Робърт Хайнлайн
Фрайди (27)

XXVII

Изгорих листа на секундата. И си легнах. Пропуснах вечерята, защото нямах апетит.

Сутринта отидох в трудовото тържище, потърсих господин Фосет, представител на „Хайпър Спейс Лайнз“, и му заявих, че искам да се наема в някой кораб като невъоръжена охрана.

Наглият простак ми се присмя. Озърнах се към помощничката му с надежда да ме подкрепи, но тя само сведе очи. Сдържах яда си и попитах кротко:

— Имате ли нещо против да ми обясните на какво се смеете?

Той сподави граченето си.

— Слушай, пиленце, подразбира се, че търсим мъже за тази работа. Но като те гледам, все ще ти намерим нещо подходящо, ако се досещаш за какво намеквам…

— Вашата корпорация е проглушила ушите на хората, че зачита равенството във всяко отношение при наемането на служители. Вярно ли е все пак или не?

Глупавата усмивка изчезна като с магия от лицето му.

— Вярно е и никой не може да го оспори. Но едно от условията гласи: „Лицето трябва да отговаря на изискванията за заемането на длъжността.“ Хората от охраната всъщност са единственото подобие на полиция в кораба. А невъоръжената охрана трябва да е способна да поддържа реда, без да употреби оръжие. Значи всеки от тях е длъжен да се вреже в тълпата и да задържи с голи ръце подстрекателя на безредици. Очевидно е, че това не ти е по силите. Ако се размрънкаш, че ще внесеш оплакване в профсъюза, само ще ме разсмееш пак.

— Нямах такова намерение. Вие обаче изобщо не погледнахте професионалната ми автобиография.

— Едва ли ще ме убеди. Все пак… — Небрежно плъзна поглед по страницата. — Доколкото виждам, била си бойна куриерка, каквото ще да означава това.

— Означава, че възложат ли ми задача, никой не може да ме спре. Ако някой упорства, става храна за помиярите. Между другото, куриерката обикновено не носи оръжие. Рядко съм си позволявала да имам лазерен нож или парализиращ спрей в джоба. Разчитам на тялото си. Вижте пак къде и при кого съм се обучавала.

Той се взря намръщено.

— Добре де, била си в някаква школа по бойни изкуства. Нима са те научили как да се справяш с грамадни грубияни, превъзхождащи те със стотина килограма кости и мускули, а и на ръст две глави над теб? Момиченце, вече ми губиш времето. Та ти не би могла да арестуваш дори мен!

Прескочих бюрото, извих и двете му ръце зад гърба, принудих го насила да стигне до вратата и го пуснах, преди някой да ни види. Дори помощничката. Тя много внимаваше да не забележи какво става.

— Ето как се прави, когато не искам да причиня болка на арестувания. Но нека ме изпита вашият най-едър здравеняк от охраната. Ще му потроша ръцете, освен ако ми препоръчате да му счупя врата.

— Хвана ме, защото не бях подготвен!

— Именно така се постъпва с побеснелите пияндета. Добре, вече внимавате, да опитаме отново. Готов ли сте за съпротива? Този път може и да ви заболи малко. Обещавам да не чупя кости.

— Изобщо не мърдай от мястото си! Що за нелепа сценка! Не наемаме хора за охраната само защото са научили някой и друг азиатски трик. Търсим големи мъже, които и с вида си внушават респект. По-рядко им се налага да се бият.

— Добре, тогава нека съм предрешено ченге. Ако всичко е нормално, ще бъда домакиня на танцовия салон. И когато някой по-дребен и от мен, но дрогиран до пяна на устата, забие събрани пръсти в слънчевия сплит на вашия здравеняк и го повали, аз ще се намеся и ще го спася.

— Наемаме ги за охрана, а не да бъдат охранявани!

— Е, да, но както виждам, не знаете нещо важно за големите тежки мъже — те са мудни и тромави. И не са научили почти нищо за ръкопашния бой именно защото твърде рядко им се е налагало да влизат в схватка. Сигурно ги бива да наглеждат салоните на казиното, могат и да усмирят посръбнал пътник от първа класа. Но да предположим, че капитанът наистина има нужда от помощ — разпра сред екипажа или бунт на превозваните престъпници. Тогава му е необходим опитен човек. Тоест аз.

— Остави молбата си при помощничката ми. И не се обаждай, ние ще те потърсим, ако има нещо като за теб.

