума си и се понеси свободно. Тук е само камъкът и празнотата. Аз ще започна. Понеси се свободно и ме остави да те водя. Не мисли. Понеси се.

Ранд заби пръсти в коленете си и стисна здраво челюсти. „Тя трябва да се провали. Трябва.“

В камъка разцъфна светлина. Само една синкава искрица, и после угасна, не беше по-ярка от светлината на светулка, но той примигна, сякаш щеше да го заслепи. Егвийн и Моарейн се взираха в камъка с празни очи. Появи се нова искра, после друга, докато лазурната светлина не запулсира като живо сърце. „Това е от Айез Седай — помисли си той отчаяно. — Направи го Моарейн. Не беше Егвийн.“

Последно слабо просветване и камъкът отново потъмня и се превърна в онова, което си беше — обикновена скъпа дрънкулка. Ранд беше спрял да диша.

За миг Егвийн продължи да се взира в камъка, след това вдигна очи към Моарейн.

— Аз… струва ми се, че усетих… нещо, но… Може би сте се излъгали за мен. Съжалявам, че ви изгубих времето.

— Не си ми загубила времето, детето ми. — Тънка усмивка на задоволство премина по устните на Моарейн. — Последната светлинка беше само твоя.

— Нима? — възкликна Егвийн, а после отново потъна в униние. — Но тя едва се задържа.

— А сега се държиш като глупаво селско момиче. Повечето от тези, които пристигат в Тар Валон, трябва да се учат с месеци, докато постигнат това, което ти току-що направи. Можеш да стигнеш далече. Може би дори до Амирлинския трон един ден, ако се учиш и се трудиш упорито.

— Искате да кажете… — С радостен вик Егвийн прегърна Айез Седай. — О, благодаря ви. Ранд, чу ли? Аз ще стана Айез Седай!