Робърт Хайнлайн
Фрайди (10)

X

Предполагам, че всеки е запомнил по почти еднакъв начин Кървавия четвъртък и последвалите събития. Но за да обясня своята реакция (ако може и на себе си!), трябва да опиша как аз го възприех тогава сред врящата в света суматоха и съмнения.

Четиримата накрая наистина се събрахме в огромното легло на Джанет, но за да се подкрепяме и утешаваме взаимно, не за секс. Ушите ни ловяха всяка новина, очите ни не се откъсваха от екрана. Повтаряха, кажи-речи, все същото — глупава и провалила се атака откъм Квебек, Председателят на Чикагската империя убит в постелята си, границата с Империята затворена, непотвърдени съобщения за саботажи, стойте си вкъщи, запазете спокойствие. Колкото и пъти да го чувахме, пак млъквахме и наостряхме слух за единственото фактче, което ще накара всички останали да се подредят спретнато в главите ни.

Вместо това ставаше все по-зле, докато нощта се изнизваше. Към четири сутринта вече знаехме, че убийствата и диверсиите са се развихрили по цялото кълбо. А преди зазоряване започнаха да постъпват смътни вести за крайно нередни неща в Ел Четири, базата Тихо на Луната, Стационарната станция и… (прекъсната насред дума новина) на Церес. Естествено нямаше как да узнаем дали смутовете са се разпрострели чак до Алфа от Кентавър или Тау от Кит… Но безизразният глас от терминала правеше догадки, като гръмко отказваше да ги прави, и съветваше всички ни да не даваме воля на въображението си.

Малко преди четири помогнах на Джанет да направи сандвичи и кафе.

Събудих се към девет, защото Жорж се размърда. Установих, че съм спала с глава на гърдите му и дясна ръка под шията му. Йън се излежаваше в другия край на леглото, опрял глава на изправените възглавници, за да вижда екрана… само че очите му бяха затворени. Джанет я нямаше — по някое време се замъкнала в отделената за мен стая и се проснала в леглото.

Открих, че ако се движа съвсем бавно, мога да се отделя неусетно от Жорж. Направих го и се промъкнах в банята, където се отървах от остатъците на кафето. Почувствах се по-добре. Надникнах в „своята“ стая, където вече будната ми домакиня ми помаха с пръсти и ме покани с жест да вляза. Настаних се до нея. Целуна ме и попита:

— Как са момчетата?

— И двамата са се унесли дълбоко. Поне беше така допреди три минути.

— Добре. Имат нужда от сън. Много ги бива да се тревожат. Не съм като тях. Реших, че е безсмислено да ставам свидетелка на Армагедон с кръвясали от преумора очи, затова се преместих тук. Мисля, че и ти беше заспала.

— Сигурно. Не знам кога изключих. Струваше ми се, че слушам гадните новини за хиляден път. А после се събудих.

— Нищо не си пропуснала. Махнах звука, оставих само резюмето да пълзи по екрана. Няма промени в тъжната история. Марджъри, момчетата май чакат бомбите да паднат. Не мисля, че изобщо ще има бомби.

— Дано си права. Но защо си толкова уверена?

— Кой по кого ще стоварва термоядрени бойни глави? Къде е врагът? Всички по-могъщи съюзи са загазили, доколкото мога да съдя по новините. Ако не броим идиотщината на някакъв генерал от Квебек, другаде няма раздвижване на войски. Убийства, пожари, взривове, други видове саботаж, бунтове, всевъзможен тероризъм… Не се напипва никаква ясна схема. Не е Изтокът срещу Запада, нито Северът срещу Юга, не са марксисти срещу фашисти, нито бели срещу цветнокожи. Марджи, ако насред цялата тази дивотия някой все пак пощурее достатъчно, за да изстреля ракетите, значи светът се е побъркал окончателно.

— Нима не ти изглежда, че точно това е станало?

— Не, още не. Смисълът на всичко случило се през нощта е, че просто липсва всякакъв смисъл. Сякаш никой не е пропуснат. Ударът е насочен еднакво към всякакви власти.

— Анархистите? — подсказах веднага.

— Или нихилистите.

Йън влезе със страшничък вид — кръгове под очите, еднодневна четина по бузите, неспокоен поглед, твърде къс за огромното му тяло стар халат. Чак сега забелязах колко правилни колене има.