Прибрах се в къщурката и се замислих къде още бих могла да си потърся работа. Или да замина за Тексас? С господин Фосет направих същата непростима грешка, както и с Брайън. Шефът би се засрамил от глупостта ми. Вместо да настръхвам насреща му, трябваше да настоявам за честна проверка на способностите ми… но не и да посягам точно на човека, от когото се надявах да получа работа. Тъпа си, Фрайди, признай си най-после!

Безпокоях се не защото нямаше да ме изберат за охраната, а защото загубих всякакъв шанс да обиколя Космоса в кораб на „Хайпър Спейс Лайнз“. Налагаше се спешно да си намеря нещо, за да изпълня свещения дълг към стомахчето си. (Право да си кажа, плюскам като свиня.) Но тази работа предпочетох, защото и един полет с „Хайпър Спейс“ би ми дал възможност да обиколя поне половината от вече колонизираните планети.

Да, реших да се вслушам в съвета на Шефа и да емигрирам, обаче никак не ми харесваше перспективата да си избера нов дом по брошурките, съчинени от спецове в рекламата. Исках първо да огледам рафтовете, не само да зяпам витрините отвън.

Ще ви дам поучителен пример. Едем е най-възхваляваната колония в небесата. Чуйте само достойнствата й и се възхитете. Климат като в Южна Калифорния почти по цялата суша, никакви опасни хищници или досадни насекоми, притегляне на повърхността с 9 на сто по-слабо от земното, малко по-високо съдържание на кислород в атмосферата, природна среда, която е напълно съвместима със земния живот, и толкова богата почва, че две-три реколти годишно са нещо съвсем обикновено. Накъдето и да се обърнеш, все приятни за взора ти гледки. А населението и в момента не надхвърля десет милиона.

Е, къде е скрита уловката? Научих истината една вечер в Луна Сити, като позволих на корабен офицер да ме почерпи, защото се надяваше да останем заедно и през нощта. Корпорацията още след откриването на Едем бе вдигнала до тавана цената на заселването там, тутакси я обяви за идеалното място да си отдъхнеш след десетилетия упорит труд. Така си е. След като пилотната група я подготви, девет десети от преселниците бяха престарели богаташи.

И там има демократична република, но съвсем не като в Калифорнийската конфедерация. Има две условия за избирателен ценз — да си навършил седемдесет земни години и да си данъкоплатец (тоест земевладелец). Жителите на възраст от двадесет до тридесет години задължително минават през обществена служба. Ако се досещате, че това означава да прислужват денонощно на старците, прави сте. Освен това включва всякаква черна работа, срещу която стиснатите дъртаци би трябвало да ръсят чуднички заплати, но са извъртели номера с безплатния принудителен труд.

Има ли го всичко това в брошурите на корпорацията? Отговорът — кисел кикот!

Трябваше непременно да науча неразгласените факти за всяка колонизирана планета, преди да си купя еднопосочния билет. Провалих най-добрата си възможност, като „доказах“ на Фосет, че невъоръжена жена може лесно да се справи с по-тежък от нея мъж. Какво постигнах? Влязох автоматично в най-черния му списък.

Дано порасна, преди старостта да ме върже към апарата за изкуствено дишане…

 

 

Шефът презираше вайкането за непоправимото повече дори и от самосъжалението. Щом нямаше надежда „Хайпър Спейс“ да ме наемат, време беше да се махна по-надалеч от Лас Вегас, докато ми оставаха някакви пари. Дори да нямах шансове за Голямата екскурзия, не се лишавах от възможността да чуя непредубедени мнения за колонизираните планети, както научих истината за Едем.

Значи трябваше да попадна на място, където да срещам лесно хората от екипажите на корабите, значи Стационарната станция над Стъблото. Товарните чудовища не доближаваха Земята повече от четвъртата или петата точка на Лагранж, тоест около и извън орбитата на Луната, без да попаднат и в гравитационната яма на естествения ни спътник. Пътническите кораби обаче най-често се скачваха със Стационарната станция. Това важи и за гигантските космически возила на „Хайпър Спейс“ — „Дирак“, „Нютон“, „Максуел“ и „Първооткривател“. Оттам тръгваха, там се връщаха и пак там ги обслужваха между полетите. Разбира се, в станцията имаше клон на комплекса „Шипстън“, преди всичко за да продава енергия на огромните кораби.

Дори дежурните от екипажите, които не отскачаха до Земята, задоволяваха жаждата си за разнообразие в Стационарната станция.

