Умберто Еко
Името на розата (52)

ПОСЛЕДЕН ЛИСТ

Манастирът горя три дни и три нощи; всички усилия да бъде спасен се оказаха безплодни. Още сутринта на седмия ден от нашия престой в това място, когато тези, които бяха останали, разбраха, че не е възможно да бъде спасена нито една сграда, когато външните стени на най-красивите постройки рухнаха, а църквата, сякаш усуквайки се около себе си, погълна и своята камбанария — в този миг у всички секна всякакво желание да се борят против наказанието Божие. И все по-рядко и унило се затичваха към малкото останали кофи с вода, докато прекрасният дом на абата със заседателната зала догаряше тихо и кротко. Преди огънят да стигне до работилниците, ратаите вече бяха успели да спасят каквото можаха от съдовете и сечивата, а после предпочетоха да се пръснат по хълма, за да хванат поне част от добитъка, който в нощната бъркотия бе успял да се измъкне от двора.

Видях как неколцина ратаи изчезнаха сред останките от църквата; рекох си, че ще се опитат да проникнат в криптата със съкровището, за да отмъкнат оттам някоя и друга ценна вещ, преди да избягат. Не знам дали успяха, дали и криптата не се бе срутила и дали и тия негодници, дето се опитваха да влязат там, не бяха изчезнали под нейните развалини.

В същото време откъм селото заприиждаха селяни, било да помагат, било с намерението и те да приберат нещо. По-голямата част от загиналите останаха сред все още горящите развалини. На третия ден, след като се погрижиха за ранените и погребаха труповете, които успяха да приберат, монасите и всички останали събраха вещите си и напуснаха все още димящото плато, като да беше някакво прокълнато място. Не знам къде се пръснаха.

Ние с Уилям също си тръгнахме; възседнахме два коня, които намерихме в гората и които сметнахме за ничии. Потеглихме на изток. Като стигнахме отново в Бобио, научихме лоши вести за императора. След като влязъл в Рим, той бил коронясан от народа. И тъй като смятал за невъзможно да се споразумее с Йоан, избрал и антипапа — Николай V. Марсилий бил назначен за духовен викарий на Рим, но по негова вина или поради проявената от него слабост в града започнали да стават печални събития — тежко ми е да разказвам за тях. Започнали да изтезават останали верни на папата свещеници, които не искали да отслужват литургия, един игумен на августинците бил хвърлен в ямата на лъвовете на Капитолия. Марсилий и Жан Жандьонски обявили Йоан за еретик, а Лудвиг наредил да го осъдят на смърт. Но императорът управлявал зле, почнал да си навлича омразата на местните синьори, вземал пари от обществената хазна. Колкото повече чувахме подобни новини, толкова по-бавно се придвижвахме към Рим; разбрах, че Уилям не иска да стане свидетел на събития, които не отговаряха на неговите надежди.

Като стигнахме в Помпоза, научихме, че Рим се е надигнал срещу Лудвиг; той потеглил обратно към Пиза, а пратениците на Йоан влезли победоносно в папската столица.

В същото време Микеле Чезена разбрал, че престоят му в Авиньон е безсмислен; нещо повече — започнал да се бои за живота си и избягал, като отишъл в Пиза при Лудвиг. В това време императорът се лишил и от подкрепата на Кастручо, синьора на Лука и Пистоя, който пък умрял.

С една дума, като предвидихме какво ще стане по-нататък и тъй като знаехме, че Баварецът ще отиде в Мюнхен, ние се върнахме обратно и решихме да го изпреварим; и без това Уилям усещаше, че в Италия за него започва да става опасно. През следващите месеци и години Лудвиг стана свидетел на разпадането на съюза на гибелините; следващата година антипапата Николай щеше да се предаде на Йоан и да се яви пред него с въже на шията.

