Умберто Еко
Името на розата (33)

Ден четвърти
СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато посещават отново лабиринта, стигат до прага на „finis Ajricae“, но не могат да влязат, защото не знаят какво означават първият и седмият от четирите; накрая Адсон отново заболява от любов, но този път по твърде ерудиран начин

 

Посещението в библиотеката ни отне не много време и много труд. На думи проверката, която трябваше да извършим, изглеждаше лесна, но броденето със светилник в ръка, прочитането на надписите, нанасянето върху чертежа на проходите и слепите стени, отбелязването на инициалите, изминаването на различните маршрути, налагани от проходите и задънените стени, ни отне доста време. Отгоре на всичко беше и скучно.

Беше много студено. Нощта не беше ветровита, та не чувахме онова свирене, което ни направи впечатление първата нощ, но през бойниците проникваше влажен и студен въздух. За да можем да се докосваме до различните томове, без ръцете ни да се вкочанясват, си бяхме сложили вълнени ръкавици. Но ръкавиците бяха от тия, дето се използват зиме за писане, върхът на пръстите оставаше непокрит, та се налагаше от време на време да греем ръцете си на пламъка или да ги пъхаме под расото, или да пляскаме и подскачаме, изтръпнали от студ.

Затова не изпълнихме всичко, както бяхме набелязали. Спирахме се и оглеждахме шкафовете и след като Уилям — сложил новите лещи на носа си — можеше да оглежда по-подробно книгите, при всяко заглавие възклицаваше радостно, било защото познаваше това съчинение, било защото го търсеше отдавна, било защото никога не бе чувал за него и това го възбуждаше и правеше все по-любопитен. С една дума, за него всяка книга бе като приказно животно, което срещаше в непознат край. И докато прелистваше някой ръкопис, току Ме подтикваше да търся други.

— Я виж какво има в оня шкаф!

А аз, отмествайки томовете, сричах заглавията:

— „Historia anglorum“ от Беда… Пак от Беда: „De aedificatione templi“, „De taberaaculo“, „De temporibus et computo et chronica et circuli Dionysi“, „Ortographia“, „De ratione metrorum“, „Vita Sancti Cuthberti“, „Ars metrica“…^[1]

— Ясно, всички творби на Достопочтения… А я виж тези! „De rhetorica cognatione“, „Locoram rhetoricorum distincno“^[2], и толкова граматици — Присциан, Хонорат, Донат, Максим, Викторин, Еутике, Фока, Аспер^[3]… Чудно, мислех си, че тук има автори от Англия… Я да видим по-долу…

— „Hesperica… famina“. Това пък какво е?

— Хибернийска поема. Чуй:

Hos spumans mundanas obvallat Pelagus oras

terrestres amniosis fluctibus cudit margines.

Saxeas imdosis molibus irruit avionias.

Infima bomboso vertice miscet glareas

asprifero spergit spumas sulco,

sonoreis frequenter quatitur flabris…^[4]

Не разбирах смисъла, но Уилям четеше така, че думите се търкаляха в устата му и аз сякаш чувах плясъка на вълните и на пенливите им гребени.

— Ами това? Това е от Алдхелм от Малмсбъри^[5], чуйте какво пише: „Prirnitus pantoram procerum poematorum pio potissimum paternoque presertim privilegio panegiricum poemataque passim prosatori sub polo promulgata“^[6]… Всички думи започват със същата буква!

— Хората от моите острови винаги са били малко щури — рече Уилям с гордост. — Я да видим в другия шкаф.

— Вергилий.

— Че защо тук? И какво от Вергилий? „Георгики“ ли?

— Не. „Епитоми“. Никога не съм чувал да ги споменават.

— Но това не е Марон! Това е Вергилий от Тулуза, ритор, шест века след Христа. Смятали са го за голям учен…

— Тук той твърди, че изкуствата са: поема, ретория, грама, лепория, диалекта, геометрия… Но на какъв език говори?

— На латински, но на латински, измислен от него, смятал го е за много по-хубав. Я погледни тук: той твърди, че астрономията изучава зодиакалните знаци, които са мон, ман, тонте, пирон, дамет, перфелеа, белгалик, маргалет, лутамирон, таминон и рафалут.

— И той ли е бил луд?