Не харесвам особено металната грамада, нито пътя до нея нагоре по Стъблото. Ако не се брои неизтощимо интересната гледка на въртящата се Земя под нея, отличават я само високите цени и теснотията. Генераторите на изкуствена гравитация все ти играят по нервите и току ти лисват супата в лицето.

Но и там има достатъчно работа, стига човек да не е прекалено придирчив. Разчитах да се издържам достатъчно дълго, за да разпитам професионалните пътешественици за всяка колонизирана планета.

А не беше изключено и да се промъкна покрай Фосет и да отлетя направо оттам с кораб на „Хайпър Спейс“. Все наемат по някого в последния момент, за да запълнят неочакваните дупки. Този път нямаше да дам воля на глупостта си. Не би ми и хрумнало да се надувам, че съм подходяща за охрана на реда и спокойствието. Сервитьорка, чистачка, камериерка — каквото и да е, стига да се разходя безплатно из човешката част от Вселената.

И щом си избера новия дом, мога да се кача при следващия полет в същия кораб, но като пътничка в първа класа, глезена и осигурена с всичко според чудатите условия в завещанието на моя осиновител.

Уведомих истинския наемател на капана за мишки, в който се свирах досега, че напускам, и се заех с последните приготовления, преди да замина за Африка. Хм… Откъде ли трябваше да мина? Дали полубалистичните вече летяха? Щом се замислих как да стигна до връх Кения, сетих се за Златокоска, Ана и Бърт, също и за симпатичния доктор Красни. Май щях да се добера до Африка преди тях. Все едно, защото там в момента се мътеше само една потенциална война (поне доколкото знаех) и смятах да страня от онзи район като от чума.

Чумата! Веднага трябваше да подготвя резюме на прогнозата си за Глория Томосава и моите приятели в Ел Пет — господин и двете госпожи Мортенсън. Макар да ми се струваше нелепо да повярват на твърдението ми за чумна епидемия само след две години и половина. Нали и аз се смях на прозренията си? Но ако поне накарам някого да се разтревожи достатъчно, че да предотврати достъпа на плъхове с товарите и да постегне МЗИП, за да бъдат проверките й нещо повече от безсмислен ритуал, току-виж, космическите станции, Луната и колонизираните планети се избавят от тази беда.

Слаба надеждица… Поне щях да се постарая.

Исках и да опитам за последен път да открия изчезналите си приятели. После щях да зарежа опитите, докато отново сляза на Земята от Стационарната станция или (ех, дано!) след Голямата екскурзия. Вярно, човек можеше да се обади и от орбита до която и да е точка по Земята, но на твърде солена цена. Напоследък проумях, че не е едно и също да искаш нещо и да можеш да си го платиш.

Набрах кода на имението Торми до Уинипег, предварително примирила се да чуя съобщението, че номерът временно не се обслужва по молба на абонатите.

— Палат на пиратските пици! — звънна весел глас.

— Извинете, сбъркала съм! — промърморих и прекъснах.

Внимавах много втория път.

— Палат на пиратските пици!

— Моля да ме извините отново за безпокойството. Обаждам се от Лас Вегас и искам да се свържа с един приятел в Уинипег, но вече два пъти попадам на вас. Не знам в какво греша.

— Кой код набрахте?

Изредих цифрите на дружелюбния глас.

— Ами нашия — потвърди момичето. — Най-вкусните гигантски пици в Британска Канада. Отворихме само преди десет дни. Може кодът преди това да е бил на вашия приятел.

Съгласих се, благодарих и изключих линията. Облегнах се на стола и се умислих. После набрах офиса на АНЗАК в Уинипег. Как се ядосвах, че разполагам единствено с евтин осакатен терминал! Показваше лицата на събеседниците само ако са в границите на Свободния щат. Когато се правиш на частен копой, не е зле да гледаш хората в очите. Щом ми отговори компютърът на АНЗАК, настоях безцеремонно да ме свърже веднага с оперативния дежурен. Вече знаех малко повече за надхитрянето с тези машини. Чух женски глас и започнах да обяснявам:

— Здравейте, аз съм Фрайди Джоунс, новозеландска приятелка на капитан и госпожа Торми. Исках да поговоря с тях, но се оказа, че на кода им отговаря някаква пицерия. Дали ще бъдете така добра да ми помогнете?

— Уви, боя се, че няма с какво.

— Нима? Нищо ли не можете да ми подскажете?

— Искрено съжалявам. Капитан Торми напусна корпорацията. Дори се отказа от пенсионните си права, за да получи допълнителна компенсация. Научих, че продал къщата, значи едва ли ще го видим повече. Единственият адрес на негов близък, с който разполагаме, е университетът в Сидни, където работи неговият зет. Нямам право да ви го кажа.

