Робърт Хайнлайн
Фрайди (9)

IX

Безтегловността отмина бързо както винаги и започна гладкото устремно спускане, от което винаги настръхвах. Компютърът си вършеше чудесно работата по гасенето на вибрациите и все пак ги усещах в зъбите си… и на още места след бурната нощ.

Внезапно минахме през звуковата бариера и воят на цепения от нас въздух започна да се засилва. Докоснахме пистата, включиха се спирачните двигатели. След малко спряхме. И аз си отдъхнах. Колкото и да обичам полетите с ПБ, не мога да се успокоя, докато не се уверя, че машината е пристигнала цяла-целеничка.

Излетяхме от Северния остров по пладне в четвъртък, затова след четиридесет минути се озовахме в Уинипег. Беше сряда, предишният ден, осем без двайсет вечерта. (Не се заяждайте с мен, ами си намерете карта с часовите пояси на Земята.)

Пак излязох последна от пътническия салон. И нашият капитан отново взе сака ми, но сега вървеше до мен непринудено като стар приятел. Душата ми се сгря неописуемо. Преведе ме през една вратичка отстрани и влязохме направо в службата МЗИП на космодрума. Той подаде за проверка първо своя сак. Служителят дори не го докосна.

— Какво се опитваш да вкараш в страната днес?

— Все същото. Контрабандни диаманти, търговски тайни, данни за нови оръжия, забранени дроги.

— Само това ли? Направо ми е жал да си хабя тебешира. — Мъжът все пак надраска тайнствен знак на сака. — Тя с теб ли е?

— Ами! За пръв път я виждам.

— Аз индианска девойка — намесих се в раздумката. — Бял вожд обещал много огнена вода. Не сипал нищо.

— Да ме беше попитала, щях да ти кажа. Дълго ли ще останеш?

— Живея в Империята. Транзитно преминаваща съм, но може би ще остана тази нощ. Минах оттук на път за Нова Зеландия миналия месец. Ето ми паспорта.

Той погледна небрежно, удари печат, драсна и по моя сак, без да надникне вътре.

— Ако решиш да постоиш при нас, аз ще ти купя огнена вода. И не вярвай на нито една думичка, която чуеш от капитан Торми.

Продължихме нататък.

Подминахме бариерата и Йън пусна саковете, вдигна една жена за лактите (с което доказа, че е във великолепна форма — та тя беше само с десетина сантиметра по-ниска от него) и я зацелува въодушевено. Накрая все пак я остави.

— Джан, това е Мардж.

(Щом си има този разкош вкъщи, защо си губеше времето с моите оскъдни прелести? Защото му бях подръка, няма съмнение. Сега обаче е при нея. Уважаема госпожо, имате ли някоя интересна книга за приспиване?)

Джанет ме разцелува и малко ми олекна. После ме хвана за раменете и ме огледа.

— Не го виждам. Да не си го забравила в кораба?

— Кое? Нося само сака. Другото е в багажното за транзитни пътници.

— Не, мила, говоря за твоя нимб. Като слушах Бети, така си те представях.

Поумувах.

— Сигурна ли си, че тя спомена нимб?

— Е, поне каза, че си ангел. Може да съм прибързала с изводите.

— Вероятно. Не вярвам да съм носила нимб над главата си снощи. Не бях настроена особено ангелски.

— Вярно е — потвърди Йън. — Снощи носеше само пиенето. Любима, колкото и да ми е неприятно, но Бети й повлия ужасно. Истински позор!

— О, небеса! Дали да не отидем направо на молитвено събрание? Искаш ли, Марджъри? Ще хапнем малко бисквити с чай тук и ще пропуснем вечерята. Цялото паство ще се моли за теб.

— Както решиш, Джанет.

(Доброто възпитание изискваше ли да се съглася? Нямам представа за обноските, свързани с „молитвени събрания“.)

Капитан Торми реши вместо нас.

— Джанет, я по-добре да я заведем у дома и там да се молим за нея. Не съм уверен, че Мардж е свикнала да си изповядва публично греховете.

— Марджъри, това ли предпочиташ?

— Ами да.

— Така и ще направим. Йън, ще повикаш ли Жорж?

 

 

Вторият мъж беше Жорж Перо и отначало не научих нищо за него, освен че подкарваше от капрата чифт великолепни абаносови коне, впрегнати в изящна каляска „Хонда“ — возило, което беше по кесията само на богаташи. Хм, каква ли заплата получава един капитан на ПБ? Фрайди, не си пъхай носа. Впрягът обаче заслужаваше да му се възхитя. Както и Жорж. Висок, тъмнокос, наконтен в удобен всекидневен костюм и кепе. Съвсем подходяща външност за кочияш. Само че Джанет не го представи като слуга на семейството, а той се поклони и ми целуна ръка. Дали кочияшите целуват ръце? Все се натъквах на човешки условности, за които никой не ме открехваше.

Йън седна отпред до Жорж. Джанет ме настани отзад и разгъна голямо покривало.

— Предположих, че не носиш връхна дреха, сега в Оклънд не е студено. Пъхай се на топло.

