Робърт Хайнлайн
Фрайди (28)

XXVIII

Табелата на вратата беше лаконична: "Корпорация „Търсачи“, а отдолу — „Специалисти по извънземни проблеми“. Влязох и се озовах пред жива секретарка, която избълва мигновено:

— Мястото е заето, сладурано. Взеха мен.

— Чудя се докога ще те търпят. Имам среща тук с господин Мосби.

Тя ме огледа от главата до петите, този път без да бърза.

— Мръсница на повикване, а?

— Благодаря за комплимента. С какво постигаш толкова гнусен цвят на косата? Сега ме чуй, защото няма да повтарям — пращат ме от офиса на „Хайпър Спейс Лайнз“ в Лас Вегас. И всяка секунда протакане струва на твоя началник повечко бруини. Аз съм Фрайди Джоунс. Съобщи на началника си, че дойдох.

— Ама че си майтапчийка! — Тя докосна клавиш и заговори в микрофон със заглушител. — Франки, едно лъскаво маце разправя, че имало среща с теб. Уж била от „Хайпо“ в Лас Вегас.

— Господ да те убие! Колко пъти съм ти казвал да не ми викаш Франки, когато сме на работа? Кажи й да влезе.

— Не ми се вярва да я праща Фосет. Ти пак ли чукаш други, а?

— Затвори си най-после устата и я пусни в кабинета ми.

Тя побутна настрани микрофона.

— Седни ей там. Господин Мосби има важен разговор. Ще ти кажа, когато се освободи.

— Съчиняваш. Той ти нареди друго.

— Я, ти пък откъде знаеш?

— Сряза те да не му викаш Франки в работата и поиска да вляза в кабинета му. Ти му се сопна, а той ти се тросна да млъкваш. Влизам. По-добре го предупреди.

Мосби май наближаваше петдесетте, но се мъчеше да изглежда на тридесет и пет. Скъп загар, скъпи дрешки, широка усмивка с равни бели зъби… и ледени очи. Махна ми небрежно да се настаня в креслото срещу неговото бюро.

— Защо се забави толкова? Казах на Фосет, че искам да си тук преди пладне.

Погледнах си и показалеца, и часовника на бюрото. Дванадесет и четири минути.

— За един час изминах четиристотин и петдесет километра, да не говорим, че прекосих с метрото целия ви мегаполис. Ако искаш, да се върна във Вегас и да опитам пак. Може и да подобря рекорда. Или предпочиташ да си свършим работата, за която си ме повикал?

— Фосет трябваше да се погрижи да хванеш капсулата в десет сутринта. Добре, добре… Доколкото разбрах, имаш нужда от работа.

— Не съм прегладняла. А доколкото аз разбрах, търсиш куриерка за работа извън Земята. — Извадих копие от „фукнята“ и му го връчих. — Ето за какво ме бива. Прегледай го и ако си доволен, обясни ми що за работа предлагаш. Ще те изслушам и като помисля, ще те уведомя дали ме интересува.

Той едва погледна листа.

— Според моите сведения ще прегладнееш скоро.

— Ами да, нали наближава времето за обяд? Посочила съм и тарифата си. Подлежи на предоговаряне, но само в посока нагоре.

— Самонадеяна си. — Той отново се взря в разпечатката. — Как е Шкембо напоследък?

— Кой?

— Тук си написала, че си работила в „Системни проучвания“. Затова те попитах за Шкембо… тоест Шкембо Болдуин.

(И това ли беше някаква проверка? Всички ли се бяха наговорили още от сутринта да ми скъсат нервите? Дори да е така, най-добрата реакция е да остана невъзмутима като статуя.)

— Президент на „Системни проучвания“ беше доктор Хартли Болдуин. Никога и никого не съм чувала да го нарича с грозния прякор Шкембо.

— Вярно, имаше някакъв докторат по нещо си. Но в професията прякорът му беше Шкембо. Между другото те попитах как е той напоследък.

(Бъди нащрек, Фрайди!)

— Все така мъртъв.

— Знам, но не бях сигурен какво ще ми изтърсиш. В занаята се навъдиха доста измамници. Я сега да ти видя торбичката на корема.

