Робърт Хайнлайн
Фрайди (32)

XXXII

Два часът след полунощ корабно време. Върнахме се в нормалното пространство още в единадесет сутринта предния ден, а изчисленията се оказаха толкова точни, че се очакваше да влезем в стационарна орбита над Ботанически залив в седем часа и четиридесет и две минути, доста по-рано от очакваното. Не бях никак доволна от изгодната за „Първооткривател“ промяна, защото ранното потегляне на совалката увеличаваше опасността хора да щъкат по коридорите и през нощта.

Нямах избор. Довърших приготовленията си, целунах Тили за сбогом и се изсулих от каюта ББ.

Върнах се далеч назад към кърмата и се спуснах три палуби надолу. Веднъж се шмугнах в страничен коридор, за да не ме види един будуващ пътник. Най-сетне стигнах до късото отклонение към въздушния шлюз, откъдето пътниците щяха да влязат в дясната совалка.

Заварих очакващия ме Мак-Пит-Пърсивал.

Закрачих бързо към него, усмихната и вдигнала пръст пред устните си, после ръбът на едната ми длан го прасна под ухото.

Избутах тялото настрани и се заех с цифровата ключалка…

…само че и с моето зрение беше почти невъзможно да видя нещо в мъждивата светлина. В отклонението липсваха дори редките нощни лампи на коридорите. Два пъти сбърках комбинацията.

Отказах се временно и поумувах. Да се върна ли в каютата си за фенерче? Аз поне не носех, но може би Тили имаше. Ако пък не… Да чакам включването на сутрешното осветление ли? Значи да разчитам, че ще ми се размине на косъм. Тогава ще е доста оживено в кораба. Друга възможност?

Проверих състоянието на Пит — още беше в несвяст, но сърцето му биеше силно и равномерно. Късметлия си, моето момче. Ако бях превъртяла, щеше вече да се вкочанясваш.

Претърсих джобовете му. Никаква изненада — фенерче с тънък лъч. Хората не пропускат дреболиите, ако разбират поне нещичко от занаята си.

След няколко секунди отворих люка.

Вмъкнах Пит в совалката, заключих люка и се обърнах навреме, за да видя как потрепват клепачите му. Пак го потопих в дълбок унес.

И се започна една… Голяма хамалогия! Пит тежи към осемдесет и пет килограма, не е прекалено за мъж. Само че е едричък в сравнение с мен. От Том знаех, че инженерите поддържат изкуствената гравитация малко по-ниска от земната, за да я изравнят с притеглянето на Ботанически залив. В този момент ми се щеше да я бяха изключили напълно, защото не можех да зарежа Пит жив или мъртъв.

Успях някак да го вдигна на раменете си и установих, че най-добрият начин да отварям люковете по пътя си е да стискам включеното фенерче със зъби, за да освобождавам едната си ръка. Имах нужда от светлината, бих предпочела обаче да опипвам в тъмното, но да не мъкна мъж в несвяст на плещите си.

Само веднъж завих не накъдето трябваше и накрая се довлякох в най-големия товарен трюм… който в единствения тъничък лъч ми се стори безкраен. Не очаквах непрогледната тъма. Представях си, че совалката ще бъде осветена поне мъничко като кораба от полунощ до шест сутринта.

Най-сетне се добрах до скривалището, което си бях избрала — онзи грамаден турбогенератор „Уестингхаус“.

Доколкото виждах, беше предназначен да работи с някакво въглеводородно гориво. В никакъв случай не беше технология, използваща „шипстъни“. Има какви ли не остарели инженерни чудеса, които още са незаменими в колониите, защото комплексът „Шипстън“ засега няма изгода да ги снабдява с консервирана енергия, а не изпуска производството от свой контрол. Не ме интересуваше точно как работи машината. Важното беше, че от едната страна имаше голям легнал пресечен конус, а под тясната му страна оставаше пролука, висока към метър. Предостатъчно за мен, дори и за двама. Имах късмет, защото нито сърце ми даваше да затрия нежелания си спътник, нито можех да го пусна.