Не обясних, че никога не мръзна прекалено. Хареса ми нейната досетливост и се гушнах при нея. Жорж изкара каляската на магистралата, цъкна гръмко на конете и те потеглиха в бодър тръс. Йън стисна тромбата, макар да не виждах защо вдигаше шум. Май просто обичаше да се забавлява.

Не навлязохме в Уинипег. Оказа се, че домът им е разположен югозападно от малко градче — Стоунуол, което пък е северно от метрополиса и по-близо до пристанището. Докато стигнем, започна да се смрачава, но забелязах, че това имение е проектирано да отблъсне всяко нападение, освен може би атака на професионални военни. Имаше поредица от три порти, като първата и втората образуваха чудесен капан. Не зърнах нито „оченца“, нито оръжия с дистанционно управление, но знаех, че са си по местата — навсякъде имаше червено-бели мигалки, които предупреждават отдалеч антигравите да не си търсят белята.

В тъмното едва успях да огледам стената и двете огради след нея, нямах представа как са въоръжени и/или заредени. Не се престраших да задоволя любопитството си. Но днес никой благоразумен човек не пръска толкова пари за домашна отбрана, разчитайки само на пасивната защита. Изкушавах се да попитам и как са уредили захранването, защото си спомних как Шефът се бе простил във фермата с главния си „шипстън“ („чичко“ Джим го бе отрязал от мрежата). Не е редно обаче гостенка да задава такива въпроси.

Още по-интересно ми беше какво щяха да правят, ако някой ни бе налетял, преди да влезем в портала на тази крепост. Е, с оживената търговия на джунджурийки, попадащи накрая в ръцете на уж невъоръжените по закон, и този въпрос не е от най-уместните. Аз обикновено не нося нищо опасно, но не вярвам и всички останали да постъпват като мен — нямат нито моите усъвършенствани способности, нито специалното ми обучение.

(По-добре да разчитам на тялото си, отколкото да завися от устройства, които да ми бъдат отнети при проверка, да ги загубя, да им свършат боеприпасите, да засекат или да останат без енергия в най-критичния момент. Не изглеждам въоръжена и това ми дава необходимото преимущество в началото. Други хора — други проблеми. Аз съм особен случай.)

Минахме по плавната извивка и наклона на алеята и спряхме под широк навес. Йън отново изтръгна гнусен рев от тромбата, но този път имаше някакъв смисъл — двойната врата се отвори. Той се обърна към Джанет:

— Скъпа, двете влезте вътре, а аз ще помогна на Жорж да разпрегне.

— Нямам нужда от помощ.

— Стига си се перчил.

Йън ни подаде ръка да слезем, връчи моя сак на жена си, а Жорж подкара към конюшнята. Йън го последва пеша. Джанет подръпна ръката ми да влизаме… и аз ахнах.

Стоях пред осветен фонтан във фоайето, от програмираните. Струите неспирно променяха формата и цветовете си. Звучеше тиха музика, която (вероятно) контролираше фонтана.

— Джанет… кой ви е архитектът?

— Харесва ли ти?

— Естествено!

— Тогава ще си призная. Аз съм архитектът, Йън се занимаваше с техниката, а Жорж — с дизайна и интериора. Той е художник в няколко смисъла на думата и едно от крилата на къщата е заето само от неговото ателие. Най-добре е веднага да ти призная и какво ме посъветва Бети — да ти скрия дрехите, докато Жорж не те снима поне веднъж гола.

— Тъй ли? Но аз никога не съм била модел, а и трябва да се връщам на работа.

— Ще се опитаме да променим намеренията ти. Освен ако… Да не се притесняваш? На Бети не й се вярваше. Жорж може би ще се задоволи да позираш и с дрехи. Поне първия път.

— Не съм свенлива. Е, освен в позирането, знам ли. Не съм го правила досега. Защо да не оставим това за по-късно? Сега повече ме интересува тоалетната. Не съм се отбивала, откакто излязох от апартамента на Бети. Трябваше да се сетя на космодрума.

— Извинявай, мила. Не биваше да се впускам в приказки за творческите прищевки на Жорж. Майка ми ме научи много отдавна, че първо трябва да покажа на гостите къде е тоалетната.

— Същото научих от моята майка — реших да послъжа.

— Оттук.

Вляво от фонтана имаше коридор. Джанет ме заведе в една стая.

— Твоята е — обяви и остави сака ми на леглото, — а това е вратата към банята. Ще си я делим, защото моята стая е огледален образ на тази и е от другата страна.

Имаше какво да си делим — три затварящи се ниши, всяка с тоалетна чиния, биде и мивка, система от душове колкото за цяло студентско общежитие (налагаше се да я питам как се регулират), две тоалетни масички, терминал, хладилник, рафтове с книги и дискове.

— Ами леопардът къде е? — ухилих се.

— Трябва ли да го има?

— Покажат ли такова кътче по сенсовизията, героинята винаги си има питомен леопард.

— Виж ти… Не може ли да е коте?

— Ами да. С Йън падате ли си по котките?

