Робърт Хайнлайн
Фрайди (22)

XXII

„Пахаро Сендз“ някога бил курортен хотел на брега. Мястото е запустяло, намира се при залива Монтерей, близо до забутано градче — Уотсънвил. Сега то е едно от най-големите петролни пристанища в света, затова може да се похвали с очарованието на студени палачинки без сладко. Най-близкото оживено кътче са казината и заведенията за разврат в Кармел, на цели петдесет километра. Аз обаче не съм комарджийка, нито ме интересува платеният секс, дори екзотичните му разновидности в Калифорния. Малцина от щаба прескачаха от време на време до Кармел, защото е твърде далеч, за да отидеш дотам с впряг, освен в края на седмицата, няма пряка линия с капсула, а макар Калифорния охотно да дава лицензи за РМВ, Шефът ги използваше само за работа.

Приятните дреболийки в Пахаро бяха природните прелести, с които се е славел открай време — прибоят, плажът и слънцето.

Наслаждавах се на сърфа, докато не станах изкусна в този спорт. После ми омръзна. Обикновено се препичах и плувах по малко всеки ден, зяпах грамадните танкери, смучещи петрол от пристаните, и забелязвах развеселена, че вахтеният на всеки кораб обикновено ми отвръщаше със същото, но през бинокъл.

Нямахме никакво оправдание да скучаем, защото разполагахме с пълен достъп в терминалите си. Хората вече дотолкова привикнаха към компютърната мрежа, че с лекота забравят какъв прозорец към света може да бъде тя. И за мен се отнася. Честичко влизаш в коловоза и използваш терминала си само за някои всекидневни нужди — плащаш си сметките, обаждаш се, преглеждаш новините. Скоро започваш да пренебрегваш далеч по-полезните начини да си служиш с него. Ако си готова да си плащаш за услугите, с терминала можеш да вършиш почти всичко, за което се налага да се надигнеш от леглото.

Искаш музика на живо? Можех да си пусна веднага вечерния концерт в Бъркли, но и онзи преди десет години в Лондон, чийто диригент отдавна бе починал, си оставаше пак толкова „жив“ като включените в днешната програма. На електроните и фотоните им е все едно. Щом каквито и да е данни постъпят в мрежата, времето за тях спира. Само не бива да забравяш, че всички богатства на миналото са ти подръка — с една или няколко команди.

Шефът ме прати на училище пред компютърния терминал, затова имах несравнимо по-богати възможности от всеки студент в Оксфорд, Сорбоната или Хайделберг в отминалите епохи.

Отначало дори не изглеждаше, че ще науча нещо. На закуска първия ден ми предадоха да отида при старшия библиотекар. Беше мил и бащински настроен старец — професор Пери, с когото се запознах още по време на основното обучение. Стори ми се малко измъчен. Съчувствах му, защото библиотеката на Шефа май беше най-обемистото и сложно нещо, превозено от Империята в „Пахаро Сендз“. Не се съмнявах, че на професора му предстоят дълги седмици изнурителна работа, докато оправи и подреди всичко, но и дотогава Шефът щеше да държи на съвършенството в боравенето с информацията. Уви, библиотекарят изобщо не беше улеснен от чудатото пристрастие на Шефа да трупа хартиени книги, вместо да ги подмени до една с дискове и касети.

Когато застанах пред него, Пери като че се озадачи, после ми посочи терминал в ъгъла.

— Госпожице Фрайди, защо просто не се настаните ей там?

— А какво да правя?

— Какво ли… Ще ни кажат и това, когато е нужно. В момента съм ужасно зает и страдам от липсата на достатъчно сътрудници. Запознайте се с наличните възможности, като започнете да проучвате някоя интересна за вас тема.

В тенекиите нямаше нищо особено, ако не се смятат няколкото допълнителни клавиша за директна връзка с най-големи библиотеки като Харвардската, Вашингтонската в Атлантическия съюз, Британския музей — без никакво размотаване из мрежите. Открих обаче нещо уникално — пряк достъп до цялата библиотека на Шефа. Можех да прочета и всяка подвързана книга на екрана, без да ги вадя от защитаващите ги контейнери с чист азот.

Запълних си сутринта със спринтово търсене из каталозите и указателите на библиотеката в университета Тюлейн (може би най-добрата в еднозвездната република). Търсех факти от историята на някогашния Виксбърг, но попаднах на отпратка към спектралните класове при звездите и се омагьосах задълго. Изобщо не помня защо бяха сложили отпратката.