Като пристигнахме в Мюнхен, аз трябваше да се разделя с моя добър учител; поплаках си доста. Не се знаеше какво ще стане с него, затова моите близки предпочетоха да се върна в Мелк. От онази трагична нощ, когато Уилям не можа да сдържи покрусата си, наблюдавайки развалините на манастира, ние — по негласно споразумение — не бяхме отворили повече дума за случилото се. Не говорихме за това и докато траеше мъчителната ни раздяла.

Моят учител ми даде редица полезни напътствия какво да уча по-нататък и ми подари очилата, които му беше направил Никола, тъй като си бе възвърнал своите. Сега съм бил още млад, рече ми той, но един ден щели да ми свършат работа (и наистина сега, докато пиша тези редове, очилата са на носа ми). После ме прегърна силно, нежен като баща, и се разделихме.

Не го видях повече. Много по-късно научих, че умрял по време на голямата чумна епидемия, която избухна в Европа към средата на този век. И все се моля с надеждата, че Бог е приел душата му и му е простил многобройните горди постъпки, към които го бе тласнал будният му ум.

Години по-късно — вече като зрял мъж — ми се падна да попътешествам из Италия по заръка на моя абат. Не устоях на изкушението и на връщане се отклоних доста, за да посетя отново онова, което бе останало от манастира.

Двете села в полите на планината се бяха обезлюдили, земите край тях бяха запустели. Изкачих се на платото и пред овлажнените ми очи се разкри тъжна гледка на разруха и смърт.

От големите великолепни постройки, дето красяха това място, бяха останали само развалини, също като от паметниците на древните езичници в град Рим. Зидовете, колоните, оцелелите тук-таме носещи греди бяха обвити в бръшлян. Навсякъде бяха избуяли бурени, та човек не можеше да разбере къде са били и зеленчуковата градина, и цветята. Личеше само гробището благодарение на няколко гроба, по-високи от другите. Единствен белег на живот бяха грабливите птици, дето ловяха гущерите и змиите, които се притайваха между камъните също като базилиски или пък се стрелваха по зидовете. От портала на църквата се бяха запазили жалки, проядени от мухъл, останки. Тимпанът бе оцелял наполовина; успях да различа лявото око на седналия на престола Христос, разядено от атмосферните влияния, с плъзнали по него лигави ластари, както и нещо от главата на лъва.

Зданието като че ли все още се държеше напук на времето; беше се срутила само южната му стена. Двете външни кули, дето гледаха към пропастта, изглеждаха почти незасегнати, но навсякъде прозорците зееха като очни кухини, от които като лепкави сълзи се нижеха диви пълзящи растения. Вътре сътвореното от изкуството — отдавна разрушено — се сливаше със сътвореното от природата; на много места в кухнята, дигнех ли глава, през широките процепи на горните етажи и покрива, рухнали също като паднали ангели, виждах небето. Всичко, което не бе позеленяло от плесента, продължаваше да се чернее от дима отпреди толкова десетилетия.

Ровех се из развалините и от време на време намирах късове от пергаменти, паднали от скриптория и библиотеката, оцелели като заровени в земята съкровища; започнах да ги събирам, сякаш се канех да поставя на мястото им листовете от една книга. После забелязах, че край една от кулите продължаваше да се вие към скриптория стълба — беше оцеляла, макар и да се клатеше; оттам, покатервайки се върху цял куп развалини, човек можеше да стигне до библиотеката; от нея беше останало нещо като галерия, която се нижеше край външните стени, а откъм вътрешната си страна зееше като бездна.