— О, не се безпокойте. Сигурно говорите за професор Федерико Фарнезе от биологическия факултет.

— Правилно. Явно познавате и него.

— Да, с Фреди и Бети сме стари дружки. Познавам ги още откакто живееха в Оклънд. Ами добре, ще потърпя, докато се прибера у дома, ще се обадя на Фреди и така ще се свържа с Йън. Благодаря ви за любезността.

— За мен беше удоволствие. Когато се обадите на капитан Торми, моля ви, предайте му най-сърдечни поздрави от младши пилот Памела Хиърсфорд.

— Няма да забравя.

— Ако сте нетърпелива да се приберете в Нова Зеландия, имам добра новина за вас. Подновяваме полетите до Оклънд. Десет дни пускахме корабите само с товар и вече сме уверени, че при сегашните предпазни мерки диверсиите са невъзможни. В момента предлагаме и четиридесет процента отстъпка от цената на билетите. Искаме старите ни приятели да пътуват отново по нашите линии.

Отново й благодарих, но нали бях в Лас Вегас? Казах, че вероятно ще тръгна от космодрума във Ванденберг. И побързах да прекратя разговора, за да не трупам повече лъжи една връз друга.

Пак имах повод да умувам. Хубаво, ПБ вече хвъркат. Да се отбия ли първо в Сидни? Преди имаше ежеседмичен полет от Мелбърн до Кайро. Ако пък не го бяха подновили засега, можех да се пренеса с подземки и екраноплани през Сингапур, Рангун, Делхи, Техеран и Кайро, за да стигна накрая в Найроби. Дълъг, скъп и несигурен път, със задължителни рушвети при всяко прехвърляне и несъмнено закъсване при всеки местен смут. Накрая може би щях да се озова в Кения, но без пари да си платя изкачването по Стъблото.

Не, това щеше да е последната стъпка на отчаянието. Още не бях готова за нея.

Обадих се в Оклънд и без никаква изненада чух от компютъра, че кодът вече е невалиден. Пресметнах колко е часът в Сидни и се обадих в университета, но не с общодостъпния код, а направо в биологическия факултет, чийто код изрових още преди месец.

Познах веднага акцента на жената.

— Айрин, Марджъри Болдуин се обажда. Още се мъча да открия моите блудни овчици.

— Олеле… Миличка, да знаеш и аз как упорствах, за да предам съобщението ти. Но професорът изобщо не се върна при нас. Напусна.

— И къде е отишъл?!

— О, не би ми повярвала, ако ти кажа колко хора се опитват да научат това. Дори не биваше да го споменавам. Някой тихомълком е опразнил бюрото му и почистил всякакви записи в терминала, в апартамента му и една хартийка или косъмче не се вижда. Отпрашил е нанякъде. Никой не знае повече.

След стъписващия разговор поклатих глава и унило набрах кода на „Уинипегските върколаци“. С хиляди увъртания стигнах до възможно най-големия началник. Мъжът ми се представи като помощник-командир. Най-искрено му обясних коя съм (Марджъри Болдуин), къде съм (в Лас Вегас) и защо се обръщам към него да ми даде някоя нишка в ръцете, за да намеря най-сетне приятелите си.

— Вашата фирма охраняваше дома им, преди да бъде продаден. Можете ли поне да ми кажете кой го е купил или чрез коя агенция за недвижими имоти?

Този път непременно би трябвало да имам и образ, не само звук! Защото коравият тип ми отвърна:

— Сестро, и през терминал надушвам ченгетата. Кажи на шефа си, че си измъкнала от нас не повече, отколкото и той предния път.

Не си позволих да избухна.

— Не съм от полицията, макар да разбирам защо ме подозирате. И наистина ви се обаждам от Лас Вегас. Виждате кода ми на екрана си. Ако искате, обадете се за моя сметка и пак с мен ще се свържете.

— Подробностите изобщо не ме интересуват.

— Ясно. Капитан Торми имаше чифт врани коне. Няма ли поне да ми кажете кой ги купи?

— Разкарай се, ченгенце.

Йън наистина бе проявил предвидливост — „Върколаците“ оставаха завинаги лоялни към клиентите си.

Ако имах повечко време и пари, бих прескочила и до Уинипег, и до Сидни, за да душа и да ровя лично. Да, ама желанията не дават криле… Откажи се, Фрайди. Пак си сама. Изгуби ги.