Още четях за еволюцията на звездите, когато професор Пери ми подсказа, че е време за обяд.

Не пропуснах да си напълня стомахчето, но първо си отбелязах с кои дялове на математиката бих искала да се позанимавам. Астрофизиката е приказно интересна, само че трябва да й разбираш езика.

Следобед се върнах към историята на Виксбърг и се натъкнах на бележка за „Пътуващият оркестър“ — пиеса за онази епоха. До края на деня гледах и слушах бродуейски мюзикъли от времето преди Северноамериканската федерация да се разпадне на доста жалки отломки. Защо вече не създават такава музика? Някога хората са умеели да се забавляват!

(Това ли наричаха „ходене на училище“ в нашия щаб?)

На другия ден се бях настроила да изучавам сериозно някои свързани със занаята ми дисциплини, в които се чувствах по-неуверена. Не се съмнявах, че моите наставници (които и да са те) скоро ще ми стоварят учебна програма на главата и няма да ми оставят никакви пролуки за свободно шарене из света на информацията. Още началното обучение при Шефа ме накара да се замисля, че щеше да е хубаво, ако в денонощието имаше няколко допълнителни часа. Но на закуска моята мила приятелка Ана ме попита:

— Фрайди, какво можеш да ми кажеш за влиянието на Луи Единадесети върху френската лирика?

Примигах срещу нея.

— Това някаква гатанка ли е? „Луи Единадесети“ ми звучи като марка вино или сирене. А от френските стихотворения си спомням само „Госпожицата от Арментие“, ако изобщо може да се смята за поезия…

— Професор Пери твърди, че точно ти си човекът, който ще ми отговори на въпроса.

— Майтапил се е с теб.

Заварих татенцето Пери пред неговия терминал.

— Добро утро. Ана ми каза, че сте я посъветвали да пита мен за влиянието на Луи Единадесети върху френската лирика.

— Да, разбира се. Имаш ли нещо против да не ме безпокоиш засега? В тази програма има много тънкости при инсталирането й.

Той пак се вторачи в екрана и ме изключи от личната си Вселена.

Вбесена, аз седнах и започнах да търся данни за онзи френски крал. Чак след два часа се сетих да си поема дъх. Не бях научила нищо за поезията. Доколкото успях да разбера, Кралят-паяк дори не е римувал ton con със c’est bon, нито е бил покровител на изкуството. Затова пък се зарових с увлечение в политиката през петнадесети век. Твърде много насилие… В сравнение с онази епоха малките ми премеждия изглеждаха като детските свади в яслата на лабораторията.

Прекарах остатъка от деня в четене на френска поезия от 1450 година нататък. Тук-там ми хареса. Френският език е по-подходящ за това от английския. Нужен ви е Едгар Алан По, за да извлича упорито красота от липсата на звучност в английския. А пък немският изобщо не става за лирика, дори преводите звучат по-приятно от оригиналите. Не мога да виня Гьоте или Хайне, това просто е недостатък на един грозен език. Испанският на свой ред е толкова музикален, че дори рекламите за сапуни галят ухото по-нежно от някой бял стих на английски. Поезията на испанците звучи още по-добре, ако не разбираш смисъла на думите…

Тъй и не схванах какво е било влиянието на Луи Единадесети — ако изобщо е повлиял — върху френската лирика.

Един ден заварих „своя“ терминал зает. Погледнах недоумяващо старшия библиотекар. Пак имаше измъчен вид.

— Да, да, днес е малко претъпкано. Хм… Госпожице Фрайди, защо не ползвате терминала в стаята си? Има същите възможности като този, а в случай че искате да се допитате за нещо до мен, ще стане още по-бързо, отколкото ако сте тук. Просто наберете локален код седем и личния си код, а аз ще въведа в сървъра приоритетен достъп за вас. Това удовлетворява ли ви?

— Всичко е наред — успокоих го.

Харесваше ми дружеската атмосфера в читалнята, но пък в своята стая можех да си смъкна дрехите, без да се притеснявам, че ще ядосам татенцето Пери.

— Какво да изучавам днес?

— Божичко!… Нима няма да се намери нещо, заслужаващо вашия интерес? Не искам да безпокоя напразно нашия ръководител.

