Робърт Хайнлайн
Фрайди (12)

XII

— Скъпи мои, вече знаете от какво да избирате — изрече кисело Жорж. — Теокрация, в която горят вещиците на клади. Фашистки социализъм под петата на бивши двойкаджии. Или сган от крайни прагматици, които гърмят в главата коня, ако не прескочи препятствието. Не се блъскайте! На опашка, моля! На всеки клиент се отпуска само по едно парче!

— Стига, Жорж — намусено го спря Йън. — Шегите са неуместни.

— Братко, избива ме не на смях, а на сълзи. Едната шайка иска да ме очисти веднага, другата само поставя извън закона моето изкуство и занаят, третата заплашва, без да казва нищо конкретно, и с това е още по-страшна. А междувременно, ако не се крия, това благо правителство, под чието крило съм прекарал почти целия си живот, ме обявява за враждебен чужденец, заслужаващ само да бъда тикнат зад решетките. Е, кое да избера — да се хиля като луд или да роня сълзи на рамото ти?

— Най-добре ще е да престанеш с галските си лиготии. Цялото безумие на света ни се стовари на главите. Защо не помислим какво да правим, а?

— Искам и двамата да се успокоите — намеси се Джанет мило, но твърдо. — Всяка жена знае, макар малцина мъже да го подозират, че понякога единственото мъдро решение е да изчакаш. Добре ви познавам и двамата. Как копнеете да се втурнете към наборния пункт, да се запишете доброволци и да прехвърлите отговорността на взводния си командир! Така са постъпвали дядовците и бащите ви и аз искрено съжалявам, че за вас тази възможност е отминала. Ясно е, че и страната, и животът ни са в опасност. Но само ако някой може да ме убеди, че има и по-добър избор от кротуването вкъщи, тогава да си отваря устата. Ако не… Предпочитам да не си хапем опашките. Дано не ме лъжат сетивата, но е време за обяд. Други предложения?

— Ама ние закусихме късно.

— И ще обядваме късно. Щом видите подредената маса, ще огладнеете. Сетих се за още нещо, подсказа ми го елементарната предпазливост — ако играта загрубее още повече, Мардж трябва да знае къде да влезе, за да се спаси от бомбите.

— Или от друго.

— Или от друго, прав си, Йън. Например от копои, тършуващи за неприбрани враждебни чужденци. Ей, големите смели мъже, измислихте ли вече как ще постъпите, ако дойдат да ни потропат на вратата?

— Аз знам — самодоволно се изпъчи Жорж. — Веднага пробутваш Мардж на тези разюздани казаци. Тя ще им отвлече вниманието задълго, а аз ще си плюя на петите и ще бягам до хоризонта. Това е първият ми авариен план.

— Страхотен е — съгласи се Джанет. — И друг ли имаш?

— Е, липсва му простичкото изящество на първия. Предавам се на гестаповците като опитно зайче. Ще проверим дали аз, изтъкнат гост на страната и усърден данъкоплатец, щедър дарител в касичките на полицията и пожарникарите, ще бъда арестуван без никакво основание. И докато се жертвам заради принципите си, Марджи се гмурка в скривалището и се затаява. Не знаят, че тя е тук. Уви, моето присъствие е добре известен факт.

— Миличък, не прекалявай с благородството. Ще съчетаем двата плана. Ако… Не, когато дойдат да търсят теб или и двама ви, ще се кротнете в бомбоубежището и ще останете там, докато е необходимо — дни, седмици или по-дълго.

Жорж врътна глава.

— Не влизам там. Влажно е, вреди ми на здравето.

— Освен това — подкрепи го Йън — обещах на Мардж да я пазя от Жорж. Какъв е смисълът да й спасяваш живота, щом ще я оставиш в ръцете на пощурял за секс френски канадец?

— Скъпа, не му вярвай. Моята истинска слабост ухае на спирт.

— Слънчице — попита Джанет, — искаш ли да бъдеш пазена от Жорж?

Признах си, че е по-благоразумно да пазят него от мен. Не изброих многото причини.