Още по-удобно ставаше, защото товарачите бяха наметнали великана с покривало от стъклопластови нишки, преди да го закрепят на мястото му. Пропълзях между стоманените въжета и напънах всичките си сили, за да примъкна Пит вътре. Успях, макар да се поодрасках.

Отново проверих дали още диша, след това го съблякох. Имах намерение дори да подремна на спокойствие.

Пит носеше панталон, колан, боксерки, чорапи, риза, меки обувки и пуловер. Вързах китките му зад гърба с ризата, глезените — с крачолите на панталона, после съединих китките и глезените с колана. Още в основното обучение ми внушиха, че няма как да направиш човек по-безпомощен.

Избирах с какво да му запуша устата — с боксерките или с единия ръкав на пуловера. Той се обади тихичко:

— Не е нужно да го правите, госпожице Фрайди. Отдавна съм на себе си, но си мълча. Хайде да поговорим, ако искате.

Не продумах веднага.

— Мислех си, че трябваше вече да си се събудил. Беше ми все едно дали ще се преструваш. Сигурно вече си осъзнал, че ако станеш досаден, просто ще ти откъсна топките и ще ти ги натикам в устата.

— Да, досещах се, че имате подобни намерения. Не очаквах обаче да сте настроена толкова зле.

— А защо не? Твърде отблизо ти познавам топките, но не по най-добрия начин. Ако искам, ще ги откъсна, мое право си е. Имаш ли възражения?

— Госпожице Фрайди, няма ли да ме изслушате?

— Готово. Но само да изписукаш малко по-силно и се лишаваш от тази украса.

Стиснах силно, за да му внуша, че говоря сериозно.

— Ау!… По-леко, моля ви! Ковчежникът удвои дежурните през нощта. Аз…

— Удвоил дежурните ли? Какво означава това?

— Обикновено Шизуко… Да де, Тили единствена ви наглежда, докато сте в каютата. Когато се събудите, тя натиска едно бутонче и аз знам, че е време да разполагам хората си. Но ковчежникът, а може би и капитанът са се наострили от вчера. Ковчежникът се опасява, че ще се опитате да слезете тихомълком на Ботанически залив…

Ококорих се присмехулно.

— Какъв срам! Защо са се изпълнили с черни подозрения към невинно момиченце като мен?

— Не мога да ги разбера — сериозно отвърна Пит. — Но защо ли тогава сме в тази совалка?

— Каня се да разгледам местните забележителности. А ти?

— Надявам се да имам същата възможност. Госпожице Фрайди, беше ми ясно, че ако ще бягате на Ботанически залив, най-вероятно е да се вмъкнете през нощта. Бях уверен, че сте измислила как да се промъкнете в совалката. Виждам, че не съм ви подценил.

— Благодаря. Ха-ха… Добре, кой е на пост пред лявата совалка? Има ли някой там изобщо?

— Греъм. Дребен и русоляв, сигурно сте го забелязвала.

— Прекалено често.

— Аз избрах да пазя дясната, защото вчера влязохте тук с господин Удел.

— Пит, а какво ще стане, когато установят, че те е хванала липсата?

— Може дори да не се досетят. На Джо Тъпака… извинете, на Йозеф Щойбен казах да ме смени, след като закуси. Вече го опознах и си мисля, че и да не ме завари пред пътническия люк, просто ще си седне на пода и ще дреме, докато някой отвори. После ще пази до потеглянето на совалката. И ще се замъкне да спи в каютата, докато го потърся за смяна. Упорит е като булдог, но не и умен. На това разчитах.

— Пит, май се опитваш да ми внушиш, че си намислил да се впишеш някак в плановете ми.

— А, не съм искал вратът ми да е схванат и да ме цепи главата. Да бяхте почакала мъничко, щяхме да се разберем, вместо да ме носите чак дотук.

— Ако се надяваш да ме омаеш, за да те развържа, сбъркал си кода, готин. Много си загазил. Бързо ме убеди, че не бива да те убия и да зарежа трупа ти тук! Капитанът е прав — махам се от кораба. Не мога и за теб да се притеснявам.