— Моля?

— Бързам, драга. Покажи ми пъпа си.

(Как ли се е разчуло? Онези… Не, нали сме ги изтребили. И то до крак — Шефът беше сигурен. Могли са обаче да предадат някому, преди и те да предадат Богу дух. Все едно. Вече знаят за скривалището. Точно както Шефът очакваше.)

— Франки, ако ще си гледаме пъпчетата, трябва да те предупредя, че боядисаната блондинка отпред не само слуша, но сигурно и записва.

— Ами, не смее да подслушва. Обяснил съм й какво да прави, а какво — не.

— Подчинява се точно колкото и на желанието ти да не те нарича Франки в работно време. Господин Мосби, ти пръв започна да обсъждаш поверителни въпроси при пълна липса на сигурност. Щом искаш и секретарката ти да участва в разговора, повикай я да влезе. Ако не — разкарай я някъде. Но не искам повече аматьорски глупости.

Той потропа с пръсти по бюрото, стана рязко и излезе в приемната. Вратата не беше от най-звуконепроницаемите. Чувах яростната разправия. Мосби се върна много сърдит.

— Пратих я да обядва. Нека не губим повече време. Ако си тази, за която се представяш — Фрайди Джоунс, известна и като Марджъри Болдуин, бивша куриерка на Шкембо… добре де, на доктор Болдуин, значи имаш хирургически създадена кухина зад пъпа си. Това е най-доброто доказателство за самоличността ти.

Помислих малко. Не беше неразумно да иска доказателство. Пръстовите отпечатъци са само повод за шеги в нашата професия. Очевидно тайната на кухината се бе разнесла по четирите посоки на света. Повече нямаше да послужи за нищо, освен да го уверя, че аз съм си аз. Ама че глупаво звучи…

— Слушай, Мосби, ти се съгласи да платиш хилядарка, за да говориш с мен.

— Да, но срещу парите си досега чувам само уклончиво бръщолевене!

— Съжалявам, ако си недоволен. Досега никой не е искал от мен да му показвам какво имам зад пъпа си, защото доскоро тайната бе пазена строго. Очевидно вече не е никаква тайна, щом дори ти си я научил. Значи няма да използвам кухината за поверителни задачи. Ако е необходима за работата, която ще ми предложиш, може би е по-благоразумно да размислиш. Мъничко разгласената тайна е като мъничко бременната жена.

— Е… права си, но само донякъде. Покажи ми я.

Държа зад пъпа си найлоново топче, широко един сантиметър, за да не се свие кухината. Показах на Мосби как изскача и го прибрах. Оставих го да се увери, че пъпът ми изглежда съвсем нормален. Той се взираше недоверчиво.

— Не побира много…

— Ако искаш повече, вземи си някое кенгуру.

— Едва ще стигне за товара, който ще ти поверим. Ще носиш най-скъпоценното нещо в галактиката, но е достатъчно мъничко. Оправи си дрехите. Имаме делови обяд и не бива — в никакъв случай! — да закъсняваме.

— Няма ли най-после да науча за какво е цялата шетня?

— Ще ти кажа по пътя. Да побързаме!

 

 

Един файтон вече ни чакаше пред входа на сградата. Сред възвишенията зад Бевърли Хилс, дали името на града, е сгушен много стар и много изискан хотел. От него направо вони на пари, но аз не се гнуся от такава смрад. Заради пожари, а накрая и заради Големия трус е бил строен наново няколко пъти с все същия вид, но вече (както чувам) е напълно защитен и срещу огън, и срещу гърчовете на земята.

Дотам пътят е двайсетина минути в бодър тръс и Мосби използва времето, за да ме просвети.

— Само сега можем да сме сигурни, че не са ни пробутали някое „ушенце“…

(Усъмних се, че наистина си вярва. Веднага се сетих за три очевадни места — моя сак, неговите джобове и възглавниците на седалката. Имаше и безброй по-прикрити кътчета. Негов проблем. Аз нямах тайни, щом и моят пъп се бе превърнал в прозорец към света.)