— И стига си мрънкал, Жорж — скастри го тя. — В Бърлогата въздухът е същият като в къщата. Прекрасни четиридесет и пет процента относителна влажност. Така съм го измислила и системите изпълняват програмата. Ако се наложи, ще те набутаме насила в Бърлогата, но няма да те дадем на ченгетата. Ела с мен, миличка — покани ме Джанет. — Ще направим суха тренировка. Е, в нашия случай ще е мокра.

Отбихме се в моята стая и тя вдигна сака ми от нощното шкафче.

— Какво имаш вътре?

— Нищо особено. Бельо и чорапи. Паспорт, безполезна кредитна карта, малко пари, документи. И електронно бележниче. Повечето ми багаж е на съхранение в космодрума.

— Прекрасно. Значи всички уличаващи вещи ще оставим в моята стая. С почти еднакви мерки сме, могат да минат за мои. — Джанет бръкна в едно чекмедже и извади пластмасова чантичка на коланче. Женска джунджурийка, каквато никога не съм носила, защото само пречи в моя занаят. — Пъхни вътре всичко, с което според теб не бива да се разделяш никога, после се препаши с колана и затвори чантичката. Херметична е. Ще се топнеш цялата след малко. Имаш ли нещо против да си намокриш косата?

— О, не! Само я разтривам с кърпа, тръскам глава и я забравям.

— Още по-добре. Закопчай колана и се съблечи. Няма смисъл да си мокриш и дрехите. Но ако жандармите ни изненадат, скачай както си, ще ги изсушиш после в Бърлогата.

След миг бяхме в огромната баня — аз по коланче, Джанет само по прелестната си усмивка.

— А сега — тя сочеше ваната с размери на басейнче — надникни под седалката.

Взрях се, после се преместих малко.

— Не виждам добре.

— Така и трябва да бъде. Водата е идеално бистра, нали? Ако застанеш на единственото място, откъдето можеш да погледнеш под седалката, отблясъците от лампите ще ти светят право в очите. Долу има тунелче. Няма да го забележиш, където и да стоиш, но потопиш ли се на дъното, ще напипаш отвора. Широко е почти метър, половин метър високо и дълго към шест метра. Боиш ли се от теснотията? Имала си някакви признаци на клаустрофобия досега?

— Не.

— Радвам се. Единственият начин да стигнеш до Бърлогата е да си поемеш дълбоко дъх, да се гмурнеш и да минеш по тунелчето. Лесно ще се издърпаш, не забравих да сложа издатини по дъното. И е задължително да помниш, че е дълго само шест метра, тоест ще стигнеш на един дъх и щом се изправиш, отново можеш да дишаш. В първите секунди ще бъдеш на тъмно, но топлинните сензори са настроени за температура тридесет и седем по Целзий, веднага ще включат осветлението. Този път ще бъда пред теб. Готова ли си?

— Няма защо да се бавим. Да вървим.

— Тогава във водата. — Джанет стъпи на дъното, водата й стигаше до под гърдите. — Дълбоко вдишване…

Направи го, усмихна се и се шмугна под онази седалка. Последвах я, напълних си дробовете с въздух и се потопих. Наистина не виждах тунелчето, но лесно го открих с опипване и се придърпвах бързо по разположените нагъсто ръбчета. Само ми се стори, че е дълго няколко пъти по шест метра.

Изведнъж грейна светлина точно пред мен. Достигнах я, изправих се и Джанет ми подаде ръка. Помогна ми да изляза от водата. Озовах се в тясна стаичка, чийто таван едва ли беше и на два метра над бетонния под. По-приятно от гроб, но не много.

— Обърни се, мила. Оттук.

„Оттук“ беше дебела стоманена врата високо над пода. Минахме, като седнахме на прага и си прехвърлихме краката. Джанет затвори и се чу глухо пъшкане, все едно беше врата на трезор.