— Първата причина трябва да я знаете. Само след няколко часа ще открият трупа ми при разтоварването. И ще започнат да ви издирват.

— Ще бъда от другата страна на хоризонта дотогава. И защо да ме издирват? Няма да оставя пръстови отпечатъци по теб, ще имаш само няколко синини на врата.

— Естествено е да заподозрат вас за убийството — имала сте и подбуда, и възможност. Госпожице Фрайди, трябва да знаете, че в колонията на Ботанически залив спазват много строго законите. Успеете ли да избягате от „Първооткривател“, вероятно ще ги убедите да ви приютят — има множество прецеденти. Но ако от кораба обявят, че сте извършила убийство, местните хора ще ви предадат светкавично на капитана.

— Ще твърдя, че е станало при самоотбрана срещу всеизвестен изнасилвач. За Бога, Пит, какво да те правя сега? Страшно ми пречиш. Знаеш, че няма да те удуша. Убивам само когато ме ядосат достатъчно, по принуда. Ако обаче те оставя вързан… Я да сметна… Още пет часа, после три часа полет и два, докато започнат да опразват този трюм… Значи ще си неподвижен общо десет часа, а е твърде студено…

— Да, намръзнах се вече! Не може ли поне да ме покриете с пуловера?

— Добре, но ще ти запуша устата с единия ръкав.

— Освен това ще ми изтръпнат китките и ходилата. Госпожице Фрайди, ако ме оставите вързан десет часа, те ще гангренясат, а в тази колония нямат биотехнологии за регенерация на тъкани. Докато ме откарат с кораб на свят, където биха ми помогнали, ще бъда вечен инвалид. По-милостиво е да ме убиете.

— Проклет да си, опитваш се да злоупотребиш със съчувствието ми!

— Не съм сигурен, че сте способна да го изпитате към мен.

— Добре — подхванах, — ако те развържа и те оставя да облечеш някакви дрехи, за да не замръзнеш, ще мируваш ли после, за да те вържа пак и да ти запуша устата? Или да те фрасна още по-силно? С риск този път да ти прекърша врата? Мога, нали знаеш? Виждал си ме да се бия…

— Не, видях само печалните последствия за противниците ви.

— Все същото е. Несъмнено са ти обяснили защо имам такива способности. „Мама е епруветка…“

— „…тате е скалпел“ — довърши той. — Госпожице Фрайди, сам се оставих да ме ударите. Много сте бърза, но аз не съм по-тромав от вас, освен това съм по-силен и ръцете ми са по-дълги. Знаех, че сте от усъвършенстваните хора, но пък вие не подозирахте, че и аз съм от тях. Така че щях да имам гибелно за вас преимущество в схватката.

Добре, че седях в подобие на поза лотос, когато чух това потресаващо откровение, иначе щях да падна. Замая ми се главата и аха пак да повърна…

— Пит — смънках умолително, — нали не ме лъжеш?

— Цял живот съм лъгал, също като вас. Но сега…

Напрегна се и изви китките си. Ризата изпращя и се разкъса на парчета. Вие имате ли представа каква е здравината на усукан ръкав? По-як е от въже със същата дебелина. Ако не вярвате, опитайте.

— Не ми е жал за ризата — невъзмутимо подхвърли Пит. — Мога да облека пуловера. Но не ми се иска да остана без панталон. Доста ще трябва да го понося пред хората, докато си намеря друг. Вие по-лесно ще стигнете до възлите. Госпожице Фрайди, имате ли нещо против да ме развържете?

— Пит, стига с това „госпожице“! Заедно ще се измъкнем. — Напипах възлите на глезените му. — Как не се сети да ми кажеш по-рано?!

— Трябваше, но все нещо друго ме разсейваше.

— Готово! Ама ходилата ти наистина са ледени! Ей сега ще ги разтрия да ти оправя кръвообращението.

 

 

Поспахме, поне аз успях да си почина. По едно време Пит ме потупа лекичко по рамото и прошепна:

— Най-добре е да се разбудиш. Изглежда скоро ще кацнем. Включиха малко светлини.

