Робърт Хайнлайн
Фрайди (25)

XXV

Лас Вегас е съчетание от цирк с три арени и неизлечим махмурлук.

Отначало му се радвам. Но щом изгледам всяко шоу, започват да ми дотягат всички онези светлини, музика, врява и трескаво оживление. Четири дни ми идват множко.

Добрахме се до Вегас към десет сутринта, защото първо имахме да уредим някои неща. Другите се погрижиха за парите си от завещанието, а аз отидох да внеса и компенсацията си в „Мастър Кард“. Е, поне имах такова намерение, но ме стреснаха думите на господин Чембърс:

— Ще ни оставите ли пълномощно и да платим подоходния ви данък?

Подоходен данък ли?! Ама че мръсотия! Не можех да повярвам на ушите си.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за данъка върху доходите ви, получени в Калифорнийската конфедерация. Ето ви типово пълномощно. Ако оставите това задължение на нас, нашите специалисти ще подготвят всичко и ще платим данъка от сметката ви, без да ви безпокоим. Вземаме минимална такса за услугата. Иначе сама трябва да попълвате всички безкрайно сложни формуляри.

— Когато си откривах сметка при вас, вие изобщо не споменахте за някакъв си подоходен данък.

— Но нали тогава спечелихте от Националната лотария! Правителството най-демократично ви опрощава данъка върху печалбата. Достатъчно пари прибира от участниците, които нямат късмет.

— Ясно. Каква ще бъде все пак вашата „минимална такса“? И колко процента е данъкът?

Тръгнах си, без да внеса парите, и отново дадох повод на господин Чембърс да е недоволен от мен. Макар бруините да са толкова съсипани от инфлацията, че имате нужда от наглед прилична сума, за да си купите „Биг Мак“, една хилядарка не ми приличаше на „минимална такса“. Та това е повече от грам злато, или 37 канадски долара! „Мастър Кард Калифорния“ ме скубеше предостатъчно и с осемте процента лихва върху задълженията ми.

А аз изобщо не бях убедена, че дължа подоходен данък дори според смахнатите закони на Конфедерацията. Повечето пари бях припечелила далеч извън пределите й, а и откъде накъде ще си протяга лапите към моята заплата? Исках първо да се посъветвам с по-печен адвокат.

Върнах се в „Кабаня Хайът“ и заварих Бърт в стаята. Обясних му неочакваните си премеждия, защото си спомних, че се занимаваше с транспорт и финанси.

— Спорен въпрос — вдигна рамене той. — В личните ни договори с президента на фирмата беше вписано и условието възнаграждението да е освободено от данъци. В Империята договаряхме всяка година рушвета с данъчното. И тук господин Еспозито… да де, вече Уейнрайт трябваше да е платила общ рушвет за всички ни. Попитай я, ако искаш.

— Вдън земя да потъне дано!

— Споделям нежеланието ти за нова среща с нея. Поне е могла да се попазари за данъците върху компенсациите ни, ако се досещаш какво искам да кажа. Може би просто не си е свършила работата. Все едно… Нали имаш и паспорт с друго име?

— Винаги си нося резервен.

— Ами използвай го. Аз точно това ще направя. И щом реша какво ще правя по-нататък, ще си преведа парите от новото място. Засега са на сигурно място на Луната.

— Ъ-ъ… Бърт, не се и съмнявам, че Уейнрайт вече е продала някому пълния списък на паспортите. Ако те разбрах правилно, могат да се заядат с нас при напускането на Конфедерацията, така ли?

— И да си е съставила списъче, какво от това? Няма да го продаде на властите, без да поиска първо твърде висока цена. Не вярвам пазарлъкът да е завършил толкова бързо и лесно. Слагаш нормалния рушвет в паспорта, вириш нос и минаваш преспокойно през бариерата.

Разумна идея. Замалко се бях оставила гнусното предложение да платя данък да смути мисленето ми на куриерка.

Минахме границата със Свободния щат Вегас при Сухото езеро. Капсулата поспря само колкото да ни ударят изходните печати. Всички показахме резервни паспорти с по някоя банкнота вътре и нямахме неприятности. От другата страна на бариерата дори не ни погледнаха документите. Свободният щат не си прави труда да поддържа служба МЗИП. Всеки платежоспособен гост е добре дошъл.