— Не знам. Не е от моите острови. Чуй, той твърди, че има дванайсет начина за обозначаване на огъня: „ignis, coquihabin (quia incocta coquendi habet dictionem), ardor, calax ex caloe, fragon ex fragorc flammae, rusin de rudoe, fumaton, ustrax de uro, vitius quia pene mortua membra suo vivificat, siluleus, quod de silice siliat, unde et silex non recte dicitur, nisi ex qua scintilla silit. Е aeneon, de Aenea deo, qui in eo habitat, sive а quo elementis flatus fertur“^[7].

— Но никой не говори така!

— За щастие. Но това е било по време, когато, за да забравят заобикалящия ги лош свят, граматиците са се занимавали с какви ли не объркани въпроси. Чувал съм, че по онова време в продължение на петнайсет денонощия риторите Габундус и Теренций^[8] спорили за звателния падеж на „ego“ и накрая се сбили.

— Но и тук, я чуйте… — Държах в ръцете си някаква чудно изрисувана книга с растителни лабиринти, от чиито разклонения надничаха маймуни и змии. — Чуйте само какви слова: „cantamen, collamen, gongelamen, stemiamen, plasmamen, sonerus, alboreus, gaudifluus, glaucocicomus…“

— Ех, моите острови — рече отново Уилям и в гласа му прозвучаха нотки на нежност. — Не бъди толкова строг с тия монаси от далечната Хиберния. Може би трябва да благодарим именно на тях, че този манастир съществува и че все още можем да говорим за Свещената римска империя. По тяхно време останалата част от Европа е била купчина развалини; стигнали дотам, че един ден обявили за невалидни кръщенетата, извършени от някои свещеници в Галия, защото кръщавали в името на отца и сина, и то не защото били привърженици на някаква нова ерес и смятали, че Иисус е бил жена, а защото никой вече не знаел латински.

— Като Салваторе ли?

— Горе-долу. Пиратите от Крайния север се спускали по реките и опустошавали Рим. Езическите храмове били събаряни, а християнските още не били издигнати. Единствено монасите от Хиберния в своите манастири пишели и четели, четели и пишели и се занимавали с миниатюри, после се качили на корабчета, направени от кожи на зверове, спуснали се към тези земи и ги покръстили в правата вяра, сякаш били гнезда на неверници, разбираш ли? Нали си бил в Бобио; този манастир е бил основан от свети Коломбано, а той е един от тези хора. Затова не им се сърди, че измисляли някакъв нов латински език, след като в Европа забравили истинския латински. Били са велики люде. Свети Брандано стигнал до Щастливите острови^[9], обиколил бреговете на Ада, където е и Юда, окован във вериги за една скала, един ден спрял край един остров, слязъл, а островът се оказал някакво морско чудовище. Те наистина били луди хора — заключи той със задоволство.

— А изписаните от тях образи са такива… че просто не мога да повярвам на очите си! Какви багри! — възкликнах аз, като им се наслаждавах.

— А тяхната земя е толкова бедна на багри — малко синева и много зелено. Но хайде да не говорим повече за монасите от Хиберния. Искам да знам защо са поставени тук с граматици от Англия и от Другите страни. Я погледни на плана, къде трябва да сме сега?

— В стаите в западната кула. Преписах и надписите. Значи, като излезем от сляпата стая, влизаме в седмоъгълната зала и тук има само един вход в една-единствена стая в кулата, а червената буква е „H“. После се минава от стая в стая, прави се обиколка на кулата и се влиза отново в сляпата стая. По реда на буквите се получава… да, прав сте! HIBERNI!

— HIBERNIA, ако от сляпата стая се върнеш в седмоъгьлната зала, обозначена като трите други с буквата А от Апокалипсис. Ето защо тук са поставени творбите на авторите от последната Туле, а така също и граматиците и риторите, защото тези, които са подреждали библиотеката, са си рекли, че един граматик трябва да бъде при граматиците от Хиберния, ако и да е от Тулуза. Въпрос на подход. Видя ли, че започнахме да проглеждаме?

— Но в стаите на източната кула, откъдето влязохме, прочетохме FONS… Какво означава това?

— Погледни внимателно плана и чети по-нататък буквите на стаите, така, както следват една след друга.

— FONS ADAEU.

— Не, FONS ADAE. „U“ е последната стая без изход в източната част, помня го добре, навярно тя може да бъде включена в друга поредица от стаи. И какво намерихме във „Fons Adae“^[10], сиреч в земния рай? (Спомни си, там е стаята с олтаря, дето гледа на изток.)

— Имаше много Библии и коментари на Библията, само книги от Светото писание.

— Виждаш ли: словото Божие се свързва със земния рай, който, както твърдят всички, се намира далеч на изток. А тук, на запад — Хиберния.