— Джанет, не успях да говоря с Бети или с Фреди.

— В Сидни ли щяха да се връщат?

— Причината не е, че са на път. Не се свързах нито със Сидни, нито с Оклънд. Чувам само гнусния аудиосинтезатор на компютър: „В момента няма свободна линия. Моля, опитайте пак след малко. Благодарим ви за разбирането и търпението.“ Знаеш какво дрънкат онези програми.

— Олеле… Още саботажи ли?

— Нищо чудно. Може положението да е още по-лошо. Като се наслушах на това грачене, свързах се с контролния център в космодрума и ги попитах какво, да му се не види, се е объркало в спътниковата връзка с Оклънд и Сидни? Напомних им грубичко кой съм и накрая ми позволиха да си поприказвам на воля с шефа на дежурната смяна. Посъветва ме да не си пълня главата с глупости за прекъснати връзки, защото съм имал да мисля за много по-страшни гадости. Всички ПБ са спрени от полети… защото две били взривени насред път. Курс двайсет и девет, Уинипег — Буенос Айрес, и курс сто и едно, Ванкувър — Лондон.

— Йън!

— Няма оцелели. Разхвърчали са се на парченца. Никой не се съмнява, че взривателите са се задействали със сензори за налягане, защото машините избухнали на излизане от атмосферата. Джан, преди следващия си полет всичко ще проверя сам. И ще спра предстартовото броене при първата подозрителна дреболия. — Йън помълча мрачно и добави: — Само не знам кога ще стане това. Как да излетиш с полубалистична бракма, като нямаш връзка с приемащия космодрум? Шефът на смяната накрая призна, че всички спътникови релейни връзки са се скапали.

Джанет скочи от леглото и го целуна.

— Стига си се ял отвътре! Веднага престани! Разбира се, че всичко ще огледаш със собствените си очи, когато изловят диверсантите. Засега обаче зарежи тези черни мисли, защото няма да ти дойде редът за полет, преди да възстановят глобалните комуникации. Смятай, че си в принудителен отпуск. Вярно, лошо е, че не можем да си поговорим с Бети и Фреди, но те знаят как да се опазят, добре ти е известно. Не се съмнявам, че сега двамата също се чудят какво ли става с нас, а няма защо. Доволна съм поне, че се започна, след като ти се прибра, а не когато още се размотаваше в другото полукълбо. Сега си тук жив и здрав, другото не ме засяга. Ще си седим в къщата на спокойствие, докато някой оправи глупостите.

— Длъжен съм да отида във Ванкувър.

— Мъжо, „длъжен“ се отнася единствено до плащането на данъци и смъртта. Няма да ви заместят с изделия в корабите, защото в момента не излитат никакви кораби.

— Какви изделия? — учудих се аз и тутакси съжалих за непредпазливостта си.

Йън като че ме забеляза чак сега.

— О, Марджи… добро утро. Не се стряскай така. Жалко, че тази шумотевица започна тъкмо когато си ни на гости. А Джанет спомена дивашката идея на нашия управителен съвет, че живо изделие, проектирано като пилот, ще се справи по-добре от човек с тази работа. Аз пък съм начело на пилотската гилдия в Уинипег, затова е мое задължение да се преборя с тази простотия. Утре имаме среща във Ванкувър между шефовете и съвета на гилдията.

— Йън — меко се обади Джанет, — защо не се обадиш на вашия секретар? Глупаво е да се разкарваш до Ванкувър, без да провериш дали срещата не е отменена.

— Добре де, добре.

— И недей само да подпитваш. Настоявай пред секретаря да натисне управителния съвет, за да отложите срещата до края на извънредното положение. Искам да стоиш тук и да ме пазиш от неприятности.

— Или обратното.

— Или обратното — съгласи се спокойно Джанет. — Но да знаеш, че стане ли напечено, ще се възползвам от женската си привилегия да припадна в ръцете ти. Какво искаш за закуска? Не измисляй нищо сложно, иначе веднага ще ти напомня обещанието, от което все се изплъзваш.

Аз не ги слушах, защото пак побеснях от думите „живо изделие“. И за Йън и останалите тук си бях въобразила, че са достатъчно културни и мъдри хора, за да възприемат моя вид като част от човешката раса.