— …затова ще говоря скорострелно. Ще ти платя каквото си посочила във „фукнята“. Ще има и премия при успешно изпълнение на задачата. Ще пътуваш от Земята до Владението. За това ти се плаща. Обратният полет е само за да се прибереш, но понеже всичко продължава четири месеца, ще се водиш на заплата през цялото време. Премията си ще получиш при пристигането в имперската столица. Заплатата… да речем, аванс за първия месец, останалото тук. Бива ли?

— Бива — промърморих без никакво въодушевление, макар да ликувах. Значи полет до Владението и обратно? Драги ми Мосби, едва до вчера бях готова да се наема като чистачка, за да попадна в този кораб. — Ами разходите?

— Не се предвиждат почти никакви разходи. В първа класа всичко влиза в цената на билета.

— Бакшиши, рушветчета, екскурзии по планетите, бинго и друго дребно комарджийство… Минималната сума за такива джобни пари е поне една четвърт от цената на билета. Ако ще се преструвам на богата туристка, няма как да мина без това. Нали такова ще бъде прикритието ми?

— Ъ-ъ… Да. Добре, съгласен съм. Никой няма да ти се разсърди, ако похарчиш няколко хиляди, докато се правиш на госпожица Богата кучка. Записвай си разходите и накрая ни представи сумата, за да ти я възстановим.

— А, не. Връчваш ми аванс, равен на една четвърт от цената на билета. И нищо няма да си записвам, защото ще си наруша прикритието. Богатите кучки не си знаят парите.

— Добре, де! Млъкни и ме остави най-после да ти обясня. Скоро ще стигнем до хотела. Ти си живо изделие.

Отдавна не бях усещала тази ледена тръпка. Овладях се и реших да му съдера кожата за това просташко и грубиянско напомняне.

— Ти май се опитваш да ме обидиш, а?

— Не позна. Недей да се наостряш. И двамата знаем, че дори специалист трудно различава изкуствените човеци от нормалните. Ще носиш модифициран човешки зародиш в стазис. Ще бъде сложен в кухината зад твоя пъп, където устойчивата температура и меките тъкани ще помагат за поддържането на стазиса. Щом стъпиш на повърхността на Владението, ще пипнеш грип или нещо подобно и ще те откарат в болница. И носеният от теб товар ще бъде прехвърлен там, където ще има най-голяма полза от него. Получаваш си премията и те изписват от болницата… И ще да си доволна, че си помогнала на една млада двойка да има съвършено здраво бебе. Иначе ги заплашва почти стопроцентова вероятност да заченат само изроди. Хемофилия, нали разбираш.

Прецених, че почти всичко в историйката е вярно.

— Аха, дофината на Владението…

— Какво?! Откъде ти хрумна?

— И проблемите им съвсем не опират само до хемофилията. При хора с царско потекло може и да си затвориш очите за подобен недостатък. Затруднението обаче засяга лично и Първия гражданин на Владението, защото го наследява дъщеря му, а не син. Значи задачата е несравнимо по-важна и по-рискована, отколкото се опитваше да ми я представиш… Цената скача, Мосби.

Двата великолепни кафяви жребци чаткаха с копита поне стотина метра по „Родео Драйв“, преди намусеният мъж да каже нещо.

— Няма да споря. Но Господ да ти е на помощ, ако се раздрънкаш. Няма да живееш дълго. Ще увеличим премията. И…

— Трябва да си адски сигурен, че ще ми удвоиш премията и ще я внесеш на мое име още преди първия скок на кораба. При такива приятни задачки хората често стават учудващо разсеяни.

— Ами… Ще направя каквото мога. Сега ще обядваме с господин Сикмаа. От теб се очаква изобщо да не забележиш факта, че е личен представител на Първия гражданин и има галактически ранг на извънреден и пълномощен посланик. Дръж се прилично.

 

 

Четири дни по-късно отново се държах прилично. Седях вдясно от капитана на хиперкораба „Първооткривател“. Този път ме познаваха като госпожица Марджъри Фрайди и бях толкова оскърбително богата, че от Земята до Стационарната станция се пренесох в антиграв-яхтата на господин Сикмаа и влязох направо в „Първооткривател“ без плебейската досадна необходимост да минавам през МЗИП. По същото време доставиха и багажа ми — куфар до куфар със скъпи и елегантни дрехи и подхождаща им бижутерия. Други се погрижиха за това. Аз нищо не вършех.

