Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Friday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФРАЙДИ. 1999. Изд. Лира Принт, София. Роман. Превод: Владимир ЗАРКОВ [Friday / Robert A. HEINLEIN]. Формат: 125×195 мм. Страници: 431. Цена: 6.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

II

Сама се нахаках, и то глупашки! Още в основното обучение ми втълпяваха, че никое място не е напълно безопасно, а там, където често се връщаш, те дебне най-голямата заплаха — капан, засада или постоянно наблюдение.

Явно си бях научила урока като папагалче. Мислех се за много печена професионалистка и си го отнесох.

Правилото е много сходно с факта, че най-вероятният ти убиец е някой член на твоето семейство… И на тази мрачна статистика хората предпочитат да не обръщат внимание. Как иначе?! Да живееш в постоянен страх от близките си ли? По-добре да опразниш обувките сама!

Провалът ми обаче се дължеше на пренебрежението към ясен и конкретен тревожен сигнал, а не към общото правило. Как миличкият „чичко“ Джим посрещна толкова точно капсулата, с която пристигнах? Появи се едва ли не на минутата. Кристално кълбо, как пък не! Шефът е по-хитроумен от всички нас, но не прибягва до магии. И в това може би греша, но държа на мнението си — ако имаше свръхестествени способности, той просто нямаше да се нуждае от никакви помощници.

Не му бях съобщавала за криволиците на маршрута си, дори не пратих вест кога съм напуснала Ел Пет. Такава ни е системата. Не ни поощрява да влизаме начесто във връзка с него, защото и един пробив в комуникациите е достатъчен да се простим с живота.

И аз не знаех до последния момент, че ще се кача точно в тази капсула. Поръчах си закуска в кафенето на хотел „Сюърд“, станах внезапно, без да я докосна, пуснах няколко монети до чиниите и три минути по-късно бях херметично затворена в експресната капсула. Е, как са научили?

Очевидно саморазправата с моята „сянка“ не ме бе отървала окончателно от нежелана опашка. Или са имали резервни агенти на мястото, или мигновено са установили участта на господин Белзен (Бомон, Букмън, Бюкенън) и са го заменили бързо с друг. Вероятно не са се отделяли от мен през цялото време, само че са станали по-предпазливи и са решили да не ме настъпват повече по петите. Нищо чудно и часовете, които отделих за сън, да са им дали мечтаната възможност да ме настигнат.

Нямаше никакво значение коя от версиите е най-близо до истината. Скоро след като се пъхнах в капсулата под снежната пустош на Аляска, някой от неприятелите се е обадил, за да предаде горе-долу следното съобщение: „Светулка до Морско конче. Комарът потегли с експресна капсула по маршрут «Международен коридор» преди девет минути. Програмираните данни показват, че капсулата ще се отклони към Линкълн Медоуз в единадесет часа и три минути местно време.“ Или нещо подобно. Засекли са ме и са уговорили тържественото посрещане. Иначе скъпият ми Джим не би могъл да ме посрещне. Елементарна логика.

Закъснялата прозорливост си има своята прелест — показва ти на кой ръб всъщност си сцепи черепа.

Все пак ги накарах да си платят за забавлението. Ако имах малко ум в главата, щях да се предам, щом се убедих, че ме превъзхождат безнадеждно. Уви, не съм умна, вече го доказах. Още по-добре щеше да бъде, ако си бях плюла на петите, щом чух от Джим, че Шефът го е пратил… вместо да дремя в ландото, Господ да ме порази!

Помня ясно как убих един от тях.

Може жертвите да са били две. Но защо и те се инатяха да стане по най-гадния начин? Ако бяха изчакали спокойно да вляза в къщата, стигаше и да ми пуснат стреличка с приспивателно или пък газ, а защо не и лепкава мрежа. Нямаше съмнение, че им е заповядано да ме хванат жива. А не знаеха ли, че оперативен агент с моята подготовка побеснява чисто рефлекторно, щом го нападнат? Май не бях единственият тъпчо в компанията…

Не проумях защо им трябваше да ме изнасилват. Напоследък нито една професионална организация не прибягва до побой или сексулно насилие преди разпита. Няма никаква полза. Всеки годен за нещо агент е обучен да понася едното или другото, или пък и двете. При изнасилване тя (по-рядко той — чувала съм, че на мъжете им се отразява по-зле) може или да зарее нанякъде съзнанието си в очакване досадното преживяване да свърши все някога, или да се възползва от стария номер на китайката — да си получи удоволствието, щом тъй и тъй няма мърдане.