А току-що чух колко е освирепял да се пребори с управата, за да не допусне такива като мен да конкурират пилотската гилдия.

(Йън, всъщност какво искаш от нас? Да хванем ножовете и сами да си прережем гърлата ли? И ние не сме поискали да ни произведат, както вас никой не ви е питал дали искате да се раждате. Може и да не сме същински хора, но поне споделяме отколешната ви участ — гости сме в чужд за нас свят, който не сме създали ние.)

— Мардж, какво ще кажеш?

— А? Извинявайте, бях се отнесла нанякъде. Питаше ли ме нещо, Джан?

— Само какво ще искаш за закуска.

— Все ми е едно. Ям всичко, което не шава или поне пълзи бавно. Може ли да ти помогна? Моля те.

— Надявах се трепетно да ми предложиш помощта си. Йън не е много полезен в кухнята въпреки тържественото обещание, което ми даде.

— Я стига! Превъзходен готвач съм!

— Да, миличък. Подписал се е под задължението да готви винаги, когато поискам това от него. Само се заяждам, разбира се. Никога не е отказвал. Уви, трябва да съм примряла от глад, за му напомня обещанието.

— Мардж, не я слушай.

Тъй и не проверих тогава дали Йън умее да готви, но за дарбата на Джан нямаше никакво съмнение (а по-късно научих какъв изтънчен кулинар е Жорж). Джанет приготви и поднесе — с минимално мое участие — леки и пухкави омлети със сирене чедър, заобиколени от тънички палачинки, навити по европейски с пудра захар и конфитюр, украсени и с приятно хрускав бекон. За разквасване на гърлата имаше изстискан на ръка сок от портокали, а не рядка кашица от машина. Кафето също беше от прясно смлени зърна.

(Между другото, новозеландската храна е прекрасна, само че е трудно да се каже, че новозеландците изобщо готвят.)

Жорж се появи с точния усет на гладна котка. Впрочем същото не пропусна да стори и майката на котенцата, пристъпваща гордо пред него. Джанет обаче безмилостно пропъди рожбите й от кухнята, защото не искаше непрекъснато да се озърта, за да не настъпи четирикраки опашати топчици. Освен това заповяда новините да бъдат изключени, докато се храним, и да няма никакви разговори за извънредното положение. Зарадвах се, защото от мисли за неприятните събития, дори и насън, вече ми се подуваше главата. Както правилно натърти Джанет, за да обоснове желанието си, само водородна бойна глава би проникнала през защитата на имението, а нея не бихме имали време дори да усетим. Така че отпуснете си душите, приятели, и се наслаждавайте на закуската.

Наслаждавах се от все сърце… заедно с Мама котка, която патрулираше под нас срещу часовниковата стрелка и напомняше чий ред е да й пусне парченце бекон. Според мен тя го изяде целия.

 

 

След като разчистих съдовете от масата (но без да ги пускам за рециклиране — Джанет си оставаше старомодна в някои неща) и сварихме още една кана кафе, тя отново включи новините и се настанихме удобно да гледаме и да обсъждаме. Не мръднахме от кухнята, която явно служеше вместо дневна в този дом. Джанет твърдеше, че я е подредила в „селски стил“, макар че никой селянин не би могъл да се похвали с такава кухня: внушителна камина, голяма кръгла маса с така наречените „капитански“ прави столове около нея, удобни кресла, много свободно място и никакви проблеми с разминаването, защото всичко се приготвяше в отсрещния ъгъл. Пуснахме котетата, за да не слушаме повече жалбите им зад вратата, и те нахлуха с вирнати опашчици. Взех едно в скута си — бяло пухче на едри черни петна, което бръмчеше като моторче. Мама котка явно не държеше на родословното дърво при избора на любим — чедата й изобщо не си приличаха.

Повечето новини се оказаха повторение на чутото от нас, но имаше нов обрат в Империята.

Прибираха безцеремонно всички демократи, изправяха ги пред набързо скалъпени военни трибунали и след присъдата ги екзекутираха на място — лазери, автомати, на бесилото. Наложих си железен самоконтрол, иначе не бих понесла гледките. Осъждаха всички на възраст над четиринадесет години. Видяхме двама вече обречени родители да твърдят разпалено, че синът им е само на дванадесет. Председателят на трибунала — ефрейтор от имперската полиция, сложи край на спора, като извади пистолета си от кобура, гръмна момчето в главата и заповяда на хората си да довършат родителите и по-голямата сестра.