Върнах се в стаята си и продължих с френската история след Луи Единадесети, оттам се прехвърлих на икономиката, неизбежно стигнах и до Адам Смит, накрая опрях до политическите науки. Направих дълбокомисления извод, че Аристотел добре си е служил с главата си в някои дни от своя живот, но Платон си е бил претенциозен измамник. Наложи се от трапезарията да ми се обадят три пъти, а после чух запис, който гласеше, че не се ли отнеса незабавно там, ще получа нощна суха дажба. Веднага след това Златокоска заплаши да ме ме хване за ухото и да ме заведе на вечеря.

Втурнах се натам боса и дърпайки в движение ципа на първия попаднал ми гащеризон. Ана попита учудено с какво толкова важно съм се захванала, та забравям да ям. Не ми приличало такова пренебрежение към собственото тяло.

Трите със Златокоска обикновено хапвахме заедно, в мъжка компания или без кавалери. Всички в щаба бяха приятели, нещо като братство или шумно семейство. Имах почти две дузини „приятели с целувка“.

— Добавям си гънки в мозъка — обясних важно. — Пред вас е най-универсалната специалистка в света.

— По какво все пак си специалистка? — заяде се Златокоска.

— По всичко. Питайте. На лесните въпроси отговарям веднага, трудните оставям за утре.

— Искам доказателство — натърти Ана. — Я ми кажи колко ангели могат да седнат на върха на игла?

— Този е от лесните. Измери дупетата на ангелите, после върха на иглата. Раздели А на Б. Конкретният отговор се дава за домашно на ученика.

— Ловко се измъкваш. А какъв е звукът от пляскане с една ръка?

— Още по-лесен въпрос. Включи най-близкия терминал на запис и плесни с една ръка. После си пусни записа.

— Златокоске, ти я подхвани. Много е нахитряла.

— Добре. Колко души живеят в Сан Хосе?

— А, значи стигнахме до трудните въпроси! Утре непременно ще ти кажа.

 

 

Тези чудати занимания се точеха вече месец, преди да осъзная, че някой (Шефът, разбира се) наистина се опитва да ме превърне в най-универсалната специалистка на света.

Нямах нищо против. Времето минаваше весело. Честичко някой от най-близките ми приятели ме канеше да споделя леглото му. Обикновено се уговаряхме при следобедното излежаване на плажа и предстоящото вечерно забавление добавяше чувствена тръпка към удоволствието от слънцето. Всички в щаба бяха извънредно мили и възпитани хора. Затова можех да кажа, без да се смущавам: „Извинявай, но вече се разбрахме с Терънс за довечера. Може би утре? Дежурен ли си? Добре, значи някой ден наскоро…“ И никой не ми се обиждаше. Един от недостатъците на С-групата, към която принадлежах толкова години, беше навикът на мъжете да решават тези неща по странни свои правила и не без напрежение.

А лавината от наглед безсмислени въпроси се сипеше неспирно върху мен. Тъкмо се запознавах подробно със стиловите особености на керамиката от епохата на династия Мин в Китай и получих съобщение в терминала си, че някой от щаба искал да знае взаимното влияние на промените в мъжките бради, женските поли и цената на златото. Вече на нищо не се учудвах — около Шефа може да се случи какво ли не. Този път обаче зяпнах невярващо тъпотията. Как тъй изобщо ще има взаимно влияние? Мъжките бради не са любимото ми явление в Космоса. Гъделичкат, а и често са мръсни. За женските поли знаех още по-малко. Почти никога не съм ги носила. Вярно, някои модели са хубавички, но са неудобни при пътуване, а и смело мога да твърдя, че досега да съм си докарала белята поне три-четири пъти, ако ги носех при изпълнение на задачи. А като си у дома, нима има нещо лошо да се размотаваш по кожа? Е, доколкото го позволяват предразсъдъците на околните.

Но вече се бях научила да не пренебрегвам запитванията само защото на пръв поглед са пълна глупост. С това се захванах, като събрах де що имаше подходящи данни из мрежите и пусках търсене и по най-невероятни асоциативни вериги. После заръчах на машинката си да ми представи всичко в табличен вид по по-особени критерии.

Да пукна, ако не започнаха да се мержелеят несъмнени връзки!