— Значи планът на библиотеката отговаря на картата на света?

— Вероятно. А книгите са подредени според страните, откъдето произхождат, или според родното място на техните автори, или както е в нашия случай, според мястото, където би трябвало да са родени. Библиотекарите са си рекли, че граматикът Вергилий се е родил погрешка в Тулуза и че е трябвало да се роди в западните острови. Поправили са една грешка на природата.

Продължихме по-нататък. Минахме през анфилада от стаи с прекрасни Апокалипсиси, в една от тях бях изстрадал моите видения. Нещо повече — още отдалеч отново зърнахме светлината. Уилям си запуши носа и изтича да я изгаси, като плюваше върху пепелта. За всеки случай прекосихме стаята много бързо, но си спомних, че именно тук бях видял прекрасния многоцветен Апокалипсис с жената, облечена в слънце, и змея. Възстановихме реда на тези стаи отзад напред — от последната, където се озовахме, тя имаше за инициал една червена буква „Y“. Прочетохме поредицата от букви отзад напред и се получи думата YSPANIA, но последната „А“ беше същата, с която завършваше и HIBERNIA. Това според Уилям означаваше, че се намираме в стаи, където са събрани творби със смесен характер.

Така или иначе, направи ни впечатление, че частта, наричана YSPANIA, е пълна с много преписи на Апокалипсиса, един от други по-изящни; испанско изкуство, отсъди Уилям. Като че ли тази библиотека — рекохме си ние — притежаваше най-богата сбирка преписи на книгата на апостола в християнския свят, както безброй коментари за нея. Огромни томове бяха посветени на коментара на Апокалипсиса от Беатус от Лиебана; текстът бе почти един и същ, но се натъкнахме на невероятно разнообразие и богатство на орнаментите; Уилям установи, че това е дело на неколцина майстори като Магиус, Факундус и други, които той смяташе за най-добрите миниатюристи от Астурийското кралство^[11]. Докато споделяхме тези свои наблюдения, стигнахме в южната кула, край която минахме предната вечер. Стаята „S“ от YSPANIA — без прозорци — въвеждаше в стая, обозначена с буквата „Е“; като минахме през петте стаи на кулата, стигнахме до последната, която нямаше друг изход, обозначена с червена „L“. Прочетохме буквите отзад напред и се получи LEONES.

— Leones, юг, на нашата карта това отговаря на Африка: „hie sunt leones“^[12]. Ето защо тук намерихме толкова текстове, писани от неверници.

— Има още — рекох аз, ровейки се из шкафовете. — „Канонът“ от Авицена^[13] и този прекрасен кодекс, изписан с букви, които не познавам.

— Ако се съди по орнаментите, би трябвало да е Коран, но не зная арабски.

— Коранът, Библията на неверниците, нечестива книга…

— Това е книга, съдържаща мъдрост, различна от нашата. Нали разбираш защо са го сложили тук при лъвовете, при чудовищата. Затова тук намерихме и книгата с чудовищните зверове, където ти видя и ликорната. Разделът, наречен LEONES, съдържа ония книги, които строителите на библиотеката са смятали за книги на лъжата. Какво има там?

— Написани са на латински, но са преведени от арабски. Аюб ал Рухави, някакъв трактат за кучешкия бяс. Това е книга за съкровищата, а това — „De aspectibus“ от Алхазен…

— Виждаш ли, между чудовищата и лъжите са поставили и трудове, от които християните могат да научат много неща. Но така са разсъждавали по времето, когато са градили библиотеката…

— Но защо сред всички тези нечестиви книги са сложили и книгата с ликорната? — запитах аз.

— Явно основателите на библиотеката са имали по-особени разбирания. Просто са сметнали, че тази книга, в която се говори за приказни животни, обитаващи далечни страни, е част от лъжите, разпространявани от неверниците…

— Но нима ликорната е лъжа? Та то е много кротко животно, то е висш символ. Образ на Христос и непорочността, то може да бъде заловено само ако оставиш в леса девица, така че животното, щом усети непорочния й дъх, да отиде и да отпусне глава в скута й, и по този начин да стане плячка на примките на ловците.

— Така разправят, Адсон. Но мнозина са склонни да смятат, че става дума за приказна измислица на езичниците.

— Жалко — отвърнах аз. — Колко приятно щеше да бъде да срещна ликорна в някой лес. Иначе за какво да броди човек из гора?