Йън побърза да махне картината и звука, остави само резюметата да се плъзгат по екрана.

— Наситих се на тези хубости! — изръмжа свирепо. — Който ще мръсник да е на власт в момента, след като очистиха стария Председател, се разправя с всички подозрителни по предварително съставени списъци. — Той подъвка навъсено устни. — Мардж, още ли държиш на безумната идея да се прибереш веднага?

— Но аз не съм от демократите. Изобщо не припарвам до политиката.

— А онова хлапе да не беше политик случайно? Както са се развихрили тези диви жандарми, ще те гръмнат за развлечение. И без това не можеш да се върнеш в Империята. Границата е затворена.

Не споделих с него твърдото си убеждение, че мога да се хлъзна мазно през всяка уж непроницаема преграда на този свят.

— Мислех, че само спират хората, които искат да проникнат на север. Не пускат ли поне поданиците на Империята да се приберат?

Йън въздъхна.

— Мардж, умът ти да не е колкото на котето в скута ти? Не си ли разбрала, че милите малки момиченца могат да пострадат, когато си играят с лошите батковци? Ако си беше у дома, не се съмнявам какво щеше да ти нареди твоят баща — да не мърдаш никъде. Сега обаче си под нашия покрив, затова аз и Жорж като домакини сме длъжни да те опазим от беда. Прав ли съм, братко?

— Mais oui, mon vieux! Certainment!

— А аз ще се постарая да те опазя и от Жорж. Джан, моля те, внуши най-сетне на това дете, че е добре дошло при нас, докогато пожелае да остане. Вече си мисля, че е от нахаканите мацета, които все се изхитрят да платят сметката от своя джоб.

— Не съм такава!

— Марджи — подхвана Джанет по-кротко, — Бети ми заръча да се грижа за теб. Ако си въобразяваш, че си ни в тежест, винаги можеш да внесеш нещо в касата на Червения кръст на Британска Канада. Или пък да направиш дарение на приют за пропъдени домашни любимци. По една случайност и тримата тук печелим нелепо огромни суми, а нямаме деца. Да те подслоним е такава финансова дреболия, че все едно си поредното ни коте. Хайде, кажи — ще ни гостуваш ли? Или ще ме принудиш да ти скрия дрехите и да те напляскам?

— Не искам да ме пляскат.

— Жалко, вече го предвкусвах. Значи въпросът е решен, достойни господа. Тя остава. Мардж, всъщност ти си жертва на мошенически заговор. Жорж ще те врънка да му позираш до припадък — много безчувствен тип, да знаеш! — и то само срещу легло и храна, вместо да се изръси по тарифите на гилдията, както често му се случва. Ще припечели нещичко от цялата история.

— Не само нещичко — увери я Жорж. — Ще си впиша Марджи като разход в бизнеса, но не по минималната тарифа на гилдията. Тя заслужава много по-добро заплащане. Да речем, един път и половина над обичайното?

— Поне двойно. Бъди щедър, щом няма да й плащаш в края на краищата. Не ти ли се иска да я имаш на разположение и в университета? Тоест в лабораторията?

— Това се казва идея! Вече ми се въртеше някъде из главата… Благодаря ти, скъпоценна моя, че ми помогна да я извадя на светло. — Жорж ми рече сериозно: — Марджъри, ще ми продадеш ли едно яйце?

Успя да ме стресне. Престорих се на тъпа.

— Нямам никакви яйца.

— О, имаш! Дори няколко десетки в повече, отколкото ще използваш за свои нужди. Говоря за яйцеклетките, разбира се. Лабораторията плаща много повече за тях, отколкото за сперма. Причината е в най-простите сметки. Да не те разстроих?

— Не. Изненада ме. Заблудих се, че си художник.

— Марджи — намеси се Джанет, — нали ти казах, че Жорж е художник в няколко смисъла на думата? И в едното си превъплъщение е професор по тератология в университета на Манитоба… а и главен технолог на асоциираните с него лаборатория и ясла. Повярвай ми, както го върши той, това също е изящно изкуство. И е много сръчен с четките и платното. С компютрите също.