Мъждив здрач се процеждаше през покривалото на металния динозавър, под който се бяхме сгушили. Прозях се.

— Студено ми е…

— Капризи. Нали ти топлех гърба? Ако някой се е вледенил, това съм аз.

— Това заслужаваш, изнасилвач такъв! Кльощав си, не ставаш за юрганче. Пит, ще трябва да те охраним малко. Което ми напомня, че ще се разминем със закуската. И като се сетих за храна… Ей сега ще се издрайфам!

— Ами… Може ли в онзи ъгъл? Иначе ще трябва да лежим в бълвоч. И се опитай да не вдигаш шум. Нищо чудно някой вече да е влязъл в трюма.

— Бездушен грубиян! Напук на теб няма да драйфам.

Доста добре си бях. Преди да изляза от каютата, глътнах още едно от сините хапчета и засега ми стигаше. Все пак в стомаха ми сякаш трепкаше пеперудка, но не от най-мускулестите, дето крещят: „Я ме пусни да изляза оттук!“ Носех си и остатъка от запасите, които ми даде доктор Джери.

— Пит, какъв ни е планът?

— Мен ли питаш? Нали ти реши да бягаш?

— Да, но ти си голям и корав мъжага, дори похъркваш мъничко. Очаквах да поемеш нещата в свои ръце и да измислиш всичко, докато аз събирам сили. Сбъркала ли съм?

— Е, щом така извърташ… Фрайди, какво щеше да правиш, ако не бях с теб?

— Нищо особено. Щом кацнем, ще бъдат принудени да отворят някой люк — пътнически или товарен, все ми е едно. Не ме интересува, защото видя ли пролуката, изскачам като подплашена котка и газя всичко по пътя си… Няма да спра, докато не падна от преумора някъде далеч от кораба. Не искам никой да пострада, но дано не се опитат да ме спрат, защото няма да успеят.

— Чудесен план.

— Нима? Не е план, а решение. Вратата се отваря и аз излизам. Толкова.

— Бива си го, защото няма сложни завъртулки, заради които да се оплескаш накрая. Имаш на своя страна огромно предимство. Никой не би посмял да ти навреди.

— Де да бях сигурна…

— Ако пострадаш, ще стане съвсем неволно, а виновникът ще бъде провесен с главата надолу. Може и по-лошо да го сполети. Щом чух истинската история от теб, веднага разбрах защо ни дадоха толкова строги нареждания. Фрайди, с теб няма да е „жива или мъртва“. Искат те невредима. По-скоро ще те оставят да избягаш, вместо да те ранят случайно.

— Лесно ще им се изплъзна.

— Не ставай самонадеяна. Макар да си дива котка, вече е доказано на практика, че струпат ли се достатъчно мъже, ще те затиснат с тежестта си. Когато разберат, че не си в каютата — а според мен вече знаят, отделихме се от кораба с поне час закъснение…

— Охо! — Погледнах си показалеца. — Да, трябваше вече да сме кацнали. Пит, те ме търсят!

— Няма спор. Но не исках да те будя, преди да включат осветлението. Имали са четири часа да се уверят, че не си на горната палуба с туристите от първа класа. Вече са проверили старателно и емигрантите. Щом си тук, а не се криеш в самия кораб, трябва да си в трюмовете. Е, опростявам нарочно задачата им. Има още много различни скривалища из толкова голяма совалка. Ще пазят на двата изхода — за туристите и за товарите. Ако са събрали достатъчно хора — така е, не се съмнявай — и са им дали мрежи, лепкави въжета и летящи букаи, ще те заловят жива и здрава, щом си подадеш носа навън.

— Хм… Пит, стигне ли се дотам, дълго ще си лижат раните, а ще има и убити. Може и аз да си докарам белята, но мършата ми ще им струва прескъпо. Благодаря ти, че ме предупреди.

— Може и да предпочетат другия начин. Ще сложат набиваща се на очи охрана на изходите и ще се надяват да се разколебаеш. Значи първо изкарват емигрантите… Ти знаеш ли, че те ще излязат през товарния люк?

— Не.