С натрупването на информация установих, че единственият начин да си изясня проклетията е да измъча компютъра за триизмерно представяне. Стори ми се много обещаващо, когато пуснах условни цветове в холограмата за различните фактори. Прелестно! Не знаех защо трите променливи се напасват, но точно това стана накрая. До края на деня неуморно променях съотносителния мащаб — увеличавах, намалявах, завъртах под всякакъв ъгъл, взирах се за дребни циклоиди в очевадните големи… и забелязах почти плоска двойна синусоидална гърбичка, която не изчезваше въпреки усилията ми. Изведнъж, без дори да подозирам какво ме подтикна, реших да откроя по-отчетливо двойната крива за цикъла на слънчевите петна през десетилетията.

Еврика! Точно и необходимо като ваза от епохата Мин! Още преди вечеря разполагах с уравнението — едно-единствено редче, обхващащо всички вбесяващо тъпи данни, които измъквах от терминала цели пет дни. Набрах кода на главния щабен аналитик и му пуснах уравнението заедно с дефинициите на променливите величини. Не добавих доводи или коментари. Исках шегаджията да поиска обяснения.

Нямаше отзив — както винаги.

Позанимавах се още един ден, докато чаках. Доказвах си, че мога да обобщя картинката за която и да е година. Стигаше да погледна типичните мъжки бради и женски поли по онова време и успявах да налучкам не само съвсем точно цената на златото, но и тенденцията тя да расте или пада, особено в съотношение с циклите на слънчевата активност. Изумих се, когато най-сетне повярвах, че политическите процеси почти нямат влияние върху промените.

Тих звън от терминала. Не се появи лице. Онези дори не ме потупаха по гърба, а ми пуснаха ново съобщение: „Оперативният отдел моли за възможно най-бързо заключение по въпроса, дали епидемиите от чума през шестия, четиринадесетия и седемнадесетия век са били резултат от политически заговори.“

Олеле! Незнайно как съм попаднала в психолечебница и са ме заключили при пациентите.

Добре, ще видите вие… Поне въпросът беше достатъчно сложен, надявах се да ме оставят задълго на мира. Би ми харесало, защото направо се пристрастих към терминала на мощния компютър и безкрайните му възможности да ровичка из световните мрежи.

Започнах с изброяване на каквито свободни асоциации ми хрумнаха — чума, епидемии, бълхи, плъхове, Даниел Дефо, Айзък Нютон, заговори, Гай Фокс, масони, розенкройцери, илуминати, Кенеди, Осуълд, Джон Бут, Пърл Харбър, инфлуенца, контрол и унищожаване на паразити и вредители и т.н., и т.н.

След три дни списъкът на потенциално свързаните с въпроса теми набъбна десетократно.

А след седмица вече знаех, че и цял живот не би ми стигнал да проуча задълбочено всичко в списъка. Все пак имах задача и се захванах с нея, но като тълкувах посвоему що е „възможно най-бързо“. Щях да се занимавам усърдно по петдесет часа седмично, но когато и както ми допада, без да се съсипвам… освен ако някой благоволи да ми обясни защо трябва да работя по-старателно или по друг начин.

Това се проточи със седмици.

Терминалът ме събуди посред нощ с приоритетна команда за включване — бях му взела душицата, преди да се пъхна в леглото (сама, не помня защо). Промърморих сънено:

— Добре, чух вече! Казвайте какво има, но дано си струва да ме будите, иначе…

Никой не се появи на екрана, само се разнесе гласът на Шефа:

— Фрайди, кога ще започне следващата голяма епидемия на „черната смърт“?

— След три години. През април. Заразата ще се разпространи от Бомбай и бързо ще обхване целия свят. И още с първия кораб ще се разнесе по извънземните колонии.

— Благодаря ти. Лека нощ.

Блажено се обърнах на другата страна и се унесох.

Събудих се към седем сутринта както винаги, полежах, без да мръдна, и се вледених. Накрая повярвах, че Шефът наистина ме събуди и чу от мен нелепия отговор.

Хайде, Фрайди, приготви се за безмилостното конско. Набрах локален код едно.

— Шефе, Фрайди те безпокои за среднощната приказка. Искам да се оправдая с временна невменяемост.

— Глупости. Ела при мен в десет и петнадесет.

Изкушавах се да си напявам мантри в поза лотос през следващите три часа. Надделя вкорененото у мен убеждение, че човек трябва да посрещне дори края на света след добра закуска. Решението ми се оказа много прозорливо — тази сутрин поднесоха пресни фурми със сметана, пушено телешко филе с яйца на очи, горещи кифлички с масло и портокалово сладко. Имаше мляко, сякаш току-що издоено от кравата, и кафе от високите колумбийски плата. Това толкова ми оправи настроението, че отделих един час да открия математически зависимости между досегашната история на чумните епидемии и датата, която незнайно как изскочи от подсъзнанието ми. Тепърва напипвах някакъв смисъл в триизмерните форми, когато терминалът избръмча петминутното си предупреждение, което бях въвела предварително.