— Не е казано, че не съществува. Може би изглежда по-иначе от това, дето изобразяват в книгите. Някакъв пътешественик венецианец стигнал до далечни краища, твърде близо до „fons paradisi“^[14], която е отбелязана по картините, и срещнал ликорни. Но те били тежки, тромави, много грозни и черни. Мисля, че е видял истински зверове с рог на челото. Вероятно са били същите животни, които съчинителите на древното знание, което изобщо не е изпяло погрешно, са могли да видят по Божие благоволение заедно с други невидими от нас неща, и са ни препратили първото достоверно описание. После това описание, препращано от авторитет на авторитет, се е изменяло от добавките на въображението; така ликорните станали изящни, бели и кротки животни. Затова чуеш ли, че в някой лес има ликорна, не отивай там с девица, защото може да се окаже животното да прилича много повече на онова, описано от венецианския пътешественик, отколкото на изображението в тази книга.

— Но как е станало така, че древните мъдреци благодарение на Божието откровение са могли да стигнат до истинската същност на ликорната?

— Не става дума за откровение, а за опит. Имали са щастието да се родят в краища, обитавани от ликорни, или по време, когато и тези земи са били обитавани от ликорни.

— Но тогава как можем да вярваме на древното знание, следи от което непрекъснато търсите, щом то стига до нас с лъжовни книги, които го тълкуват толкова свободно?

— Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях. Попадне ли в ръцете ни книга, не бива да се питаме какво казва, а какво иска да каже — мисъл, която е била от ясна по-ясна на старите тълкуватели на Светото писание. Ликорната, както е описана в тези книги, носи някаква морална или алегорична, или анагогическа истина, която си остава вярна, така както си остава вярно и понятието, че непорочността е възвишена добродетел. Но що се отнася до буквалната истина, на която се опират другите три, трябва да видим от какъв първоначален опитен факт се е породила буквата. Трябва да се подлага на обсъждане буквата, ако и по-висшият смисъл да си остава валиден. В някаква книга пишеше, че диамантът можел да бъде разрязван само с козя кръв. Моят велик учител Роджър Бейкън заяви, че това не е вярно, чисто и просто, защото бил опитал, но не успял да го стори. Но ако връзката между диамант и козя кръв имаше някакъв по-висш смисъл, той нямаше да бъде накърнен от това.

— Това значи, че могат да бъдат изричани по-висши истини, които са лъжи по отношение на прочита — рекох аз. — Но все още съжалявам, че ликорната не съществува такава, каквато е, или че изобщо не е съществувала, или че някой ден няма да се появи.

— Не ни е съдено да ограничаваме всемогъществото Божие; ако Бог рече, може и ликорни да има. Но нека ти бъде утеха, че те съществуват в тези книги, които, ако не говорят за реалното битие, говорят за възможното битие.

— Но значи ли това, че трябва да четем книгите, без да се позоваваме на вярата, която е богословска добродетел?

— Остават още две богословски добродетели. Надеждата, че възможното ще стане. И милосърдието към този, който е вярвал чистосърдечно, че възможното ще стане.

— Но за какво ви е ликорната, след като вашият разум не вярва, че съществува?

— Служи ми, както ми служи и следата от стъпките на Венанций по снега, когато са го влачили до делвата със свинска кръв. Ликорната от книгите е също следа. Щом е оставила следа, значи, че е съществувало нещо, което е оставило следа.

— Но то е различно от оставената следа, казвате вие.

— Така е. Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло. Случва се тя да възпроизвежда впечатлението, което дадено тяло е оставило в паметта ни, това е следа от някаква идея. Идеята е знак на нещата, а представата е знак на идеята, знак за знак. Но по представата възстановявам, ако не тялото, то поне идеята, която друг е имал за него.

— Това задоволява ли ви?

— Не, защото истинската наука не бива да се задоволява с идеите, които са знаци, но трябва да преоткрие нещата в тяхната специфична истина. И щях да се радвам, ако можех, изхождайки от тази следа, от следа да стигна до индивида ликорна, който стои в началото на веригата. Така както бих се радвал, тръгвайки от смътните знаци, оставени от убиеца на Венанций (знаци, които биха могли да ме насочат към мнозина), да стигна до един-единствен индивид — до убиеца. Но това невинаги може да стане за кратко време, преди това без помощта на други знаци.

— Значи аз мога да говоря винаги и единствено за нещо, което ми говори за нещо друго и така нататък, но крайното, истинското, не съществува, така ли?

— Може би съществува, имам предвид ликорната като индивид. Не се безпокой, рано или късно ще я срещнеш, ако и да е черна и грозна.