Настанихме се в „Дюните“, в почти същото апартаментче като онова в „Хайът“. Уговорихме си среща за вечеря, после Бърт и Ана заседнаха в казиното, а двете със Златокоска се понесохме към Индустриалния парк. И Бърт имаше намерение да си търси работа, но първо щял да се позабавлява. Ана нищо не каза, но ми се стори, че искаше да вкуси още малко екзотика и чак тогава да се примири с живота на баба в пенсия. Само Златокоска припираше да намери нещо веднага. Аз пък трябваше да помисля усилено, преди да се спра на някое занимание.

Вероятно… не, непременно щях да се махна от тази планета. Предостатъчна причина беше дори само съветът на Шефа. А и онази задачка да издирвам белезите на болни култури ме накара да се вторача по-зорко в неща, които и преди винаги са ми били пред очите. Рядко съм се настройвала критично към страните, където живеех или минавах набързо. Моля ви да не забравяте, че изкуственият човек е чужденец навсякъде. Никое място не можех да нарека родина, тогава защо да му търся недостатъците?

Но щом се заех със задачата, видях в колко жалко състояние е старата Земя. Нова Зеландия е приятна страна, както и Британска Канада, но и в тях се долавяше вонята на гнило. А останалите…

Не биваше да прибързвам. Изборът на нова планета не е нещо, което вършиш често, освен ако си приказно богата, а с това не можех да се похваля. Щях да получа парици за едно-единствено пътуване без обратен билет. Смятах да не избирам само по витрината, защото второ минаване през магазина не бих могла да си позволя.

И за друго си мислех. Къде беше Джанет?

Шефът имаше адрес или код за връзка. Не и аз!

Шефът имаше свое „ухо“ в уинипегската полиция. Не и аз!

Шефът имаше мрежа от хрътки по цялата планета. Не и аз!

Можех да си опитвам късмета по терминалите от време на време и щях да го правя. Щях да проверявам в АНЗАК и университета на Манитоба, също в Оклънд и университета на Сидни.

А ако не ми провърви, какво да измисля? Да отпраша към Сидни и да изкрънкам някак адрес или код на професор Фарнезе? Нямаше да е евтино. Изведнъж бях принудена да осъзная, че пътуванията, които смятах доскоро за нещо подразбиращо се, може да станат труднички, ако не и немислими. За да стигна до Нов Южен Уелс, преди да разрешат отново полубалистичните полети, трябваше направо да се разоря. Е, поне съществуваха технически възможности — подземка, екраноплани и други местни хвърчила… и това през три четвърти от глобуса!

Да се наема като корабна курва? Лека работа, а и нямаше да се охарча, но пък щях да загубя страшно много време дори с танкер, задвижван от „шипстъни“. А за платноходка и дума не можеше да става.

Не беше ли по-разумно да използвам някой частен копой в Сидни? Какви ли са им таксите? Можех ли да си го позволя?

Само денонощие и половина след смъртта на Шефа си ударих челото в непоклатимия монолит на факта, че досега тъй и не научих какво всъщност може да се купи с грам злато.

Ами помислете — допреди ден си живурках небрежно в едно от следните три икономически състояния:

1) По задачи харчех колкото е необходимо.

2) В Крайстчърч парите ми трябваха само да купувам подаръци за семейството.

3) Във фермата, следващия щаб и накрая в Пахаро Сендз изобщо не се нуждаех от пари. Подслонът и храната влизаха в договора ми. Не пия, не съм комарджийка. Ако Анита не ми смучеше от заплатата всеки месец, щях да натрупам солидна сумичка.

 

 

Пазена от тази неприятна страна на живота, не бях научила почти нищо за парите.

Стига ми умът обаче да правя сметки и без терминал подръка. Платих в налични своя дял за апартамента в „Хайът“. Използвах кредитната си карта за пътуването до Вегас, но си записах цената. Веднага попитах за цената на престоя в „Дюните“ и не забравях да добавя в списъка всяко друго харчене.

Беше ми ясно като бял ден, че ако се застоявам по първокласните хотели, скоро ще остана без грамче в сметката, дори да забравя за пътуванията, дрехите, приятелите, извънредните случки. Изводът — или да се махам тутакси от Земята, или да си намеря работа.

Започна да ме мъчи страшното подозрение, че Шефът ми е плащал доста повече, отколкото заслужавах. Е, бива си ме като куриерка, но каква ли беше обичайната тарифа за такива услуги по света?