— Бива си го — съгласи се Йън. — Във всичко, което прави, е творец. Но я ме чуйте вие двамата — не биваше така да стоварвате предложението на Марджи. Дошла ни е на гости. А някои хора изпадат в шок от самата идея за генни манипулации… особено ако електронният скалпел опре до собствените им гени.

— Мардж, засегнах ли те наистина? Извинявай.

— Не, Джан. Не съм от хората, които са вечно потресени, че на света съществуват живи изделия и изкуствени човеци. Е… дори имам приятели, създадени в лаборатории.

— Скъпо момиче — благо промълви Жорж, — не се ли увличаш малко?

— В какво се опитваш да ме упрекнеш?

Гласът ми замалко да прозвучи остро.

— Аз мога да си позволя такова твърдение, защото работя в тази област. Гордея се, че някои от приятелите ми са изкуствени човеци. Но…

— Нали те уж никога не научават кой ги е проектирал? — прекъснах го.

— Не грешиш, а и аз никога не съм нарушавал моралния си кодекс. Имам обаче предостатъчно възможности да се запознавам и с ИЧ, и с ЖИ — не са едно и също между другото, — както и да заслужа дружбата им. Прости ми, Марджъри, но ако не сме колеги, а не сме, нали?…

— Не сме.

— Само генинженер или друг професионалист от тази индустрия може да твърди, че познава изкуствени човеци. Защото, мила моя, обратно на твърде разпространената заблуда, просто е невъзможно за един лаик да ги различи от нормално родените хора… И именно заради злобните предразсъдъци на невежите един ИЧ почти никога не признава доброволно произхода си. Изкушавам се дори да използвам категоричната думичка „никога“. Макар да се радвам, че не започваш да бълваш огън и жупел, щом чуеш за изкуствени разумни създания, според мен ти само преувеличи мъничко, за да покажеш колко си далеч от предубежденията на тълпите.

— Ами… Нямам нищо против и така да го тълкуваш. Не разбирам защо ИЧ трябва да са граждани второ качество. Според мен не е честно.

— Права си. Но доста хора се чувстват застрашени от присъствието им сред нас. Питай Йън, ако щеш. Готов е да се понесе войнствено към Ванкувър, за да попречи на ИЧ да станат пилоти. Той…

— Как пък не! Официално трябва да подкрепям решението, гласувано от колегите ми в гилдията. Само не ме изкарвай глупак, Жорж. Достатъчно съм живял и приказвал с теб, за да ми светне, че все някога ще трябва да стигнем до приемлив компромис. В нашата професия отдавна не сме истински пилоти, май още от началото на века. Компютрите ни вършат работата. Ако тенекията се скапе, ще се вживея в ролята на малък храбър скаут и ще сторя всичко по силите си да сваля лекичко крилатото автобусче от небето на пистата. Но не си залагай париците, че ще успея! Скоростите и вероятните аварии надхвърлиха преди много десетилетия тавана на човешките реакции. О, ще се опитам и още как! Както ще постъпи всеки мой колега. Но ако ти, Жорж, успееш да създадеш изкуствен човек с достатъчно бързо мислене и реакции, за да се справи с повреда преди кацането, пенсионирам се на минутата. Накрая дотам ще стигнем в пазарлъците с шефовете — решат ли да ни заменят с ИЧ като пилоти, поне да ни изплатят всичко, което сме заслужили. Ако е възможно да проектираш такива същества, разбира се.

— Не се съмнявай, бих могъл. Стига проектът да се окаже успешен и да ми разрешат да клонирам творението си, всички от занаята хващате въдичките и отивате за риба. Само че няма да е изкуствен човек, а живо изделие. Опитам ли се да създам организъм, който да действа безпогрешно като пилот, няма да се придържам към естествената човешка външност.

— Не го прави, моля те!

Двамата мъже ме изгледаха слисано, а Джанет наостри уши. Аз пък съжалих, че не съм си прехапала езика.

— Защо? — учудено попита Жорж.

— Защото… няма да се кача в такъв кораб. Много по-сигурна ще се чувствам с Йън.