— Ликорни, лъвове, автори араби и маври — обадих се аз, — Значи няма съмнение — това е тази Африка, за която споменаваха монасите.

— Несъмнено. А щом е така, ще трябва да намерим африканските поети, за които говори Пачифико от Тиволи.

И наистина, като тръгнах по обратния път и стигнах до стаята, обозначена с буквата „L“, в един шкаф намерих книги от Флор, Фронтон, Апулей, Марииан Капела и Фулгенций^[15].

— Значи Беренгарий е имал предвид точно това място, където според него би трябвало да се намери обяснението за една тайна.

— Като че ли да. Той употреби израза „finis Afiricae“ и именно това разгневи толкова Малахий. „Finis“ би могло да бъде тази стая, дето е последна, или… — и възкликна: — Господи! Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Хайде да се върнем пак в стаята „S“ откъдето тръгнахме!

Върнахме се в първата задънена стая, където стихчето гласеше „Super thronos viginti quatuor“. Тя имаше четири изхода. Единият водеше към стаята „Y“ с прозорец към осмоъгълната шахта. Другият водеше към стаята „Р“, към външната фасада, която бе от поредицата стаи, образуващи думата YSPANIA. А отворът към кулата водеше към стаята „Е“, която бяхме току-що преминали. После имаше една стена без проход, а след нея — отвор, през който се влизаше в друга задънена стая с инициал „U“. Стаята „S“ беше стаята с огледалото; за мое щастие то се оказа на стената, вдясно от мен, иначе щях пак да се изплаша здравата.

Вгледах се по-внимателно в плана и си дадох сметка, че тази стая бе разположена по особен начин. Подобно на всички останали задънени стаи в другите три кули, и тя трябваше да бъде отворена към централната седмоъгьлна зала. Но отвор нямаше; в такъв случай този отвор трябваше да се намира в съседната задънена стая, обозначена с „U“. Но тази стая пък бе свързана с проход със стаята „Т“, с прозорец към осмоъгълната шахта, а посредством друга врата се свързваше със стаята „S“; останалите три стени нямаха отвори, бяха заети от шкафове с книги. Огледахме се и установихме същото, което ставаше очевидно и от плана: логично беше — това се налагаше и от законите на симетрията — и в тази кула да има седмоъгьлна стая; но такава липсваше.

— Няма — обадих се аз.

— Не е речено, че няма. Ако нямаше такава стая, другите стаи щяха да са по-големи, а имат горе-долу същите размери като стаите в другите кули. Такава стая има, но не можем да влезем в нея.

— Дали е зазидана?

— Възможно е. Ето ти „firiis Africae“. Ето ти мястото, край което са се навъртали от любопитство всички, дето са загинали. Зазидана е, но това не значи, че няма вход към нея. Напротив, вход сигурно има, Венанций трябва да го е открил или Беренгарий. Я да хвърлим отново поглед на бележките му.

Измъкна от расото писмото на Венанций и прочете отново: „Ръката, поставена върху идола, натиска първия и седмия от четирите.“ После се огледа и възкликна:

— Разбира се! Идолът е образът на огледалото! Венанций е размишлявал на гръцки, а на този език — много повече, отколкото на нашия „ейдолон“ означава както образ, така и призрак, а огледалото ни връща собствения ни изкривен образ, който самите ние миналата нощ взехме за призрак! Но какво ли ще означават четирите над огледалото? Дали не е нещо, което се намира върху отразяващата повърхност? Ако е тъй, би трябвало да застанем на определено място и то така, че да забележим нещо, което се отразява в огледалото и отговаря на описанието, направено от Венанций…

Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.

— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…

Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.

— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.

— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.

— Но може би Беренгарий я е върнал тук.

— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.

Прекосихме други стаи, като отбелязвахме всички открити новости на моя чертеж. Влязохме в стаи, където се намираха само ръкописи по математика и астрономия, отбихме се и в други, където се натъкнахме на томове, изписани с арамейски знаци, които не знаехме; видяхме и други книги, изписани с още по-неизвестни нам букви, бяха може би ръкописи от Индия. Движехме се по две свързани поредици от стаи, чиито инициали обозначаваха IUDAEA и AEGYPTUS. За да не отегчавам повече читателя с изброяването на това, което успяхме да дешифрираме, ще кажа накратко, че по-късно, след като уточнихме окончателно плана, се убедихме, че библиотеката наистина бе изградена и разпределена съгласно картата на земния свят. На север открихме ANGLIA и GERMANI; по западната стена те се свързваха с GALLIA, като на запад преминаваха в HIBERNIA, а към южната стена — в ROMA (рай на латински класици!) и YSPANIA. На юг следваха LEONES и AEGYPTUS, които на изток преминаваха в IUDAEA и FONS ADAE. Между изток и север, край стената, се извисяваше ACAIA — чудесна синекдоха, както се изрази Уилям, за да се обозначи Гърция; и наистина, в споменатите четири стаи изобилстваха ръкописи на поети и философи от езическата древност.