Има и друга възможност — вместо първите два метода или пък в съчетание с втория (зависи от актьорската дарба) жертвата да се възползва от насилието, за да придобие някакво преимущество над мъчителите си. Не съм голяма работа като актриса, но се старая и макар тези способности да не са ми носили победа над неприятеля досега, поне веднъж ми спасиха живота.

Този път третият метод с нищо не промени крайния резултат, обаче причини приятни раздори сред противника. Четирима от тях (съдя по натискането и миризмите им) ми се изреждаха в една от спалните на горния етаж. Допускам дори, че е била собствената ми стая, но не съм сигурна, защото за известно време загубих съзнание, а когато се освестих, единственото нещо по мен беше плътната широка лепенка на очите ми. Бяха ме проснали върху дюшек на пода — групово чукане с дребни жестокости… които пренебрегвах, увлечена в третия метод.

На ум ги наричах Бригадира (изглежда той командваше групичката), Роки (може би са го кръстили така, защото в главата му се търкаляха само камъни), Малкия (във всеки смисъл) и Другия, у когото не открих никакви отличителни белези.

Обработвах ги усърдно — първо се съпротивяваш и се налага да те посмачкат, но постепенно страстта те обзема и накрая не можеш да се сдържаш. Всеки мъж е готов да повярва на това представление. Големи хапльовци са. Особени усилия положих за Бригадира, защото се надявах да му стана нещо като покровителствана любимка. А не беше за изхвърляне, честно казано. С него чудесно съчетавах втория и третия метод.

Най-здраво се напъвах с Роки, защото при него трябваше да смесвам първия и третия метод — твърде гнусен дъх имаше. И иначе не беше особено чистоплътен. Трудно си внушавах, че нищо не забелязвам, но успях с реакциите си да полаская просташкото му мъжко самолюбие.

Като му спадна съвсем, той промърмори:

— А бе, Мак, само си губим времето. Тая кучка се кефи.

— Ясно. Сега се разкарай от нея и остави хлапака да се пробва пак. Гледай го как се е натопорчил.

— След малко. Искам да я поступам малко, че да не забрави какво я чака.

Стовари ми тежък юмрук по лявата буза. Изквичах.

— Стига! — отсече Бригадира.

— Ти ли ще ми заповядваш, бе? Май се увличаш.

— Аз ти заповядвам. — Беше нов глас, прозвуча усилен от високоговорителя на разговорната уредба, монтиран в тавана. — Роки, едва ли си забравил, че Мак е командир на вашето отделение. Мак, прати ми го да си поприказваме.

— Майоре, само се опитвах да помогна!

— Нали чу какво се иска от теб? — невъзмутимо напомни Бригадира. — Грабвай си гащите и да те няма!

След миг тежестта на гадника не ме притискаше към дюшека, не вдишвах отвратителния му дъх. Щастието е въпрос на сравнение.

Гласът от тавана се разнесе отново:

— Мак, вярно ли е, че госпожица Фрайди харесва малката церемония, която подготвихме специално за нея?

— Не е изключено, майоре — проточи Бригадира. — Поне така се държи.

— А ти, Фрайди, какво ще кажеш? От това ли имаш нужда, за да се отпуснеш?

Не отговорих на въпроса, а се заех да обсъждам в подробности неговото семейство, като най-много време отделих на майка му и сестра му. Е, можех да споделя с него истината — с Бригадира бих се чувствала много добре в по-различни обстоятелства, от Малкия и Другия изобщо не ми пукаше, но Роки беше такъв изрод, че се настроих да му спра кислорода при първа възможност. Но защо да провалям представлението?

— Да ти се връща, сладурче — пожела ми той жизнерадостно. — Не ми е приятно да те разочаровам, обаче израснах в сиропиталище. Дори не съм женен, камо ли да имам майка и сестра. Мак, сложи й белезниците и й хвърли едно одеяло отгоре. Не я боцкайте с никакви боклуци. След малко ще си побъбря с нея.