Е, не си остригах косата на врата, за да му е по-лесно на палача, но иначе бях подготвена за неизбежното. Влязох в кабинета с точност до секундата.

— Явявам се по твоя заповед, Шефе.

— Седни. Защо точно Бомбай? Калкута като че е по-вероятно огнище.

— Може би е свързано с дългосрочните климатични прогнози, с особеностите на мусоните. Бълхите не понасят суха горещина. Осемдесет процента от телесната им маса е вода, а ако спадне под шестдесет, измират. Значи сухата горещина или ще предотврати, или ще ограничи епидемията. Шефе, все пак това си е щуротия. Събуди ме по никое време, зададе ми смахнат въпрос, а аз ти дадох тъп отговор, без дори да се опомня. Може да съм го сънувала. И без това ме спохождат кошмари за „черната смърт“. Вече е имало гадна епидемия, започнала в Бомбай — през 1896-а.

— Още по-страшна е била хонконгската й фаза три години по-късно. Фрайди, аналитичният отдел твърди, че следващата чумна епидемия ще започне поне година след посочената от теб дата. И не от Бомбай, а от Джакарта и Хо Ши Мин.

— Но това е смешно!… — Задавих се с думите си. — Извинявай, Шефе. Май за миг се върнах в кошмара. Не може ли да изучавам нещо по-приятно от бълхите, плъховете и чумата? Вече ме мъчи безсъние.

— Може. Ти приключи с чумните епидемии…

— Ура!

— …освен ако твоята любознателност те подтикне да обосновеш окончателно прогнозата си. С въпроса вече ще се занимава оперативният отдел. Всички вероятни действия ще се опират на твоите предвиждания, а не на заключенията на аналитиците.

— Пак повтарям — казах ти голяма щуротия.

— Фрайди, най-голямата ти слабост се крие в твоето нежелание да осъзнаеш къде е силата ти. Няма ли да се провалим непростимо, ако разчитаме на професионалистите, а епидемията избухне година по-рано? Ще бъде истинска катастрофа! А ако подраним с една година в профилактиката, няма да е зле.

— Нима ще се опитаме да спрем епидемията?

(Хората се борят с бълхите и плъховете от зората на своята история. Гадинките и до днес водят по точки.)

— О, небеса, в никакъв случай! Втората важна причина е, че нашата организация не е в състояние да поеме толкова мащабна поръчка. Но първата и най-важната е, че не сключвам договори, чието изпълнение поначало е немислимо. Има и още нещо — от най-практичната хуманитарна гледна точка не бива да спираме процесите, чрез които пренаселените градове се прочистват. Да умреш от чума е ужасно, но поне става бързо. Смъртта от глад е една дълга агония. — Шефът сви устни в кисела гримаса и продължи: — Организацията ще се ограничи със задачата да не допусне разпространението на Pasteurella pestis извън пределите на земната атмосфера. Как ще го постигнем? Отговори веднага.

(Възмутително! Ако зададат този въпрос на някое здравно министерство, то ще създаде щедро финансирана работна група и ще й отпусне поне пет години да човърка проблема с всевъзможни научни инструменти.)

Отговорих послушно:

— Ще ги взривим.

— Кого? Космическите колонии ли? Твърде крайно решение.

— Не, Шефе, бълхите! Още по време на една от световните войни през двадесети век някой открил, че бълхите и въшките могат да бъдат изтребени, като ги качиш на голяма надморска височина. Пръскат се. Ако си спомням правилно, критичната за тях граница е пет километра, но може да се провери експериментално. Сетих се за това, защото забелязах, че връх Кения е над тази граница, значи и долната станция на Стъблото. А по него минава почти целият трафик до и от Космоса. Имаме на разположение и простичкия метод на сухото нагряване, но той изисква повечко време. Ключът към успеха, Шефе, е да не се допускат изключения! Само един тузар да се промъкне между капките… и край! Едно стайно кученце, един хамстер, една пратка лабораторни мишки — и всички предпазни мерки са безполезни. Ако заразата е в капково-въздушната си форма, Ел Пет ще бъде населен само с призраци след седмица. Същото ще сполети и Луна Сити.