Начинът на разчитане бе много особен — понякога Мисълта следваше една посока, друг път трябваше да се чете отзад напред, понякога — в кръг; както вече споменах, често една буква влизаше в състава на две различия думи (в тези случаи в стаята имаше един шкаф с книги с определена тематика, друг с друга). Но очевидно в това разпределение не биваше да се търси някакво общовалидно правило. Това бе просто мнемоничен подход, за да може библиотекарят да намира търсеното произведение. Кажеше ли се, че дадена книга се намира в „quarta Acaiae“, това значеше, че е в четвъртата стая след началната „А“; а колкото до това да се намери тази стая, предполагаше се, че библиотекарят знае наизуст маршрута — праволинеен или кръгов, — който трябва да измине. Така например ACAIA се изписваше от четири стаи, разположени в квадрат — тоест първото „А“ беше и последно — нещо, което разбрахме много бързо. Така, както успяхме да се ориентираме и в системата на преградите. Например, ако се дойдеше от изток, нито една от стаите на ACAIA не водеше в следващите стаи; тук лабиринтът свършваше и за да се озове в северната кула, човек трябваше да мине през другите три. Но, разбира се, библиотекарите, влизайки през FONS, знаеха много добре, че за да отидат например в ANGLIA, трябва да прекосят AEGYPTUS, YSPANIA, GALLIA и GERMANI.

 

С такива и други интересни разкрития завърши нашето плодоносно посещение в библиотеката. Но преди да кажа, че след като изпълнени със задоволство, се наканихме да я напуснем (за да участваме в други събития, за които ще разкажа след малко), искам да направя едно признание пред моите читатели. Вече споменах, че докато изследвахме библиотеката, ние, от една страна, търсехме ключа за разгадаване на това тайнствено място, а от друга, докато разгадавахме разположението на отделните стаи и тематичното им разпределение, навсякъде се спирахме и прелиствахме най-различни книги, сякаш изследвахме някакъв тайнствен континент или някаква непозната земя. Обикновено и аз, и Уилям разглеждахме едни и съши книги — аз му сочех най-интересните, а той ми обясняваше много неща, които не съумявах да проумея.

По едно време, докато обикаляхме стаите в южната кула, образуващи названието LEONES, стана така, че учителят ми се спря в една стая, където изобилстваха арабски трактати с интересни чертежи по оптика; и тъй сега имахме на разположение не един, а два светилника, аз, подтикван от любопитство, минах в съседната стая; забелязах, че със своята прозорливост и мъдрост уредниците на библиотеката бяха наредили край една от стените книги, които не можеха да бъдат дадени за прочит всекиму, тъй като в тях по различен начин се говореше за какви ли не болести на плътта и душата; при това почти всички бяха дело на учени неверници. Погледът ми бе привлечен от едно не кой знае колко голямо томче, изписано с миниатюри, които (за щастие!) изобщо не се покриваха с темата — цветя, ластари, двойки зверове, някоя и друга билка; томчето бе озаглавено „Speculum amoris“^[16], от брат Масимо от Болоня, в него имаше цитати от редица други трактати, всички на една тема — болестта любов. Читателят ще разбере, че това бе достатъчно, за да възбуди болезненото ми любопитство. Нещо повече — самото заглавие бе достатъчно, за да разпали моите стихнали от сутринта помисли и да ги възбуди отново със спомена за девойката.

Тъй като през целия ден бях потискал в себе си утринните си помисли, като си повтарях, че не са присъщи на един здрав и уравновесен послушник, и тъй като, от друга страна, през деня се бяха случили много и интересни събития, които бяха отвлекли моето внимание, помислите ми бяха стихнали и аз бях убеден, че съм успял да се освободя от нещо, което се бе оказало временно терзание. А стана така — още щом зърнах книгата, си рекох „de te fabula narratur“ и се уверих, че съм болен от любов, при това много повече, отколкото предполагах. По-късно се убедих, че когато човек чете книги по медицински въпроси, винаги си мисли, че страда от болките, за които се говори в тези книги. Именно след като прочетох тия страници — прелиствайки ги набързо, защото се боях, че Уилям ще влезе в стаята и ще ме запита към какво проявявам такъв научен интерес, — аз се убедих, че страдам точно от тази болест, чиито признаци бяха описани така прекрасно, и докато, от една страна, се тревожех от това, дето съм болен (благодарение на твърденията на толкова авторитети), от друга, се радвах, че моето състояние е описано толкова ярко; убедих се, че дори и да бях болен, болестта ми бе, така да се каже, нормална, тъй като мнозина други бяха преболедували по същия начин и като че ли цитираните автори имаха предвид именно мен в своите описания.

