Робърт Хайнлайн
Фрайди (30)

XXX

Преден пост не е нищо особено. Светилото му е звезда от спектрален клас G8, което доста го отдалечаа от G2 на Слънцето. Затова е доста по-хладно. Все пак поне е от същия тип. (Може би някой ден ще колонизираме и планети около други видове звезди, но засега е по-практично да се придържаме към онези, с които човешките очи свикват по-лесно, а и радиацията им не е особено опасна. Цитирам мнението на Джери. Хайме Лопес обаче ме увери, че в радиус стотина светлинни години около Слънчевата система — разстоянието до Владението — имало над четиристотин звезди от спектрален клас G. Ще имаме с какво да се занимаваме в близките няколко седмици…)

Да, обаче не е достатъчно светилото да бъде от най-подходящите. Имате нужда от толкова отдалечена планета, че там да е топло, но не и прекалено. Притеглянето на повърхността й пък трябва да задържа атмосферата. А същата тази атмосфера да е имала достатъчно време, за да я промени развиващият се живот и да стане годна да я дишат хората. (Необичайните за нас екосистеми са нещо приказно интересно, но нямат нищо общо с колонизацията на галактиката. Още не. Пък и нали не обсъждаме заселването на планетите с живи изделия или киборги, а с хора от Далас или Ташкент?)

Преден пост едва се класира и в списъка на бедните роднини, така да се каже. Дори на морското равнище е толкова беден откъм кислород във въздуха, че човек е принуден да ходи бавно, все едно е на висок земен връх. А разстоянието до звездата поражда само два вида климат — студен и леден. Оста на въртене е изправена почти перпендикулярно спрямо плоскостта на еклиптиката и смяната на сезоните се дължи единствено на чудатостите в орбитата. Няма как да отпрашиш на юг, за да избягаш от студа — зимата ще те намери и там. В тесния пояс по двайсетина градуса от двете страни на екватора има нещо като период за отглеждане на реколта, но мразовитите месеци са значително повече. Изрових причината във всекидневното вестниче на кораба — била в законите, открити от Кеплер, за радиалните вектори и равните повърхности. С други думи, когато са раздавали подаръците, Преден пост се е успал.

Аз обаче напирах трескаво да му хвърля едно око.

Защо ли? Ами никога не съм се отдалечавала от Земята извън орбитата на Луната. В космическите мащаби това е като да отскочиш до двора на съседите. А Преден пост е на повече от четиридесет светлинни години от дома.

Графикът на „Първооткривател“ предвиждаше да се настаним на стационарна орбита (22,1 часа орбитален период, колкото трае денонощието на планетата) в два часа и четиридесет и седем минути сутринта по корабното време. Совалката от десния борд щеше да се спусне също рано — точно в три часа. Малцина се записаха за разходката. Нямаше да стъпваме на повърхността, а и почти всички са сънливци.

Аз пък по-скоро бих пропуснала възможността да гледам Армагедон от първите редове. Измъкнах се рано от приятно събиране и се пъхнах в леглото към десет вечерта, за да изгрея рано-рано. Станах към два часа, шмугнах се в банята и заключих. Ако забравя, Шизуко тутакси се намъква след мен, научих го още първия ден. Беше ококорена и облечена, когато отворих очи.

Та щом заключих, мигом се издрайфах.

И се изненадах. Не съм неуязвима и към разновидностите на морската болест, но този път не ме бе тормозила. Вярно, изкачването и спускането по Стъблото винаги ми съсипва стомахчето, после не му стига цял ден да се успокои. В „Първооткривател“ забелязах само първия скок, когато нахълтахме в хиперпространството, а вчера преди вечеря усетих как се върнахме в нормалното пространство-време, но от мостика ни бяха предупредили.

Дали в момента гравитацията (създавана изкуствено все пак) беше устойчива? Не знаех и нямаше как да проверя. Доста замаяна се чувствах след повръщането.

Изплакнах си устата, измих си зъбите и си казах: „Драга ми Фрайди, няма да позволиш на някакъв телесен каприз да ти попречи в запознанството с Преден пост. И без това си наддала два килограма, време е да се ограничаваш в калориите.“

Щом сгълчах стомаха си и му наложих волята си, излязох от банята, позволих на Тили-Шизуко да ме пъхне в дебел топъл гащеризон и се запътих към въздушния шлюз на дясната совалка. Тя вървеше след мен, понесла тежки шуби и за двете ни. Отначало бях склонна да се сприятеля с Шизуко, но след като се досетих за истинската й роля (Пит само потвърди подозренията ми), тя ми стана неприятна. Е, да, дребнава съм. Само че не мога да се отнеса дружески към агентка, която ме пази, както към истинска прислужница. Не се държах грубо с нея, просто не я забелязвах през повечето време. А тази сутрин особено ми липсваше общителност.

