Робърт Хайнлайн
Фрайди (7)

VII

Сутринта, още преди да се надигна от леглото, реших, че няма първа да подхващам въпроси за Елън и нежелания й съпруг, а ще чакам друг да се разприказва. Все пак не биваше да се настройвам, без да съм научила всичко. Нямаше да преглътна историята просто така — все пак Елън е и моя дъщеря, — но нямаше и да припирам. Щях да изчакам Анита да се укроти малко.

Само че никой и думица не отронваше. Изнизваха се лениви златни дни, които няма да описвам, защото не вярвам да ви интересуват рождени дни и пикници. Скъпоценни за мен, адска скука за външен човек.

Аз и Вики отскочихме до Оклънд с преспиване, за да напазаруваме. Щом се настанихме в „Тасман Пелъс“, моята сестра по брак помоли:

— Марджи, нали ще запазиш в тайна онова, което ще направя?

— Не се съмнявай. Дано поне е нещо сочно. Гадже? Или две?

— Дори едно да беше, просто щяхме да му се порадваме заедно. Не, по-неприятно е. Искам да говоря с Елън, но не ми се разправя с Анита. За пръв път ми се пада сгоден случай. Ще забравиш, че съм ти казала, нали?

— Не съвсем, защото и аз искам да говоря с нея. Щом не искаш, Анита няма и да чуе за това. Вик, какво става? Ясно, Анита е много оскърбена от брака на Елън… но нима очаква и останалите дори да не приказваме с Елън? С дъщеря си?

— Уви, в момента е „нейната дъщеря“. Признавам, че Анита не се държи особено разумно.

— Личи си. Както ще да е, няма да позволя на Анита да ме откъсне от Елън. Отдавна щях да й се обадя, но не знаех кода.

— Ей сега ще го видиш. Ето, набирам го, а ти си го запиши някъде…

— Спри! — прекъснах я рязко. — Не пипай терминала! Нали не искаш Анита да научи?

— Ами да. Затова се обаждам оттук.

— И разговорът ще бъде включен в сметката ни от хотела, която пък ще платиш с кредитна карта от корпорация „Дейвидсън“. Анита още ли проверява всяка получена вкъщи сметка?

— Естествено. Ох, Мардж, къде ми е умът…

— Не опира до ума, а до излишната честност. Анита не би възразила срещу разхода, но непременно ще забележи кода за разговор с друга страна. Ще се завлечем в държавната поща и ще се обадим оттам. И ще платим кеш. Още по-лесно ще стане с моята кредитна карта, до която Анита няма никакъв достъп.

— Разбира се, така ще направим! Мардж, би могла да станеш много ловка шпионка.

— А, не, опасно е. Натрупах опит в надлъгване с моето майче. Сега да стъпваме тихичко и да се шмугнем в пощата. Вики, а какво му има на онова момче, за което Елън се омъжи? Да не е с две глави на раменете или що?

— Е… тонганец е. Не ти ли казаха вече?

— Първо това чух. Но „тонганец“ не е името на епидемична зараза. И неприятният за вас факт засяга само Елън. Ако е проблем, пак си е неин, макар да не ми се вярва.

— Виж… Анита не излезе с чест от положението. Щом вече се е случило, най-уместно е да загладиш някак нещата. Все пак в смесените бракове винаги се обърква нещо, особено ако момичето си избере мъж с по-ниско положение, както направи Елън.

— „С по-ниско положение!“ През цялото време само слушам, че бил тонганец. А хората на онези острови са високи и яки красавци, и то не по-мургави от мен. По външност изобщо не можеш да ги различиш от маорите. Ами ако младежът беше маор… от добро семейство, от някое от първите пристигнали канута… и с много, ама много земя?

— Мардж, ще бъда напълно откровена с теб — не вярвам, че Анита би одобрила и такъв избор. Само че щеше да отиде на сватбата и да даде прием. Браковете с маори полека се превръщат в нещо обичайно. Но човек не е длъжен да им се радва, нали? Смесването на раси не е идеята, която ми допада най-много.

(Ех, Вики, а знаеш ли друг начин да измъкнем света от кашата, която сами сме си забъркали?)

— Я виж ти… Известно ли ти е на какво дължа своя тен?

