Умберто Еко
Името на розата (10)

Ден първи
ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Ушям и Адсон се радват на сърдечното гостоприемство на абата и разговарят с мрачния Хорхе

Големи факли осветяваха трапезарията. Монасите бяха насядали на дълга редица от маси, а перпендикулярно на тях, на голяма платформа, беше поставена масата на абата. На отсрещната страна имаше амвон, където бе заел място монахът, който трябваше да чете по време на вечерята. Абатът ни чакаше край едно шадраванче и държеше бяла кърпа, за да избършем ръцете си, след като ги измием, съгласно прастарите съвети на свети Пахомий^[1]. Абатът покани Уилям на своята маса, а на мен каза, че макар и да съм бенедиктински послушник, тъй като бях още нов гост, тази вечер ще се радвам на същата привилегия. През следващите дни, рече ми той бащински, съм можел да седна на някоя от масите на монасите; ако моят учител ми възложел някаква работа, бих могъл да се отбивам преди или след храна в кухнята, където готвачите щели да се погрижат за мен.

Сега монасите се бяха изправили край масите, стояха неподвижни, със спуснати над лицата качулки, с ръце, пъхнати под скапулария. Абатът се доближи до своята маса и изрече „Benedicite!“^[2] Певецът от амвона запя „Edent pauperes…“^[3]. Абатът благослови трапезата и всички седнаха.

Правилата на основателя на нашия орден постановяват храната да бъде твърде скромна, но дават свобода на абата да решава колко да бъде храната, нужна за монасите. Пък и в нашите манастири вече се гледа по-благосклонно на гастрономическите удоволствия. Нямам предвид манастирите, превърнали се за съжаление в свърталища на лакомници; ала и в тези, където господстват принципите на покаянието и добродетелността, монасите — почти винаги заети с тежък умствен труд — получават здрава и питателна, макар и не изтънчена храна. От друга страна, масата на абата винаги се ползва с особени привилегии, тъй като там често сядат й гости, заслужаващи особена почит, а манастирите се гордеят с това, което се отглежда в техните земи и обори, както и с умението на своите готвачи.

Както е прието, монасите се хранеха мълчаливо, като общуваха помежду си с общоприетата азбука на пръстите. Най-напред поднесоха храна на послушниците и на по-младите монаси веднага след като предназначените за всички ястия биваха поднесени първом на масата на абата.

На масата на абата редом с нас седнаха Малахий, ключарят и двамината най-възрастни монаси — Хорхе от Бургос, слепият старец, с когото се запознах в скриптория, и престарелият Алинардо от Гротаферата; той беше почти столетник, накуцваше, изглеждаше нездрав и както ми се стори, съвсем отпаднал. За него абатът ни каза, че бил постъпил в манастира още като послушник, бил прекарал тук целия си живот и си спомнял за разни случки, станали в продължение на повече от осемдесет години. Абатът ни разказа всичко шепнешком още в самото начало, защото по-нататък ние спазвахме мълчанието, прието в нашия орден, и мълчейки, слушахме четеца. Но както вече споменах, на масата на абата си позволяваха по-голяма свобода; така можахме да похвалим някои от поднесените ни ястия, докато абатът подчертаваше достойнствата на своя зехтин и на виното. Дори по едно време, като ни наливаше чашите, ни припомни ония откъси от правилата на ордена, с които светецът основател отбелязва, че не прилича на монасите да пият вино, но тъй като в наши дни те не могат да бъдат убедени да не пият, нека поне не пият до насита, защото, както отбелязва Еклисиастът^[4], виното подбужда дори мъдреците към вероотстъпничество. Бенедикт, казвайки „в наши дни“, е имал предвид неговото вече далеч отминало време; а можем да си представим какво беше по времето, когато вечеряхме в манастира, след като нравите се бяха разпуснали толкова много (имам предвид моето време, сега, когато пиша, само че тук, в Мелк, ние предпочитаме бирата!); с една дума, пихме, без да прекаляваме, но пък с удоволствие.