Не се съмнявах, че дори да се наема като редник, за нула време ще се издигна поне до сержант. Подобно бъдеще не ме блазнеше, но как да знам дали не ми е отредена именно такава участ? Поне от самонадеяност и самолюбие не страдам. За повечето цивилни занятия просто ми липсва квалификация.

Още нещо не ме оставяше на мира нито за миг. Не исках да отлетя сама към непозната планета. Боях се от това. Вече нямах семейството си в Нова Зеландия (ако някога съм го имала), Шефът умря — бях точно в положението на малкото пиленце, което си въобразило, че небето ей сега ще падне. Добрите ми приятели сред колегите се пръснаха по четирите посоки на света, скоро щях да се разделя и с последните трима. И за капак на всичко успях да загубя следите на Джанет, Жорж и Йън.

Дори сред гъмжилото на Лас Вегас се чувствах досущ като Робинзон Крузо.

Исках Джанет, Йън и Жорж да се преселят с мен. С тях не бих се плашила от нищо. Напротив — щях да напусна старото кълбо с усмивка на уста.

Не забравях и за „черната смърт“. Епидемията наближаваше.

Да, да, нали уж казах на Шефа, че прогнозата ми е изсмукана от пръстите? Той обаче ме успокои, че аналитиците предвидили съвсем същото, само че за след четири години, а не три. Голяма утеха, няма що!

Не биваше да се отнасям лекомислено към интуицията си. Исках да предупредя новите си стари приятели.

Не че очаквах да изпаднат в ужас. Не вярвам, че има нещо на света, което да уплаши до вцепеняване някого от тримата. Поне щях да им кажа: „Ако не искате да тръгнете с мен, стойте настрана от големите градове. Започнат ли да имунизират, не пропускайте да го сторите. И не забравяйте предупреждението ми!“

 

 

Индустриалният парк по пътя към язовира „Хувър“ е приютил и трудовото тържище. Във Вегас не допускат РМВ, но пък подвижните тротоари са навсякъде, един стига чак до тържището. До язовира или Боулдър Сити трябва да продължите с местната подземка. Мислех наскоро да се пъхна в нея, защото „Шипстън Долина на смъртта“ е наел голяма пустинна ивица между източния край на Лас Вегас и Боулдър. Искаше ми се да намина през станцията за зареждане, за да допълня проучванията си.

Дали комплексът беше корпоративната държава, предизвикала Кървавия четвъртък? Не откривах сериозна причина да е така. Все пак го бе направила някоя сила с достатъчно пари да удари по цялата Земя и чак до Церес, и то едновременно. А те се брояха на пръсти. Свръхбогат индивид или група? Пак отпадаха почти всички вероятни кандидати. След смъртта на Шефа едва ли щях да науча истината. Често се заяждах с него, но винаги исках съвета му, ако не разбирах нещо. Не знаех колко съм разчитала на мъдростта му, докато животът не ми отне опората.

 

 

Тържището е огромно покрито хале и в него можете да намерите всичко — от засуканите офиси на „Уолстрийт Джърнъл“ до опърпани ловци на бачкатори, чийто кабинет се побира в шапките им и които никога не сядат, пък и рядко млъкват. Има всевъзможни табели и реклами, хората се тълпят неуморно и мястото малко ми напомня за речните квартали на Виксбърг, само че без вонята.

Военните и полувоенните свободни отряди се бяха скупчили в единия край. Златокоска минаваше от сергия на сергия, аз я придружавах. Оставяше навсякъде името си и копие от „фукнята“ си. Още в града бяхме минали през една будка, за да й разпечатат достатъчно екземпляри. Освен това тя си уреди нормална и електронна пощенска кутия при една обществена секретарка. Убеди и мен да платя за същото.

— Фрайди, ако останем тук повече от ден-два, изнасям се от „Дюните“. Забеляза какви са им цените, нали? Много приятно свърталище, но все едно, че всеки ден ми продават леглото. Не мога да си го позволя. За теб не знам…

— И аз не мога.

Така си уредих нещо като адрес за кореспонденция и реших възможно най-скоро да го съобщя на Глория Томосава. Платих за година напред… и открих, че неволно си вдъхнах странно чувство за сигурност. Побивах някакво колче, на което можех да разчитам.