— Ако нямах и друга работа за теб, щях да ти възложа тази задача. Ами с плъховете какво ще правим?

— Не я искам тази задача, гади ми се вече! Шефе, не е трудно да убиеш плъх. Пъхаш го в торба, налагаш торбата пет минути с брадва, после я гръмваш с двуцевка, изгаряш я и хвърляш пепелта в морето. През това време самката е родила още десетина плъхчета. Досега само сме успявали да ограничаваме размножението им. Отпуснем ли се за миг, те ще ни надвият. — Промърморих намръщена: — Май те са резервният отбор.

Ето докъде ме бяха потиснали тези проучвания!

— Поясни ми странното си твърдение — настоя Шефът.

— Ако Хомо сапиенс не се справи — а той още се чуди как сам да си резне главата, — плъховете ще поемат щафетата.

— Глупости. Измишльотини на разпалено въображение. Преувеличаваш заложеното у човека желание да се погуби сам. От няколко поколения имаме подръка средствата да извършим глобално самоубийство и те са минали през много ръце. Още сме налице. Освен това за да ни заместят, плъховете трябва да имат огромни черепи, подходящи тела, за да ги носят, да се научат да ходят на два крака, а предните им лапи да се превърнат в ловки крайници за боравене с предмети. И за всичко това е необходима много развита кора на главния мозък. Значи за да замести човека, следващият вид по принуда ще се превърне в човек. Ха… Забрави това. И преди да сме приключили с чумата — до какви изводи стигна относно хипотезата за политически заговори?

— Пълна безсмислица. Посочихте ми шестия, четиринадесетия и седемнадесетия век… значи платноходи, кервани и никаква представа за бактериологията. И какво имаме? Зловещият доктор Фу Манчу, който отглежда в леговището си един милион плъхове, пълни с бълхи. Лесна работа. Заразява плъховете и бълхите с бацила — възможно е и без да познава теорията. Но как нанася удара си по определен град? Натоварва ги на кораб ли? Само след няколко дни и плъховете, и екипажът ще са измрели. Още по-немислимо е да ги превози по сушата. В онези векове за успеха на подобен заговор са били необходими съвременни научни знания и страховита машинка на времето. Шефе, кой измъдри този абсурден въпрос?

— Аз.

— Знаех си. Звучеше ми познато. Но защо?

— Принуди те да проучиш темата с много по-освободено съзнание, а не с капаци на очите, нали?

— Ъ-ъ… — (Май отделих доста повече време на занимателните страни от политическите теории, а не на самата болест.) — Така излиза.

— Недей да спориш, прав съм.

— Добре де. Шефе, между другото, ако ще си приказваме за добре документирани заговори — те такова животно нема! Понякога има изобилие от свидетелства и показания, само че си противоречат непримиримо. Ако заговорът е бил осъществен преди повече от едно поколение, става абсолютно невъзможно да установиш истината. Чувал ли си за човек на име Джон Ф. Кенеди?

— Да. Държавен глава малко след средата на двадесети век. Бил е начело на федерацията, заемала земите между сегашните Британска Канада, Квебек и Мексиканското кралство.

— Точно. Убили го пред стотици свидетели и за всяка дреболия преди, по време на и след атентата имало купища документи. Цялата тази планина от улики и доказателства се свежда накратко до следното: не се знае кой го е гръмнал, колко са били изпълнителите, защо е сторено и имало ли е изобщо заговор. Дори не може да се каже дали подстрекателите са били местни или чужденци. Шефе, щом няма как да разнищим толкова скорошна и разследвана до болка конспирация, как да научим кой и защо пратил Гай Юлий Цезар по дяволите? Ами Гай Фокс и Барутният заговор? Единствената истина е, че който се покачи на върха, той пише официалната версия на историята, която пък не е по-честна от автобиографиите.

— Фрайди, автобиографиите обикновено са напълно искрени и почти откровени.

— Я! Шефе, какво си пушил тази сутрин?

— Прибързваш с реакцията. Искам да изтъкна, че макар авторът на мемоари почти винаги да е честен, почти никога не казва истината.

— На този лабиринт май не му знам плана…

— Помисли по-упорито. Фрайди, днес нямам повече време за теб. Дърдориш на воля и непрекъснато се отклоняваш от темата на разговора. Сега си задръж замалко езика зад зъбите и ме слушай. Вече си на работа в щаба. Годинките ти се трупат и не се съмнявам, че реакциите ти стават мъничко по-забавени. Няма повече да те рискувам на оперативна работа…

— Не съм се оплаквала!