Любител. Моят Шеф никога не би предупредил пленник, за да се подготви за скорошен разпит.

— Ей, сирачето!

— Слушам те, мила.

Обвиних го в пристрастие към удоволствия, за които не са нужни майка или сестра, но пък са анатомично осъществими за някои мъже. Гласът отвърна:

— Всяка нощ го правя, скъпа. Да знаеш как успокоява!

Писах му една червена точка. Реших, че с повечко насъскване би могъл да стане и професионалист. В момента обаче си беше скапан аматьор и не изпитвах уважение към него. Лиши се от един, може би и двама биячи, подложи ме ненужно на травми и разнообразни унижения — е, да, съсипващи духа, ако бях обикновена жена — и загуби поне два часа. Ако Шефът се бе захванал с това, пленникът мигновено щеше да пропее и през тези два часа да пълни словоохотливо паметта на нашите компютри.

Бригадира дори се смили и ме заведе в тоалетната, за да се изпишкам, при това без да ми натрапва присъствието си. Пак любителско изпълнение. Преди да разпиташ някой не особено закоравял агент, не вреди, ако го накараш да се поизцапа. Ако тя е била опазена досега от по-суровите подробности в живота или пък той страда от излишно самолюбие (както е впрочем с повечето мъже), този позор е по-страшен и от болката, умножава многократно въздействието на другите унижения.

Не ми се вярва Мак да знаеше това. Прецених го като общо взето свестен тип въпреки склонността му към сексуално насилие, но пък сексолозите разправят, че почти всички мъжкари си падали по това.

Някой бе сложил пак дюшека върху леглото. Мак ме побутна натам, каза ми да легна по гръб и да си разперя ръцете. Окова ме към крачетата на леглото с два чифта белезници. Не бяха от полицейските, ами специални, омекотени с кадифе. Разни идиоти ги използват за садо-мазо игрички. Чудех се кой ли е извратеният в тяхната мила компания. Може би Майорът?

Мак се постара да са стегнати, но да не се впиват, после внимателно ме покри с одеяло. Нямаше чак толкова да се учудя, ако ме беше целунал за лека нощ. Е, не го стори. Излезе тихомълком.

Но ако ме беше целунал, дали третият метод изискваше да отвърна с пълна сила? Или да се инатя? Уместен въпрос. Методът се основава на принципа „не мога да ти устоя“, затова е необходима изкусна точност в прилагането му, без излишно въодушевление. Ако насилникът заподозре жертвата в преструвки, край на преимуществото.

Тъкмо реших, макар и с леко съжаление, че би трябвало да отблъсна според силите си тази хипотетична целувка, и се унесох.

 

Не ми позволиха да се наспя. Бях изтощена от премеждията и потънах в дълбок сън, когато ме събуди шамар. Не беше Мак. Роки, разбира се. Поне не ме цапардоса като предишния път, но и сега беше излишно. Стори ми се, че според него аз съм му виновна за конското, което бе изтърпял от Майора. Обещах си, когато дойде времето да го изтрия от лицето на земята, да пипам много бавно.

Малкия възрази:

— Мак каза да не я бием.

— Че ти на това бой ли му викаш? Плеснах я от любов, бе, да се поразсъни. И що не млъкнеш, а? Дръпни се малко и гледай топа ти да сочи все към нея. Не към мене, бе, кретен! Към нея!

Отведоха ме в мазето, в една от собствените ни стаи за разпити. Малкия и Роки излязоха. Поне не чувах гласа на първия и не надушвах вонята на втория. Друг екип ме подхвана. Не продумваха, затова не можах да се досетя кои и колко са. Чувах само гласа на Майора. Като че пак звучеше от високоговорител.

— Добро утро, госпожице Фрайди.

(Утро ли? А, не на мен тези номера!)

— Как си, сираче?

— Мила, много се радвам, че настроението ти е добро, защото ни очаква дълга и досадна работа. Дори неприятна, бих казал. Искам да знам всичко за теб, любов моя.

— Ами питай. Какво да ти разправя за начало?

— За скорошното си пътуване, до последната дреболия. И ми опиши организацията, към която принадлежиш. Не е зле веднага да те уверя, че вече научих немалко за вас. Затова ще позная, ако ме излъжеш. Скъпа, няма да търпя дори най-безобидната измислица. Ще съжалявам за това, което ще те сполети в такъв случай, но ти ще съжаляваш несравнимо повече.