— Нали ти ни каза още в началото? Имаш кръв от американски индианци. Чакай да си спомня племето… Да, чероки! Мардж, да не съм те засегнала? Миличка, няма никакво място за сравнение! Всеизвестно е, че индианците са… Ами досущ като белите хора. По нищо не им отстъпват.

(Охо, каква стана тя! Няма ли да чуя и подобие на прословутата фраза: „Някои от най-добрите ми приятели са евреи“? И нямам кръв от чероки, доколкото ми е известно. Непораснала моя Вики, как ли ще се смръзнеш, ако ти кажа, че съм ИЧ? Изкушавам се… но не искам да те подлагам на такива сътресения.)

— Говориш така, защото на друго не са те научили. Никъде не си ходила, а расизма вероятно си го попила още с майчиното мляко.

Тя почервеня цялата.

— Не е справедливо! Мардж, когато обсъждахме дали да те приемем в семейството, аз веднага те подкрепих. И гласувах за теб.

— Защо ли бях останала с впечатлението, че всички сте гласували за мен? Иначе аз пък щях да ви откажа. Значи сте обсъждали примесите от чероки в кръвта ми?

— Е… някой спомена това.

— Кой и защо?

— Хайде сега… Мардж, знаеш, че такива сбирки са поверителни. Така е по правилата на корпорацията.

— Добре, в това си права. Имаше ли сбирка и заради Елън? Ако е имало, нищо не ти пречи да ми разкажеш, защото и аз щях да участвам и да гласувам, стига да се бях върнала по-рано.

— Нямаше. Анита ни натърти, че не било необходимо. Не била склонна да поощрява пресметливи бедняци в хитрините им. Освен това вече бе съобщила на Елън, че не може да доведе Том вкъщи, за да се запознаем с него. Не знаехме какво друго да направим.

— Никой от вас ли не я защити? Ами ти, Вики?

Тя пак се изчерви.

— Нищо нямаше да постигна, освен Анита да освирепее до пяна на устата.

— И аз започвам да освирепявам. Според кодекса на нашето семейство Елън е и твоя, и моя дъщеря. Анита е постъпила крайно зле, защото без да се посъветва с никого, от свое име не й е позволила да доведе съпруга си у дома.

— Мардж, не си представяш ясно положението. Елън искаше да доведе Том, за да го огледаме, така да се каже. Знаеш за какво говоря.

— О, да, защото и аз минах под микроскопа.

— Анита се опитваше да я предпази от несполучлив брак. И докато се усетим, Елън вече се бе омъжила за момчето. Очевидно са го направили веднага щом тя е получила писмото с отказа на Анита в компютъра си.

— Брей, проклета да съм! Вече ми просветва пред очите. Елън е надцакала Анита, като решила да се омъжи незабавно… а Анита значи е трябвало да изплати без предупреждение сумата, равна на стойността на една акция от корпорацията.

— Това не е причината Анита да се разгневи. Нейната любима дъщеря — всички знаем, защо да отричаме? — си избра съпруг, когото тя не одобрява. А за парите… Не й се наложи да ги събира. Не сме поемали безусловно писмено задължение да изплащаме на децата стойността на една акция. Анита изтъкна, че нямаме и моралното задължение да източваме семейния капитал в полза на някакъв съмнителен авантюрист.

Обзе ме леден гняв.

— Вики, чудя се вече дали да вярвам на ушите си. Що за безгръбначни сте вие, щом позволявате такова отношение към Елън? — Поех си дълбоко дъх и се помъчих да овладея напиращия бяс. — Не ви разбирам. Изобщо! Но ще се постарая да ви вкарам в пътя. Когато се приберем, ще направя две неща. Първо ще седна пред терминала в дневната, когато всички са там, ще се свържа с Елън и ще поканя нея и съпруга й на гости у дома. Май за следващия уикенд, защото после се връщам на работа, а няма да пропусна възможността да се запозная със своя зет.

— На Анита ще й се пръсне някой капиляр в мозъка.

— Ще видим. После ще свикам сбирка на семейството и ще внеса предложение акцията на Елън да й бъде изплатена възможно най-бързо, без това да навреди на нашите финанси. Предполагам, че и това ще докара Анита до ярост.

— Вероятно, и то без никаква полза, защото ще натежат гласовете срещу твоето предложение. Мардж, защо искаш да влошиш нещата? И без това са достатъчно черни.