Златокоска не се нае при никого този следобед, но не изглеждаше разочарована.

— Просто в момента никъде няма войни. И ти знаеш обаче, че мирът трае по месец-два. После ще започнат да събират хора и ще обърнат внимание на името ми. Дотогава ще се запиша и в градския регистър като заместничка на болни или отпускари. Поне едно хубаво нещо има в сестринския занаят — не се боим от безработица. Така нареченият „временен недостиг на медицински кадри“ се точи от около век и краят му не се вижда.

Вторият, при когото отидохме — беше представител на елитни дружини, прочути в целия свят като „Усмирителите на Ройър“, „Колоната на Цезар“ и „Черните жътвари“, — изгледа и мен, след като прие документите на Златокоска.

— А вие? Медицинска сестра ли сте?

— Не. Бойна куриерка.

— За вашия профил няма голямо търсене. Повечето отряди използват експресната поща, ако терминалите им се скапят.

Ядът се надигна у мен, но си спомних честите укори на Шефа и се укротих.

— Аз съм върхът — уверих го спокойно. — Минавам навсякъде… и каквото нося, стига до получателя, дори пощата да не работи. Както при наскорошното извънредно положение.

— Вярно е — веднага ме защити Златокоска. — Тя изобщо не преувеличава.

— За съжаление мога само да повторя, че услуги като вашите не се търсят много. Друго не можете ли да вършите?

(Не бива да прекалявам с хвалбите!)

— А вие с кое оръжие сте най-ловък? Кажете ми го и ще се дуелираме или по състезателните правила, или без ограничения. Но първо се простете с бъдещата си вдовица.

— Леле, от теб искри хвърчат! Скъпа, нямам врече за игрички. От този офис си вадя хляба. Сега говори сериозно, за да знам какво да запиша.

— Извинете, началник. Увлякох се. Добре, по същество. Бойна куриерка съм. Приема ли поръчка, изпълнявам я. Затова струвам скъпо. Или искам висока заплата, ако ме вземат като щабна специалистка. Естествено е да съм от най-добрите с всяко оръжие или с голи ръце, защото носената от мен пратка трябва да бъде занесена. Ако искате, запишете ме като потенциален редник, но битките не ме интересуват, при условие че не получа много пари за участието. Предпочитам си куриерската работа.

Той набра няколко реда на терминала си.

— Не е зле, но не искам да ти вдъхвам излишни надежди. Грубияните, за които търся хора, обикновено използват само полеви куриери…

— И това умея. Пратят ли ме някъде, стигам до мястото.

— Или те пречукват — ухили се той невесело. — По-вероятно е да предпочетат някое суперкуче. Виж какво, симпатяго, корпорациите по-често се нуждаят от хора като теб. Защо не оставиш името си при всяка мултинационалка? Тук са представени всички по-важни. Освен това имат повече пари. Много повече.

Благодарих му и се отдалечихме. Златокоска веднага ме накара да си извадя копия от собствената „фукня“. Щях да понамаля изискванията си за заплатата, защото вече вярвах непоклатимо, че Шефът ме е глезил с парите. Моята приятелка не искаше и да чуе за това.

— Напротив — вдигни я! Така ще имаш по-добри шансове. Ако си необходима на някой отряд, ще ти платят, без да мигнат… или поне ще те потърсят за пазарлък. Защо да си сваляш цената? Миличка, никой не купува от втора ръка, щом може да има най-доброто.

Наистина навестих представителите на мултинационалките. Не очаквах да ми провърви, но ако някому спешно потрябваше най-добрата куриерка в света, би могъл да спре погледа си на името ми.

Офисите започнаха да затварят и ние се отнесохме с тротоара обратно в хотела, за да не закъснеем за вечеря. Заварихме Ана и Бърт позамаяни. Не бяха пияни, а само весели и малко неуверени в движенията.

Щом ни зърна, Бърт зае величествена поза и започна да декламира:

— О, дами, вижте и се възхитете! Пред вас стои велик човек…

— И натряскан.

— Позна, любима моя Фрайди. Виждаш… хлъц!… човека, пред когото бледнеят светилата на Монте Карло. Аз съм гений, ама истински, стопроцентов финансов хитрец. Можеш да ме пипнеш за късмет.

Бях си намислила да го опипам по-късно вечерта, но вече се съмнявах, че ще ми се отвори парашутът.