Развълнуваха ме страниците на ибн Хазъм, който твърди, че любовта е непокорна болест, че тя носи лека за себе си в себе си, че който се разболее от нея, не иска да се избави, а който е съкрушен от нея, не желае да се съвземе. (Един Бог знае, че беше точно така!) Разбрах защо сутринта се възбуждах толкова от всичко, дето виждах; изглежда, че любовта прониква през очите, както твърди Василий Анкирски^[17], и — ето един сигурен признак — заразеният от тази болест хем е прекомерно възбуден, хем желае да се уедини и предпочита самотата (както бях постъпил и аз същата утрин); но го съпътстват други явления, като силно безпокойство и замаяност, които лишават човек от дар-слово… Изплаших се, като прочетох, че искрено любещият, щом не може да вижда предмета на своята обич, бива неумолимо обзет от такова терзание, което често го слага в постелята, а понякога болестта взема връх над разума, човек губи и ума, и дума и започва да бълнува (явно още не бях стигнал до подобно състояние, тъй като действах твърде умело, докато изследвахме библиотеката). Разтревожих се, като прочетох, че ако болестта се изостри, може да доведе до смърт, и се запитах дали радостта, която ми вдъхваше девойката, като мислех за нея, заслужаваше подобна възвишена жертва на плътта, да не говорим за размислите около душевното здраве и равновесие.

Още повече че се натъкнах на друг цитат от Василий, според който „qui animam corpori per vitia conturbationesque commiscent, utrinque quod habet utilem ad vitam necessarium demoliuntur, animamque lucidem ac nitidam carnalium voluptatum limo perturbant, et corporis mvmditiam atque nitorem hac ratione miscentes, inutile hoc ad vitae officia ostendunt“^[18]. Едно крайно състояние, в което наистина не желаех да изпадна.

От една фраза на света Хилдегард ми стана ясно, че тъжното настроение, което ме бе обзело през деня и което смятах за причинено от нежната нега по девойката, наподобява — и то опасно — чувството, обземащо всеки, който се отклонява от хармоничното и съвършено равновесие, усещано от човека в рая, и че тази „черна и горчива“ меланхолия се причинява от съскането на змията и внушението на дявола. Мисъл, споделяна и от не по-малко мъдри неверници, тъй като погледът ми попадна на редове, приписвани на Абу Бакр-Мухаммад ибн Закария ар-Рази, който в „Liber contmens“^[19] отъждествява любовната мъка с ликантропията, която пък кара всеки, заразен от нея, да се държи като вълк. Сърцето ми се сви от неговото описание: из първом се изменя външният облик на влюбените, зрението им отслабва, очите им се отдръпват в очните кухини, сълзите им секват, езикът постепенно съхне и се покрива с гнойни пъпки, цялото тяло излинява и те изпитват непрекъсната жажда; случи ли се това, те лежат по цял ден ничком, по лицето и краката им се появяват белези като от ухапване на куче и най-сетне почват да бродят нощем из гробищата също като вълци.