Господин Ву, помощникът на ковчежника по екскурзиите на планетите, стоеше пред въздушния шлюз с електронен бележник в ръка.

— Госпожице Фрайди, няма ви в списъка.

— Да не би да съм сънувала, че се записах? Или добавете сега името ми, или се обадете на капитана.

— Не мога да направя това.

— Тъй ли? Значи започвам седяща стачка насред въздушния шлюз. Не ми допада държанието ви, господин Ву. Ако настоявате да остана в кораба заради чиновническа грешка, ще се разсърдя още повече.

— Да… вероятно е станала грешка. Няма много време до спускането на совалката. Защо не влезете в пътническия салон? Настанете се, а аз ще проверя какво е станало, пък и трябва да видя дали останалите от списъка са дошли за полета до планетата.

Не му хрумна да възрази, че и Шизуко влезе с мен. Повървяхме напред по дълъг коридор — дори совалките на „Първооткривател“ са огромни, — следвайки указателите за посоката към мостика, и стигнахме до доста просторно помещение като салона на РМВ за далечни маршрути. Двоен пулт за управление отпред, кресла за пътниците по-назад, големи илюминатори. За пръв път, откакто напуснахме Земята, виждах отново „слънчева“ светлина.

Звездата на Преден пост осветяваше бяла, ама много бяла извита ивица от планетата на непрогледно черния фон на Космоса. Самото светило не се виждаше през илюминатора. Двете с Шизуко си избрахме кресла и затегнахме петорните предпазни ремъци, досущ като в полубалистичен кораб. Знаех, че ще се спускаме с антиграв, затова щях да се задоволя само с ремъка през корема, но моята дребничка настойница настръхна и ме прикова към креслото почти насила.

След малко господин Ву се появи отново, явно търсеше мен.

— Госпожице Фрайди, съжалявам, но наистина ви няма в списъка.

— Нима? А какво каза капитанът?

— Не можах да се свържа с него. Сигурно спи.

— Тогава няма какво да обсъждаме. Оставам в совалката.

— Съжалявам, не може.

— Сериозно ли говорите? За главата или за краката ще ме влачите? И кой ще ви помага, когато започна да ритам и да пищя? Уверявам ви, много съм гръмогласна.

— Госпожице, не бива така…

Пътникът от другата страна на прохода между креслата се обади:

— Млади човече, не съзнавате ли колко глупаво се държите? Тази дама пътува в първа класа, храни се на капитанската маса. Не ни досаждайте повече и си намерете някое по-разумно занимание.

Господин Ву се дръпна все още разтревожен, но помощниците на ковчежника-домакин и без това никога не изглеждат напълно доволни от живота. Не след дълго светнаха червени лампи, избръмча сигнал и силен глас ни съобщи:

— Напускаме стационарната орбита! Подгответе се за ускорението.

Прекарах ужасен ден.

Три часа до повърхността, два часа долу и още три часа на връщане. По време на спускането ни измъчваха с музика, примесена с изумително скучна лекция за Преден пост. При обратния полет имаше само музика и поне мъничко ми олекна. Е, на планетата можех да се разнообразя, ако ни бяха пуснали да излезем от совалката. Но останахме вътре. Позволиха ни само да разкопчаем ремъците и да минем в задния салон. Всъщност представляваше малка заличка, където предлагаха кафе и сандвичи, имаше и панорамен илюминатор откъм кърмата. През него виждах заселниците да слизат в колона от долната палуба на совалката, също и как разтоварваха пратките за Преден пост.

А гледката… Ниски заоблени хълмове, покрити с дълбоки преспи, някакви хилави храстчета по-наблизо, а наоколо имаше вдълбани в земята сгради, свързани със защитени от навеси пътеки. Всички имигранти бяха дебело навлечени и въпреки това бързаха да се доберат до сградите. Товарите попадаха върху плоските платформи зад влекач, бълващ облаци черен дим. Точно каквото можеш да видиш в детските книжки за миналото на Земята! В момента обаче не разглеждах безобидни картинки.

Чух една възрастна жена да пита спътника си:

— Защо ли тези хора са решили да се заселят тук?