— Ще ги проверят пак, после ще затворят и ще напълнят трюма с приспивателен газ. Или със сълзотворен — и ти излизаш задавена от кашлица и полусляпа.

— Бъррр! Пит, чудех се дали имат такива средства за усмиряване в кораба.

— Имат и по-неприятни. Не забравяй, че капитан-управителят отговаря за реда и сигурността, а през повечето време е на светлинни години от най-близката човешка общност. И при сериозни неприятности може да разчита само на шепа хора. А почти всеки път в четвърта класа превозват най-гнусната престъпна сган. Разбира се, че капитанът може да напълни всеки сектор с газ по избор. Но ти, мила Фрайди, няма да си тук, когато пуснат ароматните облаци.

— А? Обяснявай, моля те!

— Емигрантите ще минат по средата на трюма. Почти триста души. Май са натъпкани в совалката по-нагъсто, отколкото позволяват правилата за безопасност. Много са и не вярвам да са се опознали добре помежду си. Ще се възползваме от това. И от стария номер, който Одисей приложил на Полифем…

 

 

Двамата с Пит се свирахме в почти тъмния процеп между генератора и голям контейнер. Светлината се засили, чухме множество гласове.

— Идват — прошепна ми той. — Помни, че най-добрият ти шанс е човек с прекалено много багаж. Почти всички ще са претоварени. И дрехите ни изглеждат подходящо. Не приличаме на хора от първа класа. Но трябва непременно да носим нещо, за да се смесим с емигрантите.

— Ще предложа на някоя жена да понося бебето й.

— Идеално, стига да успееш. Тихо, ето ги…

Наистина бяха натоварени като китайски хамали заради скъперническите правила на корпорацията. Емигрантът може да вземе без доплащане всичко, което успее да натъпче в килерчето, наричано гордо „каюта трета класа“, но трябва и да го изнесе самичък от совалката. Всичко наместено в трюмовете и разтоварено от екипажа се заплаща допълнително. Знам, че и корпорацията трябва да работи на печалба, но не съм длъжна да се радвам на дребните й гадости. Този път обаче имах полза от мошеничеството.

Почти никой не ни поглеждаше, а и който ни видеше, оставаше равнодушен. Хората ми се сториха уморени и угрижени. Имаше много дечица, повечето плачеха. Първите двайсетина емигранти вървяха в рехава от подтичването колона. След тях се тътреха онези, които носеха повече бебета и багаж. Време беше да се престорим на овце като в онзи древногръцки мит.

И изведнъж в тази бъркотия от миризми на пот, неувереност, страх, напикани пеленки и машинно масло едно ухание се вряза в ноздрите ми с мощта на Вагнеров лайтмотив… Изквичах:

— Джанет!

Натежала жена от другата страна на колоната извъртя стреснато глава, пусна двата си куфара и ме награби.

— Марджи!

Брадатият мъж до нея възклицаваше:

— Нали ви казах, че и тя е в кораба! Нали ви казах!

А Йън мънкаше:

— Ама ти нали уж си умряла…

Дръпнах устата си от устните на Джанет и му се оплезих.

— Не съм. А младши пилот Памела Хиърсфорд ти праща най-горещите си поздрави.

— Пак ли онази кръшна стръвница! — поклати глава Джанет.

— Е, стига де…

Бети ме огледа придирчиво и потвърди:

— Тя е, няма грешка! Здрасти, съкровище наше, изгубено и намерено! Божичко, ще се пръсна от кеф!

Жорж бълваше нещо нечленоразделно на френски и нежно се опитваше да ме откъсне от Джанет.

Естествено пречкахме се на останалите пътници, измъчени и без това от товара си. Някои се оплакваха, докато ни заобикаляха.

— Я да се размърдаме — предложих трезво. — После ще се наприказваме.

Озърнах се към тъмното ъгълче. Пит беше изчезнал. Не се тревожех за него. Знаех, че ще се оправи.

Джанет всъщност не беше надебеляла, ами скоро й предстоеше да роди. Понечих да взема поне един от куфарите й, но тя не ми позволи.