Три от тези дни прекарах във Флорида. Уж беше болница, но аз си знаех, че е превъзходно оборудвана лаборатория по генно инженерство. Бих могла да измъдря и къде точно съм попаднала, но се стараех дори да не правя догадки, защото ми натъртиха, че любопитството е абсолютно нежелателно. Направиха ми толкова пълни изследвания, сякаш бях държавен глава или шефка на мултинационалка. Предположих, че закрилата и пренасянето на зародиша, комуто предстоеше един ден да стане Пръв гражданин на приказно богатото Владение, можеха да бъдат поверени според тях само на човек в цветущо здраве. Мълчах си и се стараех да не издам изостреното си внимание.

Господин Сикмаа изобщо не ми пробутваше кокошкарски хитринки, с каквито си опитаха късмета и Фосет, и Мосби. Щом реши, че съм подходяща за задачата, напъди учтиво Мосби и започна да ме обсипва с щедрост. Не се наложи да се пазаря. Четвърт от цената на билета за джобни пари? О, не стигат. Половината. Ето ги — в злато и златни сертификати от Луна Сити. Ако имате нужда от още, попълнете дългова разписка на мое име при ковчежника на кораба. Не, никакъв писмен договор. Неуместен е в подобни случаи. Само ми кажете какво искате и ще го имате. Заповядайте — в тази малка книжка е описано коя сте, кои училища сте посещавала и така нататък. Имате цели три денонощия, за да запомните всичко. Ако пропуснете да я изгорите след това, не се безпокойте. Листовете са импрегнирани и след още три денонощия ще се разпаднат. Затова не се учудвайте, ако на четвъртия ден са пожълтели и крехки.

Господин Сикмаа бе помислил за всичко. Още преди да тръгнем от Бевърли Хилс, дойде холофотографка, съблече ме безцеремонно и ме снима отвсякъде боса, на ниски токчета, на високи токчета. Щом започнах да разопаковам багажа си в „Първооткривател“, дрехите и бельото ми прилягаха идеално, цветовете и стиловете бяха възможно най-подходящите за мен, а етикетите бяха само от прочути модни къщи в Италия, Париж и Пекин.

Не съм свикнала с висшата мода и не знам какво да я правя, но се доверих на господин Сикмаа и не сбърках. Щом минах през въздушния шлюз на кораба, посрещна ме дребна азиатска красавица на име Шизуко. Представи ми се като моя персонална камериерка. Къпя се и се обличам сама от петгодишна, но не споменах това на милото момиче. Нищо не зависеше от мен.

Шизуко ме отведе в каюта ББ (по площ едва стигаше за волейболно игрище). С влизането научих, че според моята камериерка времето няма да ни стигне, за да се подготвя за вечеря.

Е, това вече беше прекалено — дотогава имахме три часа. Шизуко обаче изобщо не чуваше възраженията ми и аз послушно изпълнявах любезните й нареждания.

Изкъпа ме. Докато свещенодействахме в банята, корабната гравитация се промени внезапно заради началното ускорение преди първия скок. Шизуко ме прихвана да не падна, и то толкова умело, че май бе свикнала отдавна с полети в хиперкораби. Стори ми се твърде млада, за да е вярно предположението ми.

Цял час отдели за лицето и косата ми. Преди плисвах четири-пет шепи вода на лицето си, ако имаше нужда, а косата си сресвах колкото да не ми се мотае в очите. Сега научих що за селяндурка съм била. Докато камериерката ме превъплъщаваше в богиня на любовта и красотата, терминалът на каютата звънна мелодично. На екрана се появиха букви, а същият текст излезе на разпечатка като нахално изплезен език.

„Капитан-управителят на хиперкораба

«Първооткривател» има честта да помоли

госпожица Марджъри Фрайди да удостои

с присъствието си коктейла за запознаване

в капитанския салон в деветнадесет часа

корабно време. Най-учтиво ви молим да ни

уведомите предварително, ако сте

възпрепятствана да присъствате.“

Учудих се, а Шизуко — не. Вече бе подготвила вечерна рокля. Дрехата уж ме покриваше от шията до глезените, но за пръв път в живота си се обличах толкова неприлично.