Край една стена се натъкнах на шкаф, долепен до нея, оцелял като по чудо, не знам как, от огъня, прогнил от водата и от насекомите. В него се бяха запазили няколко листа. Други листове намерих, докато се рових долу, из развалините. Не прибрах кой знае каква жътва, но я събирах цял ден, сякаш очаквах от тия останки от библиотеката някакво послание. Някои късчета от пергаментовите листа бяха избелели, на други се появяваха ту някакъв образ, напомнящ сянка, ту една или няколко думи — също като призраци. Понякога се натъквах на листове, по които личаха цели изречения; по-лесно ми беше да намирам все още цели корици, предпазени от металните си обковки… Останки от книги, които отвън изглеждаха запазени, но отвътре бяха унищожени; и все пак се натъквах на част от лист, зървах някакво начало, някакво заглавие…

Събрах всичко ценно, което успях да открия, и напълних две торби, като се лиших от неща, които ми трябваха, само и само да спася това жалко съкровище.

Докато се връщах, а подир това и в Мелк, се опитвах с часове да разчета тези останки. Често по някоя дума или пък от запазил се образ отгатвах за коя творба става дума. А когато по-късно успях да намеря други преписи от същите книги, проучвах ги усърдно, сякаш подобна задача ми бе отредена от съдбата, сякаш това, че бях успял да отгатна изгорелия препис, беше някакъв небесен знак, който ми казваше: вземи и чети. Накрая, след това търпеливо възстановяване, пред мен се очерта нещо като по-малка библиотека, знак за престаналата да съществува по-голяма библиотека, библиотека от отделни откъси, цитати, недовършени изречения, от овъглени книги.

Колкото повече препрочитам този списък, толкова повече се убеждавам, че той е рожба на случая и не съдържа никакво послание. Но оттогава, та и до днес тези откъси от страници ме съпровождат през всичките години живот, който ми е съдено да изкарам; често се допитвах до тях като до оракул и почти съм склонен да мисля, че всичко, дето съм написал на тези листа, и които ти, незнайни читателю, сега ще прочетеш, е съшито от разноцветни късчета дреха, образна песен, огромен акростих, който не казва и не повтаря друго освен това, което ми е било подсказано от тези откъси, и вече не знам дали досега аз съм говорил за тях, или пък самите те са говорили чрез моята уста. Но каквото и да е било съдено да бъде, колкото повече си преповтарям тоя разказ, толкова по-малко проумявам дали той следва някаква нишка, която излиза извън естествения ход на събитията и на времето, което ги свързва. Тежко е за стария монах, намиращ се пред прага на смъртта, да не знае дали посланието, което е написал, съдържа някакво скрито значение или повече от едно, или много, или никакво.

Но тази моя неспособност да прозра може би се дължи на сянката, която наближаващият дълбок мрак хвърля върху застаряващия свят.

Est ubi gloria nunc Babylonia^[1]? Къде са едновремешните снегове? Земята танцува танца на Макабре^[2], понякога ми се струва, че по Дунава плават кораби, пълни с безумци, запътили се към някакво незнайно място.

Не ми остава друго, освен да замълча. О quam salubre, quam iucundum et suave est sedere in solitudine et tacere et loqui cum Deo!^[3] Скоро ще се прибера при моя Бог, но вече не мисля, че ще бъде преславният Бог, за когото ми говориха абатите от моя орден, или носещият радост Бог, както вярваха едновремешните минорити; може би няма да бъде и Богът на състраданието. Бог е абсолютно небитие, извън времето и пространството… Скоро ще закрача из тази просторна, от гладка по-гладка безбрежна пустош, в която истински благочестивото сърце изтлява в блаженство. Ще потъна в божествената тъма, в безмълвно мълчание и в едно дивно венчило и при това потъване ще се заличи всяко равенство и всяко неравенство; и в тази бездна духът ми ще изгуби себе си и няма да познае нищо — нито кое е еднакво, нито кое е различно: и ще бъдат забравени всички различия, ще се озова в първородната основа, в мълчаливата пустош, където никога не е имало различия, там, където никой не е на мястото си. Ще потъна в мълчаливата и обезлюдена божественост, където няма нито дела, нито образи.

В скриптория е студено, палецът ме наболява. Оставям този разказ, не знам за кого, вече не знам и за какво: stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos^[4].