— Може би. Не пренебрегвам обаче нищожния шанс някои от вас да са чакали друг да рискува в отхвърлянето на тази семейна тирания на Анита. Поне ще знам точно как се разпределят гласовете. Вик, аз спазвам подписания от мен договор и вече съм внесла в семейството над седемдесет хиляди новозеландски долара. А защо? Защото ми бе казано, че всяко от многото ни деца трябва да получи в налични стойността на акциите си, когато напуска дома. Не възразих, а подписах. Каквото и да разправя Анита, договорите трябва да се спазват. Ако е невъзможно Елън да получи всичко наведнъж, ще настоявам моите месечни вноски да й бъдат превеждани, докато Анита събира остатъка. Поне това не ти ли се вижда справедливо?

Тя не ми отговори веднага.

— Не знам, Мардж. Имам нужда от време, за да го обмисля.

— Съветвам те да отделиш това време веднага. Защото вероятно в сряда ще гласуваш дали вкъщи ходим на крака или на глава. Няма да позволя гаврата с Елън да продължи. — Ухилих й се и подканих: — Ободри се малко, де! Хайде да се шмугнем в пощата и да се усмихваме като ясно слънце за пред Елън.

Но не отидохме до пощата. Изобщо не се обадихме на Елън. Продължихме да се джафкаме и над питиетата след вечеря. Не знам кога се счепкахме за изкуствените хора. Май Вики пак се напъваше да ми „докаже“ колко е освободена от расови предразсъдъци и всеки път затъваше по-дълбоко в тази щуротия. Маорите били готини и индианците, разбира се. Индийците и китайците също не страдали от липса на гении сред тях. Какво да обсъждаме, всеизвестни неща, но някъде трябва да се тегли чертата…

Вече си бяхме по леглата и се опитвах да заглуша в съзнанието си нейното бръщолевене, но изведнъж нещо сякаш ме удари по главата. Надигнах се на лакът.

— И как ще познаеш?

— Кое?

— Преди малко каза: „Разбира се, никой не би се обвързал с живо изделие.“ Как ще познаеш, че човекът е изкуствен? Не всички имат серийни номера на телата си.

— Е… Мардж, това вече е глупаво заяждане. Не можеш да сбъркаш произведена твар с човек. Видиш ли поне една от тях…

— Виждала съм ги, и то много!

— Значи знаеш.

— Какво знам?

— Че тези чудовища се разпознават от пръв поглед.

— Как?! Къде им е позорното клеймо, за да ги разпозная? Посочи ми поне един признак!

— Марджъри, проявяваш страшен инат! Не ти прилича, скъпа. Превръщаш разходката ни до Оклънд в нещо доста неприятно.

— Не аз, а ти, Вик. Защото ръсиш глупави, направо тъпи и гнусни чужди лъжи, без дори да си потърсила някога с какво би могла да ги подкрепиш.

(Ей този мой лаф пък е чудничко доказателство, че и изкуствените хора далеч не са супермени. В семеен спор е задължително да се избягват точно такива придържащи се към фактите, но безкрайно жестоки нападки.)

— Защо си толкова зла и несправедлива днес!?

Следващата ми постъпка не се дължеше на някаква моя солидарност с всички останали изкуствени хора. ИЧ нямат стадно чувство. Чувала съм как французите са се били и умирали за „Ла бел Франс“, но вие представяте ли си някой да се сражава и да гине за „Хомункулус Ънлимитид“ със седалище в южния индустриален район на Джърси? Доколкото мога да се разбера сама, направих го за себе си, макар и да не го обмислих предварително, също като другите най-важни решения в живота си. Шефът твърди, че същностните мисловни процеси при мен протичат само в подсъзнанието. Май е прав.

Скочих от леглото, смъкнах яростно нощницата си и застанах пред Вики.

— Огледай ме! — изръмжах. — Изкуствен човек ли съм или не? По какво познаваш?

— Марджи, стига си се показвала! Всички знаем, че имаш най-хубавото тяло в семейството. Не е нужно и сега да ми го натякваш.

— Отговори ми на въпроса. Кажи ми по какво съдиш. Ако искаш, използвай тестове. Но искам да чуя по кои признаци познаваш дали съм родена или създадена в лаборатория.

— Ти си едно много разюздано момиче, ето каква си.

— Вероятно не грешиш. Но от кои лоши момичета съм — естествените или изкуствените?

— Ама че труден въпрос! От естествените, разбира се.

— Този път сбърка. От изкуствените.