— Ана, Бърт да не е обрал казиното?

— Не, но поне им скъса нервите. — Тя млъкна, закри уста с длан и се уригна кротко. — Извинете. Загубихме малко пари тук и се преместихме във „Фламинго“, за да обърнем късмета. Влязохме тъкмо когато приемаха последни залози за надбягването в Санта Ана. Бърт заложи хилядарка на някаква млада кобилка, защото се казвала като майка му. И доброто животинче не го подведе, макар никой да не му се надяваше. Прескочихме до най-близката рулетка и Бърт тресна цялата печалба на двойната нула…

— Вече е бил пиян — поклати глава Златокоска.

— И гениален!

— От двете по малко — съгласи се Ана. — Пък топчето да вземе да падне точно на двойна нула. Бърт премести огромната купчина жетони на черно и позна, повтори и пак позна. После избра червено и улучи. Тогава крупието повика надзорника си. Бърт искаше да поиграе на „всичко или нищо“, но надзорникът ограничи залозите му до пет хилядарки.

— Селяндури! Гестаповци! Жалки лакеи! В цялото им казино не се намира и един човек с душа на джентълмен. Реших да ги лиша от присъствието си.

— И загуби всичко, нали? — подсмихна се Златокоска.

— Приятелко, ти май не ме уважаваш…

— Можеше и да загуби всичко — потвърди Ана. — Аз обаче се погрижих да се вслуша в съвета на надзорника. Наобиколиха ни шестима от шерифите на казиното и отидохме направо в клона на щатската банка „Лъки Страйк“, където той внесе печалбата си. Иначе не бих го пуснала да излезе от сградата. Я си представете как носи половин милион кеш от „Фламинго“ до „Дюните“. Не би доживял дори да пресече улицата.

— Ама че смехория! Вегас е градът с най-малко насилие в цяла Северна Америка. Ана, любима моя, ти си ужасно властна женичка. Родена си за домашен тиранин. Няма да се оженя за теб, ако ще да ме молиш на колене насред някое кръстовище, ами ще ти скрия обувките, ще те потупвам и ще те храня с трохи.

— Добре, драги. Сега ти си сложи обувките, защото ще ни храниш с трохички… от хайвер и трюфели.

— И напръстници френско шампанско. Но не защото ме тормозиш. Най-скъпи на сърцето ми дами, ще ми помогнете ли да отпразнувам гениалния си удар? С обилни възлияния и задушено фазанче, докато зяпаме чудни момичета само с лъскави цилиндри на главите?

— Да — отвърнах аз.

— Да, докато не си се отказал. Ана, ти наистина ли спомена половин милион?

— Бърт, покажи им.

Той размаха пред нас новата си банкова книжка и ни позволи да погледнем сумата, докато се почесваше самодоволно по корема. 504 000 канадски долара. Единствената твърда валута в Америка. Да сметнем… Малко повече от тридесет и един килограма злато. И аз не бих искала да нося толкова пари по улицата, дори да имах ръчна количка. Ами че аз тежа само два пъти повече. Книжата и дебитните карти са по-удобни.

С удоволствие бих пийнала шампанско по такъв повод.

Направихме го в кабарето на „Звезден прах“, не забравихме и превъзходната вечеря със задушения фазан и какво ли още не. Момичетата в това шоу бяха млади, хубави, весели и здрави, ухаеха приятно на скорошна баня. Имаше и момчета с издути бандажи, в които ние, жените, би трябвало да се вторачим. Само че аз почти не им обърнах внимание. Тяхната миризма пък беше малко сбъркана и скоро усетих, че повече се интересуват един от друг, а не от момичетата. Тяхна си работа.

Имаше обаче невероятен фокусник — вадеше от въздуха живи гълъби, както повечето от занаята измъкват монети. Обожавам фокусите и все не проумявам как ги правят, макар да гледам с увиснало чене.

Този пък ни показа нещо, което според мен изисква да си продадеш душата на дявола. По едно време накара една от танцьорките да замести прелестната му помощничка, която също не беше прекалено облечена, но момичето имаше цилиндър на главата и обувки на краката, иначе — само ослепителна усмивка.

Фокусникът започна да вади гълъби от нея.

Не повярвах, че виждам това. Там няма чак толкова място, а и гъделът трябваше да е непоносим. Значи очите ме лъжеха.