Ядохме изпечено на шиш месо от току-що закланите свине; забелязах, че при приготовлението на други ястия не използваха животинска мас или слънчогледово олио, а много хубав зехтин от маслиновите насаждения на манастира, разположени в полите на планината откъм морето. Абатът ни покани да хапнем от пилето, което видях да готвят в кухнята и което беше предназначено за неговата маса. Забелязах и нещо, което се срещаше твърде рядко — абатът ползваше и метална вилица, чиито очертания ми напомняха рамките на очилата на моя учител; тъй като беше от благородно коляно, нашият домакин не искаше да си цапа ръцете с яденето; той дори ни предложи своята вилица, за да си вземем месо от големия поднос и да го сложим в нашите паници. Аз отклоних поканата, но Уилям се съгласи с най-голямо удоволствие и си послужи много ловко с този уред, ползван от благородниците; може би постъпи така, за да не си помисли абатът, че францисканците са люде невъзпитани и от долен произход.

Тъй като бях изпаднал във възторг от тия чудесни ястия (нали по време на нашето пътешествие се бяхме хранили както дойде), аз бях престанал да следя четенето, което продължаваше. Затова ми напомни Хорхе, който по едно време изръмжа одобрително, та се сепнах и разбрах, че четецът бе стигнал до мястото, където се четеше една глава от правилата. След като бях чул думите на Хорхе в следобедните часове, разбрах защо той изрази сега своето задоволство. Четецът говореше: „Нека следваме примера на пророка, който казва: реших да бдя над пътя си, за да не греша с моя език, сложих си превръзка на устата, онемях, унижавайки се, въздържах се да говоря и за почтени неща. И ако в този откъс пророкът ни учи, че понякога от любов към мълчанието трябва да се въздържаме дори от позволени приказки, колко повече трябва да се въздържаме от непозволените приказки, за да избегнем мъката на подобен грях!“ И продължи: „Но ние осъждаме на вечен затвор грубиянските и непристойни дела и приказки, както и шутовщината, където и да се проявяват те, и не позволяваме ученикът да си отваря устата за подобни приказки.“

— И нека това важи и за маргиналните, за които стана дума днес — прошепна Хорхе, като не можа да се въздържи. — Йоан Златоуст^[5] е казал, че Христос никога не се е смял.

— Но нищо от човешката му същност не му е забранявала да го прави — забеляза Уилям, — защото смехът, както ни учат теолозите, е присъщ на човека.

— Forte potuit sed non legitur eo usus fuisse^[6] — изрече строго Хорхе, цитирайки Пиер Певеца^[7].

— Manduca, jam coctum est^[8] — прошепна Уилям.

— Какво? — запита Хорхе; той мислеше, че Уилям има предвид някакво ястие, което му поднасят.

— Това са словата, които според Амвросий^[9] били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“^[10] — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.

— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе; трябва да се съглася, че той се прояви като добър логик.

Абатът добродушно ни прикани да мълчим. Пък и вечерята привършваше. Абатът стана и представи Уилям на монасите. Похвали неговата мъдрост, изтъкна името, с което се ползваше, и предупреди, че го е помолил да разследва обстоятелствата около смъртта на Аделмо, като прикани монасите да отговарят на неговите въпроси и да предупредят подчинените си в целия манастир да сторят същото. И да улесняват воденото от него разследване, стига — добави той — въпросите му да не влизат в противоречие с правилата на манастира. Ако се случи подобно нещо, ще трябва да искат разрешение от него.

След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.

— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.

— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.

— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?

Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:

— Няма да спи в кухнята. — И забърза.

— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.

Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.

После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“^[11]. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“^[12]. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.

— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.

— Под гробището ли?

— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.

— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?

— запитах го ужасен.

— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.

— Но защо искате да знаете?

— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.

След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.