— О, стига с тези глупости… Облечи си нощницата и хайде да спим.

Вместо да я послушам, аз започнах насила да й набивам истината в главата — разказах й коя лаборатория ме е проектирала, споменах датата, когато са ме извадили от изкуствената утроба (моя „рожден ден“, макар и ИЧ да се „препичат“ вътре малко по-дълго, за да се ускори съзряването им след това). Принудих я да изслуша описание на живота в ясла към лабораторията. (Поправка: в яслата, където израснах аз. Другаде може да е различно.)

Разказах твърде сбито живота си по-нататък. Вече сипех почти само увъртания, защото не можех да издавам тайните на Шефа. Повторих каквото бях казала отдавна на семейството — аз съм търговска пътничка, изпълняваща поверителни поръчения. Ана си бе втълпила още преди години, че съм емисар на някоя мултинационалка. Напълно разбираема грешка, в която я поощрявах да упорства, защото никога не отрекох.

По едно време Вики измрънка:

— Марджи, за твое добро ми се иска да не беше наприказвала толкова дивотии. Подобни лъжи могат да погубят безсмъртната ти душа.

— Нямам душа. Именно това се мъча да ти обясня.

— Спри най-после! Родена си в Сиатъл. Баща ти е бил електронен инженер, а майката ти — детска лекарка. И двамата си загубила при земетресението. Нали ни разказа толкова подробно детството си, показа ни снимки…

— „Мама е епруветка, тате е скалпел.“ Вики, вероятно има около милион изкуствени човеци, чиито „рождени данни“ са били „унищожени“, когато Сиатъл се срина. Никой няма да ги преброи, защото никой не може да провери лъжите им. А след злощастните събития през този месец мнозина от себеподобните ми ще се окажат „родени“ в Акапулко. Принудени сме да търсим пролуки в системата, за да се спасим от гоненията, на които ни подлагат невежите и предубедените.

— Сега пък ме изкарваш невежа и предубедена!

— Ти си много сладко момиче, на което по-възрастните са напълнили главата с противни измислици. Опитвам се да поправя стореното от тях. Но ако предпочиташ, остани си с превръзката на очите.

Млъкнах и си легнах. Вики не ми пожела лека нощ. И двете се въртяхме дълго, преди да заспим.

Сутринта се преструвахме, че нищо особено не сме си казали. Вики повече не спомена Елън, аз — изкуствените човеци. Веселият излет до града се вкисна напълно. Напазарувахме каквото беше нужно и се прибрахме с вечерния полет. Не изпълних заплахата си и не се обадих на Елън, щом влязохме у дома. Не я бях забравила, но се надявах да поизчакам, докато настроението се смекчи поне малко. Сигурно съм се показала бъзливка, де да знам.

В началото на следващата седмица Брайън ме покани да го придружа. Отиваше да огледа някакъв имот от името на свой клиент. Беше дълго и приятно пътуване, обядвахме в лицензиран извънградски хотел — фрикасето уж беше от шилешко, но ми се стори, че овцата доста е поживяла, преди да попадне на трапезата. Все едно, погълнахме ястието с по няколко халби светло пиво. Масата ни беше в гъстата сянка на клонато дърво.

След десерта — ягодова торта, при това напълно поносима — Брайън подхвана:

— Марджъри, искам да поговоря с теб за странната случка, която Виктория сподели с мен.

— Е, какво има?

— Мила, повярвай — нямаше дори да спомена, ако не ми се стори, че Вики е много разстроена.

Запъна се и макар да почаках, не измисли как да продължи.

— Брайън, тя обясни ли ти причината за лошото си настроение?

— Да. Според твърденията й ти си заявила пред нея, че всъщност си живо изделие, представящо се за човек. Съжалявам, но това чух от Вики.

— Да, казах й го. Но не с тези думи.

Не обясних нищо и след малко Брайън изрече благо:

— Имаш ли нещо против да те попитам защо го направи?

— Вики ми надрънка какви ли не глупости за тонганците, а аз се помъчих да й отворя очите защо е и тъпо, и лошо да ги повтаря. Така всъщност очерня Елън. А аз много се тревожа за нея. Още когато пристигнах, ми внушихте да си мълча. Послушах ви. Но това не може да продължава безкрайно. Брайън, кажи ми какво ще правим с тази бъркотия около Елън? Тя е и твоя, и моя дъщеря. Не бива да се преструваме, че с нея не е постъпено несправедливо. Е, какво ще правим?