Върнахме се в „Дюните“ и Златокоска пожела да гледа представлението в нощния бар, а на Ана й се спеше. Аз седнах при Златокоска. Бърт заръча да му пазим мястото, щял да се върне веднага, щом придружи Ана до стаята.

Не се появи в бара. Когато най-сетне се качихме в апартамента, без никаква изненада установих, че вратата на стаята е заключена. Още преди вечеря надуших, че Бърт няма да прекара и втората нощ в моето легло. И какво от това? Бърт потопи нервите ми в лечебен балсам, когато бях най-напрегната, защо да искам повече?

Чудех се дали Златокоска няма да се мръщи, но на нея не й мигна окото. Посмяхме се на невъзможния фокус с гълъбите и се унесохме.

И следващата сутрин ме събуди Ана. Този път сияеше.

— Добро утро, милички! Тичайте да пишкате и да си измиете зъбките, защото ей сега ще ни донесат закуската. Ето го и Бърт, току-що освободи банята. Хайде, шавайте!

Вече допивахме вторите чаши кафе и Бърт се прокашля.

— Е, скъпа?

— Аз ли да им кажа?

— Давам ти думата, съкровище.

— Добре. Силвия, Фрайди… Надяваме се да отделите малко време за нас днес, защото ви обичаме и искаме да сте с нас в такъв момент. Ще се женим тази сутрин.

И двете със Златокоска изнесохме страхотно представление на изненада и радост, скочихме и ги разцелувахме. Аз бях съвсем искрена, само учудването попресилих. Питах се дали за Златокоска не е обратното, но премълчах подозренията си.

С нея излязохме да купим цветя, а с младоженците си уговорихме среща направо пред параклиса „Гретна Грийн“. Олекна ми и се развеселих, като видях, че Златокоска наистина се радва и когато не е пред очите на Ана и Бърт. Щом излязохме на улицата, тя ми каза:

— Двамата много си подхождат. Не одобрявах намерението на Ана да стане баба-професионалистка. Това е начин да се затриеш. — Поколеба се и добави: — Дано не се сърдиш…

— Аз?! За какво?

— Ами нали миналата нощ той спа с теб, а снощи — с нея. Днес пък се женят. Някои биха се наежили на твое място.

— Но защо, за Бога? Не съм хлътнала по Бърт. О, да, обичам го, защото е един от всички вас, които ми спасихте живота. Затова онази нощ се опитах да му покажа благодарността си. И той беше неописуемо мил с мен точно когато имах нужда от това. Изобщо не съм очаквала да остане при мен дори втора нощ.

— Права си, но не са много момичетата на твоите години, които биха се държали така.

— Не знам. Според мен всичко е наред. И ти не изглеждаш разстроена.

— А? Какво искаш да кажеш?

— Същото важи и за теб. Онази нощ Ана спа с теб, снощи — с него. Не ми изглеждаш ядосана.

— Мой ред е да попитам — защо да се ядосвам?

(Златокоске, не ме вземай за наивница. Не само ти видях лицето онази сутрин, но и те надуших на какво ухаеш.)

— Между другото, ти успя да ме изненадаш. Не знаех, че имаш такива предпочитания. За Ана ми беше ясно. Дори не очаквах да придърпа Бърт в леглото си. Не си представях, че си пада и по мъже. Едва онзи ден научих, че е била омъжена.

— О, разбирам… Нищо чудно, че си се заблудила. Мога да кажа искрено почти същото, каквото и ти за Бърт. С Ана се обичаме от години и понякога изразяваме чувствата си и в леглото. Но не сме „влюбени“. И двете много си падаме по мъжете. Когато тя привидно измъкна Бърт от ръцете ти, зарадвах се, макар да се притеснявах за теб. Мъничко, защото около теб винаги се навърта цяла глутница, а на нея вече рядко й се случва. Не очаквах и да се оженят, но е чудесно! А, ето я „Златната орхидея“. Какво ще купим?

— Я почакай — спрях я пред цветарския магазин. — Рискувайки кожата си, една жена изтичала нагоре по стълбата във фермата, като носела самичка сгъваема носилка.

Златокоска май се разлюти.

— Някой е трябвало да си прехапе дългия език.

— Не се сърди. Обичам те, и то повече от Бърт, защото за теб знам отдавна. За него не искам да се омъжа, за теб пък не мога да се оженя. Бива ли така?