— Благодаря ти от сърце, Мардж, но ти не чу ли какво каза Жорж? Говори за специално проектиран пилот, който може да върши работата по-добре от мен. Не само е възможно, а и ще се случи някой ден, по дяволите! Както гномите заместиха миньорите. И на моята гилдия й се вижда краят. Не ми харесва, но трябва да съм сляп, за да не проумея какво ни чака.

— Хм… Жорж, работил ли си с интелигентни компютри?

— Разбира се, Марджъри. Това е област, много тясно свързана с моята работа.

— Ясно. Значи ти е известно колко пъти специалистите по изкуствен интелект обявяваха, че са на крачка от пробива към създаването на компютър с пълноценно самосъзнание. И всеки път се излагаха.

— Да. Много потискаща история.

— И неизбежна. Обречени са да се провалят. Изобщо не се съмнявам, че компютърът може да има самосъзнание. Докарай го до човешкото равнище на сложност в невронните връзки и е задължително разумът му да се пробуди. Какво става после? Изведнъж открива, че не е човек. След това разбира, че никога няма и да бъде човек, само ще изпълнява командите на хората. Накрая се побърква. — Вдигнах рамене. — Неразрешим проблем, пълна безизходица. Нито е човек, нито може да се превърне в човек. Йън вероятно не би успял да спаси своите пътници, но поне ще се опита. А живото изделие, лишено поначало от всякаква преданост и привързаност към хората, може да забие кораба в земята, за да се отърве от злобата или от досадата. Или защото му е писнало да му натякват непрекъснато какво представлява. Затова, драги Жорж, пак ще се возя с Йън. А не с твоето живо изделие, което постепенно ще намрази всичко човешко.

— Не моето, мила — кротко ме поправи той. — Не забеляза ли в какво наклонение говорих за този проект?

— Май съм пропуснала.

— В условно. Твоето мнение съвсем не е изненада за мен. Не съм подавал оферта за участие в проекта и няма да го направя. Мога да създам такъв пилот. Не виждам обаче как да заложа у него моралното задължение, което е най-важно за Йън.

Нашият капитан имаше много дълбокомислен вид.

— Дали при наближаващите разправии да не упорствам за изискването в новите пилоти — ИЧ или ЖИ, каквито ще да са — наистина да бъде заложена такава морална норма?

— И как ще провериш? Ще ги подложиш на тестове ли? Аз не знам начин да науча един зародиш на нравственост, а Мардж преди малко обясни защо това не може да бъде постигнато и по-късно. — Жорж ме погледна. — Като студент прочетох някои класически разкази за хуманоидни роботи. Очарователни историйки, но повечето се опираха на така наречените „закони на роботехниката“. У всички роботи трябваше да бъде заложена командата да не вредят на хора чрез действие или бездействие. Прелестна основа за сюжет… но как да постигнеш това на практика? Как да направя един самосъзнаващ се нечовек — електронен или органичен, — предан на хората? Нищо не мога да измисля. И експертите по изкуствен интелект са в задънена улица. — По устните му плъзна цинична усмивчица. — Не е трудно да стигнем до определение за разума, че е равнището, на което организмът пита: „А аз каква изгода ще имам от това?“ Мардж, дали не трябваше първо да ти кажа колко ще получиш, ако купя яйцеклетка от теб?

— Я не го слушай! — прихна Джанет. — Ще те сложи да легнеш на една студена маса и ще наднича в любовното светилище без и най-нищожното романтично намерение. Знам какво те чака, защото вече три пъти успя да ме прикотка в лабораторията. И дори не ми плати.

— Е, как да ти платя, като цялата ни собственост е обща? Прекрасна Марджъри, манипулационната маса изобщо не е студена, дори е приятно тапицирана. Можеш да си четеш, да зяпаш шоу на екрана или да си бъбриш с някого. Само за едно поколение много усъвършенствахме процедурата. Преди прониквали през коремната стена и често съсипвали яйчника. Ако…

— Тихо! — сряза го Йън. — Има нещо ново по дрънкалото.

Веднага усили звука.

— …на Съвета за оцеляване. Събитията през последните дванадесет часа са предупреждение към богатите и овластените, че тяхното време свърши, иде съдният ден. Изтреблението и другите нагледни уроци ще продължат, докато не бъдат изпълнени нашите справедливи искания. Слушайте ни на местните си честоти за извънредни съобщения…