— Искам да са ми в двете ръце за равновесие.

И след малко вече носех Мама котка в специалната й чанта, също и голям тежък кафяв пакет, който Йън бе стискал с последни сили под мишница.

— Джанет, какво стана с котетата?

— О, те — намеси се Фреди — с моята протекция се уредиха чудесно като техници по контрол на гризачите в една голяма овцеферма нейде из Куинсленд. Я си признай, Хелън, как ти, която до вчера седеше от дясната страна на важния господар и властител на суперкораба, изведнъж се смеси със селянията в утробата на тази противно тясна кофа?

— После, Фреди. Нека първо се измъкнем оттук.

Той погледна многозначително товарния люк.

— Да, да! Ще имаме време за дружески възлияния и любопитни истории. Още не сме минали покрай Цербер.

Двама въоръжени копои пазеха от двете страни на изхода. Вторачиха се изпитателно и в мен, докато си разменях игриви двусмислици с Фреди. Явно не забелязаха нищо изключително във външността ми. Май ми помогнаха позацапаното лице и сплъстената мръсна коса, защото дотогава никой от екипажа не ме бе виждал, без Шизуко да вложи огромно усърдие, за да ме купи най-развратният богаташ, ако бъда изкарана на робския пазар.

Излязохме, спуснахме се по късата наклонена рампа и се строихме на опашката пред поставената до края й маса. Там седяха двама чиновници с преносими терминали. Единият подвикна:

— Фредерик Дж. Франсис! Моля, излезте напред!

— Тук съм! — отвърна Федерико и ме заобиколи, за да застане до масата.

Зад гърба ми някой ревна:

— Ето я!

Мама котка тупна неочаквано на тревата и аз се устремих към хоризонта.

Смътно долавях трескаво оживление зад себе си, но нямах желание да се разсейвам. Стремях се да изляза от обсега на зашеметяващите пистолети, газовите гранатомети или пушките за лепкави въжета. Не бих могла да надбягам куршум или лазер, но Пит ме убеди да не се притеснявам от такива опасности. Просто тупурках в бесен галоп. Вдясно се виждаше село, отпред — гора. Засега дърветата ми изглеждаха по-подходящия избор.

В един миг си позволих да погледна през рамо. Глутницата изоставаше в далечината. Не се изненадах. На писта пробягвам хиляда метра под две минути. Двама от преследвачите обаче ме настигаха. Позабавих крачка, за да им строша главите, ако се наложи.

— Бягай! — дрезгаво кресна Пит. — Ние уж се мъчим да те хванем.

Пак зафучах напред. Жената до него беше Шизуко. Да де, дружката ми Тили.

Щом дърветата скриха от погледа ми совалката, спрях да повърна. Моите съзаклятници ме настигнаха. Тили ме хвана да не се свлека на колене и ми избърса устата. После се опита да ме целуне. Извърнах се.

— Недей, смърдя! Ей, ти така ли излезе от совалката?!

Тили носеше само боди, с което тялото й ставаше някак по-високо и стройно. Изглеждаше много по-женствена, отколкото бях свикнала да я виждам.

— Не. Носех официално кимоно и оби. Някъде по пътя са. Не можех да тичам с тях.

Пит ни прекъсна сърдито:

— Що за дърдорене? Да се разкараме оттук веднага! — Хвана ме за косата и ми лепна грубовата целувка. — Кой го е грижа дали смърдиш?! Хайде, движение!

Навлязохме в гората, като внимавахме през цялото време да се отдалечаваме от совалката. Скоро обаче се оказа, че Тили си е навехнала глезена, вървеше все по-трудно. Пит изръмжа:

— Когато ти хукна, Тили тъкмо слизаше по рампата за туристите, а тя е височка. Скочи мощно, но се приземи лошо. Тил, станала си непохватна.

— Ами! Пострадах заради проклетите японски обувчици! Пит, вземи хлапето и се покрийте някъде. Гадините няма да ми сторят нищо лошо.

— Когато върбата роди круши — лаконично я увери Пит. — Тримата сме заедно отсега нататък. Нали, гос… Фрайди?