— О, нямам намерение да се надхитрям с теб. Ще записвате ли? Приказката наистина ще се проточи.

— Записваме.

— Добре.

През следващите три часа неуморно изплювах камъчето.

Пак спазвах правилата. Шефът знае, че деветдесет и девет процента от хората се спихват при достатъчно продължителна болка, приблизително същият процент не издържат на най-обикновен разпит заради преумората, а само Буда би успял да се пребори с въздействието на някои вещества. Понеже Шефът не вярва в чудеса и никак не обича да губи агентите си, внушава ни полезното правило: „Сгащят ли те, пей до прегракване!“

И затова се грижи оперативните агенти никога да не научат нищо съществено. Куриерката например не знае какво пренася. Аз не съм чувала и истинското име на Шефа. Не са ми ясни стратегическите цели на организацията. Дори не мога да гадая дали сме към някое правителство или поделение на една от мултинационалките. Известно ми е къде се намира фермата, но това важи и за още мнозина, а мястото е (беше!) превъзходно защитено. В други пунктове съм се отбивала само в затворени отвсякъде разрешени моторни возила. РМВ ме отвеждаше и до полигона за практически упражнения, макар че според мен той беше разположен в далечния край на фермата. Де да знам.

— Майоре, как се нанесохте тук? Отбранителните системи бяха страховити.

— Аз задавам въпросите, хитрушке. Я да разнищим пак онази част как си била проследена на слизане по Стъблото.

Мина още много време, започвах да се повтарям и Майора ме спря.

— Мила, много си убедителна, но ти вярвам само на една дума от три. Да започнем с процедура Б.

Някой стисна лявата ми ръка и заби игла в нея. Коктейл за разговорчивост! Надявах се тези смотани аматьори да не са се оплескали с инжекцията, както с много други неща. Човек може бързичко да се спомине от свръхдоза.

— Майоре, най-добре е да седна, че ей сега ще ми се подгънат краката.

— Сложете я на стол.

Някой изпълни заповедта.

През последвалото хилядолетие вложих цялото си искрено усърдие да разправям все същото, колкото и да ме налягаше вцепенението. По някое време се свлякох от стола. Не ме вдигнаха, а ме оставиха да си лежа на студения бетон. Това не ми пречеше да бърборя без почивка.

Не знам точно кога ми боцнаха следващата дрога. Заболяха ме зъбите и очите ми се сгорещиха, но се ободрих.

— Госпожице Фрайди…

— Какво, господине?

— Будна ли си вече?

— Така си мисля.

— Миличка, според мен много грижливо си подготвена под хипноза. Жалко. Ще приложа други похвати към теб. Можеш ли да се изправиш?

— Не знам. Ще опитам.

— Изправете я. И не я оставяйте да падне. — Двама ме прихванаха за ръцете. — Процедура В, пета точка.

Някой стовари тежката си обувка върху босите ми пръсти. Разпищях се.

Вслушайте се в съвета ми — изтезават ли ви, викайте до оглушаване. Ако се правите на Железния човек, само ще ги вбесите и ще стане по-зле за вас. Повярвайте ми, знам от собствен опит. Вряскайте до небето и приказвайте изобилно.

Няма да се впускам в подробности за случилото се нататък. Май продължи цяла вечност. Ако сте надарени с въображение, ще ви се догади, а и на мен ще ми се придрайфа да споделям. Там обаче няколко пъти се напъвах да си изкарам червата. Изпадах в безсъзнание, но те все ме съживяваха и гласът ми задаваше още въпроси.

Явно е настъпил и мигът, когато нищо не е помагало, затова се опомних в леглото си — кой знае дали беше същото — пак окована с белезници към него. Всичко и навсякъде ме болеше.

Отново този глас, точно над главата ми.

— Госпожице Фрайди.

— Какво искаш, чучело?

— Нищо. Ако това ще те утеши, трябва да ти призная, че си единствената, от която не успях да изтръгна истината накрая.

— Я върви се облекчавай самичък!

— Лека нощ, скъпа.

Ама че задръстен любител! Всяка изречена от мен дума беше голата истина.