— Марджъри, не смятам, че е задължително да правим нещо. И те моля да не променяш темата на разговора. Вики е много потисната от случката. Аз само се опитвам да изясня това недоразумение.

— Изобщо не променям темата. През цялото време всъщност си приказваме за несправедливостта спрямо Елън и аз няма да се примиря. Какво прави съпруга й толкова неприемлив? Разбира се, ако оставим настрани глупавите предразсъдъци, че бил тонганец.

— Не се сещам за никакви особени причини да е неприемлив. Все пак си мисля, че Елън се отнесе с пренебрежение към семейството, като се омъжи за човек, когото дори не ни представи. Едва ли това е проява на уважение към хората, които я обичат и се грижат за нея, откакто тя се помни.

— Брайън, я поспри! Както чух от Вики, Елън е поискала да го доведе вкъщи, за да му вземете мярката — нали така стана и с мен? Анита обаче не й е разрешила. И Елън веднага се омъжила за него. Вярно ли е?

— Има нещо такова. Елън обаче показа само, че е вироглава и припряна. Според мен трябваше първо да обсъди неразбирателството с другите си родители. Аз поне се обидих и имаше от какво.

— Тя не се ли опита да поговори с теб? Някой от вас не й ли се обади?

— Марджъри, докато проумеем какво става, вече бяхме поставени пред свършен факт.

— Все това чувам. Брайън, откакто се прибрах вкъщи, напразно се надявам някой да ми обясни смислено бъркотията. Вики твърди, че не е имало нито семеен съвет, нито общо решение. Анита отказала да покани на гости Елън с любимия й. Другите родители или нищо не знаели, или не се намесили, за да спрат тази… жестокост. Да, жестокост! И детето постъпило както искало. А Анита решила да прибави към бездушието и явна несправедливост — отказала на Елън онова, което й се пада по право, тоест нейния дял от семейното богатство. И това ли е вярно?

— Марджъри, ти не беше тук. Другите се опитахме да проявим благоразумие в едно трудно за нас положение. Мисля, че не е редно да се появяваш, след като всичко е свършило, и да ни укоряваш за стореното.

— Скъпи, не исках и аз да те обидя. Нямаше как да не забележа обаче, че останалите не сте сторили нищо. Анита е решавала всичко на своя глава и според мен наистина е постъпила жестоко и несправедливо. Вие пък сте й го позволили. Нямало е решения на семейството, а своеволия на Анита. Може би съм разбрала накриво — поправи ме, ако греша, — но се чувствам задължена да поискам сбирка с участието на всички съпрузи и съпруги, за да поправим стореното. Искам да поканим Елън и мъжа й да ни гостуват, също да изплатим на момичето нейния дял или поне да признаем, че това е наше задължение, ако не можем да го направим веднага. Чакам да чуя твоето мнение.

Брайън потропваше с нокти по масата.

— Марджъри, опитваш се да опростиш много заплетено положение. Ще признаеш ли поне, че обичам Елън и й желая доброто не по-малко от теб?

— Разбира се, мили!

— Благодаря. Съгласен съм, че Анита не биваше да я отпъжда от дома й по този начин. Дори си мисля, че ако Елън се бе вгледала в избраника си сред познатата домашна обстановка, вероятно щеше да реши, че той не е подходящ за нея. Анита сама я подтикна към този прибързан брак. Казах й го. Но нищо няма да се оправи, ако още в този миг ги поканим на гости. И ти го разбираш, не се съмнявам. Анита би трябвало да ги посрещне мило и гостоприемно… но и Бог знае, че няма да бъде така, особено ако й ги натрапим насила.

Ухили ми се и аз му отвърнах със същото. Анита често е очарователна, друг път обаче става изумително бездушна и студена, ако така й отърва.

Брайън продължи:

— Намислил съм друго. След две седмици ще имам повод да се отбия до Тонга и ще се запозная с момчето, без Анита да ми диша във врата…

— Чудесно! Нека и аз дойда, моля те!

— Ще ядосаме Анита още повече.

— Слушай, тя вече не само ме ядоса… Нейното настроение не би ме възпряло да се срещна с Елън.

— Хм… А ще се въздържиш ли от постъпки, които биха навредили на общото ни благополучие?

— Ако ме убедиш — да.