Получи лицемерен отговор за Божията воля и аз се дръпнах неприязнено настрана. Нима е възможно човек да навърши седемдесет години (дамата беше поне на толкова) и да не научи, че никой не „решава“ да се засели на Преден пост… освен в много ограничен смисъл — когато избира дали да го стоварят тук, или да го екзекутират на Земята.

Стомахът ми се свиваше така, че не рискувах със сандвичите, но си помислих, че чаша кафе ще ми помогне… докато не я помирисах. Упътих се право към тоалетните пред салона и спечелих титлата „Желязната челюст“. Заслужих си я съвсем честно, макар никой друг да не разбра. Заварих всички кабинки заети и се наложи да чакам. След около столетие една се освободи, аз нахълтах вътре и пак повърнах. Е, бяха почти само напъни. Не биваше да душа онова кафе.

Полетът обратно до кораба ми се стори безкраен.

Щом се върнах в „Първооткривател“, веднага се обадих на приятелчето си Джери Мадсен, младшия лекар. Помолих да ме приеме професионално. Според вътрешния правилник на кораба прегледи има само в девет сутринта, през останалото време се занимават със спешни случаи. Но аз си знаех, че Джери ще е доволен да ме види независимо от повода. С влизането в кабинета му обясних, че няма нищо сериозно, просто искам от онези хапчета, които предписва на възрастни пътнички с чувствителни стомаси.

Вместо веднага да ми даде от хапчетата, той грижливо затвори вратата.

— Да повикам ли някоя от сестрите? Или предпочиташ да те прегледа лекарка? Мога да се обадя на доктор Гарсия, макар че не ми се иска — цяла нощ беше на крак.

— Джери, защо подкара толкова сериозно изведнъж? И какво взе да се притесняваш? Дай ми от хапчетата. Онези мъничките, розовите.

— Моля те, седни. Госпожице Фрайди… извинявай, Мардж, не предписваме този препарат или производните му на млади жени. По-точно — на жени в детеродна възраст. Първо сме длъжни да проверим дали не са бременни. Лекарството уврежда плода.

— Разбрах защо си се наежил. Успокой се, чаровнико. Не съм бременна.

— Мардж, тъкмо това ще трябва да установим. Ако все пак грешиш, имаме и други лекарства, с които ще се почувстваш по-добре.

Проумях най-сетне, че милият доктор беше искрено загрижен за здравето ми.

— Шефе, а какво ще кажеш, ако ти се закълна с ръка на сърцето, че нищо палаво не съм вършила през последните два менструални цикъла? Макар че неколцина се опитаха да ме склонят, без да изключвам теб.

— Ами ще кажа: „Ето ти чашка, искам урина за изследване.“ После ще взема и кръв, и слюнка. Неведнъж съм се занимавал с пациентки, които „не са вършили нищо палаво“.

— Джери, професията те е направила циник.

— Само си върша работата, мила.

— Знам, хубавецо. Добре, ще ти угодя на прищевките. И ако чудото е станало, можеш веднага да съобщиш на папата в изгнание за втория случай на непорочно зачатие. Аз пък ще те почерпя бутилка шампанско. По-дълго не съм оставала на сухо през целия си живот.

Джери взе всички обещани проби, прегледа ме с какви ли не машини, накрая ми връчи синьо хапче за преди вечерята, жълто хапче за по-спокоен сън и още едно от синичките — заедно със закуската.

— Не действат силно и бързо като „мъничките розови“, които си виждала, но поне от тях децата не се раждат с по два леви крака. Ще ти се обадя утре сутринта, щом свърши приемният час.

— Я, аз пък си въобразявах, че вече научавате за бременността, докато пациентката е още в кабинета…

— Глезиш се. Прабаба ти е научавала, когато дрехите й са започвали да отесняват около корема. Стискай палци да не повтаряме теста.

Благодарих му и го целунах. Той уж се дърпаше, но не много упорито. Джери е истинско агънце.

Сините хапчета ми помогнаха да си изям вечерята и закуската, но си стоях в каютата. Джери спази обещанието си да ме потърси рано.

— Стегни се да понесеш новината, Мардж. Дължиш ми бутилка шампанско.

— Какво?! — изръмжах и се усетих. Сниших глас, за да не ме чуе Тили. — Джери, ти си се побъркал. Превъртял си окончателно.

— Няма спор — съгласи се той. — В нашата професия това не е никаква пречка. Отбий се при мен да обсъдим дневния ти режим от днес нататък. Какво ще кажеш за два следобед?

— Не, моментално. Искам да ме убедиш, защото новината ти не е за вярване.