— Свръхналягане — обясни тя веднага. — Ако някоя бомба се забие наблизо, сътресението ще тласне водата по тунелчето, но вратата ще я спре. Разбира се, при пряко попадение… Няма и да го забележим, затова нищо не съм предвидила за подобен случай. Огледай всичко и свиквай. Аз ще намеря хавлия.

Бях попаднала в дълго тясно помещение с извит таван. Имаше койки покрай стените, масичка със сгъваеми столове и терминал, кухненска ниша в далечния край, а вдясно врата — очевидно към баня и тоалетна, защото Джанет излезе оттам с хавлия в ръка.

— Стой мирно мама да те избърше. Нямаме горещ въздух тук. Всичко е възможно най-опростено и лишено от автоматика, но и всичко работи.

Тя ме разтърка така, че сигурно светнах, после взех хавлията и направих същото за нея — с удоволствие, защото Джанет е надарена щедро с хубост. След малко тя промърмори:

— Стига, слънчице. Сега да вляза набързо в ролята на екскурзовод, защото ако попаднеш тук още веднъж, ще е по тревога… и може да си сама. Нищо чудно. А животът ти ще зависи от това дали познаваш Бърлогата. Виждаш ли книгата на верижка над масата? Това ти е и наръчник, и списък. Верижката не е някаква шега, книгата не бива да се забута някъде. С нея нямаш нужда от моите уроци. В нея е написано всичко. Аспирин, патрони, ябълков сок — каквото се сетиш.

Тя все пак ми показа на втора скорост какво има в убежището: храни, фризер, бутилки със сгъстен въздух, ръчна помпа за водата, ако няма налягане, дрехи, лекарства…

— Запасите трябва да стигнат на трима за три месеца.

— И как ги попълваш?

— Ти какво би измислила?

Поблъсках си главата.

— Ами ще помпам вода от басейнчето.

— Улучи десетката. Има скрит резервоар, който изобщо не е отбелязан в плана на къщата… както и цялата Бърлога. Разбира се, много неща не се развалят от мокрене или можем да ги пренесем увити. Между другото парите и документите ти останаха ли сухи в чантичката?

— Така изглежда. Джан, това местенце не е само бомбоубежище, иначе защо ти е да харчиш излишни пари, за да го скриеш толкова старателно?

Сякаш облак мина през лицето й.

— Схватлива си, мила. Ако исках само да се опазим от бомби, изобщо нямаше да построя това чудо. Започнат ли да падат термоядрените бойни глави, не бих искала да оцелея в такъв кошмар. Бърлогата е защита преди всичко от онова, което толкова бледичко наричат „безредици“. От дядовците и бабите си съм слушала за времена, когато хората се държали учтиво и никой не се страхувал да излезе вечер, а някои дори не си заключвали домовете… камо ли да ги обграждат с яки стени, режеща тел и лазери. Може и да го е имало „доброто старо време“. Не съм достатъчно възрастна, за да го помня. Само че през моя живот всичко върви все по-зле. Още щом завърших, първата ми поръчка беше да проектирам прикрити защитни системи за стари сгради, в които правеха основен ремонт. А уловките, които измисляхме тогава, вече остаряха! Идеята беше да спреш натрапника и да го подплашиш. Сега на мода е двупластовата защита. Ако първият слой не го възпре, вторият го ликвидира. Абсолютно незаконно, но всеки, който може да си го позволи, си поръчва двупластова защита. Мардж, какво още не съм ти показала? Не надничай в книгата. Сигурна съм, че ще се сетиш. Хайде, лесно е. Не си видяла едно от най-важните неща.

(Тя наистина ли искаше да го чуе от мен?)

— Май вече знам всичко… ако ми обясниш къде и как са свързани главният и спомагателният „шипстън“ на захранването.

— Помисли, приятелко. Представи си, че къщата над нас е в развалини. Или пък са я завзели бандити. Или дори са нахълтали ченгетата да търсят теб и Жорж. От какво ще имаме нужда?

— Е, всички животинки, живеещи в дупки под земята — зайци и лисици например, — имат втори изход.

— Добро момиче! Къде е?