— Надявам се да те убедя. Първо да те успокоя за втората причина да се гневиш толкова. Разбира се, Елън ще получи всичко, което й се полага, до последното пени. Но няма ли поне да се съгласиш, че не бива и ние да прибързваме? Подобни бракове често траят твърде кратко. Нямам доказателства, обаче не е изключено Елън да се е събрала с авантюрист, който ламти за парите й. Нека поизчакаме, за да проверим дали това е подбудата му. Не смяташ ли, че малко предпазливост няма да навреди? — Съгласих се неохотно и Брайън продължи: — Марджъри, любима, ти си особено скъпа и на мен, и на другите, защото те виждаме твърде рядко. Всяко твое завръщане у дома е нов меден месец. Но точно защото толкова малко се свърташ вкъщи, не разбираш причината да пазим спокойствието на Анита.

— Е… Прав си. Не разбирам. Но би трябвало и тя да прави същото за нас.

— Заниманията с правото и общуването с хората ме научиха каква огромна разлика има между желаното и действителното. Живял съм с Анита по-дълго от всички останали в семейството. Научих се да се примирявам с малките й чудатости. Може би все пак не съзнаваш, че точно тя е спойката на цялото семейство.

— Как тъй?

— Очевидно е — та тя направо е наш попечител! Незаменима е в управлението на семейните финанси и бизнес. А ние — останалите, не само не искаме да се захванем с тази работа, но и подозирам, че изобщо не бихме могли да се мерим с нея. Тя обаче е глава на семейството не само в това. И в прекратяването на детските свади, и в хилядите други дреболии от всекидневието намира правилното решение. Групово семейство като нашето се нуждае от силен и способен водач.

(„Силен и способен тиранин!“ — изсъсках безмълвно.)

— Е, Марджи, момичето ми, ще потърпиш ли малко, за да може старият Брайън да уталожи нещата? И вярваш ли ми, че обичам Елън?

Погалих ръката му.

— Разбира се, мили.

(„Само не протакай цяла вечност!“)

— А когато се приберем вкъщи, ще кажеш ли на Вики, че си се шегувала, ще й се извиниш ли? Моля те, съкровище.

(Опа! Толкова усилено размишлявах за ужасната история с Елън, че забравих от какво започнахме.)

— Не ме припирай толкова. Ще чакам и ще се старая да не дразня излишно Анита. Но няма да угаждам и на расистките предразсъдъци на Вики.

— Нищо подобно не искам от теб. В семейството май имаме разногласия и на тази тема. Аз споделям мнението ти, ще се убедиш, че и Лизи те подкрепя. Вики е разколебана. Търси отчаяно начин да върнем Елън в семейството. Поприказвахме си и тя вече е готова да признае, че тонганците с нищо не са по-лоши от маорите, а най-важното е какъв човек си е избрала Елън, не от коя раса е. Ти обаче много си я разстроила със странните си шеги.

— Аха… Брайън, веднъж спомена, че почти си завършил биология, преди да избереш правото.

— Да, но „почти“ е малко преувеличено.

— Значи ти е известно, че изкуственият човек биологично е неотличим от обикновените хора. Липсата на душа не личи от пръв поглед, нали?

— Мила, аз съм само член на енорийския съвет, а не духовник. Душите не са по моята част. Но не е особено трудно да различиш живото изделие.

— Не съм споменавала за живи изделия. Понятието обхваща дори говорещите кучета като Лорд Нелсън. А според определението за изкуствен човек формата и външността му не се отличават от типичното за човешката раса изобщо. Е, как ще го познаеш? А Вики ми изтърси глупостта, че веднага си личало. И аз й посочих себе си като пример. Брайън, мога да кажа с удоволствие, че телесно ме познаваш от връхчетата на косата до петите. Аз нормално роден човек ли съм или изкуствено създаден?

Той се ухили и облиза устни.

— Прекрасна Марджи, готов съм да свидетелствам във всеки съд, че си човек до деветия знак след десетичната запетая… освен на местенцата, където си ангелче. Да бъда ли по-конкретен?

— Драги ми Брайън, познавам предпочитанията ти. Благодаря ти. Сега да поговорим сериозно. Да допуснем все пак, че съм изкуствен човек. Може ли мъж, легнал с мен, както ти снощи и много нощи преди това, да познае по нещо каква съм?