— Да, по дяволите! Един за всички, всички за един! Хвани я отдясно, аз ще я крепя отляво.

Доста добре се справяхме за петкрако същество — не особено бързо, но потъвахме все по-безследно в гъсталака. Накрая Пит реши, че е време да я носи на гръб. Спрях го:

— Не бързай. Я да се ослушаме.

Никакъв шум от потеря, само странните звуци на странна гора. Птичи песни ли бяха? Как да знам? Смущаваща смесица от познато и абсолютно чуждо наоколо — трева или нейно далечно подобие, дървета, останали сякаш от прастара геоложка епоха на Земята, със забележимо по-червеникави листа. Или вече беше есен на тази планета? Колко щеше да се застуди довечера? Заради графика на кораба не ми се виждаше много благоразумно да търсим подслон през следващите три денонощия. И тримата бяхме способни да издържим толкова без вода и храна, но ако премръзнем?

— Добре — съгласих се. — На гръб. Ще се редуваме.

— Фрайди, не можеш да ме носиш!

— Снощи носих Пит. Кажи й, де! Нима си мислиш, че ще ми натежи една японска кукличка?

— Японска ми е опашката! Американка съм като теб.

— Значи повече от мен. Защото аз не съм от най-чистокръвните. Друг път ще ти обясня. Качвай се.

Носих я петдесетина метра, Пит обаче не поиска да я свали цели двеста — така си представяше да се редуваме. След около час излязохме на път. Обикновена просека в храсталака, но със следи от колела и конски копита. Наляво продължаваше в посока, обратна на космодрума и совалката, затова тръгнахме натам. Тили ходеше отново, но се опираше тежко на нас.

 

 

Стигнахме до ферма. Умът ми подсказваше да стоим настрани, но глътка вода вече беше по-важна за мен от безопасността. Исках и да превържем глезена на Тили, преди да е станал по-голям от главата й.

Възрастна жена с посивяла коса, много спретната и наглед строга, седеше в люлеещо се кресло на предната веранда и плетеше. Погледна ни чак когато я доближихме и ни махна да се качим при нея на верандата.

— Аз съм госпожа Дъндас. А вие трябва да сте от кораба.

— Да — признах спокойно. — Аз съм Фрайди Джоунс, това е Матилда Джаксън, а този е нашият приятел Пит.

— Приятно ми е, госпожо. Казвам се Пит Робъртс.

— Седнете, недейте да стърчите така. Извинете ме, но няма да стана. Гърбът ми не е като едно време. Бегълци сте, нали?

(Хайде, изправи се срещу куршумите, но се дръпни навреме.)

— Да, такива сме.

— Естествено. Половината минават през нашата ферма. По радиото чух, че корабът ще се задържи на орбита още три дни, та през това време ще трябва да се криете. Добре дошли сте при нас, радваме се на гости. Разбира се, можете да отидете направо в селището за временно настаняване, имате право. И там властите на кораба не могат с пръст да ви пипнат. Но ще ви тормозят с безкрайните си адвокатски клопки. Най-добре решете след вечеря. Искате ли да пийнете хубав чай преди това?

— Да! — възкликнах неволно.

— Добре. Малкълм! Ма-а-лкъ-ълм!

— Кажи, мамче.

— Сложи чайника на печката!

— Какво?

— Чайника! — Госпожа Дъндас изви глава към Тили. — Момиче, какво си направила на крака си?

— Май го навехнах, госпожо.

— И то лошо! Ти… Фрайди ли се казваше? Ти отиди при Малкълм и му предай, че искам да напълни най-големия леген с натрошен лед. После можеш да донесеш чая, ако искаш, докато Малкълм се занимава с леда. А ти, Пит, ми помогни да се надигна от това кресло, че трябва да се погрижим по-бързичко за крака на горкото дете. Ще го превържем стегнато, като спадне отокът. Матилда, алергична ли си към аспирин?

— Не, госпожо.

— Мамче, водата в чайника кипна!

— Фрайди, иди да донесеш чая, мило момиче.

Отидох с песен в сърцето.