Тя не ми позволи да се появя навреме. Минах през шпалира от корабни служители пред салона точно седем минути след седем вечерта. Домакинята на салона знаеше името ми (последното засега), а капитанът се поклони и ми целуна ръка. Вече знам от собствен опит, че да си една от най-глезените пътнички в първа класа е доста по-приятно, отколкото да си цивилна охрана.

„Коктейлът“ не се ограничаваше само с коктейли — имаше чисти питиета, „Черна гибел“ от Исландия, „Пролетен дъжд“ от Владението (никога не пийте от него — и една капка може да ви просне на пода), датска бира, някаква розова мътилка от Хитро село. Освен това предлагаха тридесет и един вида (преброих ги от любопитство) вкусни хапки. Напомних си, че не бива да излагам господин Сикмаа. Приех само малка чаша шери и проявих завидна сдържаност, макар неспирно да доближаваха към мен подносите с онези изкушения, топящи се в устата.

Добре, че устоях на съблазънта. Изглежда в кораба са убедени, че пътниците не вадят муцунки от торбичките със зоб. Храна се предлага осем пъти на ден (и това преброих). Сутрешно кафе (само че е „кафе компле“ с чудни пастички), закуска, лека закуска в средата на утрото, обяд, следобеден чай със сандвичи и още пастички, ордьоври с коктейлите (онези тридесет и един символи на греха), вечеря (седем ястия, ако имате вместимост), полунощна шведска маса. По всяко друго време можете да си поръчате нещо от бюфета.

В кораба има два басейна, великолепен атлетически салон, турска баня, шведска сауна и „клиника за контрол на теглото“. Две обиколки на бегом по главната алея пък ви дават освежителен километър. Не мисля, че предпазните мерки са достатъчни. Някои от спътниците ми като че пътуват из галактиката с единствената цел да се наплюскат. И моят основен проблем ще бъде да си намеря пъпа, когато пристигна в имперската столица.

Доктор Джери Мадсен, младши медицински офицер, който не изглеждаше на годините дори на студент, успя да ме отдели от тълпата на капитанския коктейл, чакаше ме и след вечеря. (Не се храни на капитанската маса, дори не и в трапезарията, а заедно с останалите младши офицери в служебната столова.)

Отведе ме в салон „Галактика“, където потанцувахме, после имаше шоу-програма — песни, акробатични танци, изкусен жонгльор, който не пропускаше да направи и по някой фокус. (Подсети ме за онези гълъби и Златокоска. Малко се натъжих, но не се издадох.)

После пак имаше танци и други двама млади офицери — Том Удел и Хайме Лопес, се редуваха с Джери. Накрая затвориха салона и тримата ме поканиха в друго малко кабаре на име „Черната дупка“. Не им позволих да ме напият, но не отказвах покана за танц. Доктор Джери надмина по търпение другите и ме придружи до каюта ББ в доста късен час по корабното време, но не и по часовия пояс на Флорида, откъдето бях излетяла сутринта.

Шизуко ни чакаше, пременена в прекрасно официално кимоно, копринени чорапи и извънредно строг грим. Поклони се, настани ни във всекидневната част на каютата, отделена с подвижна преграда от спалнята, и ни поднесе чай с малки сладкиши.

След малко Джери ми пожела лека нощ и излезе. Тогава Шизуко ми помогна да се съблека и ме сложи в леглото.

Нищо определено не си бях намислила за Джери, обаче би могъл да ме убеди с две думи — знам си, че са ми слаби ангелите. Но и двамата съзнавахме всеки миг, че Шизуко седи отстрани, скръстила ръце, и ни наблюдава кротко. Докторът дори не посмя да ме целуне на тръгване.

Моята камериерка легна от другата страна на преградата върху японска постеля, която извади от гардероб.

Дори в Крайстчърч не следяха толкова строго какви ги върша. И това ли беше част от моя неписан договор?