Престорих се, че тепърва надзъртам и го търся. Но сърбежът, заложен едва ли не в костния ми мозък през втората степен на обучението („Никакво спокойствие, докато не измислите откъде ще бягате!“), вече ме бе накарал да огледам внимателно.

— Ако е възможно да се прокопае тунел в онази посока, май вратата ще бъде в гардеробчето.

— Не знам да те хваля ли или да си посипя главата с пепел, че не съм го скрила по-умело. Да, влизаш през гардеробчето и свиваш наляво. И там светлините се включват с топлинни сензори, настроени за температурата на човешкото тяло. Имат собствени „шипстъни“ и на практика би трябвало да са вечни, но е по-предвидливо да си вземеш фенерче, презаредено наскоро. Знаеш къде са оставени. Тунелът е доста дълъг, защото продължава далеч извън стените на имението и свършва в гъст бодлив храсталак. Вратата е замаскирана и е тежичка, но отвътре е достатъчно само да я бутнеш.

— Страхотно си го уредила. Джан… Ами ако някой я открие и влезе в тунела? Или аз реша да се вмъкна оттам? Вие всъщност изобщо не ме познавате.

— Ти си ни стара приятелка, с която се запознахме наскоро. Толкова по въпроса. Да, има нищожна вероятност някой да намери резервния изход въпреки затрудненията, които съм му приготвила. Първо ще изреве аларма в цялата къща. После камерите ще ни покажат тунела по цялата му дължина на някой от терминалите горе. И започват предпазните мерки, най-меката от които е облак сълзотворен газ. А ако не сме си у дома, когато някой се опита да нахълта, жал ми е за Йън, Жорж или за двамата заедно.

— Защо го казваш?

— Защото аз ще се тръшна от внезапен пристъп на женска гнусливост. Не се занимавам с премахването на трупове, особено ако са се вмирисвали няколко дни.

— Хм… Ясно.

— Макар че няма да има труп, ако любопиткото е достатъчно умен да си разкопчава панталона, преди да пикае. Мардж, спомни си, че съм проектант на защитни системи. Чу какво ти казах за двупластовата защита. Да предположим, че някой се покатери със зъби и нокти по стръмния бряг, забележи нашата камуфлажна врата и я отвори, макар да си изпочупи ноктите. Още не е мъртъв. Ако на някого от нас му се наложи да влезе оттам, колкото и да е невероятно, ще натисне бутон, скрит близо до вратата. Не е зле да ти го покажа. В случай че е чужд човек, първо вижда светещо предупреждение: „Не влизай! Частна собственост.“ Той се прави на тъп и прониква още няколко метра навътре. Стряска го глас, изричащ същото предупреждение, като добавя, че има активни защитни системи. Идиотът крачи самоуверено по тунела. Следват сирени и червени мигащи лампи, но той се инати… и горките Йън и Жорж после извличат вонящата мърша от тунела. Но не навън, нито към къщата. Ако някой си навлече белята, докато се опитва да мине през защитата, трупът му няма да бъде открит. Ще го водят безследно изчезнал. Искаш ли да знаеш как съм го измислила?

— Убедена съм, че изобщо не е необходимо да знам.

(Още едно скрито тунелче, Джан. Води някъде встрани към дълбока дупка. Чудя се дали някой вече не е намерил покой там? Джанет е мила и нежна като Еос, розовопръстата богиня на зората… но в тези години на лудост тя ще е една от оцелелите. По решителност може да се мери с прословутия род Медичи.)

— Съгласна съм. Друго искаш ли да разгледаш?

— Не, Джан. Едва ли ще се възползвам от вашето разкошно скривалище. Да се връщаме ли горе?

— Ей сега. — Тя ме доближи полека и докосна с длани раменете ми. — Какво ми прошепна преди малко?

— Не ме ли чу?

— О, чух и разбрах…

Джанет ме привлече към себе си. Терминалът на масата избръмча и се чу подканящ глас:

— Обядът е готов!

Тя изгледа отвратено машинката.

— Досадници…