— Не бих си представила дома си без тях. Дори мога да ти предложа богат избор на котета.

— Как ми се иска да си взема едно! Ама не мога.

— После ще видим. Всичко тук е на твое разположение. Искаш ли да минеш под душа преди вечерята? Аз поне имам нужда. Много време загубих да тимаря Черната красавица и Демона, преди да тръгнем към космодрума, не успях да се изкъпя. Забеляза ли, че намирисвам на конюшня?

И тъй, лека-полека след десетина минути Жорж вече ме сапунисваше отзад, а Йън — отпред, докато домакинята се къпеше без ничия помощ и подхвърляше съвети, които мъжете пренебрегваха. Ако се впусна в подробности, ще се убедите, че всичко ставаше съвсем естествено и тези симпатични любители на разкоша изобщо не се опитваха да ми се натрапват. Нямаше дори плах опит да ме съблазнят, макар предишната нощ вече да бях изцедила силите на домакина.

После споделихме разгулно пиршество в техния хол (или дневна, или бална зала, както ви харесва) пред камината, която се оказа поредното техническо творение на Йън. Носех една от ефирните вечерни рокли на Джанет. Нейната представа за прилично облекло би й навлякла незабавен арест в Крайстчърч.

И това обаче не подтикна двамата мъже да ме свалят. Когато стигнахме до коняка и кафето, вече бях доста замаяна от пиене преди вечерята и различните маркови вина с гозбите. Помолиха ме и смъкнах почти несъществуващия плат от себе си. Жорж ме накара да заема поред пет-шест пози, направи ми стерео и холоснимки. През цялото време ме обсъждаше безпристрастно, сякаш съм сочна телешка мръвка. Аз настоявах упорито, че непременно ще си тръгна сутринта, но възраженията ми звучаха все по-немощно и неубедително. Жорж изобщо не ме слушаше. Заяви, че имам „чудесни форми“. Може би беше комплимент.

Покрай приказките направи фантастични снимки, особено онази, на която се изтягам лениво на нисък диван, а пет котета лазят по гърдите, корема и бедрата ми. Помолих да ми я копира.

После той ни събра двечките с Джанет. Поисках и от тези снимки, защото контрастът между нас беше страхотен, а Жорж умееше да ни изкара по-хубави, отколкото сме. Накрая започнах да се прозявам и Джанет го накара да спре. Извиних се — нямаше никаква особена причина да съм сънлива, защото в часовия пояс, откъдето пристигах, още беше ранна вечер.

Тя ми каза да не се смущавам, защото желанието за сън нямало нищо общо с часовника. Господа, ние си лягаме. И ме отведе.

Отбихме се в прекрасната баня и тя обви ръцете си около мен.

— Марджи, искаш ли компания или предпочиташ да спиш сама? От Бети научих, че си имала бурна нощ. Може би се нуждаеш от почивка? Ти избирай.

Признах си честно, че не обичам да спя сама.

— И аз. Приятно е да си говориш с откровен човек, вместо да увъртаме като някои превзети мръсници. Кого искаш в леглото си?

„Прелестна приятелко, нима не е ясно, че е твое право да си с мъжа си, след като току-що се е прибрал?“

— Ъ-ъ… я да обърнем въпроса. Кой иска да спи с мен?

— Всеки от нас, разбира се, няма защо да питаш. Или всеки двама. Или и тримата. Избирай.

Примигах и се почудих дали не съм прекалила с пиенето.

— Четирима в едно легло?…

— Допада ли ти идеята?

— Не съм опитвала. Весело звучи, но ще бъде ужасна теснотия в леглото.

— А, вярно, още не си била в моята стая. Леглото е голямо. Защото и двамата ми съпрузи честичко ме навестяват… и пак остава място за гости.

Да, реших аз, препивам вече втора нощ. Не бях свикнала с такива количества спирт в кръвта си.

— Двама съпрузи ли? Не знаех, че и в Британска Канада сте възприели „австралийското планиране“.

— Държавата не го е признавала официално, но мнозина от нас го избират. Портите са заключени, никой не може да ни се бърка. Искаш ли да опиташ голямото легло? Ако ти се доспи неудържимо, можеш да се примъкнеш в своята стая. Затова разположих така стаите в къщата. Какво ще кажеш?

— Ами… да. Но може и да се притеснявам малко.

— Ще ти мине. Сега да ги пов…

Прекъсна я неприятен звук откъм терминала.

— Проклета гадост! — избухна Джанет. — Почти сигурно е, че викат Йън на космодрума, а се върна преди малко от полет!

Пристъпи ядосано и включи връзката.

— …ма основания за безпокойство. Границите ни с Чикагската империя са напълно затворени, а проникналите бегълци биват отвеждани на определените за тях места. Положението по границата с Квебек е по-сериозно заради нападението, но вероятно някой от командирите на техните въоръжени сили е преценил неправилно ситуацията. Не са ни обявявали война. Въведено е извънредно положение. Не излизайте навън, запазете спокойствие и слушайте на тази честота официалните съобщения и разпореждания.

Започваше Кървавият четвъртък.