Джери ме убеди. Обясни ми подробно в какво се състои всеки тест. Ами да, на този свят се случват и чудеса — бях неоспоримо бременна. Аха, ето защо и гърдите ми напоследък бяха излишно чувствителни. Симпатичният доктор ми беше приготвил малка книжка с наставления какво да правя и какво не, как да внимавам с храната и в банята, защо да не се плаша от промените в състоянието си и така нататък — страшна скука. Благодарих му, взех си книжката и излязох от кабинета. И двамата дори не споменахме възможността за аборт, а Джери любезно се въздържа от шегички за жените, които „нищо палаво не са вършили“.

Да, обаче му казах истината. Бърт беше последният засега, преди цели два менструални цикъла. А и защо да се пазя? Нали за премахването на моята стерилност беше необходима дребна хирургическа намеса? Никога не съм използвала противозачатъчни в несъмнено бурния си светски живот. Стотици пъти ми се е разминавало, а сега чувам, че съм бременна!

Не съм безнадеждна глупачка. Щом се примирих с факта, старото правило на Шерлок Холмс ми подсказа как и кога се е случило. Прибрах се в каюта ББ, влязох направо в банята, заключих и си смъкнах дрехите. Легнах по гръб на пода, опънах с пръсти кожата около пъпа си и свих коремните си мускули.

Изскочи найлоново топченце.

Огледах го придирчиво. Все същото, което слагах, за да не се свие кухината. Изобщо не беше контейнер за поддържане в стазис на яйцеклетка. Най-обикновено малко, безлично, полупрозрачно топче. Поклатих глава и го върнах на мястото му.

Излъгали са ме. Още тогава се чудех що за „стазис“ е осъществим при телесна температура. Бях чувала само за поддържане на живи тъкани в течен азот или в още по-невъобразим студ.

Сметнах, че господин Сикмаа знае какво върши, пък и нали не съм специалистка по биофизика? Не се падаше на мен да оспорвам версията му. Куриерка съм и единственото ми задължение е да доставя пратката.

Каква пратка? О, стига, Фрайди, знаеш каква е. Не в пъпа ти, а десетина сантиметра по-навътре. Пъхнали са ти я някоя нощ във Флорида, дори не си усетила приспивателното в храната. Такава пратка се разтоварва след девет месеца. Значи плановете за Голямата екскурзия се отлагат. Няма да те пуснат от Владението, докато не получат от теб каквото искат.

Добре де, като са имали нужда от родилка под наем, защо, да ги удари гръм дано, не си казаха направо? Щях да се отнеса практично към предложението.

Спри и не дишай! Дофината на Владението трябва да роди детето! Затова е цялата суетня — наследник на трона без никакви вродени увреждания, и то излязъл от утробата на дофината, в присъствието на четирима-петима дворцови лекари, десет акушерки и медицински сестри… и двайсетина придворни. Не искат ти да им го поднесеш, изкуствено създание с фалшиво рождено свидетелство!

Върнах се към първоначалния сценарий и нанесох леки редакторски поправки. Госпожица Марджъри Фрайди, богата туристка от Земята, слиза на разходка във Владението, за да се възхити на великолепната имперска столица… после се разболява тежко от грип и я откарват в болница. Случайно дофината е на лечение в същата болница и… Стоп! Как тъй ще влезе в плебейско медицинско свърталище, достъпно и за туристи?

Добре, да опитаме отново. Ти постъпваш в болницата с тежък грип, според указанията. Към три сутринта те пъхват в линейка. Попадаш в двореца. Колко време ще бъде необходимо на лекарите, за да подготвят биохимията на височайшата особа така, че да не отхвърли зародиша? Остави главоблъсканиците, Фрайди. Не ти трябва да знаеш дреболиите. Щом е готова, слагат ви на съседни операционни маси, разкрачват ви, вадят го от теб и го имплантират в нея, докато е още малко и не създава особени затруднения.

После си получаваш радващо солидната премийка и се махаш. Дали Първият гражданин ще ти благодари? Е, няма да е лично. Но ако… Стига, стига. Достатъчно сънища наяве за днес. Знаеш какво те чака. Помниш добре една от встъпителните лекции на Шефа в основното обучение.

„Неприятната особеност на такава задача се състои в това, че след като агентът я изпълни успешно, сполетява го непоправимото, за да не проговори никога. Ето защо ви съветвам настоятелно да отбягвате подобни задачи, независимо колко щедро възнаграждение ви обещават.“