— Казах ти да мълчиш. Но не бива да пускаш и шкембенце от заседяване зад бюрото. Прекарвай по-малко време с терминала, повече — в упражнения. Пак ще настъпи ден, когато усъвършенстваните рефлекси ще ти спасят живота. Вероятно не само твоя. Дотогава започвай да умуваш как ще си намериш мястото в света, когато няма кой да ти помага. Би трябвало да се махнеш от тази планета. Няма какво да правиш тук. Балканизацията на Северна Америка погуби и последния шанс да настъпи обрат в загниването на ренесансовата цивилизация. Проучи какво биха ти предложили различните човешки средища не само в Слънчевата система, но и извън нея. Запознай се с информацията за всички заселени планети — от най-примитивните колонии до най-напредналите. Провери каква е цената да емигрираш там, претегли предимствата и недостатъците. Ще имаш нужда от пари, разбира се. Искаш ли моите хора в Нова Зеландия да ти върнат парите, които ти бяха откраднати?

— Откъде знаеш, че са ме ограбили?

— Е, стига с тези въпроси. Не сме деца.

— Ами… Може ли да си помисля?

— Може. Да довърша по въпроса за твоето напускане на Земята. Съветвам те да не се преселваш на планетата Олимпия. Други конкретни препоръки нямам. Когато бях по-млад, още си въобразявах, че ми е по силите да променя този свят. Вече не се заблуждавам, но по емоционални подбуди се боря да го задържа на ръба. А твоята младост тепърва започва и заради уникалния ти произход чувствата не те приковават към Земята, нито към тази част от човечеството. Не исках и да подхващам този разговор, преди да се отърсиш от сантименталните си връзки в Нова Зеландия…

— От нищо не съм се „отърсвала“. Сритаха ме по задника!

— Все едно. Достатъчно по въпроса. Имам две задачи за теб. Запознай се с корпоративния комплекс „Шипстън“, включително и с вътрешните зависимости и влияния в него. А при следващото ти явяване при мен ще ми посочиш кои са признаците на една болна култура. Това е всичко за днес.

Шефът обърна поглед към екрана на терминала си, затова станах. Но не се примирих лесно, че ме отпраща, защото имах още важни въпроси към него.

— Шефе, никакви сериозни задължения ли нямам? Само случайно ровичкане в информацията, което не води доникъде?

— Води, не се съмнявай. Имаш задължения. Първо, да учиш. Второ, да бъдеш будена посред нощ или спирана в коридора, за да отговаряш на глупави въпроси.

— Само това ли?

— Ти какво искаш? Архангели и тръбен зов?

— Ами… Някакво име на длъжността, да речем. Бях куриерка. Сега каква съм? Дворцов шут ли?

— Фрайди, придобиваш навиците на бюрократ. „Име на длъжността“! Ама че хрумване… Ще угодя на прищявката ти. Ти си интуитивна щабна аналитичка, подчинена само на мен. Щом обаче определихме официално положението ти, налагам ти и някои ограничения — няма да обсъждаш нищо по-сериозно от игра на покер с хората от аналитичния отдел. Ако искаш, спи с аналитиците (както и правиш с двама от тях), но се придържай към безсмислените светски приказки.

— Шефе, не ми се ще да прекарваш чак толкова много време, сврян под леглото ми!

— Правя го колкото е необходимо, за да опазя организацията. Фрайди, ясно ти е, че в нашата епоха щом не забележиш някъде „оченца“ и „ушенца“, значи са прекалено добре скрити. Ще се държа най-безсрамно, ако така мога да поддържам високо равнище на сигурност.

— Правилно, в безсрамието не знаеш що е мяра. Шефе, отдавна ме мъчи едно въпросче. Кой стои зад Кървавия четвъртък? Третата терористична вълна беше като мокър фитил — изсъска и угасна. Ще има ли четвърта? И кому беше нужна щуротията?

— Започни свое разследване. Ако ти отговоря, все едно нищо не си научила. Просто си чула фактите. Занимавай се усърдно и някоя нощ — когато спиш сама, — ще те попитам. А ти ще ми отговориш… и вече ще знаеш истината.

— Божичко!… Винаги ли ти е ясно дали спя сама?!

— Винаги. Свободна си.

Вече не ме гледаше.