Толкова ли ти се иска да видиш Златокоска, че да се набъркаш заради нея в някаква източноафриканска касапница?

Тя обаче не предпочете да остане с теб, нали? Това да ти подсказва нещо?

Знам си го отдавна, но ми е много омразно да си го признавам — нуждая се от хората по-силно, отколкото те от мен. Все същата прастара неувереност, Фрайди. Знаеш къде са й корените и какво мислеше Шефът за тази твоя слабост.

Добре, решено — утре тръгвам към Найроби. Днес ще съчиня по-убедителна прогноза за „черната смърт“, за да я изпратя на Глория и семейство Мортенсън. След това си отспивам хубавичко през нощта и сутринта потеглям. М-да… Часовата разлика е единадесет часа. Най-добре да подраня. И ще забравя тревогите си за Джанет и компания, докато не сляза по Стъблото с твърдо решение на коя планета ще се заселя. Тогава бих могла да профукам и последния си грам злато във всеотдайно усилие да ги открия… защото Глория Томосава ще ме поеме в грижовните си ръце, щом й съобщя избора си.

Спах дълго и дълбоко.

Сутринта си събрах малкото вещи във все същия старичък сак. Пъхнах и храна, останалото изхвърлих. Оглеждах за забравени неща кухнята и спалнята, когато терминалът избръмча.

Беше приятната жена от „Хайпър Спейс“ — онази, която имаше синче на шест години.

— Ох, как се радвам, че ви заварих! — възкликна тя с видимо облекчение. — Моят началник иска да ви предложи работа.

(Фрайди, не забравяй притчата за даровете на данайците…)

Чаках търпеливо и след малко Фосет цъфна на екрана.

— Твърдиш, че си куриерка.

— И то най-способната.

— За твое добро е да не преувеличаваш. Ще пътуваш до друга планета. Това задоволява ли те?

— Напълно.

— Запиши си — Франклин Мосби, корпорация „Търсачи“, офис шестстотин, сградата на „Шипстън“ в Бевърли Хилс. И побързай! Иска да говори с теб преди пладне.

Изобщо не посегнах към клавиатурата.

— Господин Фосет, това ще ви струва хилядарка. Отделно билетът за подземката дотам и обратно. Искам парите предварително.

— А? Що за глупости?

— Подозирам, че ми имате зъб. Нищо чудно да ви е хрумнала злобарска шегичка и сега ме пращате да загубя цял ден, както и парите за път до Лос Анджелис и обратно.

— Момиче, много извратено чувство за хумор имаш. Ето какво ти предлагам — ще си вземеш от нашия офис парите за билета, но след интервюто. Трябва да тръгнеш веднага. А за хилядарката… Да ти кажа ли къде да си я завреш?

— Не си правете труда. Като цивилна охрана бих се примирила с техните заплати. Но като куриерка… Никой не може да се мери с мен в занаята и ако онзи Мосби наистина иска да наеме най-добрата, ще плати таксата за разговора с мен, без да му мигне окото. — Помълчах внушително и завърших: — Държите се несериозно, господин Фосет. Довиждане.

Обади се след седем минути — говореше, сякаш ей сега го е заболял зъб.

— В станцията на подземката ще си получиш парите и за разговора, и за билета. Обаче ще ти приспадна хилядарката от хонорара и ще ми я върнеш, ако не получиш работата. Освен това си прибирам посредническата такса независимо от резултата.

— Никакви пари няма да връщам, нито пък вие ще получите посредническа такса от мен. Не съм ви упълномощавала за мой агент. Ако можете, измъкнете нещо от Мосби, но без да пострада хонорарът ми. Няма да вися напразно в станцията като хлапе, играещо си на криеница. Щом толкова държите да отида при Мосби, изпратете ми парите тук.

— Непоносима си! — изръмжа той и се махна от екрана, но не прекъсна линията.

Мястото му зае помощничката.

— Наистина ни дават зор да намерим подходящ човек. Искаш ли да се видим в станцията под „Ню Кортес“? Веднага тръгвам натам с парите за интервюто и билета.

— Разбира се, мила. Ще се радвам да се видим.

Обадих се на наемателя на къщурката и му казах, че оставям ключа във фризера заедно с каквато храна още става за ядене.

Фосет не знаеше, че нямаше сила на този свят, която би ме възпряла от разговора, за който ме пращаше. Името и адресът бяха същите, които Шефът ме накара да запомня броени часове преди да умре. Не бях предприела нищо досега — нямах представа защо е искал да ги запомня. Предстоеше ми да науча причината.