— Мардж, я да зарежем тези майтапи. Никак не ми е забавно.

(Понякога нормалните хора ме вбесяват до полуда.)

Натъртих сопнато:

— Аз съм изкуствен човек!

— Марджъри!…

— Няма да повярваш на честната ми дума, така ли? Искаш ли да ти докажа?

— Не искам да слушам повече. Престани веднага! Или, Господ да ми прости, ще те набия, като се приберем. Марджъри, никога не съм посягал на жена, но ти вече си просиш боя.

— Дали ще можеш? На чинията ти има парченце от тортата. Ей сега ще го взема, а ти се опитай да ми попречиш. Плесни с ръце над чинията, за да ме спреш.

— Не се дръж толкова глупаво…

— Опитай. Но не ти достига бързина.

Погледите ни се срещнаха. Изведнъж той понечи да събере ръцете си над чинията. По рефлекс минах на свръхскорост, хванах вилицата си, набодох остатъка от тортата, измъкнах го измежду събиращите се длани на Брайън и отново забавих движенията си точно когато опрях парчето до устните си.

(Когато пораснах, започнах да проумявам, че онази пластмасова лъжица в яслата не е показвала презрението им към мен. Искали са да ме опазят жива и здрава. Като малка още не бях добавила и сръчност към бързината си.)

Не знам думите, с които да опиша лицето на Брайън в този миг.

— Повярва ли ми? Не, виждам, че не те убедих. Хайде, стисни ми ръката.

Той се поколеба, но хвана ръката ми. Оставих го да стисне с все сила, после полека започнах да стягам пръстите си.

— Не искам да те нараня. Кажи ми кога да спра.

Брайън не е лигльо, виждала съм го да понася болка много търпеливо. Тъкмо да се откажа, за да не му надробя костите в китката, и той изпъшка:

— Стига!

Веднага започнах да му разтривам ръката.

— Миличък, изобщо не ми хареса да ти причинявам болка, но трябваше да те убедя, че казвам истината. Обикновено се пазя да не проличи нито силата ми, нито светкавичната ми реакция. Но имам нужда от тези преимущества в работата си. Няколко пъти ми спасиха живота. Искаш ли още доказателства?

— Време е да си вървим — отвърна той.

По пътя не разменихме и десетина думи. Много обичам да се возя в двуколка, теглена от кон, само че тогава с удоволствие бих я заменила с нещо шумно и механично… но бързо!

 

 

През следващите дни Брайън ме отбягваше. Виждах го само в трапезарията. Една сутрин Анита ми каза:

— Марджъри, ще отскоча до града да свърша малко работа. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Естествено отговорих с „да“.

Отби се на няколко места по „Глостър“ и „Дъръм“. Не забелязах да има нужда от помощта ми в нещо. Реших, че просто е искала да й правя компания, и се зарадвах. Анита е чудесна, докато не й се противопоставиш.

Щом тя си свърши работата, тръгнахме по брега на Ейвън, навлязохме в парка „Хагли“ и ботаническата градина. Тя избра слънчево местенце, откъдето можехме да погледаме птиците, и си извади плетивото. Подхвърляхме си по някоя приказка или си седяхме ей така.

Мина около половин час, преди телефонът й да избръмчи. Тя го извади от торбата и го притисна плътно до ухото си.

— Ало? Да. Благодаря.

Прибра телефона, без да ми каже кой й се е обадил. Нейна си работа.

Заговори обаче със заобикалки:

— Марджъри, ти някога изпитвала ли си угризения? Или чувство за вина?

— Случва ми се понякога. Намекваш, че би трябвало да ги изпитвам и сега ли? За какво?

Порових усилено в паметта си, защото се бях старала да не ядосвам с нищо Анита.

— За лъжите и измамите, с които се вмъкна сред нас.

— Моля?!

— Не се преструвай, че не разбираш. За пръв път говоря с твар, която не е създадена от Бог. Не знам дали си способна да осъзнаеш значението на думи като „угризения“ или „вина“. Но едва ли има значение, след като сама реши да смъкнеш маската си. Семейството внесе иск за анулиране на брака с теб. Брайън в момента е при съдията Риджли.

Изпъчих се срещу нея.

— И на какво основание? Нищо лошо не съм ви сторила!

— Как не… Може и да си забравила, но нашите закони не допускат същества, които не принадлежат към човешката раса, да сключват брачни договори с хора.