Накрая всички мои съмнения за тежкото ми състояние се разсеяха, след като прочетох няколко цитата от великия Авицена, в които любовта се определяше като натрапчива меланхолична мисъл, пораждана от непрекъснатото мислене и премисляне на образа, жестовете или нравите на лице от другия пол (колко вярно и ярко Авицена бе описал именно моя случай!); тази мисъл не се появява като болест, но се превръща в болест, когато, след като не бива удовлетворена, прераства в натрапчив кошмар (но защо бях преследван от тази натрапчива мисъл, след като — да ми прости Господ — бях получил пълно удовлетворение? Или това, дето се бе случило предната нощ, не бе любовно удовлетворение? В такъв случай как може да бъде уталожено това страдание?); последиците са непрекъснато премигване, неправилно дишане, човек ту се смее, ту плаче и сърцето тупти ли, тупти (и наистина — и моето туптеше, и дъхът ми секваше, докато четях тези редове!). За да се установи в кого може да е влюбен някой, Авицена предлага един непогрешим метод, посочен още от Гален^[20]: да се измерва пулсът на болния, едновременно с това да се изричат едно след друго имена на лица от другия пол, докато се разбере при кое име пулсът се ускорява; побоях се, че моят учител изведнъж ще се появи, ще ме хване за ръката и ще се опита да разгадае по пулсирането на кръвта във вените ми моята тайна, от което щях много да се засрамя… Уви, като лек Авицена препоръчваше двамата влюбени да бъдат бракосъчетани и болестта щяла да мине. Макар и прозорлив, той все пак си оставаше неверник, защото не бе предвидил положението, в което можеше да изпадне един бенедиктински послушник, комуто е съдено да не се излекува никога — или по-точно дал обет, по своя воля или по разумния избор на близките си, никога да не се разболява. За щастие Авицена, макар да нямаше предвид клюнийския орден, все пак имаше предвид и случаите, когато влюбените не ще имат възможност да се свържат, и препоръчваше като радикално средство горещи бани. (Дали Беренгарий не е искал да се изцери от любовното си влечение към покойния Аделмо? Но можеше ли човек да се разболее от любов по лице от същия пол и не беше ли това някаква животинска страст? Ами страстта, която изпитах предната нощ, не беше ли и тя животинска? Не, не, отвръщах си аз, това беше някаква сладостна нега, и веднага след това добавях: Адсон, грешиш, това бе нечестива илюзия, страст повече от животинска и след като си съгрешил, постъпвайки като животно, сега вършиш още по-голям грях, като не желаеш да го проумееш!) Но по-нататък прочетох, че пак според Авицена има и други средства — например да прибегнеш до помощта на стари и опитни жени, които по цял ден да говорят лошо за любимата изглежда, че старите жени в това отношение са много по-вещи от мъжете. Може би това беше изход за мен, но в манастира не можех да намеря стари жени (а също и млади); значи би трябвало да помоля някой монах да говори лоши приказки за момичето, но кого именно? Пък и можеше ли един монах да познава жените толкова добре, колкото ги познаваше някоя стара клюкарка? Последният лек, който препоръчваше този сарацин, беше направо нечестив, защото препоръчваше нещастният влюбен да се съвкуплява е много робини — работа, твърде неподходяща за монах. Накрая почнах да се питам: как може един млад монах да се изцери от тази любовна болест, нима за него няма избавление? Може би трябваше да прибягна до помощта на Северин и неговите билки? Натъкнах се на откъс от Арно от Вилньов^[21], автор, за когото бях чувал и преди от Уилям — той говореше за него с голямо уважение; според него любовната болест се възбуждала от изобилието на течности и пневма или с други думи, когато човешкият организъм има излишък от течности и топлина, тъй като кръвта (която произвежда семето за възпроизвеждане), нараствайки прекомерно, води и до прекомерно увеличение на семето, „complexio venerea“^[22], и поражда силно желание за съвкупление на мъж с жена. На гърба на средния вентрикул на главния мозък (това пък какво ли е, запитах се аз) имало някакъв център, който трябвало да долавя неосезаемите намерения в осезаемите предмети, долавяни от сетивата, и когато желанието по един предмет, доловен от сетивата, става твърде силно, ето че тази способност за преценяване се разстройвала и започвала да се подхранва само от призрака на любимата личност; тогава се появявала възбуда, обхващаща и душата, и тялото, тъгата се редувала с радостта, защото топлината (която в мигове на отчаяние слиза в глъбините на тялото, а кожата изстива) в миговете на радост излиза на повърхността и лицето започва да гори. Арно препоръчваше следния лек — човек да се стреми да изгуби вярата и надеждата, че ще се добере до предмета на своята любов, така че да престане да мисли за него.

Но щом е така, аз съм изцерен или съм на път да се излекувам, рекох си аз, защото нямам никаква или почти никаква надежда, че ще видя отново предмета на моите мисли, а ако го видя — да стигна до него, а ако стигна до него — отново да го обладая, а ако го обладая — да го задържа край себе си, било заради това, че съм монах, било поради задълженията, налагани ми от ранга на моето семейство… Спасен съм, рекох си аз, затворих томчето и се съвзех и в този момент Уилям влезе в стаята. Потеглих с него из вече изследвания лабиринт (както споменах) и поне за момента се освободих от моя кошмар.

Както ще видим, скоро той щеше отново да ме налегне, но (уви!) при съвсем други обстоятелства.